Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (16)

Глава 15

Вещицата Лейта имаше ленена коса, сякаш изпълнена с вътрешна светлина. Кожата й бе много светла, с цвят като на мрамора, така харесван от скулпторите. Бе висока и стройна, а очите й — големи, сияещи и изпълнени с мъдрост — бяха наситеносини. Бе окована с верига за каменен стълб в центъра на Петелея. Стълбът бе почернял от предишните клади.

Лицето й беше студено, но погледът й бе изпълнен с обида.

— Това е само отсрочка, вещице — каза грубо Амбо, докато отключваше веригата. — Жреците от свещения град Авес ще те разпитат най-строго и ще те накарат да си признаеш всичко за връзките си със зловещия си господар. След това ще те изгорят на клада.

— Аз нямам господар, Амбо — отвърна тя спокойно. — Надникнах в душата ти, жрецо, и тя е пълна с низост. Пламъците в нея са твое, а не мое дело. Не са дело и на всички онези, които ти изгори на кладата. Единственото зло нещо в нея е твоята похот, а ти не можеш да унищожиш тази похот, като изгаряш предметите на нейните въжделения. Нарушаваш своя обет с всяка своя мисъл и пламъците, в които ще гориш, са далеч по-страшни от пламъците, в които изгаряш нас. Махни се и се опитай да пречистиш душата си.

Амбо я погледна. На намусеното му лице внезапно се изписа чувство на вина и на погнуса от самия себе си. Той се обърна и бързо се отдалечи.

 

 

Алтал плати безбожна цена за един кон за Лейта, сбогува се с Теркор и се запътиха към планините. Когато се отдалечиха от селото, спря коня си и каза:

— Нека се отървем от тези вериги още сега. — Помогна на Лейта да слезе от коня, огледа пренебрежително примитивния катинар, с който бяха вързани ръцете й, и го отключи. Свали веригите и във внезапен прилив на гняв ги захвърли с все сила в храсталаците.

— Благодаря ти, Алтал — тихо каза тя.

— Знаеш името ми? — изненада се той.

— Вече го знам.

— Боже мой! — промърмори Еми.

— Какво има? — попита той смутено.

— Двейя разбра, че мога да чета мислите ти, Алтал — каза Лейта с лека усмивка. — Струва ми се, че това я смущава.

— Значи наистина можеш да правиш това? — възкликна Бейд.

— Да. Винаги ме е озадачавало, че другите не могат.

— И значи заради това Амбо искаше да те изгори!

— Не. Амбо е дал обет за целомъдрие, а главата му е непрестанно изпълнена с мисли, нарушаващи този обет. И е решил, че трябва да обвинява за това не себе си, а хората, които неволно предизвикват тези мисли. Доколкото съм успяла да забележа, много други хора постъпват по същия начин.

— Това е голяма дарба, Лейта.

— Може и да си прав, ако трябва да приемем това качество като дарба. Бих се радвала да я споделя с теб, ако можех. Безмълвието вероятно е нещо чудесно.

После Лейта впери поглед в Еми и каза:

— Няма смисъл да се прикрива такова качество, Двейя. Всички рано или късно узнават за него. В Петелея направих грешката да се опитам да го укрия, и виж какво щеше да ми се случи.

— Махни се от пътя ми, Алтал — заповяда Еми.

— Мога да те чуя и без помощта на неговия глас, Двейя — каза Лейта. — Не мисля, че изпитвам желанието да се присъединя към вас.

— Мисля, че нямаш избор.

Лейта въздъхна и тъжно промълви:

— Може и да си права.

— Какво става? — обърна се Бейд към Алтал.

— Дамите започнаха разговор — отвърна Алтал и се потупа по челото. — Разговарят тук. Главата ми е вече доста пренаселена. Да вървим, че скоро ще се мръкне.

 

 

Когато стигнаха при Елиар, Андина и Гер, вече се здрачаваше.

— Тя ли е избраницата? — попита Гер.

— Според Еми е тя — отвърна Алтал.

— Много е хубава, нали?

— Хубава е, наистина. Насмалко щяха да я изгорят жива. Жрецът от нейното село има навика да изгаря хубавите момичета на клада. Хубавите момичета предизвикват у него палави мисли и той смята, че може най-лесно да се отърве от тях с помощта на огън.

— Уби ли го? — попита сърдито Гер.

— Дойде ми наум такава мисъл, обаче Еми ме разубеди. Много обичам Еми, но тя понякога е твърде неразумна. Не одобрява убийството на създания, които не смяташ да изядеш.

— Ако искаш, мога да уредя тази работа с помощта на Елиар. Ти ще разсееш Еми, а ние с Елиар през това време ще проникнем в селото и ще убием жреца.

— Тя после ще разбере това и ще ни се кара цяла седмица — отвърна тъжно Алтал.

— Чух какво каза, Алтал — разнесе се недоволният глас на Еми.

— Това никак не ме учудва, Еми. Ако не си пъхаш носа в неща, които не те засягат, ще си спестиш много неприятности.

— Смятащ ли, че ти е по силите да озаптиш Гер? Той е абсолютно диваче.

— Харесва ми такъв, какъвто е. Лейта тази вечер ли ще прочете надписа върху Ножа?

— Ще изчакаме до сутринта. Мисля, че е добре преди това да поговоря с нея. Тя наистина няма никакво желание да участвува в това, което правим.

— Нима някой друг от нас е изпитал подобно желание?

— Дръж се добре, приятелю.

— Добре, мила.

 

 

Гората бе мрачна и гъста, а небето бе стоманеносиво. Алтал се бе заблудил и не можеше да си спомни откъде точно бе минал преди да навлезе в тази мрачна гора. Разумът му бе разсеян и всеки път, когато се опитваше да се съсредоточи, кухият звук на стенанието объркваше мислите му и го оставяше да броди безцелно из храсталаците. Струваше му се, че тази прокълната гора няма край, но въпреки това с безсилно примирение продължи да върви напред.

 

 

Разумът му внезапно се пробуди и той се опита да си пробие път през мислите си, объркани като горските дебри. Тъкмо тогава стенанието отново го захвърли в глъбините на подобния на черна паяжина свят, който Генд бе изтъкал около него.

 

 

„Тя иде“, запяха дърветата. „Тя иде“, отвърнаха им дивите лози. „Падни пред нея по лице и признай жалкото си поражение!“

И Генд прекоси още веднъж гората и равнината, когато настъпи изгревът. „Как ще я поздравиш, крадецо?“, попита Генд и очите му се изпълниха с огън.

„Ще я предизвикам — отвърна Алтал. — Така, както отправям предизвикателство към теб. Така, както отправям предизвикателство към твоя Господар.“

„Жалката ти напереност е съвършено неуместна, Алтал“, отвърна Генд с горящите очи. „Гелта, кралицата на нощта, ще те надвие. Аз, слугата на мрака, ще те хвърля в бездната. Дейва, Господар на всичко съществуващо, ще прибере душата ти.“

Алтал му се присмя. „В илюзията ти няма истина, Генд. Придържай се обаче към нея, щом си длъжен да го направиш. Притисни илюзията към гърдите си с цялото старание, на което е способен човек. Въпреки всичките ти усилия аз ще изтръгна тази илюзия от ръцете ти и слънцето отново ще поеме по своя път. Времето няма да се върне в отправната си точка. Илюзиите ти са глупави, а проклятията ти — безплодни. Хвърлям ръкавица в лицето на Кралицата на мрака. Хвърлям ръкавица в твоето лице, Слуга на мрака. Хвърлям ръкавица в лицето на този, който е твой Господар, но никога няма да бъде мой.“

Тогава Генд изкрещя…

 

 

…и Алтал се събуди.

— Полудя ли? — извика Еми и гласът й затрептя в главата му.

— Не знам, Еми — отвърна й спокойно той. — Нали лудите не знаят, че са луди? Ако си спомням добре, по този въпрос вече разговаряхме няколко пъти в Дома. Знаеш ли, дойде ми наум, че би трябвало да се заемем с Генд. Той се опитва да си играе с реалността, обаче и аз съм майстор в това. Известни са ми множество начини, по които мога да променя правилата на играта, както и да ги състави.

— Това не би трябвало да те изненадва, Двейя — промърмори тихият глас на Лейта. — Нали в крайна сметка го нае именно заради това?

— Лейта, нямаш работа тук! — рече остро Еми.

— Просто полюбопитствувах, Двейя — отвърна Лейта. — Пък и няма как да ме изгониш оттук, добре знаеш това.

— Уважаеми дами, не бихте ли могли да проведете разговора си другаде? — попита Алтал. — Иска ми се да поспя, а вие вдигате много шум.

 

 

Рано сутринта Алтал, Елиар и Бейд направиха кратък оглед на околността.

— Това не е точно приятелска територия, господа — предупреди ги Алтал. — Кверонците сами по себе си не представляват особена заплаха, но се намираме прекалено близо до Некверос за моя вкус.

Реши да не им казва нищо за нощното посещение на Генд.

Когато се върнаха в лагера, видяха, че Андина и Лейта оживено спорят. Гер, седнал наблизо, ги наблюдаваше отегчено. Момчето засия, когато ги видя и попита обнадеждено:

— Открихте ли нещо?

— Видяхме само една сърна — отвърна Елиар. — Хора нямаше.

— Да нахраним конете, господа — предложи Алтал. — След това ще се погрижа за закуската.

— Тъкмо бях започнал да си мисля, че си забравил за нея, и щях да ти напомня — каза Елиар.

— За какво разговарят дамите, Гер? — попита Бейд, когато отидоха при конете.

— Главно за дрехи — отвърна Гер. — Преди това, за прически. Изглежда, се разбират добре. Естествено Еми лежи в скута на Андина, за да ги опазва от спорове.

— Еми е женска котка, Гер — каза му Елиар. — Тя може би също се интересува от дрехи и прически.

След като нахраниха конете, се върнаха при дамите и Алтал поднесе закуска.

— Досега виждали ли сте нещо толкова странно? — обърна се Елиар към Лейта.

— Странно е, настина — съгласи се тя, като не скри удивлението си от ентусиазма, с който Елиар се зае със закуската.

— Той все още расте — обясни й Бейд.

След като Елиар най-накрая се наяде, Еми се обърна към Алтал и каза:

— Време е да покажем на Лейта Ножа, приятелю. Почти съм сигурна относно следващото ни местоназначение, но нека да играем по правилата.

— Няма нищо страшно, Лейта — каза Андина на новата си приятелка. — Просто ще усетиш лека изненада, и толкова. Лично мен малко ме замая, но на Гер въобще не се отрази. Можеш ли да четеш?

— Да — отвърна Лейта. — Писмеността, която знам, не е като вашата, но не вярвам това да ми попречи.

Елиар избърса устата си с ръкав и извади Ножа.

— Не мисли, че те заплашвам, Лейта — опита се да я успокои той. — Просто върху острието има дума, която трябва да прочетеш.

— Разбрах. Покажи ми го — каза тя.

Елиар поднесе Ножа пред очите й с лявата си ръка.

— Обърнал си го наопаки — каза му тя.

— Вярно, прощавай — каза той и го премести в другата си ръка. — Какво ти казва?

— „Слушай!“ — отвърна тя простичко.

Песента на Ножа този път зазвуча някак си по-наситено и по-силно. Елиар изглеждаше малко изненадан. Лейта посегна и го хвана за китката.

— Не го прибирай. — Не откъсваше поглед от блестящото острие. След това започна да трепери и се олюля, сякаш щеше да изгуби съзнание.

— Не прави това, Лейта — скарай се Еми с гласа на Алтал.

— Извинявай, Двейя — отвърна й Лейта с треперещ глас. — Бях длъжна да го узная. Там са написани толкова много неща…

— Прекалено много, за да ги осмисли човек само за миг, мила — отвърна Еми. — Значи, Алтал, отгатнах. Време е да се прибираме у дома.

— Много сме далеч от дома си, Еми — каза с известно съмнение. — А и зимата вече тропа на вратата.

— От най-сигурно място ми бе казано, че ще пристигнем там без проблеми, приятелю.

 

 

— В Петелея съвсем улесних работата на Амбо — разправяше Лейта на Андина, докато прекосяваха планините. — Развличах останалите селски момичета, като им предсказвах съдбата. Знаех какво мислят и какво искат, така че обещавах на всичките богати съпрузи, хубави къщи и много деца. Амбо се възползува от това и убеди селските старейшини, че съм вещица.

— Какво изпитваш, когато прочиташ мислите на другите? — попита с любопитство Андина.

— Преди всичко смущение — отвърна Лейта. — Между мислите и думите на хората няма съответствие. Много по-близо сме до животните, отколкото смеем да си признаем.

Огледа се, за да се убеди, че Елиар е далеч и не може да чуе разговора им.

— Чувствата ти към него са много смесени, нали, Андина? От една страна, иска ти се да го убиеш, защото е убил баща ти. От друга страна, намираш го за много привлекателен във физическо отношение.

— Не е вярно! — възрази енергично Андина и веднага поруменя.

— Вярно е, Андина — усмихна се Лейта. — Ти не си виновна за това. Точно това имах предвид, когато казвах, че у всички ни има нещо животинско. Може би някой ден ще трябва да си поговорим на тази тема с Двейя. Именно тя е отговорна за това, или поне аз така съм разбрала.

Лейта погледна Еми, която се бе настанила на обичайното си място в качулката на Алтал и ги наблюдаваше с интерес и я попита невинно:

— Няма ли да се включиш в разговора, Двейя?

— Не, благодаря.

— Защо използуваш това име, когато се обръщаш към Еми? — попита Андина.

— Защото то е истинското й име, Андина — каза Лейта. — Тя в действителност не е котка. В действителния си облик прилича много на нас. Само дето е много по-красива.

— Тя обича да хитрува.

— Разбира се, че хитрува — отвърна Лейта. — Не хитруваме ли всичките? Не мажем ли миглите си със сажди, за да изглеждат по-дълги? Не щипем ли бузите си, за да изглеждат по-розови? Двейя е момиче, също като теб и мен. Само дето хитрува много по-умело от нас.

— Стига, Лейта — отсече твърдо Еми.

— Защо, не съм ли права? — попита Лейта и я погледна с невинните си сини очи.

— Казах — стига.

— Слушам — отвърна Лейта и се засмя.

— Не искам да слушам и твоите остроумия, Алтал.

— Та аз нищо не съм казал, Еми.

— И не го казвай.

 

 

Прекосиха планините на Кверон и навлязоха в Хуле без проблеми. Независимо от уверенията на Еми, Алтал бързаше. Мисълта, че в северен Кагвер може да ги застигне снежна буря, не му се виждаше особено привлекателна. Пък и щеше да е добре да пристигнат седмица по-рано, отколкото половин година по-късно.

Заобиколи малкото селища в Хуле и спечели време. Макар че на думи не обичаше „цивилизацията“, Алтал признаваше, че пътищата наистина правят пътешествията по-удобни и по-бързи.

Когато стигнаха хълмовете на Кагвер, вече бе дошъл краят на есента. Бяха пътували около месец. Всичките вече бяха свикнали с гласовите изяви на Андина и с непрестанния интерес на Елиар към храната. Алтал и Бейд успяха да поогладят някои от грапавините в обноските на Гер и няколко пъти използуваха дарбата на Лейта, особено когато искаха да избегнат срещите с местните жители. Меланхолията на Лейта вече не бе така силно изявена и освен това между нея и често избухливата Андина се установиха приятелски отношения.

Завиха на североизток към неизяснената граница между Хуле и Кагвер и продължиха по пътя, извървян от Алтал преди две хиляди и петстотин години, при първото му пътуване до Дома на края на света.

— Светът тогава бе доста по-различен — каза той един ден на Бейд. Вече наближаваха пропастта, някога възприемана от Алтал като края на света.

— Това е било доста отдавна, Алтал — отбеляза Бейд.

— Знаеш ли, прав си — отвърна Алтал с престорена изненада.

— Добре, добре — каза Бейд и се засмя. — Не знам защо, но понякога изпитвам силно желание да държа проповеди.

— Когато отидем в Дома, Книгата ще те излекува от това желание — каза Алтал. След това се сети за нещо. — Бейд, ти продължаваш ли все още да наблюдаваш звездите всяка нощ?

— Да, това ми е навик. Все още не мога да се отърся от мисълта, че звездите контролират съдбата ни.

Алтал повдигна рамене.

— Всъщност това е едно чисто и безобидно занимание, така че наблюдавай нощното небе колкото си искаш. Би трябвало да му обърнеш по-голямо внимание, когато се озовем по на север. Струва ми се, че северното небе може би ще ти поднесе някои изненади. И то не след дълго.

— Познавам много добре тази част от небето, Алтал. Не вярвам там да има нещо, което да ме изненада.

— Ще видим — каза Алтал. — Добре ще е да потърсим място за нощувка. Слънцето скоро ще залезе.

 

 

Стигнаха „края на света“ след два дни.

— Как си могъл да допуснеш, че светът свършва тук, Алтал? — попита Андина. — Виж какви големи бели планини има там.

— Тогава ги нямаше, ваше величество — обясни Алтал.

— Вече те помолих да не се обръщаш към мен по този начин.

— Старая се да поддържам добрите си обноски, Андина.

— Добре, но не го прави пред мен. Няма защо вечно да ми напомняш каква глупачка съм била.

 

 

Спряха за нощувка до мъртвото дърво на края на света и Алтал поднесе за вечеря риба.

— Пак ли риба? — оплака се Гер.

— Трябва да поддържаме доброто настроение на Еми, Гер — отвърна Елиар. — Пък рибата е полезна и за теб.

— Защо не им каза нищо, приятелю? — обърна се Еми към Алтал.

— Защото искам да ги изненадам, котенце — отвърна той невинно.

— Държиш се детински.

Той повдигна рамене.

— Това навярно ще да е от напредналата възраст. Моля те, не се намесвай. Искам да видя лицата им, когато това се случи.

— Кога ще пораснеш, Алтал?

— Никога, надявам се.

 

 

— Елиар, защо с Гер не съберете още малко дърва? — каза Алтал. — Сутринта ще ни потрябват.

— Добре — каза младият арумец и се изправи. — Да вървим, Гер.

Двамата тръгнаха по тясна затревена ивица и се отправиха към близката горичка. След малко Гер извика пискливо:

— Алтал! Небето се е запалило!

— Я виж ти. Не може да бъде — отвърна спокойно Алтал.

— Това беше жестоко, Алтал — смъмри го Лейта. — Защо не им каза нищо за северното сияние?

— Реших, че ще му се зарадват повече, ако го открият сами — отвърна Алтал.

Всичките не откъснаха очи от гледката, естествено. Огънят на Бога тази нощ бе особено ярък. Сияеше и се спускаше в северното небе на големи трепкащи пелени.

— Какво представлява това? — попита Андина малко уплашено.

— Има много имена и хората намират различни обяснения за него — отвърна Лейта. — Някои от тези обяснения са твърде неразбираеми. Почти винаги са свързани с религията.

Бейд наблюдаваше светлините със зинала уста.

— Та в коя точно астрологическа клетка се намира според теб това нещо, Бейд? — попита лукаво Алтал.

— Не… Не знам — заекна Бейд. — То непрестанно се движи.

— Да не би да е някаква поличба?

— Той те дразни, Бейд — каза Лейта на младия жрец. — В северен Кверон отдавна никой не обръща внимание на тези светлини.

— Те в цялото северно небе ли могат да се видят? — попита Бейд с треперещ глас.

— Очевидно да. Не знаех, че и тук могат да се видят така добре, както в Кверон.

— Всяка нощ ли се появяват?

— Когато е облачно, не се виждат така добре. В някои сезони са много по-ярки.

— Ти знаеше, че това ще стане, Алтал. Нали? — попита с укор Бейд.

— Бях почти сигурен, че светлините ще се появят — отвърна Алтал. — Самият аз навремето ги намерих за доста интересни.

После си спомни нещо, за което отдавна не се бе замислял.

— Видях огъня, когато отивах към Дома на края на света, за да открадна Книгата. Тогава бях доста суеверен и отначало реших, че Бог ми изпраща този огън, за да ме предупреди да се махам. Една нощ отидох до края на света, подадох си главата и надникнах надолу. Луната бе изгряла и под ръба на пропастта се виждаха само облаци. Легнал в тревата, наблюдавах как лунната светлина и огънят на Бога се отразяват в горния слой на облаците. Вероятно това е най-красивата гледка, която съм виждал. Същата нощ ми се яви на сън прекрасна дама, която ми каза, че ако я последвам, ще се грижи за мен за вечни времена. Така си и останах с някои подозрения относно източника на този сън — каза и погледна към Еми.

— Нима аз, бабичката, бих могла да направя такова нещо? — попита невинно Еми.

Лейта се засмя.

 

 

— Домът вече близо ли е, Алтал? — попита Елиар след три дни. Бе студена и облачна вечер. — Започва да ми мирише на сняг.

— Вече сме доста близо — отговори Алтал и зави на юг. — Тези планини ми се струват доста познати.

— Какво е това? — възкликна Андина, когато познатият на Алтал вой се раздаде иззад планинските върхове.

— Да спрем тук — каза Алтал. — Това е Генд. Никак не ми се иска да се доближаваме до него точно сега.

— Самият Генд ли? — попита Бейд разтревожено.

— Може би да, може би не. Във всеки случай, чуеш ли този вой, знай, че Генд или някой от слугите му е недалеч от нас.

— Съвсем близо е — каза Лейта. — Самата тя има впечатляваща външност, но изглежда, не може да удържи коня си.

Алтал рязко се извърна към бледото момиче от Кверон.

Отвъд ръба на края на света се бяха образували облаци. Мръсносиви облаци, движени от въздушните течения. Върху един от тези облаци бе застанала тъмна фигура, яхнала черен кон.

Фигурата съвсем определено бе женска. Това личеше от блестящия плътно прилепващ метален нагръдник. Черната коса на жената се развяваше от вятъра. В ръката си жената държеше древно копие, а в пояса си бе затъкнала огромен меч с широко закривено острие. Чертите й бяха груби и лицето й излъчваше студенина.

— Аз съм Гелта, Кралицата на нощта — викна тя глухо.

— Ти си само образът на Гелта — поправи я Лейта. — При това си един съвсем нематериален образ. Върни се при Генд и му кажи друг път сам да си носи посланията.

— Внимавай какво говориш, пиявицо на мисли — сопна се тъмната фигура. — Не разговаряй така с мен, защото ще те накарам да съжаляваш за думите си.

— Ние сме се отправили към Дома на края на света — отвърна Лейта съвсем спокойно. — Ако искаш да продължим този разговор, посети ни там. Стига да смееш, разбира се.

— Я опитай думичката „дреу“, приятелю — предложи Еми. — Може и да не смути Гелта, но на коня й може и да въздействува.

Алтал примлясна, погледна Кралицата на нощта и каза:

— Дръж се!

След това произнесе „дреу“.

Конят изцвили и заедно с ездачката си пропадна под облаците.

— Е, тя е последната — доволно каза Еми. — Все очаквах кога най-сетне ще се появи и тя.

— Ти си знаела, че ще я видим, така ли? — попита Лейта.

— Естествено, Лейта. Това е въпрос на симетрия. Досега вече срещнахме всички останали. Генд нямаше да пропусне да ни покаже и Гелта.

— Това, че те са на брой са колкото нас, съвпадение ли е? — попита Алтал.

— Не, разбира се — отвърна Еми и се нагласи по-удобно в качулката.

— Да разбирам ли, Двейя, че ни предстоят нови срещи с тях? — попита Лейта.

— Естествено — отвърна Еми. — Цялата история е свързана с това, драга.

— Еми, когато стигнем Дома, ще си възвърнеш ли способността да говориш на глас? — попита Алтал.

— Да. Защо?

— Просто исках да разбера. Бих се радвал, ако вие, дамите, престанете да използувате главата ми като заседателна зала.

Елиар бе вперил замислен поглед в Лейта. После каза:

— Радвам се, че сте с нас, госпожо. Вие май от никого не се плашите, нали?

— Почти от никого.

— Да вървим — каза Алтал. — Когато се озовем в Дома, Генд вече няма да може да ни поднася изненади.

 

 

Стигнаха до Дома в една хладна утрин. Още от сутринта от разкъсаните облаци се сипеха снежинки.

— Та той е огромен! — възкликна Бейд, като видя масивната гранитна сграда.

— Това е къщичката, която с Еми възприемаме като свой дом — отвърна Алтал. — Да влизаме, че вятърът се засили.

Минаха по подвижния мост. Копитата на конете им глухо затропаха по дебелите дъски.

— Защо на излизане не сте вдигнали подвижния мост? — попита Елиар. — Спуснат той направо кани хората да влязат.

— Не съвсем — възрази Алтал. — Домът може да бъде видян единствено от хората, на които се позволява да го видят.

— Алтал, та той е съвсем на открито!

— Не и за хората, на които е забранено да го видят — каза Алтал, после поведе спътниците си към двора и слезе от коня.

— Алтал, нали не си забравил къде е конюшнята? — попита Еми със собствения си глас.

— Та тя може да говори! — възкликна Андина.

— Права си — потвърди Алтал. — Но съм сигурен, че скоро може би ще съжаляваш за това.

— Погрижете се за конете, Алтал — властно рече Еми. — Аз ще имам грижата да настаня дамите.

После безшумно се измъкна от качулката на наметалото, скочи на плочника и продължи:

— В конюшнята има прясно сено. Разседлай конете и ги нахрани. После ела при нас. Ще те чакаме в кулата.

— Добре, мила — отвърна Алтал.

Еми раздвижи елегантно опашка и поведе Андина и Лейта към къщата. Алтал и останалите поведоха конете към обора.

— Май ще ни се наложи да свикнем с доста нови неща — отбеляза Бейд.

— Така е — съгласи се Алтал. — Когато за пръв път дойдох в Дома, реших, че съм изгубил разума си. Всъщност дори и сега не съм съвсем сигурен дали главата ми е наред.

 

 

Алтал поведе Бейд, Елиар и Гер първо по коридора, а после по стълбището към върха на кулата. Усети позната миризма.

— Тук е доста топло — каза Бейд и разкопча наметалото си. — И няма никакво течение.

— Който и да е построил тази къща, построил я е добре — съгласи се Елиар.

— Струва ми се, че би му станало приятно, ако разбере, че я харесваш, Елиар — каза Алтал.

— Ти знаеш ли кой я е построил?

— Вероятно някой, който е живял в нея. Той обича сам да сътворява всичко. Или поне така пише в Книгата му.

Стигнаха до вратата и Алтал почука и попита:

— Може ли да влезем?

Вратата се отвори. Очевидно сама.

— Защо трябваше да чукаш? — попита Еми.

— Елиар напоследък ме учи на добри обноски.

Еми, Андина и Лейта се бяха нагласили на бизонските кожи, покриващи леглото. Куполът над главите им бе започнал да свети.

— Приятно е да се завърнеш у дома — каза Алтал и започна да разкопчава наметалото си.

— Не бързай да се събличаш, приятелю — каза Еми. — Този път настаняването няма да е както преди.

— Какво лошо има в това да живеем тук, както си живеехме?

— Случайно да си забелязал, че в нашата малка група има два различни вида хора? Има хора-жени, които ще останат при мен, и хора-мъже, които ще са с теб.

— Добре — каза Алтал.

— Ти досега не си ли забелязвал различията между хората-жени и хората-мъже?

— Вече ти казах „добре“, Еми.

— Прието е хората-жени и хората-мъже да не спят заедно, ако не са спазени известни формалности, приятелю. Това не ти ли бе известно?

— Тя често ли се държи така? — попита Гер.

— Непрекъснато — отвърна смръщено Алтал.

— Слез долу, Алтал — каза доволно Еми. — От дясната страна на коридора има голяма стая. Там ще спят хората-мъже. Не се опитвай да отваряш вратата от лявата страна на стълбището, защото там ще спя заедно с хората-жени. Ако се опиташ да го направиш, ще ти издера цялата глава.

 

 

Помещението от дясната страна на стълбището бе голямо и добре мебелирано. Алтал бе надникнал в него още преди векове, по време на първото си идване, и то тогава беше съвсем празно. Сега, когато Еми използуваше Книгата сама, а не с неговото посредничество, бе дала пълна свобода на творческите си пориви. Подът на стаята бе покрит с килим, на прозорците имаше завеси и цялото помещение бе пълно с тежки красиви мебели. Креватите бяха големи и постлани с одеяла и възглавници, а в средата на помещението имаше голяма масивна маса с четири стола. В камината весело пращеше огън, а в един от ъглите на стаята, както Алтал очакваше, имаше голяма вана.

— Не бях предполагал, че Еми ще е толкова… — Бейд така и не успя да открие нужната дума.

— Толкова предвидлива, искаш да кажеш? — притече му се на помощ Алтал. — Така е, Еми е образец на предвидливост. Кажете, господа, какво ще желаете за вечеря?

— Всичко друго, но не и риба — бързо каза Гер.

— Аз бих си хапнал говеждо — рече Алтал. — В големи количества.

 

 

Алтал се измъчваше от безсъние. Наистина, бе се завърнал в Дома. Но без Еми, мъркаща и свила се на кълбо до него, не можеше да заспи.

Накрая се отказа от по-нататъшни опити да заспи, отметна одеялото и излезе в коридора. Домът не се бе променил, но без Еми му се струваше празен. Той се качи по стълбището и отиде в добре познатата му стая в кулата.

Застана до северния прозорец с поглед, втренчен в ледовете, и усети как започват да го изпълват мрачни предчувствия.

После чу тих звук зад гърба си и отново всичко бе както трябва. Мъркането на Еми му напомни, че си е у дома.

— Ела — чу гласа й. — Ела при мен, приятелю, и ще се погрижа за теб.

Той се обърна и ахна от изумление.

Върху покритото с кожи легло до масата с Книгата на Дейвос бе легнала девойката от някогашния му сън.

— Ела при мен, мили мой Алтал — измърка тя. — Ще се погрижа за теб.