Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (1)

ВЪВЕДЕНИЕ

Преди Началото нямаше Време, а царуваха единствено Хаос и Мрак. Небесният Бог Дейвос обаче се събуди и заедно с пробуждането му започна Времето. Дейвос огледа Хаоса и Мрака и сърцето му се изпълни със страстен копнеж. И той се изправи и направи всичко, което е направено. И тази направа освети със светлината си пустотата на неговия родственик, демона Дейва. След време Дейвос се умори от усърдието си и си потърси място за почивка. Само със силата на мисълта си изгради висок замък на предела, който отделя Светлината от Мрака и царството на Времето от мястото, където не съществува Време. И Дейвос беляза този ужасяващ предел с огън, за да опази хората от пропадането в пропастта на Дейва, а после остана в замъка си и се уедини с Книгата си, докато времето не секваше величествения си ход.

Демонът Дейва люто се разгневи от нахлуването на родственика си Дейвос в неговите мрачни владения и душата му се изпълни със силна омраза, тъй като Светлината му причиняваше болка, а бодрият ход на Времето — безкрайни страдания. И тогава той се уедини, седнал върху мрачния си трон в безмълвната пустота на нищото. И душата му се изпълни с помисли за мъст срещу Светлината, срещу неговия родственик и срещу самото Време.

А през това време сестра им наблюдаваше всичко това, но нищо не рече.

 

Из „Небето и Бездната“

(Митология на древния Медио)

 

 

В защита на Алтал трябва да отбележим, че той се намираше в твърде затруднено финансово положение, а и бе доста пийнал, когато даде съгласие да се заеме с кражбата на Книгата. Ако бе напълно трезвен и ако не бе достигнал дъното на кесията си, по всяка вероятност щеше да зададе повече въпроси за Дома на края на света и съвсем определено щеше да прояви по-голям интерес към собственика на Книгата.

Би било нелепо да се опитаме да премълчим същинската природа на Алтал, тъй като неговите недостатъци са легендарни. Както е известно на всички, той е крадец, лъжец, понякога и убиец, самохвалко и човек, лишен дори от капчица чест. Отгоре на всичко е и пияница, лакомник и покровител на дами, които не са по-добри от него.

От друга страна, той е очарователен разбойник, с бърза мисъл и забавен. В някои среди дори подхвърляха, че ако Алтал пожелае, би могъл да накара дърветата да се кикотят, а планините — да се смеят на глас.

Пъргавите му пръсти обаче са по-чевръсти дори от разума му, и разумните хора никога не забравят да си стискат кесията, докато се смеят на шегите на остроумния крадец.

Откакто се помнеше, Алтал винаги си беше крадец. Никога не бе познавал баща си, а и не можеше да си спомни името на майка си. Бе израсъл сред крадци в разбойническите крайгранични земи и още като дете благодарение на остроумието си бе приет в средите на хората, които се препитаваха чрез прехвърлянето на правата на собственост върху ценни предмети. Успя да си спечели уважение със своите шеги и остроумия, а в замяна на това и в знак на благодарност крадците го хранеха и го научиха на занаята си.

Благодарение на пъргавия си мозък той не остана сляп за слабостите на своите учители. Някои от тях бяха грамадни мъже, които се сдобиваха с това, което им трябваше, с помощта на груба сила. Други бяха дребни и пъргави и крадяха с хитрост. Когато Алтал започна да възмъжава, си даде сметка, че никога няма да стане великан. Огромното туловище определено бе нещо, което нямаше от кого да наследи. Разбра също, че когато порасне, вече няма да може да се промушва през малки отвори в интересни помещения, в които се съхраняват интересни неща. Очертаваше се да бъде среден на ръст, обаче той се закле, че заради това няма да стане жертва на посредствеността. Съобрази, че неговият ум по всяка вероятност е нещо по-ценно от бичата сила и мишата хитрост, и реши да заложи именно на него.

Първоначално славата му се разнесе единствено из планините и горите на границите на цивилизования свят. Другите крадци започнаха да се възхищават от неговата съобразителност. Най-показателни за това са думите, казани от един крадец една вечер в кръчма в земята Хуле: „Обзалагам се, че Алтал би могъл да убеди пчелите да му носят мед, а птиците да снасят яйцата си в неговата чиния на закуска. Знайте, братя, че това момче ще отиде далеч.“

И Алтал наистина отиде далеч. Не обичаше уседналия живот и изглежда, бе благословен — или прокълнат — с безкрайно любопитство, което винаги го отвеждаше от другата страна на хълмовете, планините и реките, които се озоваваха на пътя му. Любопитството му обаче не се ограничаваше единствено с географията, тъй като му бе също така интересно какво улегналите хора държат в къщите и в кесиите си. Вследствие на тази любознателност, съчетана с почти инстинктивен усет за времето, в което си струваше да се задържи в определено място, той непрестанно бе на път.

И така, той успя да се запознае с прериите на Плаканд и Векти, с хълмовете на Ансу и с планините на Кагвер, Арум и Кверон. Дори от време на време бе правил набези в Регвос и в южен Некверос, независимо от хорските приказки за ужасните неща, криещи се в планините отвъд границата.

Това обаче, което най-много отличаваше Алтал от другите крадци, бе удивителният му късмет. Винаги печелеше, когато хванеше зарове в ръка, а и където и да отидеше, съдбата неизменно бе благосклонна към него. Случайните срещи и разговори почти винаги го отвеждаха направо към най-заможния и най-малко склонен към подозрения местен човек и се създаваше впечатлението, че всички следи, по които тръгва, дори избраните наслуки, го отвеждат към шансове, на които останалите крадци не се радваха. И наистина, Алтал бе по-известен с късмета си, отколкото със своята съобразителност и сръчност.

С времето той стана зависим от този късмет. Реши, че съдбата ще е винаги благосклонна към него, и й се довери напълно. Дори започна да мисли, че тя провежда разговори с него в тайното мълчание на разума му. Неизменният му усет за момента, когато трябваше бързо да напусне едно или друго селище, според него бе именно гласът на съдбата: тя мълчаливо го предупреждаваше, че на хоризонта започват да се появяват неприятни неща.

Благодарение на съчетанието от ум, съобразителност и късмет той постигаше успехи. Когато обаче обстановката изискваше това, можеше да бяга бързо като кошута.

Ако един професионален крадец иска да продължава да се храни редовно, той трябва да прекарва голяма част от времето си в кръчми и да подслушва чуждите разговори. В занаята на крадеца осведомеността е от основно значение. От ограбването на бедняци особена полза няма. Алтал не по-малко от всеки друг обичаше да има пред себе си чаша отлежала медовина, но рядко я използуваше така, както я използуват останалите посетители на кръчмите. Човекът със замъглен разум прави грешки, а крадец, който прави грешки, обикновено не живее дълго. Алтал умееше безпогрешно да открива в кръчмите човека, разполагащ с най-полезна информация, и с помощта на щедри почерпки и на шеги обикновено успяваше да го убеди да сподели тази информация с него. Почерпването на разговорливи мъже в кръчмите е нещо като бизнесинвестиция. Алтал винаги имаше грижата собствената му чаша да се изпразва едновременно с чашата на събеседника му. Поради някаква странна причина обаче по-голямата част от медовината в чашата на крадеца се оказваше излята на пода, вместо в неговия корем.

Непрестанно бродеше от едно селище в друго, посвещаваше няколко дни на шегите и почерпването на местните постоянни посетители на кръчмите и след като си набележеше богатите хора в града или селото, ги посещаваше към полунощ, а на следващата сутрин вече се оказваше далеч, по пътя към някое друго гранично селище.

Макар Алтал да се интересуваше главно от информация от местно естество, в кръчмите научаваше и други неща. Например разкази за градовете в долините на Екверо, Треборея и Перквейн, цивилизованите южни земи. Някои от тези разкази възприемаше с дълбок скептицизъм. Едва ли по света имаше хора, които да са толкова глупави, че да павират улиците на родния си град със злато. Колкото до фонтаните, от които струят елмази вместо вода, навярно бяха красиви, но едва ли изпълняваха основната си функция.

Тези разкази обаче винаги възбуждаха въображението му и той неизменно си обещаваше, че някой ден ще посети градовете в равнината, за да ги огледа със собствените си очи.

Крайграничните селища бяха построени най-вече от дърво, но за градовете в южните земи се говореше, че са каменни. Може би това само по себе си бе достатъчно основание да се оправдае едно пътуване до цивилизования свят, обаче Алтал всъщност не се интересуваше от архитектурата, така че непрестанно отлагаше посещението си в него.

Това, което в крайна сметка го накара най-сетне да се реши, бе една забавна история, която чу в една кръчма в Кагвер. Ставаше дума за упадъка на Дейканската империя. Излизаше, че основна причина за този упадък била колосална грешка. Грешка толкова голяма, че Алтал не можеше да допусне, че човек със здрав разум ще я направи. При това не веднъж, а цели три пъти.

— Да ми изпопадат всичките зъби, ако те лъжа — каза му разказвачът. — Хората в Дейка имат толкова високо мнение за себе си, че когато научили, че в Кагвер има злато, решили, че това злато било предназначено от Бог именно за тях. Само дето той направил грешка и го оставил в Кагвер, вместо да го остави при тях, та да могат да го приберат просто като се наведат. Поразсърдили се малко на Бог заради това, обаче били достатъчно благоразумни, за да не му се скарат. Вместо това изпратили в планините армия, която да попречи на невежите планинци да приберат всичкото злато, което Бог бил предназначил за тях, за дейканците. Е, след като армията се озовала там и започнала да слуша колко много злато има по местните земи, войниците решили, че армейският живот всъщност не им е по сърце, и цялата армия зарязала военните занимания и започнала да работи за своя сметка.

Алтал се засмя и каза:

— Е, това е доста бърз начин да се лишиш от армия.

— Най-бързият — съгласи се веселият му събеседник. — Тогава сенатът, който ръководи правителството на Дейка, се разочаровал от тази армия и изпратил втора армия, която да постави на мястото й първата и да я накаже заради неизпълнението на войнския дълг.

— Не говориш сериозно! — възкликна Алтал.

— Съвсем сериозно говоря. Сенатът направил точно това. Е, и втората армия решила, че не е по-глупава от първата, и войниците също захвърлили мечовете и униформите и започнали да търсят злато.

Алтал направо зави от смях.

— По-смешна история от тази не бях чувал.

— Сега ще чуеш най-забавното — продължи ухиленият събеседник. — Имперският сенат просто не могъл да повярва, че цели две армии ще пренебрегнат войнския си дълг. Нали в края на краищата всеки от войниците получавал за труда си по една медна монета на ден? Сенаторите започнали да произнасят речи, докато мозъците им се изтощили, след което глупостта им достигнала своя връх. Изпратили трета армия, за да провери какво се случило с първите две.

— Той сериозно ли говори? — обърна се Алтал към един друг постоянен клиент на кръчмата.

— В общи линии именно това се случи, страннико — отговори човекът. — Мога да се закълна, че това е самата истина, тъй като бях сержант от втората армия. Градът-държава Дейка властвуваше над почти целия цивилизован свят. След като обаче хвърли цели три армии в планините на Кагвер, не му останаха достатъчно войски, за да патрулира собствените си улици, да не говорим за улиците на другите цивилизовани страни. Нашият сенат и до ден днешен прокарва закони, които другите земи трябва да съблюдават. Вече обаче никой не се подчинява. Нашите сенатори, изглежда, все още не могат да схванат това и продължават да приемат закони за данъци и за какво ли още не, обаче хората въобще не им обръщат внимание. Така славната ни империя се превърна в славна шега.

— Изглежда, че твърде дълго съм отлагал посещението си на цивилизования свят — каза Алтал. — Ако в Дейка живеят такива глупаци, човек с моята професия просто е длъжен да ги посети.

— Каква е професията ти? — попита бившият войник.

— Крадец съм — призна си Алтал. — Един град, пълен с богати и глупави хора, може би в най-голяма степен отговаря на представата, която един добър крадец има за рая.

— Пожелавам ти всичко най-хубаво, приятелю — рече му дезертьорът. — Никога не съм изпитвал особено топли чувства към сенаторите, които посвещават цялото си време на измислянето на все нови и нови начини да ме убият. Бъди внимателен обаче. Сенаторите закупуват длъжностите си в августейшия сенат и това означава, че са богати хора. Богатите сенатори измислят закони, с които да защитават богаташите, а не обикновените хора. Ако в Дейка те хванат да крадеш, не бих искал да съм на твое място.

— Никога не са ме залавяли, сержанте — увери го Алтал. — Аз не само съм най-добрият крадец на света, но и най-големият късметлия. Ако от това, което чух, е вярно поне половината, късметът на Дейка ще е залязъл, а пък моят ще изгрее още по-ярко. Ако някой реши да се обзалага относно изхода на моето пътешествие, заложи на мен, тъй като в ситуация като тази аз просто не мога да загубя.

След тези думи Алтал допи чашата си, поклони се любезно на останалите посетители на кръчмата и въодушевено се отправи към чудесата на цивилизацията, които реши да види със собствените си очи.