Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (23)

Глава 22

— Затвори вратата, Елиар — прошепна Алтал.

Елиар кимна и бързо затвори вратата.

— Е, Халор, какво ще кажеш? — обърна се Елиар към сержанта. — Ще разполагаме ли с достатъчно време за подготовка?

Халор присви очи и се замисли.

— Времето наистина не е много, но ако имаме малко късмет…

— Самият аз винаги съм имал късмет — каза Алтал. — За по-сигурно обаче първо ще си поговоря с Двейя.

— Кой е той? — попита Халор.

— Не той, а тя, сержанте — поправи го Елиар. — Сигурен съм, че ще я харесаш.

— Къде живее?

— Тук — каза Алтал. — Този Дом е неин.

— Значи е благородница, нали така?

— Нещо доста по-значимо от благородница, сержанте — отвърна Елиар.

Изкачиха стълбите и се озоваха при останалите членове на компанията. Двейя, Андина и Лейта водеха оживени спорове за прически.

Бейд четеше Книгата, а Гер с недоволство гледаше ледените планини зад северния прозорец.

— Колко мило от твоя страна, че намери време да се отбиеш, Алтал — сухо каза Двейя.

— Бях много зает — отвърна той.

— Престани!

— Извинявай. Но наистина имахме доста работа. Това е сержант Халор. Той ще командува силите ни във Векти.

— Приятно ми е, сержанте — каза Двейя и поздрави госта си с леко кимване.

— И на мен ми е приятно, госпожо. Имате много красив дом.

— Радвам се, че ви харесва. Подари ми го брат ми. Доста отдавна.

— Доста необичайно място е.

— Така е — отвърна тя и на съвършените й устни се появи лека усмивка.

— Успяхме да свършим доста работа във Векти — отбеляза Алтал.

— Брат Бейд вероятно е успял вече да те информира за беседата ни с екзарх Едон. Екзархът има известни съмнения относно мотивацията ни, но не е в позиция да спори. Сержант Халор огледа местността, където ще отблъснем ансуйците, и смята, че ще е лесно защитима, след като там се прокопаят малко окопи. А, да не забравя: видях Генд.

— Кого? — Тонът й бе определено враждебен.

— Изглеждаше много добре. Не успяхме да си поговорим, но съм сигурен, че щеше да ти изпрати много здраве по мен, ако го бяхме направили.

— Алтал, започваш да ме ядосваш.

— Алтал се сети, че можем да използуваме вратите по по-различен начин — побърза да се намеси Елиар. — Знаеш ли, че ако разтвориш една от тези врати в близост до място, където разговарят хора, можеш да чуеш какво си говорят, без да напускаш Дома?

— Вероятно е така — отвърна Двейя. — Лично аз разполагам със собствени средства за тази цел, така че това не ми се е налагало.

— Хубавото е, че хората, които подслушваш, не забелязват присъствието ти. Ако не преминеш през вратата, не могат да те видят.

— Откъде ти дойде наум такова нещо, Алтал? — попита Двейя.

— Предполагам, че към тази идея ме наведоха ранните ми навици — отвърна той. — Важното е, че успяхме да подслушаме Генд, когато триеше сол на главата на Пехал. Пехал и Гелта очевидно са се забавлявали с набези в земята на вектите и Генд им забрани изрично да правят това. После нареди на скота да започне нашествието след седмица.

— Вие можете ли да се подготвите за такъв срок, сержанте? — обърна се Двейя към Халор.

— Струва ми се, че да, госпожо. След като разположим там войски, ще задействувам разузнавачите си. Важно е да разберем дали ще ни нападнат пехотинци, или конници.

— По всяка вероятност и едните, и другите — каза тя. — Пехал е пехотинец, а Гелта открай време обича да язди.

— Това е полезна информация, госпожо. Алтал понякога е склонен да пренебрегва някои детайли.

— Това ми е известно — усмихна се Двейя. — И понякога е доста груб, нали?

Халор повдигна рамене.

— Точно сега ни е полезен госпожо, така че ще изтърпя странностите му. Според мен неговите проблеми се дължат на убеждението му, че е много забавен. Всъщност не е чак толкова забавен, но ще се научим да го понасяме.

Алтал погледна свирепо Халор.

— Всички ли са започнали да те дразнят, Алти? — попита Двейя с престорено съчувствие. — Клетото момченце.

— Ако съм разбрал добре, тук командувате вие, госпожо — каза Халор на Двейя.

— В известен смисъл, да. Алтал почти винаги прави това, което му наредя. Дразни ли ви мисълта, че можете да получавате заповеди от жена, сержанте?

— Не, госпожо. Предпочитам да изпълнявам заповедите на умна жена, отколкото на глупав мъж. Така или иначе, сега трябва да се вземе принципно решение. Със стратегията и тактиката ще се справя, но ми е необходимо да зная какво искате да постигнем.

— Бихте ли уточнили въпроса си, сержанте?

— През следващата седмица ще ни нападнат нашите врагове Пехал и Гвелта и аз ще трябва да ги отблъсна. Докъде желаете да отида? Бих могъл например просто да им натрия носовете, ако желаете само това.

— Но вие не бихте се удовлетворили с подобно нещо, нали?

— Не, госпожо, това наистина не би ме удовлетворило. Аз обаче нямам отношение към политическите аспекти на тази война. Добрият войник винаги стои по-далеч от политиката и религията. Ако желанието ви е просто да ги напляскам и да ги прогоня, ще го направя.

— Това обаче не би ви удовлетворило, нали?

— Не, госпожо. Ако просто им натрия носовете, след месец те ще се върнат и ще ми се наложи да ангажирам срещу тях войски, които биха могли да бъдат потребни в някоя друга част на границата.

— В такъв случай какво предлагате?

— Изтребление, госпожо. Ако сега избия всичко, що шава покрай тази граница, няма да ми се наложи да го правя втори път. Вярно е, че това изглежда малко брутално, но все пак става дума за война, а не за ходене на гости. Вие сте дама, а дамите са мекосърдечни. Бих ви посъветвал обаче да не ми връзвате ръцете.

— Какво имате предвид? Палежи и убийства?

— Точно това, госпожо.

— Добре, сержанте, разполагате с пълна свобода на действие.

— Имам чувството, че с вас ще се разбираме добре, госпожо — отвърна Халор със стоманена усмивка.

Въпреки нетърпението на Халор Двейя настоя всички да останат на вечеря.

— Дамите се чувствуват малко пренебрегнати — обясни поканата си на Алтал. — Нека да запазим мира в семейството, доколкото е възможно.

— Времето никак не ми стига, Двейя.

— Забравяш къде се намираш, приятелю. Времето, прекарано тук, няма да се отрази на плановете ти. То може просто да застине, стига да пожелая това.

Дамите заделиха известно време, всъщност, доста дълго време, на обличането си, след което всички насядаха около масата.

Андина се зае с Елиар и успя да напълни чинията му цели три пъти преди той да й каже, че е „пълен дотук“, като посочи гърлото си.

— Откога продължава това? — обърна се Халор към Алтал.

— От доста време.

— Сега ми става ясно защо напоследък Елиар е малко разсеян. Подобни са и отношенията между жреца и вещицата, нали? Мислиш ли, че би могъл да убедиш Двейя да отложи сватбите за след войната? Женените мъже не са добри войници.

— Тя държи нещата под контрол — отвърна Алтал. — Струва ми се, че споделя вижданията ти относно необходимостта сватбите да не се преплитат с войните.

После погледна Двейя и я попита:

— Имаш ли нещо против да обсъдим някои делови въпроси, докато се храним?

— Стига да не си прекалено обстоен.

— Според мен би било добре Елиар да отведе брат Бейд в Кейвон — каза Алтал. — Там има един рижав овчар, който ще е необходим на сержант Халор по време на битката. Ще му наредим да събере колкото се може повече овчари и да ги поведе към границата.

— Наистина ли ще ги накараш да вървят пешком? — попита Бейд.

— Те така или иначе през следващите няколко дни няма да ни трябват, така че нека не ни се пречкат преди рововете и насипите да са завършени. Ако в деня на нашествието все още са далеч, Елиар ще ги докара навреме на полесражението чрез вратите.

— Аз да остана ли в Кейвон с Бейд? — попита Елиар.

— Не. Просто го остави там и се върни. После заедно с Халор ще отидем при Алброн. Ще трябва да разберем кой от родовете ще се заеме с тези укрепления. Вероятно ще ми трябва и разрешение, за да мобилизираме рода.

— Едно-две бурета със злато са цялото разрешение, което ще ти трябва, Алтал — каза Халор. — Струва ми се, че за построяването на укрепленията ще бъде най-добре да използувам рода на Гвети. Думата „злато“ винаги привлича вниманието му.

— Длъжни сме да спазваме приличието, Халор. Не бих искал да обидя княз Алброн.

— Извинявайте, хрумна ми нещо — обади се Гер.

— Слушайте го внимателно, сержанте — каза Алтал. — Гер проявява голяма изобретателност, когато става дума за използуването на вратите. Някои от идеите му са толкова сложни, че и аз не мога да ги разбера. Кажи, Гер.

— Тази война не е единствената, която ще се води, нали?

— По всяка вероятност ще е само първата. Ще бъде последвана от други.

— В такъв случай няма ли да е добре всички арумци да се отправят на поход още сега?

— Накъде? — попита с любопитство Халор.

— Това е без значение.

— Боя се, че не те разбирам, млади човече.

— Нали тръгването на война им отнема известно време? Трябва да си приготвят снаряжението, да се сбогуват с жените и приятелките си, да се понапият веднъж-дваж и така нататък. Нали е така?

— В общи линии, да.

— По-нататък е възможно да настъпи момент, когато някой от хората на Генд ще ни изненада и ще ни потрябват бързо много войници. Ако те вече са се отправили на поход и преминат през Дома, Елиар ще може веднага да ги преведе през необходимата врата и ще бъдат на полесражението само след минута.

— Как да те разбирам? Че трябва да започнат да се движат в кръгове ли? — попита озадачено Елиар.

— А защо не? Еми може да нагласи нещата така, че те ще си мислят, че са вървели месеци. Впрочем някои от тях наистина ще повървят доста дълго. Ще бъдат обаче тук във всеки момент, когато ти потрябват. През цялото време ще държиш седем или осем армии в джоба си и ще ги използуваш веднага, когато бъдат необходими.

— Можем ли да направим това? — обърна се Халор към Алтал с известно недоверие.

— Не виждам причини да не можем. Ще трябва да се доогладят някои детайли, но основната идея сама по себе си е смислена.

— Ще трябва обаче да им кажем накъде отиват, Гер. Ще трябва да знаят къде е войната, преди да се отправят на поход.

Гер вдигна рамене.

— Измисли каквито щеш имена на страни и народи. Доколкото съм разбрал, арумците не се интересуват от това къде ще се бият и срещу кого ще се бият. За тях важното е да си получат заплатите.

— Знаех си, че нещо в тази идея не е наред — тържествено каза Алтал.

— Да съм пропуснал нещо важно? — попита Гер с оклюмал гребен.

— Ти спомена една неприятна дума, Гер — „заплати“. Трябва да започна да им ги изплащам още в момента, когато се отправят на поход.

— Ще им заплатиш обаче само за времето, когато са на път. То може да се скъси, а може и да се удължи. В крайна сметка можеш да платиш и по-малко. Освен това ти каза, че имаш много злато. Ако наистина е така, то златото за теб ще е без значение.

Алтал погледна момчето. От тона на Генд, когато даваше нареждания на Пехал, си личеше, че е уплашен. Алтал тогава реши, че Генд се бои именно от него. Очевидно бе сгрешил. Именно рошавото момченце, още ненавършило десет години, бе уплашило Генд.

— Няма страшно, Алти — чу гласа на Еми в главата си. — Ще продължавам да те обичам дори и някой да е по-умен от теб.

 

 

— Княже, в Арум има по-добри бойци от войниците на Гвети — обясни Халор след няколко часа на гладко избръснатия си вожд. — Що се отнася обаче до изграждането на фортификации, те са най-добрите.

Алброн кимна утвърдително.

— Така е. Самият Гвети се е погрижил за това. Обича патовите положения, тъй като му се плаща на ден. Точно затова неговите хора боравят по-добре с лопати, отколкото с мечове.

Халор кимна.

— Не са ми много по сърце, но в случая ще ми потрябват точно те. За такива битки не ми трябват хора като Твенгор. Твърде е непредсказуем.

— Какви са стратегическите ти планове, сержанте? — попита Алброн.

— Всички подробности все още не са доуточнени, княже, обаче съм подготвил няколко изненади за Пехал и Гелта.

— Така ли?

— Оказа се, че вектите не са толкова кротки, колкото си мислехме. Стават много войнствени, когато трябва за защитават овцете си. Използуват прашки, и при това нямам предвид детски играчки. Срещнахме един младеж, който бе убил трима конници на Пехал, нападнали овцете му.

— Нима ги е убил с прашка? — попита Алброн изненадано.

— Един камък между очите убива човек или кон, княже. При това го убива по-бързо от меч. Ансуйците на Гелта са конници и това ме бе разтревожило. Сега обаче съм вече спокоен. Ансуйците могат да започнат атаката си като конници, но ще я завършат като пешаци, докато стигнат до окопите. Тези хора, които си нямат никаква представа за тактиката на пехотата, ще трябва да щурмуват хълмовете пешком.

— Добре си го измислил, сержант.

— Това е само началото, княже. Ще разположа войниците на стария княз Делур в близост до западната част на бойното поле и после ще наема една кавалерийска армия в Плаканд. Имам добри познати там, а плакандците са по-добри конници от ансуйците. Те ще настъпят към източната част на Векти. Разполагат с цяла седмица, така че ще бъдат на място, когато започне битката. Ще изчакам ансуйците на Пехал да се изтощят при щурма на укрепленията на Гвети, а след това ще дам знак на хората на Делур и на плакандците и те ще ударят ансуйците откъм тила. Не вярвам след тази атака да оцелеят много хора, княже.

— Блестящо, Халор! Блестящо!

— И на мен този план ми допада, княже. Ще е добре обаче, ако мога да разчитам на помощта на Мелгор, съпруга на сестра ви. Аз през това време ще се щурам навсякъде като куче със запалена опашка, а княз Гвети казва на хората си да не бързат, когато копаят окопи. Ще трябва някой да ги пришпорва да работят по-бързо. Тези укрепления трябва на всяка цена да бъдат готови преди края на седмицата, дори ако се наложи клетият Гвети да изгуби някоя и друга жълтица заради това.

— Аз ще имам грижата за това, сержанте — каза Алброн.

— Какво?

— Време е и аз да се заема с работа. Прекарвам цялото си време тук и го посвещавам само на сделки. Не съм взел участие в нито една от войните, на които те изпратих след смъртта на баща си. Омръзна ми само да кисна в замъка. Искам да стана истински арумец.

— Не ви бива за тази работа, княже — каза откровено Халор.

— Аз бързо се уча, Халор. Независимо дали това ти харесва, или не, тук командувам аз. Лично аз ще поема грижата копаенето да върви по-бързо.

Халор се намръщи.

— Дали все пак няма да е по-добре да вземете Мелгор като съветник, княже? Може и да му се наложи да постави на мястото му някого от хората на Гвети, когато започне да обяснява колко е трудно да се изхвърля пръст с лопата.

— Не съм в кой знае колко добри отношения със съпруга на сестра си, Халор. Освен това аз съм вожд на рода и много добре знам как трябва да се издават заповеди. Аз ще имам грижата за окопите, Халор. — Алброн се усмихна като момче и добави: — Май възприемаш всичко това като детинщина, греша ли?

— Само донякъде, княже. Кое ви накара да вземете това решение?

— Възбудата от битката, Халор. Прекарвам дълги часове в пресмятания на числа и броене на пари. Все още обаче съм арумец и когато чуя тръбенето на бойния рог, кръвта ми започва да кипи. Тази война ще е може би най-важната в историята на света и не искам да я пропусна.

Халор въздъхна примирено.

— Така е, княже. Не вярвам да поискате да я пропуснете.

 

 

Рано на следващата сутрин Елиар се върна от Кейвон и докладва:

— На екзарх Едон не му стана много приятно от чутото. Струва ми се, че очакваше неговите овчари въобще да не се включват в битката. Мисълта, че други хора могат да свършат неговата работа, явно му допада. Бейд обаче успя да промени начина му на мислене.

— Как го направи?

— Каза му горе-долу следното: „Ако твоите хора не участвуват в битката, и ние няма защо да си правим труда“. Едон чудесно го разбра. Къде ще ходим сега?

— В замъка на Гвети. Трябва да закараме неговите изкопчии на границата с Векти колкото се може по-скоро.

След това погледна въпросително Двейя, която разсеяно прелистваше страниците на Книгата, и я попита:

— Гер беше ли близо до истината, когато спомена вратите, водещи към винагито?

— В общи линии, да — отвърна тя. — Защо питаш?

— Ще ми трябва повече време от това, с което разполагаме. Мисълта, че всички кланове на Арум ще се разхождат из коридорите на Дома, наистина ми допада, но все пак организирането на всичко това ще изисква време. Ако Елиар ме отведе към вратата, водеща към миналата седмица, ще разполагам с достатъчно време, за да мобилизирам клановете и да ги отведа на полесражението преди Пехал и Гелта да са започнали атаката си. Не обичам да броя часовете. При такива обстоятелства хората са склонни да допускат грешки.

— Ще се погрижим за това, мили. Сега организирай хората на Гвети, а после се върни тук. Ще трябва да обясня някои неща на Елиар. Вратите към винагито се отличават донякъде от вратите към навсякъдето, и процедурата по отварянето им не е съвсем същата.

— Добре. Елиар, вземи буре злато и да вървим при Гвети.

Елиар стисна за миг дръжката на Ножа и леко се намръщи. После кимна утвърдително, сякаш бе чул глас, и каза:

— Вратата се пада само на няколко врати от тази, която води към княз Алброн. — После взе едно буре и поведе Алтал и Халор надолу по стълбите.

— Вие двамата откога сте женени, Алтал? — попита Халор.

— Какво?

— Не си ли женен за госпожата, която командува всички ни?

— Откъде ти хрумна пък това?

— Не сте ли женени? — попита недоверчиво Халор. — Държите се като женени.

Алтал се засмя.

— Вярно е, че се държим така. Сигурен съм, че ще стигнем и до сватба, но първо трябва да преодолеем някои технически препятствия. Може би няма да е лесно да получим разрешението на семейството й.

— Това е вратата — каза Елиар.

— Какво има от другата страна? — попита Алтал.

— Голямата врата към залата, където Гвети вика хората си, за да им дава заповеди.

— По-добре ще е аз да говоря, Алтал — предложи Халор. — По време на съвета успях да поставя Гвети на мястото му, така че вече ми стана ясно как да му дърпам юздите, за да върви в правилната посока.

— Отгоре на всичко това ти доставя удоволствие, нали, Халор? — Алтал се ухили.

— Дразненето на Гвети е едно от любимите ми занимания — засмя се Халор.

Елиар ги преведе през вратата и се озоваха в миришещо на мухъл грамадно помещение. В единия му ъгъл княз Гвети се бе навел над грубо скована маса и броеше пари.

— Дойдох да прибера хората ти, княже Гвети — каза без никакви увъртания сержант Халор.

Гвети бързо се опита да скрие парите.

— Изненада ме, сержанте — възкликна той и на изпитото му лице се появи лукава усмивка. — Радвам се, че дойде. На съвета пропуснахме да разгледаме един важен въпрос.

— Тъй ли? Аз пък останах с чувството, че се договорихме за всичко. Договорихме се да се плаща на човекоден, нали така?

— Така е, така е — побърза да се съгласи Гвети. — Не засегнахме обаче разходите за наемането на оръжията. Чудесно знаеш, сержанте, че хубавите мечове и брадви напоследък много поскъпнаха.

— Оръжията ще ги осигурим ние, княже — намеси се Алтал.

— Обаче… — понечи да възрази Гвети.

— Ние наемаме тела, Гвети, а не евтините мечове в склада ти.

— Ами ботуши? — Гласът на Гвети прозвуча почти отчаяно. — Моите хора ще има да бият дълъг път до долината. Сто на сто ботушите им ще се протрият.

— И за ботушите ще имаме грижата. Гвети, престани да се опитваш да ме изнудваш. Не си ми от категорията. Я по-добре кажи колко смяташ да ни платиш за храната, която твоите хора ще изядат по време на похода.

— Та това е абсурдно! — каза Гвети и се ококори.

— Това са твои хора, Гвети. Изхранването им е твоя отговорност, не моя. Ако половината от тях изпукат от глад, това е твой проблем. Това е положението. Аз ти плащам на човекоден. Срещу храната, която е за твоя сметка, ще осигуря оръжия и ботуши, и сме квит.

— Това не е справедливо! — протестира Гвети.

— Такъв е животът. Решавай, Гвети. Ако тази честна сделка не ти допада, ще се разбера с княз Делур, а ти си стой тука и си брой стотинките. Само че ми отговори веднага, Гвети. Много бързам.

Елиар отвори бурето и извади шепа жълтици.

— Ти не си… — започна Гвети, но не си довърши мисълта, тъй като Елиар изсипа монетите в бурето.

— Договорихме ли се?

— Добре де, разбойнико, договорихме се — изръмжа Гвети.

— Колко време ще ти трябва, за да събереш хората си?

— Те са вече готови, Алтал. Ще им наредят да тръгнат веднага, след като ми платите. За един месец в аванс.

— Не се шегувай. За една седмица.

— Това е абсолютно неприемливо!

— Прибери бурето, Елиар, и да вървим при княз Делур — каза Алтал.

— Добре де, добре! Щом сте рекли за седмица, така да бъде.

— Сделките с вас са същинско удоволствие, княже — любезно каза Алтал. — Плати му, Елиар, и да вървим. Ариа Андина не обича да чака.

 

 

— Твоето бързане съвсем ме измъчи, Алтал — оплака се Елиар, когато след няколко часа се завърнаха в Дома. — Това прескачане между навсякъдето и винагито така ме умори, че станах почти прозрачен.

— Прави каквото ти се нарежда, Елиар, и престани да се самосъжаляваш — изръмжа сержант Халор, после погледна облеченото във фустанели войнство на княз Гвети, което маршируваше из коридора и отбеляза: — Виждат ми се полузаспали.

— Да — съгласи се Алтал. — Но само наполовина. Разумът им функционира. В момента си мислят, че вървят из планините на Кагвер. Изгубили са досег с реалното време. През последния половин час си мислят, че са лагерували поне дванадесет пъти. Ще пристигнат във Векти преди края на деня, обаче ще си мислят, че са пътували поне месец. Остани засега при тях. Излай им някоя и друга заповед, за да знаят, че си тук. Стой обаче по-далеч от северния прозорец на Дома. До час тук ще се появят хората на княз Делур.

— Как успяваш да организираш всичко това?

— Малко е сложно, Халор, но аз съм професионален мошеник, така че съм привикнал със сложни задачи — засмя се Алтал.

— Кое е толкова смешно?

— Гер беше прав. Плащам на Гвети и на останалите вождове за времето, което протича там, където са те. Домът заличава цялото време, което би било необходимо на войниците, за да прекосят планините. Гвети ще бъде ужасно разочарован, когато му върна хората само след две седмици.

— Имаш душата на крадец, Алтал — укори го Халор.

— Благодаря, сержанте.

— Не мислех, че това е комплимент.

— Всичко зависи от гледната точка. Добре, Елиар, сега да се върнем в миналата седмица. Имам някои специални планове за Смегор и Таури.

— Така ли?

— Искам да ги лиша от всякаква възможност за контакт с Генд. Заради това ще настоя те лично да поведат хората си, вместо да прехвърлят командуването на някой капитан. Искам двамата да са ми постоянно под око.

 

 

Алтал бе почти напълно изтощен, след като заедно с Елиар докара всички арумски кланове в Дома. Отпусна се безсилно в стола си до масата и каза:

— Готов съм да спя цяла седмица.

— Няма да стане — възрази Двейя. — Ден и половина ще ти стигнат. Не се опитвай да ни измамиш, Алти. Всичко това ти е страхотно забавно.

— Забавно е, наистина — призна той. — Наистина, в днешния напрегнат ден не направих нищо особено, но затова пък посетих толкова много места, че сега всичко ми е в мъгла. Захванах се с осемте рода на Арум още от сутринта и вече забравих колко пъти съм посетил Дома.

— Има още нещо, което трябва да изясним, Алтал — каза Андина. — Лъжеш се, ако мислиш, че докато вие, мъжете, си играете навън, ние с Лейта ще стоим тук и ще безделничим. При следващото ви излизане и ние ще дойдем с вас.

— Няма — възрази той. — Няма да позволя да бъдете изложени на опасност, и то от двете страни.

— Какво имаш предвид?

— Нещо, което е свързано с разликата между момчетата и момичетата. Наех войници, а не хористи, а войниците имат склонността да са много прями, когато искат нещо. С Лейта вероятно бихте били по-застрашени от арумците, отколкото от ансуйците.

— Алтал, защо не оставиш аз да помисля за това? — попита го Двейя. — Изяж си вечерята и поспи. И без това утре те чака още един напрегнат ден.

 

 

Гласът на духа на мрака застена. Мрачното ехо на стона се разстла върху земите на ансуйците.

В долината хората воюваха с камъни. Камъните бяха остри, а кръвта бе ярка, и тази кръв изпълваше с наслада сърцето на Пехал.

Мрачноликата Гелта, Кралицата на нощта, подкара коня си към върха на хълма. Каменната й брадва плачеше. Плачеше с кръвта на поразените врагове.

— Те бягат! — възкликна Кралицата на нощта. — Всички бягат пред мен, звероподобни мой друже. Винаги ще бягат! Няма човешко същество, което да се осмели да се сблъска с гнева ми!

— Ти си моя истинска сестра, Кралице на нощта! — възкликна скотоподобният Пехал. — Вкусът на кръвта радва езика ти така, както радва и моя. Тази нощ ще пируваме с плътта на нашите врагове и нощта ще бъде пълна с ликуване.

— Какво да сторим сутринта, братко мой? — попита с грубия си глас Кралицата на нощта с обезобразеното от белег лице. — Цял Ансу вече е мой. Кои са следващите страни и градове, които трябва да бъдат поразени от несломимата ми воля?

— Насочи гнева си срещу града, който хората смятат за свещен — рече звероподобният Пехал. — Задръж нетърпението си, защото ще посегна във времето, което тепърва предстои, и ще въоръжа теб и твоята рат с чудотворни оръжия. Захвърли каменните си оръжия, Кралице на нощта, защото ще въоръжа теб и твоите хора със стоманени. По твоя заповед Авес ще се отметне от Дейвос и ще се кланя на теб, на мен и на нашия, господар Генд. Храмовете на Дейвос ще кънтят от възхвала на Дейва и по олтарите им ще се стича вкусна червена кръв!

— Авес ще бъде мой, мили братко! — ликуващо извика Кралицата на нощта. — Дейвос ще бъде отхвърлен и над целия свят ще царува Дейва!

Зловещият стон се разнесе отново над равнината и премина във вик, а сърцето на Кралицата на нощта се изпълни с радост.