Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (14)

Глава 13

Имаше пълнолуние и лъчите на бледата лунна светлина, проникнали през отворения прозорец на спалнята, падаха върху лицето на спящото момиче. Тъмните му коси бяха разпилени върху възглавницата. Сънят бе смекчил царственото изражение на девойката и тя изглеждаше уязвима и много, много млада.

Тиха като сянка, Еми скочи на леглото и седна до главата на спящото момиче. Зелените й очи, оглеждащи лицето на бившата й господарка, бяха изпълнени с тайнственост. После започна да мърка.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита безмълвно Алтал. — Предполагам, че бих могъл да я нося, обаче…

— Тя сама ще върви — отвърна Еми. — Намери някакви дрехи и тъмно наметало.

— Не трябва ли да е будна, за да може да върви? Няма ли да се разпищи още преди да отвори очи?

— Знам какво правя, Алтал. Довери ми се. Хайде, потърси някакви дрехи.

Алтал се порови из помещението и откри подходящи дрехи, ботуши и едно добре скроено наметало. Когато се извърна, видя, че Андина е седнала на леглото. Големите й очи бяха отворени, но очевидно не виждаха нищо.

— Дрехите ги вземи ти — каза Еми. — Ще я накарам да ги облече сама, когато излезем от града. Засега наметалото е достатъчно.

Андина стана, все още с празен поглед, и гушна Еми. Алтал я загърна с наметалото.

— Колко време можеш да я задържиш в това състояние? — обърна се към Еми.

— Колкото е необходимо.

— Може би ще е добре това да продължи поне месец-два. Ако първото лице, което види, е това на Елиар, обстановката може да стане доста шумна.

Еми се замисли, после промърмори:

— Май си прав. Ще направя необходимото. Ще тръгваме ли?

Поведоха спящата си пленница в коридора. Алтал за миг се спря до спящия Арган и огледа внимателно лицето му. Слугата на Генд имаше жълта коса и правилни черти.

— Какво правиш? — попита Еми.

— Искам да го запомня, за да го позная веднага, когато го видя пак — каза мрачно Алтал.

След като завиха по друг коридор, Алтал разсъни Арган и другаря му и после мълчаливо поведе владетелката на Остос извън двореца.

Прекосиха мълчаливо тъмните улици, Алтал приспа стражите пред градската порта с думата „леб“ и излезе от града.

— Струва ми се, че си прав, Алтал — каза Еми, докато Андина се обличаше с несръчни движения. — Може би ще е по-добре разумът й да се пробуди едва когато пресечем границата с Перквейн. Утре по пладне войниците й вероятно ще започнат да претърсват всички храсталаци в Треборея.

Скоро стигнаха при Елиар и Бейд. Елиар се взря внимателно в лицето на младата жена, която навярно все още гореше от желание да го убие.

— Добре ли е? — попита загрижено. — Нали не се наложи да я нараните?

— Еми я приспа — отвърна Алтал. — Може би ще е по-добре да продължава да спи, докато се измъкнем от Треборея.

— В това състояние тя няма да може да язди — каза Бейд.

— Аз ще се погрижа за нея — каза Елиар. — Ще я сложа на моето седло, пред мен. Ще я придържам и няма да падне.

— Добре, ти поемаш отговорността за нея — каза Алтал. — Хайде да се махаме. Искам утре сутрин вече да сме далеч от Остос.

 

 

Два дни по-късно пресякоха река Магу на север, непосредствено до перквейнския град Гаган, и навлязоха в поразената от сушата селска местност. През цялото това време ариа Андина не се събуди. Елиар не престана да показва изненадваща загриженост за нея. Придържаше я, докато яздеха, и бе много внимателен, когато я сваляше от коня. Лично я хранеше, когато настъпеше време за обяд или вечеря, като при това собственият му апетит значително спадна.

— Дали аз си внушавам, или той действително се държи малко странно? — попита Бейд, когато прекосиха реката.

— Елиар се отнася много сериозно към всички свои задължения — отвърна Алтал. — Винаги е готов да помогне с каквото може. Вероятно след време ще му мине.

Бейд тихо се засмя.

— Ако съм те разбрал добре, не би трябвало да е близо до Андина, когато тя се събуди. Ако тя наистина го ненавижда така силна, както ми каза, вероятно ще се опита да го удуши или да изтръгне сърцето му веднага щом дойде в съзнание.

— Надявам се скоро да разберем това. Тази нощ Еми ще събуди нашето малко момиченце и ние с теб вероятно ще трябва да сме нащрек, когато Елиар й поднесе Ножа за прочит. Нищо чудно да възприеме това като покана.

Същия следобед се приютиха в развалините на някаква отдавна изоставена къща и Алтал поднесе за вечеря говеждо преди Еми да успее да поръча риба. Елиар, вече свикнал със задълженията си, наряза храната за Андина и внимателно я нахрани. Тя седеше безметежно с ръце, сгънати в скута, и отваряше уста, за да поема поредните хапки, така, както я отваря врабче.

След като се нахраниха, Еми отново използува гласа на Алтал, за да им даде указания.

— Елиар, искам да си застанал точно пред нея, като Ножът бъде непосредствено пред очите й. Така, след като я събудя, първо ще види Ножа, а едва после теб. След като прочете думата върху острието, тя повече или по-малко ще се чувствува задължена да прави това, което й се казва. Може и да бесува известно време, но няма да се опита да те убие.

Елиар сложи пленницата да седне върху един квадратен камък до огнището, извади Ножа и застана пред нея така, че острието да е пред очите й. Еми скочи в скута й, гушна се и измърка.

Огромните тъмни очи на владетелката отново се изпълниха с живот.

— Ваше величество, можете ли да ми кажете какво пише тук? — попита Алтал и посочи Ножа.

— „Подчинявай се“ — отвърна Андина почти автоматично. Ножът радостно запя и Еми замърка още по-силно.

Андина изглеждаше едновременно удивена и замаяна. Изведнъж усети, че Еми е в скута й, и я притисна към себе си.

— Лошо котенце! — скара й се. — Друг път да не бягаш така! Къде беше?

После се огледа и видя развалините. Ножът продължаваше да пее.

— Къде съм? — попита удивено Андина.

— Ваше величество, по-добре не ставайте — каза Алтал. — Вероятно все още сте малко замаяна.

Владетелката обаче не му обърна внимание. Бе втренчила поглед в Елиар.

— Това си ти! — изкрещя тя, хвърли котката и се хвърли върху младия арумец, за да му издере очите. — Убиец!

Изгуби равновесие и насмалко щеше да падне, ако Елиар не я бе задържал.

— Внимавайте, ваше величество! — възкликна младежът. — Ще се нараните!

— Нека аз се погрижа за нея, Елиар — предложи Бейд. — Нека се опитаме да я успокоим.

— Сам ще се справя, Бейд — възрази Елиар. — Тя не може да ми направи нищо лошо.

— Възможно е да си прав, но пък твоето присъствие навярно й причинява болка. Сигурен съм, че в крайна сметка ще се успокои, но може би няма да е зле на първо време да стоиш по-далеч от нея.

— Вероятно е прав, Елиар — съгласи се Алтал. — Тя очевидно е малко емоционална натура.

— Малко? — попита Елиар и въздъхна със съжаление. — Всъщност може би сте прави. Може би наистина ще е добре на първо време да стоя по-далеч от нея.

Алтал и Бейд върнаха Андина на мястото й до огнището и Еми отново се настани в скута й.

— Къде сме? — попита Андина със звънкия си глас.

— В Перквейн, ваше величество — отвърна Алтал.

— В Перквейн? Това е невъзможно!

— На ваше място не бих бързал да използувам тази дума, ваше величество — каза Бейд. — Алтал е в състояние да извърши много неща, а Еми още повече.

— Струва ми се, че не те познавам — каза му Андина.

— Аз съм Бейд — представи се той. — Жрец съм. Или по-скоро, бях, преди Алтал да ме призове.

— Какво става тук, господин Алтал? — попита момичето. — Доколкото разбрах, трябваше да отведете в солните мини на Ансу робите, които купихте от мен.

— Малко ви поизлъгах, ваше величество — призна Алтал. — Трябваше ми само Елиар. Останалите ги пуснах да си вървят.

— Крадец! — викна тя.

— Характеристиката ви е точна — съгласи се Алтал. — А сега, нека си изясним обстановката. Вие току-що постъпихте на служба при Дейвос.

— Това е нелепо!

— Андина — твърдо каза той. — Какво прочете върху Ножа?

— „Подчинявай се!“ — отвърна тя.

— Така. А сега замълчи и не ме прекъсвай. Аз съм учител, а ти — ученичка. От мен се очаква да те науча на нещо. От теб се очаква да мируваш и да гледаш тъпо.

— Как смееш!…

— Млъкни, Андина!

Очите й се разшириха и тя се опита да възрази, но от устата й не излезе нито дума.

— Струва ми се, че от време на време такъв подход е полезен — промърмори Бейд, сякаш говореше на себе си.

— Млъкни, Бейд — каза му Алтал.

— Извинявай.

Алтал търпеливо обясни обстановката на ученичката си и тя го изслуша, макар и с неохота.

— След известно време човек свиква с това — каза й той. — Когато Еми за пръв път ме докосна с лапички, си помислих, че съм обезумял. След време обаче свикнах. Навярно и ти вече си разбрала, че тя владее някои малки хитрости.

— Какво искаш да кажеш? — попита момичето.

— Събуди се, Андина. Нима ти наистина щеше да ми продадеш Елиар, ако нещо много силно не бе докоснало с лапички твоето сърце? Та единственото нещо, което ти желаеше в деня, когато влязох в двореца, бе да го убиеш! Точно тогава Еми се озова в скута ти и започна да мърка. След около половин час ти щеше да бъдеш готова да ми предложиш град Остос за нея, не си ли съгласна?

— Как да ти кажа… — Андина погледна безсилно котката в скута си. — Та тя е наистина толкова мила… — След което вдигна Еми и притисна лице към косматата завоевателка на сърцето си.

— Значи вече си забелязала това — отбеляза Алтал сухо. — Не се опитвай да й противоречиш, защото тя винаги излиза победителка. Просто й се отдай с цялата си любов и прави това, което ти казва. Знай обаче, че тя е готова да излъже, когато реши да направи това, което си е наумила.

— Достатъчно, Алтал — разнесе се в главата му строгият глас на Еми.

— Добре, мила — отговорни той. — Ти успя ли да разбереш какво каза Ножът, когато Елиар го показа на Андина?

— Разбира се.

— Сега къде трябва да отидем?

— В Хуле.

— Хуле е голяма страна, Еми. Не успя ли случайно да разбереш името на човека, който ни трябва?

— В този случай името му няма да ни е нужно. Той сам ще те намери.

— Вие двамата сега разговаряте, нали? — попита Елиар с известно учудване.

— Тя току-що ми даде поредните указания. Трябва да тръгнем към Хуле.

Очите на Елиар се изпълниха с надежда.

— В такъв случай ще минем през Арум, нали? Ще мога ли да се отбия да видя майка си? Тя много се тревожи за мен.

— Струва ми се, че ще уредим тази работа — даде съгласието си Алтал. — Не трябва обаче да й казваш с какво се занимаваме.

Елиар се усмихна.

— Това го умея. Като бях малък, правех много неща, за които не й казвах нищо. Разбира се, никога не съм я лъгал. Едно момче никога не бива да лъже майка си. Просто понякога забравях да й кажа някои неща.

— Разбирам те — засмя се Алтал. — И аз непрестанно забравям някои неща.

— Малко съм гладен, Алтал — каза Елиар. — Напоследък от много грижи за нейно величество пропуснах няколко вечери. Направо умирам от глад.

— По-добре го нахрани, Алтал — каза Бейд. — Не искам да го слушам как мрънка.

— Няма да е зле да попитате и нейно величество дали и тя не би хапнала нещо — добави Елиар. — По време на последния обяд не можах да я накарам да поеме почти нищо.

Андина ги погледна учудено.

— Ах, да, Андина, това навярно не ти е известно — каза Бейд лукаво. — След като Еми те приспа, Елиар през цялото време се грижеше за теб така, както квачка се грижи за единственото си пиленце. Задели повече време, за да храни теб, отколкото за да се храни самият той. Точно в този момент храната е много важна за младия Елиар. Ако се вгледаш в него, ще забележиш, че расте почти пред очите ти.

— Какво искаш да кажеш? Та той е голям мъж.

— Не, той е още момче — поправи я Бейд. — Вероятно не е много по-голям от теб.

— По-едър е от всеки мъж в Остос.

— Арумците са по начало по-едри от треборейците — каза Алтал. — Колкото по на север отиваш, толкова по-високи стават хората. Вероятно за да могат да надничат иззад високите преспи.

— Щом е момче, защо е отишъл на война?

— Защото войната е в основата на неговата култура. Става дума за култура, по-ранна от тази на цивилизованите народи. Това бе първата му война и се очакваше да протече без проблеми. Полуидиотът, който заема трона на Кантон, обаче се увлякъл и заповядал на войниците, които наел от племенния вожд на Елиар, да нахълтат в територията на баща ти. Това е било глупаво и въобще не е трябвало да става. С други думи, той е виновен за смъртта на баща ти, а не Елиар. Той просто е изпълнявал заповеди. Цялата тази история е наниз от глупави грешки. Такива, впрочем, ако не се лъжа, са всички войни. Замислиш ли се всъщност по-дълбоко, една война не може да бъде спечелена. Искаш ли да хапнеш нещо? Не си длъжна да го правиш, разбира се. Елиар обаче наистина е разтревожен от това, че по време на пътуването ни от Остос дотук си яла твърде малко.

— Защо пък трябва да се тревожи?

— Защото му бе възложено да отговаря за теб, а той се отнася към задълженията си много сериозно.

— Поверили сте ме на грижите на това чудовище? — Гласът й се извиси. — Добре, че не ме е убил!

— Той нямаше в никакъв случай да го направи, Андина. По-скоро е вярно друго. Ако някой те бе застрашил по време на пътуването, Елиар щеше да го убие или да загине за теб.

— Лъжеш!

— Попитай го сама.

— По-скоро ще умра, отколкото да го заговоря.

— Не говори така, Андина. Все някой ден ще трябва да го направиш.

— Престани, Алтал — каза му гласът на Еми. — Тя още не е готова за това. Нека засега не общуват. Нека на първо време с нея се занимава Бейд. Ще имам грижата да й помогна да преодолее тези си чувства.

— Да й купя ли кон?

— Нека първо се поуспокои.

— Дали няма да се опита да избяга?

— Ножът няма да й позволи да избяга, приятелю. Тя обаче още не иска да приеме истината за Елиар и това би могло да й причини голяма болка. Нека засега с нея се занимава Бейд и да й помага, доколкото му е по силите. Ти пък не позволявай на Елиар да се доближава много до нея. Нека бъдем по-внимателни с децата, докато се успокоят.

 

 

Продължиха на север през опустошените от сушата поля на Перквейн. Алтал и Бейд се стараеха да държат Андина на разстояние от Елиар. Алтал скоро установи, че младият жрец с кестенявата коса е много умен. След като се излекува от заблудата си относно възможностите на астрологията, той започна да използува ума си по много по-полезен начин.

— Алтал, не знам дали не си внушавам, но ми се струва, че между децата като че ли започва да възниква нещо — рече му един следобед, когато бяха останали сами. — Никога не се поглеждат в лицето, но поради някакви неведоми за мен причини непрестанно се следят с поглед.

— Това е от възрастта, Бейд — отвърна Алтал.

— Не те разбирам.

— И двамата са юноши, а това е възраст, заредена с изпитания. Боя се, че те могат да засегнат дори и нас двамата.

— Прав си — съгласи се Бейд. — Има такова нещо.

— И двамата сега изпитват силни желания. Най-простият начин да се реши проблемът е едно бракосъчетание. След това бихме могли да им предоставим седмица, за да разберат каква е разликата между момчетата и момичетата, и да се заемем отново с работа.

Бейд се засмя.

— Струва ми се, че би било малко трудно да убедим Андина да направи това. Прилича ми на чайник, чийто капак може да отхвръкне във всеки момент.

— Сравнението е удачно, Бейд — каза Алтал. — Елиар е съвсем просто устроен, докато Андина е негова противоположност. Предполагам, че Еми вече има някакви планове за тях.

— Казала ли ти е нещо?

— Не, а и не е необходимо. С Еми вече общуваме от доста време и усещам намеренията й. Събирането на момчета с момичета е част от природата й. Не забравяй това, Бейд. Предполагам, че вече ти търси жена.

— Аз съм жрец, Алтал. Мъжете от моя орден не се женят. Дал съм обет.

— Може би в такъв случай няма да е зле да се запишеш в друг орден. Ако Еми реши да те ожени, непременно ще го направи, независимо дали го желаеш, или не.

 

 

Когато доближаваха Магу, Еми отправи внезапно безмълвно предупреждение към Алтал. „Внимавай!“

— Какво има?

— Човекът от лявата страна на пътя се казва Коман. Бъди нащрек. Ще се опита да проникне в разума ти.

— И той ли е някой от слугите на Генд?

— Да. И при това може би най-опасният. Вмъкни се между него и Елиар. Момчето още не знае как може да се справи с него.

— А аз какво да правя?

— Застани между него и останалите. Погледни го в лицето и започвай да броиш дърветата.

— Пак ли трябва да броя дървета, Еми? — запита той отегчено.

— Не съвсем. Пропускай някои числа.

— Не мога да те разбера.

— От шест премини направо на осем. После се върни към три. Въобще, объркай числата така, както се бъркат яйца.

— Какво очакваш да се получи?

— Това ще го разсее и ще провали усилията му. Той ще се опита да проникне в разума ти. Ако ти нарушиш естествения ред на числата, той няма да може да се съсредоточи и да проникне нито в твоя разум, нито в разума на останалите. Ще се опита да получи информация, обаче ние няма да му я предоставим. Просто ще блокира, Алтал.

— Надявам се да си права, Еми. Добре поне че не поиска отново да ти имам доверие.

Човекът, застанал до пътя, имаше грубо лице и къса брада. Алтал забеляза, че очите му светят така, както бяха светили очите на Генд в кръчмата на Набжор. Спря коня си и погледна човека право в лицето.

След това започна да брои наум.

— Едно, две, три, четири, деветстотин четиридесет и две, осем, девет, дванадесет.

Човекът започна да мига, после разтърси глава, сякаш искаше да се освободи от нещо.

— Деветнадесет, осемдесет и четири, две, четири, шест, петдесет и две.

Коман го погледна с нескрита омраза.

— Забавно ли ти е? — попита го сухо Алтал и продължи да брои. — Единадесет милиона и четвърт, тринадесет, деветдесет и седем цяло и седем осми, четиридесет и три…

Коман си тръгна, като мърмореше нещо под носа си.

— Радвам се, че успяхме да си поговорим, приятелю — подвикна Алтал зад гърба му. — Вероятно скоро пак ще се срещнем.

— Дробите бяха наистина гениално хрумване — измърка весело гласът на Еми.

— Помислих, че това може да ти достави удоволствие.

— И как така успя да се сетиш?

Той вдигна рамене.

— Просто ми дойде наум. Сетих се, че щом целите числа го дразнят, то дробите направо ще го подлудят.

 

 

Спряха до една селска къща в покрайнините на Магу и Алтал купи една кротка кобила за Андина — въпреки уверенията на Еми, че девойката се е примирила с положението си, за всеки случай благоразумно реши да купи кон, който не може да тича прекалено бързо.

Напуснаха Перквейн и продължиха през хълмовете на Арум. Бейд и Андина яздеха един до друг и жрецът с кестенявите коси задели цели дни, за да й обясни защо снегът по върховете на арумските планини не се топи дори и през лятото. Учителите на Андина вероятно бяха вярвали прекалено в логиката, тъй като независимо от гледката на заснежените върхове тя продължи да обяснява на Бейд, че след като планините са по-близо до слънцето, то няма как в горната им част да не е по-топло.

След три дни подобни аргументи Бейд се отказа да спори.

 

 

В един прекрасен летен ден стигнаха долината, където се намираше замъкът на княз Алброн, и Алтал каза на Елиар:

— Гледай да не се задържаш прекалено дълго при майка си, Елиар. Нали знаеш вира до водопада?

— Разбира се. Там ходехме да плуваме — отвърна Елиар.

— Е, там ще спрем. Постарай се да се присъединиш към нас преди да се е стъмнило.

— Ще дойда навреме — обеща Елиар, после пришпори коня си и препусна към долината.

— Повече няма да го видим — каза Андина иронично.

— Защо мислиш така? — попита я Алтал.

— Защото ще избяга и ще се скрие.

— Не ми се вярва.

— Досега беше с нас само защото ти имаш някакъв контрол върху него. Той е убиец, а на убийците не трябва да се вярва. Отгоре на всичко му даде и ценния Нож, който ти е толкова необходим. Можеш да забравиш и него.

— Всичките ти страхове са неоснователни, Андина. Елиар е войник, а един войник изпълнява заповедите, които са му дадени. Ще бъде отново при нас преди да се е стъмнило, а колкото до Ножа, той е човекът, комуто е отредено да го съхранява. Просто иска да види майка си.

— Омръзна ми да слушам за майка му — сопна се Андина.

— Те са много близки, Андина — обади се Бейд. — Често съм разговарял с Елиар за нея. Баща му е бил убит в една война преди няколко години и сега Елиар е единственият, който издържа семейството. Бил е твърде млад, за да ходи на война, дори за арумец, обаче майка му се е нуждаела от войнишката му заплата. Колкото и странно да ти се стори, Елиар отишъл на война, за да засвидетелствува уважение към майка си и към паметта на баща си. Баща ти, за свое нещастие, се е озовал на пътя му тъкмо когато момчето е демонстрирало почитта си към родителите си. Нима ти не си била готова да направиш същото, като го убиеш, преди да се появи Алтал?

— Става дума за различни неща, Бейд — отвърна тя сърдито. — Баща ми беше владетел на Остос. Бащата на Елиар е бил прост войник.

— Наистина ли вярваш, че Елиар обича по-малко своите родители, отколкото ти — твоите? Всички почитаме родителите си, Андина. Знай, че един селянин или прост войник тачи родителите си и скърби за тях не по-малко от един благородник. Може би няма да е зле да се позамислиш върху думите ми преди да си произнесла следващата си тирада.

 

 

Спряха на бивак в еловата горичка до водопада. Андина прекара следобеда сама, седнала върху един пън и с поглед, втренчен в пенещите се води.

— Може би си засегнал някоя нежна струна в душата й, Бейд — каза Алтал. — Нашата малка владетелка може би преоценява някои от предубежденията си.

— Класовите различия са препятствие за разбирателството между хората, Алтал — каза Бейд. — Всичко, което пречи на това разбирателство, трябва да се отхвърли.

— Може би не трябва да споделяш тази своя мисъл с всекиго, Бейд — предупреди го Алтал. — Има среди, където тя никак няма да се хареса.

Както предсказа Алтал, Елиар се върна при тях по залез-слънце. Ариа Андина, изглежда, се бе заредила с хапливи думи, обаче кратката проповед на Бейд очевидно я бе подтикнала към размисъл. Заяви, че много я боляла главата, и заради това ще си легне да спи.

 

 

Лятото вече отиваше към своя край. Напуснаха северните хълмове на Арум и навлязоха в гъстите гори на Хуле. Независимо от всичко, случило се дотогава, Алтал се радваше, че се връща там. Веднъж бе казал на Еми, че Домът на края на света е най-близкото нещо, което може да възприеме като собствен дом. Сега обаче си даде сметка, че тогава не е бил съвсем прав. Колкото и надалеч да пътуваше, винаги се чувствуваше добре, когато се завърнеше в Хуле. Даде си сметка, че ако някъде има място, където може да се почувствува у дома си, това е именно Хуле.

След като навлязоха под величествените дървета, Алтал с удоволствие и с известна изненада установи, че все още е в състояние да се ориентира из гората. Поради някаква неизвестна причина не бе изненадан, когато откри, че една местност, която познаваше много добре, все още си е на мястото и още не е омърсена от по-късните заселници на Хуле и техните грубо сковани колиби и кални улици.

— Ще спрем тук — каза Алтал на другарите си.

— Има много време до мръкване, Алтал — отбеляза Бейд.

— Още по-добре. Тъкмо ще си починем. Това е най-подходящото място.

— Не те разбирам — каза Бейд.

— Ножът ни каза да отидем в Хуле, Бейд. Това е Хуле.

— Не изминахме ли последните петнадесетина километра вече в Хуле? След още петнадесет километра няма ли пак да сме в Хуле?

— Не съвсем. Нека да чуем какво мисли и Еми, обаче съм сигурен, че именно това е най-подходящото място. Тук започна всичко, драги приятелю. Именно тук Генд ми предложи да отида в Дома на края на света и да открадна Книгата на Дейвос. Именно тук бе кръчмата на Набжор. Когато бях в Дома, с Еми дълго разговаряхме за съвпаденията. Така и не постигнахме еднакво мнение по въпроса, но имам силното чувство, че някои неща, които на пръв поглед са съвпадения, съвсем не са такива. Те са неща, които са били предварително замислени. Когато Еми погледна Ножа и ми каза, че на него е изписано „Хуле“, това бе първото място, за което се сетих. Предполагам, че идването ни тук не е случайно. Мястото е важно, Бейд, така че нека останем тук за известно време и да проверим дали важните събития се случват на важни места.

— Виждам, приятелю, че започна да се вживяваш в нашето начинание — безмълвно го похвали Еми.

 

 

Алтал реши да се поразходи из околностите и да провери дали вековете са оставили някакви следи от заведението на Набжор. Стигна тясното дефиле между двете големи скали, където някога Набжор бе варил медовината си. В дъното на дефилето имаше купчина камъни, върху която лежаха корозиралите остатъци от голяма бронзова бойна брадва. Алтал веднага я позна и въздъхна.

— И все пак някой те е обичал достатъчно, за да ти направи прилично погребение, скъпи приятелю — рече той. После се усмихна и добави: — Набжор, ако сега беше тук, щях да ти разкажа една много интересна история. Ти много обичаше интересните истории. Жалко, че те няма. Няколко чаши от твоята медовина сега щяха да ни дойдат много добре. Може би някой ден, след като всичко приключи, ще седнем на някой облак с чаша медовина в ръка и ще ти разкажа всичко за Дома на края на света.

После отново въздъхна.

— Спи спокойно, стари приятелю.

 

 

Беше малко след полунощ и огънят вече догаряше. Алтал не се изненада, когато уж притъпените му инстинкти му дадоха да разбере, че някой се опитва да се промъкне в лагера. Тихо се измъкна изпод одеялото и се скри в тъмните сенки.

— И ти ли го чу? — разнесе се шепотът на Елиар иззад сянката на едно гигантско дърво.

Дори и това не изненада Алтал.

— Мисля, че това е човекът, когото очакваме — прошепна в отговор. — Може да се опита да избяга. Залови го, но без да го нараниш.

— Добре.

Продължиха да чакат със затаен дъх. След малко Алтал чу съвсем слаб пукот, раздаващ се от гората и прошепна на Елиар:

— Не го бива за тази работа.

— Какво прави?

— Опитва се да се промъкне в лагера ни. Вероятно за да открадне каквото успее да докопа. Съвсем неук е, щом не може да се придвижва по-тихо. Ще отиде при конете.

— Мислиш, че ще се опита да ги открадне?

— Вероятно. Мини от онази страна и го следи откъм гърба. Аз ще отида при конете. Той няма да ме види, така че ще го изненадам. Ако успее да ми избяга, ще го заловиш ти.

— Добре — отвърна Елиар и изчезна в сенките.

Залавянето на неопитния крадец не се оказа трудно. Когато той стигна мястото, където бяха вързани конете, Алтал вече го очакваше в сенките, а Елиар бе само на метър зад него. Хванаха го почти едновременно.

— Та той е съвсем малко момче, Алтал! — каза Елиар, като държеше с лекота мятащия се пленник.

— Забелязах — каза Алтал. Хвана детето за яката и го повдигна пред огъня.

— Нищо лошо не съм направил! — протестира детето с пискливо гласче и се опита да се откопчи.

— Вероятно защото си много несръчен за тази професия — отбеляза Алтал. — Как се казваш?

— Алтал се казвам — отговори момчето прекалено бързо.

Елиар внезапно се запревива от смях.

— Избери си друго име, момче! Истинският Алтал е човекът, който в момента те държи за яката.

— Тъй ли? — попита удивеното хлапе. — Аз пък си мислех, че това е само легенда.

— Кое е истинското ти име, момче? — попита Алтал. — И не ме лъжи повече.

— Казвам се Гер, господин Алтал — каза момчето и спря да се съпротивлява.

— Покажи му Ножа, Елиар — каза Алтал. — Струва ми се, че Гер е този, когото очаквахме.

Елиар извади Ножа и попита:

— Какво пише на острието на този Нож, момче?

— Не мога да чета, господине.

— Все пак опитай.

Гер погледна острието.

— Струва ми се, че пише „Измамвай!“ — каза с известно съмнение. — Това ли очаквахте?

Ножът вече бе започнал да пее радостната си песен.

— Мисля, че да — каза Елиар и се обърна към най-новия член на групата. — Добре дошъл при нас, Гер.