Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (27)

Глава 26

В траншеите на сержант Гебел и на отсрещния хълм започна да се развиделява, обаче долината между тях продължаваше да тъне в мрак. На отсрещния скат пияните ансуйци бяха наклали огньове и размахваха факли. Бойните им викове отекваха от околните хълмове.

— Дискретността очевидно не е част от природата на ансуйците — отбеляза княз Алброн. — Само идиот би могъл да повярва, че тези ревящи глупаци са основната сила на врага.

— Не е съвсем така, княже — възрази Халор. — Вярно е, че малко преиграват, но то е, защото са наистина доста пияни. Основният удар срещу окопите на Гебел ще бъде осъществен именно тук. Замисълът е да ни накарат да повярваме, че тук не може да се случи нищо сериозно. Основният проблем е, че Гебел вероятно се е хванал на въдицата, а аз не мога да му кажа нищо за хората в пещерата, след като Коман подслушва всяко съобщение, което изпращам към окопите. При първия ни намек, че знаем нещо за войската, скрита в пещерата, вражеските генерали ще променят плановете си и ще ни ударят другаде.

— Гебел е твърде опитен боец, сержант Халор — каза Алтал на арумеца. — Сигурен съм, че е достатъчно хитър, за да не се хване на тази уловка.

— Бих се чувствувал по-спокоен, ако разполагаше с повече хора — отвърна навъсено Халор. — Не смея обаче да му предам никакви съобщения, които не мога да му обясня.

Гер дръпна Алтал за ръкава и каза:

— Попитай Еми дали може да предизвика мъгла до пещерата.

— Разбира се, че мога, Гер — отвърна Двейя чрез Алтал. — Но защо да го правя?

— Не съм сигурен дали това, което съм намислил, ще даде резултат — каза момчето. — Гъстата мъгла обаче би могла да се възприеме и като дим, нали?

— В някои случаи — да. Накъде биеш, Гер?

— Мислех си, че ние в действителност нямаме съгледвачи в близост до пещерата. Коман обаче не може да чуе как разговаряме, тъй като Лейта през цялото време изброява разни числа и частици от числа, и това го вбесява. Значи единственото, което би могъл да чуе, е това, което Салкан ще каже на господин Гебел. Ако искаме, можем да сътворим, че там имаме наш съгледвач, и…

— Да сътворим? Какво искаш да кажеш?

— Според мен иска да каже „да се престорим“, Алтал — промърмори Двейя. — Гер често обърква думите, когато е възбуден.

— Продължавай, Гер. Постарай се обаче да говориш по-стегнато и по-разбрано.

— Добре. Ще стане следното: Еми ще покрие с мъгла входа на пещерата, а господин Халор уж ще научи от измисления съгледвач, че оттам излиза дим. Ще изпрати Салкан при господин Гебел в окопите, за да му каже, че в пещерата май има хора, но не може да разбере колко. Генд веднага ще погледне пещерата и ще види мъглата. Ще реши, че нашият измислен съгледвач е глупав, след като не може да отличи мъгла от пушек, и че господин Халор е допуснал грешка. Господин Гебел обаче не е от хората, които рискуват, и заради това ще докара допълнително войници само защото в пещерата би могла да се крие армия. Генд ще се ядоса много, но няма да знае, че ние знаем със сигурност, че тази войска е в пещерата, така че няма да има причини да променя плановете си, нали?

Сержант Халор замислено се почеса по бузата, после каза:

— Това момче е цяло съкровище, Алтал. Тъпи грешки, като тази, която то току-що описа, на война се случват непрекъснато, така че тя няма да изненада никого. Гебел ще си остане там, където е, а Коман няма да успее да установи в причините за това нищо необичайно. Генд ще бъде лишен от елемента на изненада и затова ще се стигне до продължителна обсада. Благодарение на това Елиар ще има достатъчно време, за да се възстанови, и ще се върнем към изпълнението на първоначалния план.

— Значи има полза от това, което казах? — попита оживено Гер.

— Справи се много добре — каза му Халор и се ухили. — Хайде, иди да доведеш Салкан, че трябва да почваме.

 

 

Стоманеносивата светлина на зората започна да се просмуква в долината под окопите на сержант Гебел, а пияните ансуйци на отсрещния скат тръгнаха към конете си, за да започнат отвличащото нападение. И странно защо се смееха високо.

— Държат се така, сякаш става дума за някаква шега — каза неодобрително княз Алброн.

— В известен смисъл това е наистина шега, княже — рече Халор. — От нас се очаква да не приемем тази фалшива атака много сериозно. Поне така е предвидено. Не вярвам обаче точно сега Генд да е в особено добро настроение. Предполагам, че мъглата и пушекът на Гер малко са го натъжили.

Ансуйците яхнаха конете и препуснаха към предните укрепления на сержант Гебел. Смехът им се редуваше с бойни викове.

— Гебел дали няма просто да пренебрегне това показно нападение? — попита княз Алброн.

— Не ми се вярва — отвърна Халор. — На ансуйците може и да им е забавно, но Гебел няма особено развито чувство за хумор. Предполагам, че ще им устрои достойно посрещане.

Когато ансуйците достигнаха подножието на склона, катапултите на Гебел започнаха да хвърлят върху тях камъни.

— Сигурно много боли — отбеляза Гер.

— Прав си — съгласи се Алтал.

 

 

— Вече се подготвят — каза Лейта, когато слънцето се показа на хоризонта. — Във всеки момент могат да излязат от пещерата.

— Та това е тъпо! — възкликна Халор. — Те вече знаят, че не могат да ни изненадат. Какво си мисли Генд?

— Генд не е в пещерата, сержанте — каза Лейта. — Сега там командува Гелта.

— Това обяснява всичко — обади се Алтал. — Гелта е почти толкова тъпа, колкото Пехал. Тя разполага ли въобще с някакъв план, Лейта?

— С нищо смислено. Ще изведе силите си до билото на отсрещния хълм, ще изчака всички да се подредят така, че да можем да ги видим, после ще нареди на тръбачите си да ни направят малък концерт, а след това ще заповяда атака.

— Типично поведение на конници — каза Халор и поклати глава. — Винаги превръщат появяването си на бойното поле в представление. Мислят, че това всява страх у враговете им.

— А всява ли наистина страх? — попита Алтал.

— Не — отвърна Халор и повдигна рамене. — Гер, кажи на Салкан да отиде да предупреди Гебел. Да му съобщи, че ансуйците са готови да щурмуват.

— Слушам, господин Халор — каза Гер.

— Вече се появиха — каза Алтал и посочи отсрещния хълм.

Ансуйските конници вече се бяха подредили върху билото. Размахваха мечове и копия и надаваха бойни викове.

— Нормално за тях поведение — сухо отбеляза Халор.

— Какво имаш предвид? — попита Алброн.

— Това перчене. Не знам какво става с хората, когато се качат на кон, но искат на всяка цена да направят впечатление. Добрите войници обикновено гледат преди да започне боят никой да не ги забележи. Онези глупаци там просто не могат да понесат мисълта, че не биха ги забелязали. Конникът неизбежно отделя повече време и усилия, за да бъде забелязан, отколкото за бойните действия.

— Така обаче стават по-лесна мишена за стрелците — отбеляза Алтал.

— И това е вярно — съгласи се Халор. — Може би заради това конниците рядко живеят дълго. Както и да е, щом враговете ни желаят да се държат глупаво, не трябва да им пречим. — И се засмя.

Ансуйските тръбачи дадоха сигнал за нападение и конниците препуснаха надолу, като надаваха бойни викове и размахваха оръжията си. Гелта, яхнала черния си кон, бе застанала на билото, окуражаваше ги с крясъци и размахваше брадвата си.

Отдалеч атаката изглеждаше много внушителна, тъй като остриетата на ансуйските мечове заблестяха под лъчите на изгряващото слънце. Проблеми за нападателите възникнаха едва когато стигнаха основата на склона. Конете започнаха да се препъват и да падат, често върху ездачите си.

— Какво става? — попита Алтал. — Мислех, че овчарите ще започнат да ги замерват с прашки едва когато се доближат.

— Това са капани — обясни Халор. — След фалшивата атака при зазоряване Гебел изпрати долу свои хора, които забиха в земята колове и опнаха между тях въжета. Тревата е висока и те не се виждат. Ако ансуйците имаха някакъв акъл в главата, щяха да изгорят тревата преди да предприемат атаката. Сега ще трябва да са по-внимателни. Ще напредват по-бавно и така ще бъдат по-лесни мишени за прашките на овчарите.

Когато Салкан се завърна на хълма, ансуйците вече напредваха със скоростта на пешаци, а бойните им викове бяха доста по-слаби.

— Генерал Халор, генерал Гебел ще разреши на моите хора да предприемат първата атака срещу ансуйците — гордо каза Салкан. — Казах им да се целят в конете, а не в хората, но това не им се хареса. Май вече не разсъждават като овчари.

— Хората се променят по време на война — отвърна Халор.

— Не всички ансуйци са излезли от пещерата — каза Лейта. — Около една трета още са там.

— Това са резерви — обясни Халор. — Хора и коне, които могат да хвърлят в битката по-късно. Долавяш ли следи от присъствието на пехота?

Лейта вдигна глава, вгледа се в далечината и след малко каза:

— Не усещам нищо. Защо, какво има?

— Не действуват както трябва — отвърна Халор. — Пехал не е първият умник на света, но дори и той би трябвало да знае, че да се прави опит да се завземе укрепена позиция само с кавалерия е груба грешка. Търси пехотинци, Лейта. Засега нещата се развиват добре и не искам изненади.

Атаката на ансуйците бе възобновена веднага след като разчистиха въжетата. Конниците, без въобще да разсъждават, се устремиха към по-слабо защитените пътеки, оставени от княз Алброн.

Реакция откъм окопите настъпи чак в момента, когато нападателите стигнаха жалоните, които Алброн бе поставил по слона на хълма. В този миг овчарите на Салкан се подадоха от окопите, започнаха да въртят прашките над главите си и по команда на Гебел обсипаха с истински дъжд от камъни основното ядро на ансуйците.

В първата редица на нападателите настъпи хаос, после обхвана и задните редици, тъй като върху тях се затъркаляха коне. Цвиленето на ранените животни и изненаданите крясъци на конниците заглушиха бойните викове и атаката се провали.

Ансуйците се обърнаха и побягнаха.

 

 

Гелта, Кралицата на нощта, бе гласовита, така че виковете й се чуваха съвсем ясно. Наричаше бойците си страхливци и некадърници и ги псуваше как ли не.

— Не ми е известен смисълът на всичките думи, които използува — призна княз Алброн.

— Вие сте възпитан, човек, княже — каза му Халор. — Не е редно да го знаете.

— Ще направят ли още един опит?

— О, да — отвърна Халор. — В това се заключава целият смисъл на речта й. Предполагам, че преди залез ще има още два щурма.

— Няма ли да се опитат да разчистят барикадите преди да започнат следващата атака?

— Предполага се, че атаките целят точно това, княже — отвърна Халор. — Разбира се, за обезвреждането на един кол или един храст Гелта трябва да жертвува човек или кон. Не смятам обаче, че това много я смущава.

— Защо не използуват катапулти или поне куки и въжета, за да разчистят препятствията?

— Вероятно още не са се сетили. Конниците рядко използуват катапулти. Изглежда, ги възприемат като израз на слабост.

— Той е прав, княз Алброн — тъжно каза Лейта. — Животът на войниците на Гелта не означава нищо за нея. Дори й е приятно да наблюдава смъртта им.

— Това е безумие!

— Това е нещо по-лошо от безумие — каза Лейта. — Опитвам се да стоя колкото се може по-далеч от някои мисли на Гелта. Кръвта, без значение чия е, я възбужда по начини, за които не ми се говори.

 

 

Подтиквани от крясъците и ругатните на Кралицата на нощта, ансуйците предприемаха щурм след щурм по настръхналия от изострени колове склон. И заплащаха ужасна цена за това. Долната част на хълма бе буквално осеяна от труповете на хора и коне. Алтал обаче забеляза, че безсмислените на пръв поглед атаки все пак постепенно разрушават отбранителните съоръжения.

— Халор, ако тя продължи тези атаки, до вечерта хората й ще бъдат в окопите — каза той.

— Няма — успокои го Халор. — Не сме наели Гебел само да седи и да гледа.

 

 

В късния следобед непрестанните атаки на ансуйците бяха довели до разрушаването на почти всички прегради от колове и храсти. В този миг тръбачите на Гелта дадоха знак на конниците да се оттеглят на отсрещния хълм.

— Това означава ли, че се отказаха да нападат, генерал Халор? — попита Салкан.

— Не, момче — отвърна Халор. — Просто ще дадат на конете си малко почивка. Повечето барикади вече са отстранени и започва да мръква. Очаквам Гелта да предприеме още един щурм. По всяка вероятност е убедена, че този път силите й ще успеят да пробият отбраната.

— Трябва да вземем някакви мерки, генерале!

— Гебел вече ги е взел, Салкан. Когато ансуйците се устремят по този хълм, ще се срещнат с една доста неприятна изненада.

— Каква изненада? — попита княз Алброн.

— Ще я видите, княже — отвърна Халор. — Много е поучителна.

 

 

Слънцето вече доближаваше западния хоризонт, когато тръбачите на Гелта отново засвириха и ансуйците се хвърлиха в атака. Повечето прегради вече бяха отстранени, така че конниците с радостни викове се устремиха към билото.

Посрещнаха ги десетки дървени трупи, целите настръхнали от набучените по тях шипове. Дърветата се затъркаляха надолу по ската.

— Точно това е основната причина да се прокопават траншеи по самото било, обясни Халор. — Повечето неща се търкалят отгоре надолу. Едно седемметрово дърво тежи повече от тон. Ако в него се натикат остри шипове и после се пусне да се търкаля по склона, животът може да стане доста неприятен за тези, които се окажат на пътя му.

— Аз пък си помислих, че тези трупи с шипове са част от отбранителните съоръжения на траншеята — каза Алброн.

— Ансуйците очевидно са разсъдили по същия начин, княже. Предполагам, че за пръв път се сблъскват с добре обучена пехота. Приготвили сме им какви ли не изненади.

Трупите продължиха да се търкалят, като убиваха и осакатяваха хората и конете, оказали се на пътя им. Ужасените конници се извърнаха и побягнаха.

От отсрещния хребет Кралицата на нощта отново започна да сипе проклятия.

— Струва ми се, че не сте й много симпатичен, господин Халор — каза Гер.

— Нали? Би трябвало да се засрамя — отвърна Халор с лукава усмивка.

 

 

— Усещаш ли присъствието на Пехал? — обърна се Халор към Лейта.

— От началото на тази сутрин не го усещам. Има известни признаци, че си е отишъл.

— Точно от това се боях — кисело каза Халор.

— Защо, Халор? — попита княз Алброн.

— Предполагам, че е отишъл да доведе пехота, княже. Видяхте какво се случи днес. Кавалерията е абсолютно непотребна в окопната война. Ако Пехал докара пехота, утрешният ден може да бъде много неприятен.

— Елиар започна да се пробужда, Алтал — промърмори гласът на Двейя. — Хайде да проверим в какво състояние е. Доведи и Лейта, защото може да ми потрябва.

— Добре, Еми — отвърна Алтал и даде знак на Лейта да го последва.

— Започна да помръдва — докладва обнадеждено Андина. — Това означава, че ще се излекува напълно, нали?

— Ще видим — отвърна Двейя. — Увеличи интервала на четиристотин удара на сърцето. Някои от тези билки са опасни и не бива да му даваме повече, отколкото е необходимо.

— Ти не ми каза, че тези билки са отровни — укори я Андина.

— Всички лекарства са отровни, Андина, ако прекаляваш с тях. Той ги поема още от вчера, така че вече вероятно наближаваме пределната доза. Нали не искаш мозъкът му да бъде излекуван, а сърцето му да престане да бие?

— Сякаш е на път да се събуди, Двейя — докладва Лейта. — Чува какво си говорим, обаче не може да разбере напълно смисъла на думите ни.

— Еми, според теб кога ще е в състояние да се изправи на крака? — попита безмълвно Алтал.

— След няколко дни. Може и след седмица.

— Еми, трябва на всяка цена да се сдобием с достъп до тези врати! — протестира Алтал. — Ако Пехал успее да събере достатъчно пехота, няма да можем да издържим цяла седмица.

— Успокой се, Алтал. Елиар ще е в състояние да отвори вратата към Дома веднага, щом дойде в съзнание. След като го закарам там, ще разполагам с колкото време си искам за пълното му оздравяване. Не забравяй, че мога да променям хода на времето в Дома.

— Вярно, бях забравил за това. Всъщност той май няма да може да се придвижи сам, нали? Май ще трябва да го пренеса в Дома с помощта на Бейд. От Елиар всъщност се очаква само да протегне ръка и да докосне дръжката на вратата. След като го вкараме в Дома, можеш да го задържиш там цели месеци, докато се излекува напълно, а тук през това време няма да измине и минута.

— Ама умът му наистина щрака, нали, Двейя? — промърмори Лейта.

— Добре де, бях малко възбуден — отвърна раздразнено Алтал. — Времето започна да ме тревожи от мига, когато Гелта прасна Елиар по главата. Предполагам, че вече всичко е наред. Ще се почувствувам много по-добре, когато Еми ме избави от грижата за времето.

— Боли ме главата — промълви Елиар и отвори очи.

— Буден е! — изписка Андина и прегърна ранения младеж.

— Престани, Андина! — изкомандува Двейя. — Той трябва да лежи спокойно.

— Извинявай — отвърна Андина. — Само че… Впрочем, добре ме разбираш.

— Какво се случи? — попита Елиар. — Къде сме?

— Хном отвори врата зад окопа, Елиар — каза Лейта. — Оттам изскочи Гелта, удари те с брадвата си и отново се прибра през вратата преди да успеем да я заловим.

— Това вероятно обяснява и главобола ми — каза младият арумец. През вратата на палатката се подаде Гер и каза:

— Чух гласа на Елиар. Той се съвзе, нали?

— Говори тихо, Гер — изсъска Алтал. — Не искаме Салкан да разбере, че Елиар е оздравял.

— О, да, бях забравил — каза Гер и влезе в палатката.

— Колко време бях в безсъзнание? — попита Елиар.

— Почти цяло денонощие — отвърна Бейд. — Гелта те удари вчера в полунощ и ти проспа целия ден. Сега пак наближава полунощ.

— Значи затова е толкова тъмно. Има ли някаква причина да не палим светлини? Да не би наоколо да има вражески шпиони?

— За какво говориш, Елиар? — попита Андина. — В палатката не е тъмно. Куполът й свети.

— Не виждам никаква светлина, Андина — каза Елиар. — Нищо не виждам.

После вдигна ръка към лицето си, размърда пръсти и повтори:

— Нищо не виждам. Не мога да видя дори собствената си ръка. Боя се, че съм ослепял.

 

 

— Тъкмо от това се опасявах — каза беззвучно Двейя на Алтал.

— Нищо не мога да разбера, Еми. Гелта го удари по тила, не по лицето. Как е възможно от удар в тила да пострадат очите му?

— На очите му вероятно им няма нищо, Алтал. За съжаление, частта на мозъка, благодарение на която те функционират, е разположена точно в тази част на главата му, където го удари Гелта и очевидно в момента не работи.

— А ще се излекува ли? Има ли някакъв начин да отстраним повредата?

— Не знам, Алтал. Елиар е там, а аз съм тук. Ако можех да го вкарам в Дома, може би бих могла да се справя. За съжаление обаче само на него му е по силите да отвори врата към Дома. А за да я отвори, трябва да я види.

— Това е много неприятно, Еми. Бихме могли да закараме Елиар в Дома на носилка. Това обаче би ни отнело месец, ако не и повече. През това време Генд спокойно ще окупира цяло Векти и по-голямата част от Медио. Оттам ще се отправи на запад и няма да има кой да го спре. Особено след като всички здрави арумци се намират в Дома.

— Търся някакво решение, Алтал.

— Потърси го по-бързо, мила.

 

 

— А дали Двейя не би могла по някакъв начин… — колебливо започна княз Алброн.

Алтал поклати глава и каза:

— Без вратите не може да направи нищо. Ключ за тези врати е Ножът. У Елиар е, но той трябва да го вижда, за да може да го използува. Мисля, че Двейя е организирала нещата по този начин, за да не може Дейва да влезе в Дома.

— Все още не сме мъртви, Алтал — каза сержант Халор. — Изпратих куриер при Кройтер със съобщение да тръгне веднага насам. Сигурен съм, че Гебел ще удържи фронта до неговото идване.

В палатката влезе Лейта и княз Алброн я попита:

— Как е Елиар?

— Все така. Нищо не вижда. Има нещо, което е редно да научите обаче. Пехал се е върнал. Бил е в Регвос, откъдето е довел пехотна армия.

— Близо ли са до нас? — попита Халор.

— Сега са в пещерата. Пехал и Гелта подготвят плановете си за утре.

— Трябва да научиш за тези планове всичко, което ти е по силите, Лейта — каза уморено Халор. — Утрешният ден едва ли ще е особено приятен.

 

 

Алтал седеше в палатката и разсеяно наблюдаваше как Андина храни Елиар.

— Еми — каза беззвучно.

— Да? — Гласът й се отзова веднага.

— Дали няма някакъв начин, по който с помощта на Книгата да излекувам зрението на Елиар? Може би ако просто произнеса думата, с която трябва да прогледне…

— Не, Алтал. Има много малка възможност да му помогнеш да види това, което виждаш самият ти. Това обаче не би било решение на нашия проблем, тъй като ти не можеш да видиш тези врати. Между Елиар и Ножа съществува връзка, която му позволява да вижда тези врати и да ги използува. Единственият начин, по който би могло да се помогне за решаването на непосредствените ни проблеми, би бил…

Еми не довърши мисълта си и настъпи продължително мълчание.

— Дойде ли ти нещо наум, Еми? — попита Алтал обнадеждено.

— Може би. Има едно решение, което не ми допада много, тъй като съм почти сигурна, че ще даде отражение върху друго едно важно нещо, но може би не ни остава друга възможност.

— Изразяваш се твърде загадъчно, Еми.

— Алтал, не ми пречи точно сега. Опитвам се да измисля нещо, което да ни избави от неприятности.

 

 

Алтал излезе от палатката и завари сержант Халор и княз Алброн застанали до Лейта. И двамата наблюдаваха бледото момиче много внимателно.

— Тя успя ли да разбере нещо? — обърна се тихо Алтал към двамата арумци.

— Нищо особено — отвърна Халор. — Все още спорят.

— Може ли да замълчите? — тросна се Лейта. — Ако сте решили да разговаряте, правете го другаде.

— Прощавай — извини се Халор.

Всички замълчаха, затаили дъх.

— Аха, най-сетне се разбраха — каза Лейта. — Наложи се обаче Генд да им помогне.

— Генд там ли е? — попита Алтал.

— Не — каза тя. — Чух гласа му само за миг. Той е някъде много далеч оттук.

— За какво спореха? — попита княз Алброн.

— За утре сутрин са подготвили малка изненада за сержант Гебел. Пехал и Гелта не можеха да се разберат кой от двамата точно да му я поднесе. Генд възложи тази работа на Пехал и на Гелта никак не й стана приятно.

— Каква ще е изненадата? — попита Халор.

— Утре сутрин при развиделяване ще нападнат позициите на Гебел от две страни едновременно.

— Отляво и отдясно ли? — попита Алброн.

— Не. Отпред и откъм тила.

— Това е невъзможно! — каза Халор.

— Не е невъзможно — възрази Лейта. — Предвидено е Хном да отвори една врата зад окопите на Гебел, през която Пехал да нахлуе с пехотата си. Това обаче трябва да стане след като Гелта щурмува още няколко пъти върха с конницата си.

— Те вчера успяха да разчистят по-голямата част от защитните съоръжения по склона — каза княз Алброн. — Атаките на Гелта може да не се окажат толкова безплодни.

— Не е така, княже — възрази Халор. — Войниците на Гебел набучиха отново коловете и опнаха въжетата на капаните. Възстановиха и барикадите от тръни. Направиха го веднага след залез-слънце. Утре Гелта ще се сблъска със същите проблеми, които не можа да реши вчера. Заради това нейните действия ще бъдат по всяка вероятност само отвличащ маньовър. Ще се опита да привлече цялото внимание на Гебел върху себе си, така че нападението на пехотата на Пехал в гръб да се окаже пълна изненада. След като това вече ни е известно, ще предупредим Гебел, за да вземе мерки. Наистина, ще трябва малко да оголи някои места. Ще бъде принуден да изтегли сили от други окопи, за да се справи с Пехал. Салкан!

— Да, генерал Халор? — отвърна сънено червенокосият овчар.

— Измъкни се от одеялата, момче. Трябва веднага да занесеш едно послание в окопите.

— Слушам — каза Салкан и се прозина.

 

 

— Трябва ни Лейта, приятелю — промърмори Двейя. — Може би единствено тя би била в състояние да реши сегашния ни проблем. Единствено ако желае да помогне обаче. Нямам представа докъде се простира обхватът на нейната дарба, обаче тя очевидно е нещо много по-голямо от умението да се подслушва. Тя направи първата стъпка, когато успях да я убедя да разграничи мисълта на Елиар от неговия мозък. Това бе необходимо, когато трябваше да се определи точното място на нараняването. Следващата стъпка би могла да се окаже прекалено трудна за нея и тя би могла да откаже. А е възможно и самият Елиар да не се съгласи. Струва ми се, че трябва да поговориш и с двамата, и при това да го направиш веднага.

— В какво точно трябва да я убедя, Еми?

— Лейта е пасивна, Алтал. Засега тя само подслушва чуждите мисли. Ще трябва да направи една нова крачка — да проникне по-дълбоко в разума на Елиар. Това предполага да се проникне наистина доста дълбоко, а не само да се докосне повърхността. Всъщност тя досега е правила това — плъзгала се е по повърхността, колкото да регистрира чуждите мисли. Проникне ли дълбоко в разума на Елиар, той също ще проникне в нейните мисли. Лейта е свикнала с мисълта, че може да подслушва мислите на други хора. Занимавала се е с това цял живот. Мисълта, че някой друг би могъл да разбере нейните мисли, може да я уплаши.

— Защо? Би трябвало вече да е свикнала с тази мисъл.

— Мисълта е едно, а реалността е друго. Разумът и на двамата ще се слее в едно и между тях ще се установи постоянна връзка.

— Нещо като връзката между нас двамата?

— Точно така. Подобна връзка би могла да се отрази върху някои от отношенията им като представители на двата пола, а тя вероятно не желае това. Можем само да се надяваме, че такова нещо няма да се случи, но в момента за нас истински важното е да върнем зрението на Елиар.