Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (18)

Глава 17

На останалите Домът се струваше странен, но Алтал го възприемаше като домашно огнище и се радваше, че е там. Двейя продължи да дава уроци по история на света, обаче Алтал слушаше разсеяно. Смяташе, че вече знае достатъчно за света. Щом Двейя бе решила да си губи времето с уроци по история, това си беше нейна работа. Пък и Алтал знаеше, че ще останат в Дома най-късно до пукването на пролетта.

След няколко седмици обаче се сети за нещо интересно и когато остана насаме с Двейя, я попита:

— Този Дом нали го е построил Дейвос?

— Правилната дума в случая е „направи“. Разликата е съществена.

— Той подари ли ти го?

— Не, аз го обсебих.

— Двейя!

Тя се засмя.

— Това нямаше как да не привлече вниманието ти, нали? След като Дейвос сътвори и звездите, дойде тук да обмисли някои неща. А после напусна Дома. Тъй като той не го използуваше, в него се настаних аз. В облика на котката Еми.

— Ами ако той реши, че трябва да му го върнеш?

— Това не би било красиво, Алтал. Домът вече е мой. Ако на Дейвос отново му е потрябвал Дом, нека си го построи другаде. Ако ще и на луната.

— Това твое становище известно ли му е?

— Би трябвало. Доста пъти съм му дала да го разбере. Той сътвори този свят и го засели с хора. От него друго не се и очакваше. Той сега е мой и Дейвос вече само би ми пречил.

— Преди настъпването на пролетта няма да тръгваме на път, нали?

— На това място сезоните не са особено важни, приятелю. Би трябвало отдавна да си разбрал това. Ще тръгнем на път, когато станем готови.

— Еми, не можем да пътуваме посред зима.

— Сериозно? — попита тя лукаво.

— Скоро снегът ще стане пет метра дълбок, а слънцето въобще ще се скрие. При това положение не можем да излезем оттук.

— Не е съвсем така, Алтал. Просто наблюдавай какво става около теб и се учи.

— Дразниш ме, Еми.

— Радвам се, че го разбра — отвърна доволно тя.

 

 

— Господин Алтал, цялата тази история ще продължи ли още дълго? — попита Гер след няколко дни.

— Какво имаш предвид, Гер?

— Всичко тези приказки за това кой какво е направил преди хиляда години в места, за които не съм и чувал. Може и да не споделяш думите ми с Еми, но това ми се вижда ужасно скучно. Кого може да го е грижа какво се е случило в дейканската империя преди пет хиляди години?

— Бил съм и там — каза Алтал на момчето. — Това стана преди да дойда тук и Еми да ме докопа с лапите си. Дейканските търговци бяха много богати, но лишени от здрав разум. Реших, че това предоставя големи възможности на хората от нашата професия. Мисълта за глупави богаташи винаги ми сгрява сърцето.

— И какво стана? — възбудено попита Гер.

Алтал му разказа силно разкрасена версия на приключението в дома на Квесо. Гер се оказа превъзходен слушател и Алтал бе в много добро настроение — докато Двейя не ги подсети, че е време за учение.

Когато тръгнаха нагоре по стълбите, Алтал видя на лицето на Андина лека усмивчица. Подобна усмивка се таеше и върху устните на Двейя. Очевидно се кроеше нещо.

 

 

— Има нещо, което ми е трудно да разбера — каза Бейд, когато Двейя отново им разказа историята на Треборея. — Ти няколко пъти даде да се разбере, че бреговата линия на южното море се променя.

— Да, променя се.

— Какво може да предизвика такава промяна? Винаги съм мислил, че планините и бреговете са вечни и неизменни.

— Не е така, Бейд — отвърна Двейя и се засмя. — Те непрестанно се променят. Целият свят постоянно се променя. Планините се появяват и изчезват, също като приливите и отливите, а най-малката промяна на климата е в състояние да промени стотици километри брегова ивица. Отделният човек живее твърде кратко, за да е в състояние да забележи тези промени, но те стават непрестанно. През последните две хилядолетия сушата се уголемява.

Двейя посочи северния прозорец и добави:

— Причината за това е ей този лед.

— Как е възможно ледът в далечния север да се отрази върху състоянието на южното крайбрежие?

— Ледът е замръзнала вода, нали?

— Разбира се.

— Количеството на водата е неизменно. Част от нея се намира в моретата, друга част във въздуха, като облаци например, а трета част е застинала в ледниците. Климатът периодично се променя. Става по-студено и ледниците започват да растат. Все по-голяма част от земната вода се превръща в ледници, а в моретата и облаците остава все по-малко вода. Валежите вече не са така чести, а равнището на морето започва да спада. Именно този спад променя бреговата линия. Южното море открай време е било плитко, така че когато водата отстъпва, сушата се увеличава.

— Чудни са делата Господни! — рече вдъхновено Бейд.

— Сигурна съм, че на брат ми му би било приятно да чуе тези думи — сухо каза Двейя.

— Дейвос е нашият Бог.

— Имах предвид другия си брат.

Бейд я погледна ужасено.

— Тази конкретна промяна на климата е дело на Дейва — обясни му Двейя. — Времената са интересни. Дейва събра своите хора, а аз — моите. Намираме се пред прага на доста хубава война, Бейд, и Дейва прави всичко възможно, за да постави Генд в по-добра позиция. Моретата пресъхват, а ледниците, когато се раздвижат, ще стрият планините на прах. Засушаванията ще предизвикат масов глад и империите ще се разпаднат.

— Та това би било краят на света! — възкликна Бейд.

— Ако ние победим, той няма да настъпи.

— Бейд, нали това ти помага да усетиш собствената си значимост? — лукаво попита Лейта. — Хайде, момче, спасявай света, и то по-бързо!

— Стига, Лейта! — смъмри я Дейва.

— Бе твърде удобна възможност да му го кажа, Двейя.

— Не е ли време за… — започна Елиар.

Андина, която седеше до него и през цялото време не откъсваше поглед от младия арумец, докосна китката му и му подаде голямо парче сирене. Елиар механично го взе и почна да яде.

Лицето на Андина грейна като слънце.

Двейя стрелна с поглед Алтал и безмълвната й мисъл замърка в главата му.

— Видя, нали? — попита тя.

— Разбира се — отвърна й той също така безмълвно. — Това твоя идея ли беше?

— Не, нейна. Под стола си държи торбичка с храна и отсега нататък винаги, когато стомахът на Елиар започне да стърже, ще има грижата да засища глада му. Ако се вгледаш по-внимателно, вероятно ще забележиш, че той дори не забелязва, че се храни. Андина твърди, че прави това, та Елиар да престане да прекъсва останалите. Според мен обаче работата е по-дълбока. Бих я свързала и с желанието на Андина да подстриже Гер.

— Не намираш ли, че Андина е доста сложно девойче?

— Вярно е — съгласи се Двейя. — Забавно е обаче.

 

 

— От колко време сме тук, Алтал? — попита Елиар след няколко дни, докато изкачваха стълбището към стаята в кулата.

— Поне от месец — отвърна Алтал.

— И аз така си помислих. Навън да не би да става нещо странно?

— Какво имаш предвид?

— Дните би трябвало да стават по-къси. Доколкото обаче мога да преценя, това не се случва.

— Вероятно е работа на Двейя.

— Не разбирам.

— И аз не разбирам. Или поне не разбирам всичко. Двейя си играе с хода на времето. Най-вероятното е в момента да изживяваме непрестанно все един и същ ден. Въпреки, че при всяко поредно изживяване се случват различни неща.

— Ако ти кажа, че това е невъзможно, ще има ли полза от думите ми?

— По всяка вероятност не особена. Навън действува Генд и винаги, когато реши да направи нещо, трябва да имаме готовност да пъхнем пръти в колелата му. Работата е там, че още нямаме такава готовност. Именно заради това Двейя ни доведе в този Дом. Тук времето тече така, както тя намери за добре. Ако за подготовката ни бъдат потребни години, тя ще ни ги даде. Когато обаче излезем навън, ще се окаже, че е изминал само ден.

— С тази разлика, че всички ще сме по-стари.

— Мисля, че не си прав, Елиар.

— Нищо не мога да разбера.

— Не само ти си в това положение.

 

 

— Ще престанеш ли да надничаш насам-натам, Лейта? — попита Двейя.

— Не мога да контролирам мислите си — призна Лейта и въздъхна. — Винаги, щом погледна някого или го чуя да говори, моето умение, или както и да го наричате, веднага се задействува. После някой друг каже нещо и то се задействува и спрямо него. Не го правя нарочно и дори не го искам — умението ми се проявява инстинктивно.

Двейя разтвори Книгата и каза:

— Няма да е зле да вземем някои мерки още сега. Дарбата ти, ако решим да назовем това твое умение така, се провява съвършено безконтролно.

Прелисти първите страници на Книгата и след малко очевидно успя да открие необходимата.

— Ето, тук пише как Дейвос се е справил с този проблем — каза тя. — Подходът към решаването му е малко по-прост от моя, така че ще е най-добре да го прочетеш още сега. По-късно пък ще ти обясня как самата аз се справям с този проблем.

— Готова съм на всичко, Двейя — отвърна Лейта разгорещено. — Самата аз не желая това нещо постоянно да затормозва разума ми.

После взе напукания пергаментов лист от Двейя, погледнато и се намръщи.

— Не мога да го прочета. Въобще не мога да разбера буквите.

— Това е древна азбука, Лейта — каза Двейя. — Има обаче и по-бърз начин да прочетеш текста. Просто сложи листа върху Книгата и после сложи ръката си отгоре.

— Да го прочета с ръката си? — попита с недоумение Лейта.

— Освен ако не предпочиташ да го прочетеш с крак. Направи каквото ти казах, Лейта.

Бледата русокоса девойка с известно съмнение нагласи страницата върху бялата Книга и я притисна с длан. В следващия миг сините й очи се разшириха.

— Не може да е толкова лесно! — възкликна тя.

— Защо не се опиташ и не се убедиш сама? — предложи Двейя.

Лейта седна и затвори очи. На лицето й се изписа почти нечовешко спокойствие. След това очите й широко се разтвориха и тя рязко си пое дъх.

След това внезапно изкрещя.

— Отиде твърде далеч, Лейта — каза й Двейя. — Не биваше да бързаш толкова.

— Всичко е така пусто! — каза Лейта с треперещ глас. — Тук вече няма нищо!

— Ти се извиси прекалено много, мила. Искаш да се извисиш над това, но не трябва да отиваш чак толкова нависоко. Практиката ще ти помогне да се справиш по-добре. Всъщност сега ти се опитваш да придаваш насоченост на дарбата си. Искаш да я насочиш малко над главите на хората около теб. Пак ще чуваш непрестанното тихо мърморене, което си чувала цял живот, обаче вече няма да чуваш самите мисли. Когато самата ти пожелаеш да ги чуеш, ще е достатъчно да насочиш дарбата си към човека, когото искаш да чуеш.

Лейта отново потрепери и попита:

— Каква беше тази ужасна пустота?

— Звученето на нищото, Лейта. Ти бе насочила дарбата си към тавана.

— Някой от вас разбра ли нещо? — попита Елиар озадачено.

— Работата е съвсем проста, Елиар — каза Гер. — Лейта си има втори комплект уши. С него може да чува това, което мислим, дори когато не иска. Еми току-що я научи как да насочва тези уши в други посоки. Всичко е съвсем ясно.

Лейта погледна удивено момчето и попита:

— Ти как разбра това?

— Нищо не съм разбрал — каза Гер. — Просто това обяснение ми се стори разумно. Разбира се, аз започнах да ти бягам още от първата ни среща.

— Да бягаш?

— Усещах какво правиш, така че се отмествах и бръмченето ти минаваше покрай мен.

Погледът на Двейя, вперен в момчето, издаваше абсолютно удивление.

— Я виж ти — промърмори Алтал.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Двейя.

— Нищо, мила — отвърна невинно Алтал. — Абсолютно нищо.

— Не е ли време за… — започна Елиар.

Андина му подаде един плод и той млъкна.

 

 

— Забавлявай ги за известно време, любими — каза Двейя на Алтал. — Аз пък ще ги привиквам един по един, за да им обясня някои неща.

Той я погледна озадачено.

— Така ще спестим време, Алтал. Когато са насаме с мен, ще разкрият сърцата си. Трудно биха го направили пред останалите. Всеки човек има слабости, които предпочита да не разкрива пред всички.

— Не споделяш идеята за открита изповед, така ли?

— Това е една от най-глупавите човешки идеи, Алтал. Публичното обявяване на собствените грехове е ексхибиционизъм. Безцелно е, и при това си е чиста загуба на време.

— Бях останал с чувството, че разполагаме с безкрайно много време.

— Не. Не чак с толкова много.

 

 

— За какво си говорят, господин Алтал? — попита Гер и кимна към Бейд и Двейя, които седяха пред разтворената Книга.

— Предполагам, че Двейя разчиства мозъка на Бейд от разни предубеждения. Той е учил за жрец и астролог. Главата му е пълна с глупости и сега Двейя се опитва да ги разчисти.

— Има ли хора, които сериозно вярват в астрологията? — попита Гер.

Алтал повдигна рамене.

— Хората искат да знаят какво ще се случи. Смятат, че астрологията ще им го каже. Най-често грешат, но въпреки това продължават да вярват.

— Това не ти ли се струва глупаво?

— Умерено глупаво, бих казал. Повечето хора обаче изпитват потребността да вярват в нещо. Има едно малцинство, което не вярва, но такива хора не са много.

— Аз самият много-много не вярвам. Слънцето по всяка вероятност утре ще изгрее, а след зимата настъпва пролетта. Всичко останало обаче според мен става случайно.

— Струва ми се, че си доста близко до истината. Аз някога вярвах в късмета си, но Двейя ме излекува от тази вяра.

Гер внезапно се усмихна и каза:

— Андина отново го нахрани. Според мен Елиар даже не си дава сметка, че го храни. Как мислиш?

— Вероятно не си дава — съгласи се Алтал. — Елиар е много мило момче, но душевността му не е особено сложна. Докато тя му подава храна, няма да задава въпроси. Вероятно и не обръща особено внимание на действията й.

— Не мога обаче да разбера защо го прави. Когато се присъединих към вас, тя въобще не го понасяше. Сега обаче непрестанно се грижи за него.

— Държи се майчински, Гер. На жените това често им се случва. В началото го мразеше, но сега нещата се промениха.

— Радвам се, че си избра него, а не мен — каза Гер. — Мразя да ме подстригват.

 

 

След няколко дни Двейя остави Бейд да се занимава сам с Книгата и насочи цялото си внимание към Андина. Много от събеседванията им можеха да бъдат чути и от останалите. Владетелката на Остос бе красива млада дама с тъмна коса и огромни тъмни очи, обаче емоциите й бяха взривоопасни. Ножът я бе инструктирал „да се подчинява“, а това никак не й допадаше.

За да не пречи, Алтал бе преместил стола си близо до вратата. Прекарваше по-голямата част от времето си в наблюдения на останалите. Стараеше се и това му занимание много да не бие на очи.

— С какво се занимаваш, Алтал? — попита го Двейя един късен следобед, когато бяха останали сами в кулата.

— Наблюдавам, Еми. Наблюдавам и се уча. Нали именно това очакваше от мен?

— И какво научи?

— Мило мое котенце, събрахме доста странна колекция от хора. Те съвсем не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Ако изключим Гер, останалите не са много щастливи от това, което се очаква да направят. Андина определено ненавижда думата „подчинявам се“, а колкото до Елиар, не му е приятно, че трябва да „води“, тъй като му е добре известно, че още не е готов да командува армия.

— Думата „води“ при тези обстоятелства означава съвсем друго нещо, приятелю. За това ще поговорим по-нататък. Какво научи за другите?

— Струва ми се, че ти прояви известна грубост към Бейд. След като му отне астрологията, той остана съвсем без опора. Не знае вече в какво да вярва и е на път да престане да вярва в каквото и да било. Сигурен е, че „просветлявай“ означава, че трябва да проповядва. Навярно е доста трудно да се съчини проповед, в която да те призоват да не вярваш в нищо.

— И той все още не е разбрал всичко, Алтал — отвърна Двейя. — Когато му дойде времето, ще разбере. Какво ще ми кажеш за Лейта?

— Именно тя ме смущава най-много. Гледа умно и прави умни бележки, обаче е прочела върху Ножа нещо, което вероятно не е трябвало да прочита. Останалите не разбират напълно какво точно иска Ножът от тях. Лейта го знае. Лейта знае съвсем точно какво трябва да направи и на кого трябва да го направи. Това не й е приятно, Еми. Животът досега е бил суров към нея и тя е почти сигурна, че ще стане още по-суров.

— Много е по-силна, отколкото изглежда, Алтал. В определен момент ще й потрябва помощ, така че стой близо до нея. Бъди винаги готов да й я дадеш.

— Много загадъчно се изразяваш, Еми — упрекна я той.

— Алтал, на теб ти бе наредено да „търсиш“. Сигурна съм, че ще откриеш начин да й помогнеш. Стига да се постараеш, разбира се.

 

 

Двейя и Гер бяха седнали до източния прозорец и си говореха. До южния прозорец Елиар разказваше на Андина военни истории, а тя се преструваше, че се възхищава от тях, и в същото време му подаваше късчета храна. Лейта и Бейд, седнали пред мраморната маса, се бяха задълбочили в Книгата. Алтал така или иначе бе останал сам. Стоеше до северния прозорец и наблюдаваше ледените планини отвъд края на света. Независимо от казаното му от Еми продължаваше да възприема ръба на северната пропаст като край на всичко. Това, че светът си имаше съвсем ясно определена граница, го устройваше. Смисълът на думата „безкрайност“ не го интересуваше.

— Все още ли ме възприемаш като вещица, Бейд? — попита Лейта младия жрец.

— Естествено, че не! — отвърна Бейд. — Защо мислиш така?

— Знам, че не ме харесваш.

— Това е смехотворно, Лейта. Много те харесвам. Ти си един от другарите ми.

— Караш ме да се чувствувам като неодушевен предмет.

— Не мога да разбера накъде биеш.

— Ти си единственият мъж, когото познавам, който май не отчита факта, че съм жена.

— Давам си сметка за това, Лейта. Това няма връзка с нещата, които ни предстои да направим, обаче бъди сигурна, че си давам сметка.

— Не се замисляш върху това обаче — въздъхна тя. — Още в края на детството ми всички мъже от селото започнаха да ме оглеждат и да си мислят разни неща.

— Имаш предвид нещата, за които си е мислел Амбо?

— Да. Всички мъже в селото си мислеха такива неща, когато ме видеха.

— Ти наистина си много красива, Лейта.

— Благодаря ви, любезни господине — каза му тя подигравателно.

— Кое те кара да мислиш, че не те харесвам?

— Не събуждам у теб такива мисли, каквито събуждам у другите мъже.

— Тези мисли са нечестиви, Лейта. Жреците са длъжни да ги потискат.

— Може и да си прав, Бейд, обаче това много ме смущава. Ти презираш тези нечестиви мисли, но след като ги потиснеш, усещам само омраза. Тя е насочена към тези мисли, обаче аз я възприемам като омраза, насочена към мен.

— Съвсем определено не съм целял такова нещо.

— Струва ми се, че мога да предложа решение на проблема.

— Ще се радвам да го чуя, Лейта.

— Престани да потискаш чак толкова силно тези нечестиви мисли и пусни някои от тях на свобода.

— Какво?

— Не най-нечестивите, разбира се — така и двамата бихме се почувствували неловко. Няколко палави мисли обаче не биха навредили никому.

Лейта се засмя и вдигна палец и показалец.

— Ако бъдат само ей тоничко нечестиви, ти няма да нарушиш обета си, обаче пък аз ще знам, че ме възприемаш като жена. Бих използувала израза „умерено нечестиви“. На теб това не би ти струвало нищо, а аз бих се чувствувала много по-добре.

Бейд я погледна, после се усмихна.

— Добре, Лейта. Струва ми се, че ще мога да се справя с няколко „умерено нечестиви“ мисли, щом те ще ти помогнат да се почувствуваш по-добре. Нали приятелите трябва да си помагат?

Тя му отвърна със сияйна усмивка.

— Не подслушвай, Алтал — разнесе се мъркащият глас на Двейя.

— Добре, мила.

 

 

— Нарастването на ледниците предизвика суша, която причинява големи смутове в южните земи — обясни им Двейя след няколко дни. — Богатството, силата и могъщите градове стават безсмислени, когато няма какво да се яде. Очевидно именно това лежи в основата на плановете на Генд. Негов съюзник е хаосът, а ледниците пораждат именно хаос.

— Ако не се лъжа, ти веднъж каза, че това вече се е случвало — каза Алтал.

— Така е. Този е четвъртият ледников период през последните няколко милиона години. Досегашните се дължаха на промени на климата или на промени в движението на океанските течения. Това последно заледяване обаче е причинено от Дейва. Планът на Генд е да наруши толкова силно функционирането на южните империи, че народът да последва всекиго, който му обещае стабилност. Цивилизацията вече е на прага на разрухата, а на хоризонта се очертава всеобща революция.

— Моят народ никога не би въстанал срещу мен! — възкликна Андина.

— На твое място не бих била така уверена в това, мила — възрази Двейя. — Генд точно сега предизвиква смутове сред гражданите на Остос, а и вашата война с Кантон улеснява работата му.

— Не ние започнахме тази война.

— Знам. Когато с Алтал пътувахме от Арум за Остос, срещнахме Халор, командира на Елиар. Той ни описа владетеля на Кантон като полуидиот. Сигурна съм, че ако се поразровим в случилото се, ще установим, че някои от военните решения на кантонския владетел са му били подсказани от слугите на Генд.

— Сержант Халор никак не хареса тази война — обади се Елиар. — И се изрази много неласкаво за владетеля на Кантон.

Андина присви големите си очи и попита:

— Да разбирам ли, че в крайна сметка именно Генд е виновен за смъртта на баща ми?

— Да. В крайна сметка отговорен за тази смърт е именно той — потвърди Двейя.

— Елиар? — Андина вложи в гласа си целия си чар и обаяние.

— Да, Андина?

— Имаш ли желание да работиш за мен?

— Какво имаш предвид?

— Нуждая се от опитен професионален войник. Ще го възнаградя много богато — и с пари, и с други неща.

При тези думи Андина положи ръка върху голото му коляно.

— Ще трябва да поискам разрешение от командира си, Андина, но съм сигурен, че ще намерим някакво решение. Какво точно очакваш да направя?

— Ще ти бъда страшно благодарна, ако откриеш Генд и го заколиш. При това искам да гледам как го колиш. Искам кръв, Елиар, много кръв. Искам да чуя и страшни писъци. Колко според теб би могло да ми струва това?

— От теб въобще не бих взел пари за такова нещо, Андина! — увери я той. — Сега вече сме приятели и въобще не би било възпитано от моя страна да взимам пари от теб за такава дребна услуга. Не си ли съгласна?

Андина изпищя от радост, прегърна Елиар и страстно го целуна, после викна на другите:

— Не е ли най-милото момче, което сте виждали?

 

 

На следващата сутрин Двейя изглеждаше замислена. Седна до мраморната маса, положи ръка върху Книгата и зелените й очи издадоха, че е потънала в размисъл.

Алтал и останалите безмълвно заеха обичайните си места.

— Сега искам от вас да ме слушате много внимателно — каза Двейя. — Вече знаете как трябва да се „използува“ книгата и как Елиар „използува“ Ножа. Настъпи моментът да се научите как да се „използува“ Домът.

Тя се изправи и ги погледна.

— Това може да ви се стори трудно, а и няма да ви е лесно да усвоите някои от нещата, които ще чуете, но ще трябва да ми имате доверие. Няколко пъти подметнах, че Домът в действителност не е тук, но това не е съвсем точно. Домът се намира тук, но в същото време се намира и навсякъде другаде.

— Да не би да искаш да кажеш, че се движи? — попита недоверчиво Гер.

— Не съвсем — отвърна тя. — Не е необходимо да се движи, Гер. Той се намира навсякъде, и то в един и същи момент. Предполагам, че вече всички сте забелязали колко е голям.

— Така е — потвърди Алтал. — Когато дойдох тук, за да открадна Книгата, реших, че ще ми потрябват седмици, за да успея да претърся всички стаи.

— Дори и след цели векове търсене, Алтал, пак щеше да си докоснал само повърхността. Бих могла да кажа, че Домът е всъщност светът, но това би било опростенчество. Той е всъщност доста по-голям. Когато казвам, че се намира навсякъде, това означава наистина навсякъде. Когато Дейвос го направи, нямаше друга стая освен тази. Той излезе от нея, за да сътвори всички останали места, и направи и врати, които да водят до тях. Именно благодарение на това Домът стана по-голям. Именно поради това важното в този Дом са не стаите, а вратите. Ако Андина пожелае сега да се отбие в тронната си зала, за да си поговори със своя върховен управител княз Дакан, би трябвало да яхне коня си, да пресече Кагвер и да мине покрай Кантон, и едва тогава ще се озове в Остос. Може да стигне дотам обаче и по друг начин. Достатъчно е да тръгне по южния коридор и да отвори една врата в Дома, и ще стъпи направо в тронната си зала.

— Не може да е толкова просто! — възкликна Бейд.

— Прав си, не е просто. Тя трябва не само да отвори правилната врата, но и да вярва, че именно тя е правилната врата. Ключът на тази врата е вярата.

— А ако не вярва? — попита Гер.

— Ако не вярва, просто ще влезе в една празна стая. Когато казах, че ключът е вярата, имах предвид точно това.

— Значи това е въпрос на вяра? — попита Бейд.

— Да. Ние създаваме нещата, като вярваме, че ги създаваме.

— Еми, извън Дома е пълно с хора, които вярват в много странни неща — каза Елиар. — Можем ли да кажем, че тези неща стават истински, защото хората вярват в тях?

— За тях са истински.

— Точно заради това е най-добре да не вярваш в нищо, Елиар — каза Гер. — Така няма опасност да се объркаш.

— В такъв случай светът не би ли станал твърде самотно място? — попита Елиар.

— С това се свиква.

— Човечеството трябва да вярва в нещо, Гер — каза Бейд на момчето.

— Защо?

— Защото… — Бейд се запъна.

— Предстои ни да изминем дълъг път заедно с Гер, нали? — попита Лейта.

— Бих казал, че да — съгласи се Алтал. — Той обаче е много добро момче, така че ще има добрината да ни го посочва.

— Не това имах предвид, Алтал.

— Разбирам, но все ще трябва да тръгнем по този път.

— Стига, Алтал — твърдо каза Двейя.

— Добре, мила.

Гер се намръщи и попита:

— Нали и на Генд му е по силите да прави същото? Разбрах, че си има къща в Некверос и че и тя си има врати също като на нашия Дом, нали така?

— Да. Неговият дом се казва Нагараш.

— Значи именно с помощта на тези врати той и неговите хора могат да се появяват навсякъде, сякаш от нищото, нали? Цялата тази работа ще стане много интересна.

— Обясни ми какво разбираш под „интересно“ — каза му Двейя.

— Ще бъде весело — отвърна Гер. — Генд ще се появи на едно място, ние — на друго. Никой няма да знае къде е другият или с кого ще е, когато се появи. Това ще е най-зъбавната игра, която е съществувала.

— „Зъбавна“? — каза Елиар. — Доколкото ми е известно, такава дума не съществува.

— Ти нали разбра какво искам да кажа? — попита Гер.

— Да, но…

— Щом си ме разбрал, значи такава дума съществува. Не съм ли прав?

— Струва ми се, че с това дете ще си имам главоболия — каза Двейя.

 

 

— Това е Остос! — възкликна Андина, когато Елиар отвори вратата в дъното на един от дългите слабо осветени коридори в южното крило на Дома.

— Само погледай, Андина — нареди й Двейя. — Не влизай. Нямаме време да те търсим.

Алтал забеляза, че прагът на вратата е с неясни очертания — но отвъд него всичко бе съвсем ясно и видимо. Виждаше се павирана улица, от двете страни на която бяха разположени някои от магазините, познати му от последното му пътуване в Остос. Улицата завиваше към хълма, водещ към двореца на Андина.

— По-добре затвори вратата, Елиар — каза Двейя. — През нея изтича времето.

— Как така, госпожо? — попита озадачено Елиар.

— Сега не трябва да разместваме хода на времето. Още не сме готови за това. Предстои ни да направим доста приготовления и не бива да допускаме ходът на времето да се наруши преди да сме приключили с тях.

— Еми, така и не те разбрах — каза Елиар, след като затвори вратата.

— Засега не е и необходимо да ме разбираш.

— Говориш за времето, сякаш говориш за климата, божество — отбеляза Лейта.

— Те си приличат, Лейта — каза Двейя и изгледа с любопитство бледото момиче от Кверон. — Защо така упорито продължаваш да ме наричаш „божество“?

— По този начин давам израз на уважението си, божество — каза Лейта. Сините й очи гледаха съвсем невинно.

— Това не е вярно, Лейта. Ти не уважаваш никого. Правиш го, за да ме дразниш.

— Никога не бих си позволила да дразня едно божество, Двейя — протестира Лейта.

— Би си го позволила, разбира се. Това никак не ме дразни, но мислех, че трябва да сме наясно по този въпрос.

— Така дразненето престава да е забавно — възрази Лейта.

— Нямам нищо против закачките, Лейта. Възприемам ги като игра. Освен това доста дълго бях Еми котката, така че разбирам от игри. В близките дни ще ти го докажа.

— Ще се държа добре — обеща Лейта.

— Съмнявам се. Елиар, покажи ни Кантон.

 

 

Заделиха цяла седмица за проучване на възможностите на вратите. Или поне им се стори седмица. Алтал вече бе решил да не търси различия между това, което е станало, и онова, което му се е сторило.

Водач им бе Елиар. Двейя не им обясни подробно как се осъществява този процес, но Алтал реши, че той има някаква връзка с Ножа. Елиар винаги ги отвеждаше безпогрешно до необходимата врата, докато Двейя понякога грешеше.

— Изобщо нямам представа как го правя — призна Елиар. — След като Еми каже „агвеси“, веднага знам коя врата трябва да отворя. А в повечето случаи дори и не знам в кои страни са местата, които назовава.

— Това не ти е и необходимо, мило момче — рече му гальовно Андина. — Нали Ножът ти каза да „водиш“, а ти правиш точно това? Няма защо да променяш нищо. Обичаме те такъв, какъвто си — каза и нежно го погали по бузата. Поради някакви неведоми причини Андина непрестанно се стремеше към допир с Елиар.

Двейя предложи да се върнат в класната стая и като насядаха, каза:

— Вече повече или по-малко усвоихме всичко, което трябваше да усвоим тук. Научихме се как да използуваме Дома, поне частично, и усвоихме и някои други неща. Време е да се подготвяме за излизане.

— Частично ли? — попита хитро Гер. — Това означава ли, че Домът е способен не само да ни отвежда на едно или друго място, но и да върши други неща?

— Нека засега не разговаряме по този въпрос — отвърна Двейя.

— Наистина ми е интересно да разбера, Еми — отвърна момчето. — Хрумнаха ми някои работи и бих искал да ги споделя с всички, ако това не те дразни.

— Не е лесно да бъда раздразнена, Гер. Казвай. Споделяй.

— Ти каза, че Домът си играе с времето. Искам да кажа, че времето тече или не тече в зависимост от твоите желания.

— Така е.

— А Домът си играе с разстоянията, като използува вратите, нали така?

— Нещата са малко по-сложни, но в общи линии си прав.

— Щом Домът си играе така с разстоянията, не може ли и да си играе с времето по същия начин? Ти ни каза, че Домът се намира навсякъде в един и същ момент.

— Така е. Продължавай.

— Следователно той съществува не само навсякъде, но и винаги, през цялото време. Това, което предполагам, е, че тук, в Дома, би могла да се открие врата, водеща към миналата седмица или към следващата година. Не съм ли прав?

В погледа на Двейя се появи смущение.

— Гер, все още е рано да задаваш такива въпроси.

— Еми, ти току-що каза „все още“ — каза гордо момчето. — Това означава ли, че след време ще научим отговора и на този въпрос?

Двейя присви очи.

— Сега е мой ред да ти задам един въпрос, Гер.

— Едва ли ще мога да ти отговоря, Еми. Не забравяй, че съм просто селско момче.

— Добре де, нека проверим. Разстоянието е равно на пространство, нали така?

— Ами… всъщност да.

— Каква е разликата между пространството и времето?

Гер се намръщи.

— Според мен няма никаква разлика. Те не са ли едно и също нещо?

Двейя си пое дълбоко дъх.

— С кого си разговарял в последно време, Гер? Откъде ти дойде наум тази мисъл?

— Просто ми хрумна. Когато ти каза „пространство“ вместо „разстояние“, направих връзка между някои неща. Еми, да не би да казах нещо нередно? Извинявай, ако съм те разтревожил.

— Не ме разтревожи, Гер. Просто ме изненада. Единството между пространството и времето е нещо, все още осъзнато от твърде малко хора.

— Започнах да си мисля за всичко това още откакто Елиар ми разказа за общия ви сън в Авес — обясни Гер. — Когато по-късно започнахме да използуваме вратите, за да прескачаме из пространството, ми дойде наум, че може би Генд използува своите врати, за да прескача из времето. И след като прескачането е винаги едно и също, не би трябвало да е от значение дали го вършиш в пространството, или във времето. Нещо ми подсказа, че между тях разлика няма, че те са едно и също нещо. В началото това не изглеждаше много смислено, но сега вече е ясно. Като се замислиш върху това единство, то обяснява много неща, нали?

— Мили Боже! — извика разтревожено Бейд.

— Да, какво има? — попита Двейя.

— Аз всъщност не исках… — смутено започна Бейд.

— Не би трябвало да използуваш с такава лекота думата „Бог“, Бейд — скара му се тя. — Това го разсейва. Да не би поради някаква причина да те смущава това, което току-що каза Гер?

— Това дете човешко същество ли е? — попита Бейд разтревожено. — Мислите му толкова много изпреварват моите, че мога да разбера само половината от това, което казва.

— Вярно е, че е малко необикновен — съгласи се Двейя.

— Необикновен или не, той си е нашият Гер — каза Андина и игриво разроши косата на Гер. — Той е просто рошаво малко момче, което съвсем определено трябва да се изкъпе.

— Миналата седмица се къпах — протестира Гер.

— Време е да се изкъпеш пак.

— Вече?

— Това няма да ти навреди, Гер — каза Андина и се засмя и прегърна момчето.