Тери Гудкайнд
Призраци (57)

Петдесет и седма глава

РИЧАРД ГЛЕДАШЕ ПРЕЗ РЕШЕТКАТА на малкия прозорец на желязната клетка, в която го държаха, докато каруцата подскачаше през ширналия се военен лагер.

— Рубен, няма ли да хвърлиш един поглед? — каза Скалата, прокарал ръце през решетката, искрено развеселен.

Ричард погледна съкафезника си.

— Интересна гледка — съгласи се той.

— Мислиш ли, че ще се появи отбор, който ще ни бие?

— Рано или късно ще го разберем — отвърна Ричард.

— Да ти призная, Рубен, нямам търпение да спукам главата на някой знаменит играч от отбора на императора. — Онзи погледна косо Ричард. — Помисли само — ако победим отбора на императора, може да ни пуснат да се приберем у дома.

— Сериозно ли?

Онзи се изсмя нервно.

— Пошегувах се, Рубен.

— Черен хумор — каза Ричард.

— Вярно — въздъхна Скалата. — Ама нали разправят, че отборът на императора е най-добрият. Хич не ми се ще да усетя пак камшика по гърба си.

— И на мен един път ми беше достатъчно.

Откакто Ричард беше заловен в Тамаранг, двамата мъже споделяха желязната клетка. Скалата беше пленен преди Ричард. Беше едър човек, мелничар, някъде от южните части на Средната земя. Точно преди керванът с провизии да премине през неговото селце, нахлули войниците от патрулния отряд и като го видели каква е канара, го взели да попълни свободно място в отбора.

Ричард не знаеше истинското име на Скалата. Всички го били наричали така поради внушителната му фигура и здравите мускули, заякнали вследствие носенето на чували със зърно. Той пък познаваше Ричард като Рубен Рибник. Нищо че Скалата споделяше същата съдба като него — Ричард не мислеше, че е безопасно да каже на някого истинското си име. Скалата беше споделил с Ричард, че преди да го заловят, е успял да счупи ръцете на трима от войниците, опитали се да го пленят.

Ричард на свой ред му разказа как се предал веднага, щом видял насочените към него стрели. Скалата явно се сепна от чутото и изтълкува поведението на Ричард като липса на смелост.

Въпреки че кривата, леко глуповата усмивка, която не слизаше от устните му въпреки положението, в което се намираше, Скалата имаше бърз ум и аналитичен мозък. Той хареса Ричард, който единствен разбра, че съотборникът му не е глупав, и не се отнасяше с него като с глупак. Скалата беше всичко друго, но не и глупав.

С течение на времето той се убеди, че греши в мнението си за смелостта на Ричард и пожела да му стане дясно крило в игрите Джа’Ла. Това бе твърде неблагодарна позиция, която го излагаше на атаките и ударите на противниците. Скалата обаче я оценяваше, понеже тя му даваше възможност да разбива главите на играчите от Ордена, което искрено го забавляваше. Въпреки едрото си телосложение Скалата беше бърз — комбинация, която го правеше перфектен за дясно крило на Ричард. На терена Скалата обичаше да стои близо до Ричард, за да вижда как нападателят дава воля на яростта си по неочакван за противниците начин. Те бяха почти непобедим тандем. Нито Ричард, нито Скалата го казваха гласно, но и двамата знаеха, че всеки от тях цени шанса си за отмъщение над своите похитители.

Лагерът отвъд желязната решетка като че ли нямаше край. Сърцето на Ричард се свиваше, като виждаше къде се намират — в равнината Азрит, в подстъпите на Народния дворец. Не му се гледаше повече и седна отново, като се облегна в другата част на клетката, отпусна китка на коляното си, докато каруцата се люлееше и подскачаше през безкрайното множество.

Успокоителното беше, че Д’Харанските войски отдавна се бяха разпръснали — в противен случай биха били изтребени до крак. Досега войниците му сигурно вече отдавна бяха стигнали до Стария свят. И вероятно вече го бяха опустошили.

Ричард се надяваше да са се придържали към плана — бързи и смели атаки, единични акции и внезапни удари по всяка мишена в Стария свят, без да жалят нищо.

Искаше да накара хората в Стария свят да се чувстват застрашени. Трябваше да си понесат последствията за това, което ги подтикваше да вършат идеологията им.

Всички в лагера наблюдаваха кервана, който преминаваше между тях. Изглежда му се радваха, вероятно заради храната, която носеше. Ричард се надяваше всеки да си получи заслуженото. Беше разпоредил това да бъде последният продоволствен керван, който ще напусне Стария свят. Без провизии насред равнината Азрит, пред лицето на приближаващата зима, за армията на Джаганг щяха да настанат трудни времена.

Почти всички мъже, покрай които минаха, гледаха втренчено клетката на Ричард, като се надигаха да го видят. Сигурно вече бяха тръгнали слухове за него, които пъплеха из лагера и сред отбора по Джа’Ла. От опит знаеше, че обикновено славата им ги изпреварваше. Всички войници бяха почитатели на играта и очакваха турнирите с интерес, особено пък сега, когато пристигаше отборът на Ричард — Рубен, както се представяше той. Това беше отборът на командира, чието лице бе татуирано наполовина със змийски люспи. Нямаше нищо друго, освен пленените жени, което да забавлява войниците повече от играта на Джа’Ла. Ричард се постара да не мисли за това, защото само се изнервяше, а от тази клетка не можеше да направи нищо.

Един ден, след един особено бурен мач, който спечелиха със силна тактическа игра, Скалата остана дълбоко озадачен от факта, че Ричард се е оставил така лесно да го хванат. най-накрая Ричард му призна истината за случилото се.

В първия момент Скалата не му повярва. Ричард му каза, ако иска, да попита Змийското лице. Скалата наистина го попита и се увери, Ричард казва истината. Скалата ценеше високо свободата и мислеше, че си струва човек да се бори за нея. Горе-долу по това време той поиска да стане дясно крило на Ричард.

Някога Ричард бе давал израз на гнева си чрез Меча на истината; сега го правеше чрез брока и играта на Джа’Ла. Дори собственият му отбор, колкото и да се радваха, че им е капитан, до известна степен се страхуваха от него. Всички без Скалата. Той не се боеше от Ричард. Споделяше неговия стил на игра — играеше така, все едно беше въпрос на живот и смърт.

За някои от противниците им, излъчени от средите на войските на Императорския орден, които имаха твърде високо самочувствие, беше точно така. Изобщо не беше необичайно някои от играчите, особено противници на отбора на Ричард, да бъдат сериозно ранени или дори да умрат по време на мач. Един от играчите от отбора на Ричард издъхна на терена. Получи удар по главата с тежката брока, докато гледаше в друга посока. Броката му счупи врата.

Ричард не бе забравил как вървяха по улиците на Ейдиндрил с Калан и гледаха как децата играят Джа’Ла. Той им измисли по-леки топки, вместо тежката брока, за да не се наранят. Сега всички тези деца бяха избягали от Ейдиндрил.

— Това място ми се вижда доста кофти за нас, Рубен — пророни вяло Скалата, докато гледките от лагера се нижеха покрай малкия им прозорец. Звучеше нетипично омърлушен. — Отвратително място за един роб.

— Ако се мислиш за роб, наистина ставаш такъв — каза му Ричард.

Скалата се обърна и го изгледа продължително.

— Тогава аз не съм роб, Рубен.

— Браво на теб, Скала — кимна Ричард.

Мъжът продължи да оглежда безкрайния бивак, който се точеше пред очите му.

Вероятно никога не беше виждал нещо подобно през живота си. Ричард помнеше собственото си учудване, когато за първи път остави родната си Еленова гора, за да открие какво има отвъд нея.

— Ще погледнеш ли за малко? — каза Скалата с нисък глас, вперил поглед през решетките.

На Ричард не му се гледаше.

— Какво има?

— Видях едни войници, които не приличат на останалите. Изглеждат по един и същи начин — с по-добри оръжия, по-добре спретнати, по-яки. Направо свирепи. Всеки им прави път. — Скалата се извърна и погледна Ричард през рамо. — Май императорът идва да ни види. Иска да види противниците на своя отбор, докарани за турнирите. По описанията, които съм чувал, съм готов да се обзаложа, че тия здравеняци охраняват не друг, а самия Джаганг.

Ричард се доближи до малкия отвор, за да погледне. Сграбчи решетките, притиснал лице в тях, за да види по-добре обръча от стражи и охранявания от тях човек.

— Изглежда, че наистина е император Джаганг — каза Ричард на Скалата.

Императорът гледаше на другата страна, към други отбори по Джа’Ла, съставени от войници на Императорския орден. Те, разбира се, не бяха заключени в железни клетки. Джаганг ги гледаше как гордо маршируват в редици, понесли знамената на отборите си.

И тогава я видя.

— Калан!

Тя обърна глава в посока на гласа му, без да знае откъде идва. Ричард стискаше така здраво решетките, че можеше да ги огъне. Въпреки че тя не беше далече, той си даде сметка, че вероятно не може да го чуе при цялата тази гюрултия. Навсякъде бе пълно с мъже, които надаваха одобрителни викове за парада на маршируващите отбори.

Дългата й коса се спускаше разрошена върху пелерината й. Ричард помисли, че сърцето му ще експлодира в гърдите.

— Калан!

Тя пак извърна глава към него.

Погледите им се срещнаха. Той беше вперил поглед право в зелените й очи. Щом Джаганг започна да се оглежда, тя моментално се обърна в противоположна посока. Той се обърна с нея.

И в следващия миг тя изчезна, скрита зад мъжете и каруците, и конете, и палатките, отдалечаваща се в далечината.

Ричард се отпусна на решетките задъхан.

Скалата седна до него.

— Какво има, Рубен? Изглеждаш така, все едно си видял призрак да се разхожда сред всички тези мъже.

Изцъклил очи, Ричард не можеше да отмести погледа си.

— Видях жена си. Скалата се изсмя дръзко.

— Искаш да кажеш, че си видял жената, която ще пожелаеш да бъде с теб, когато спечелим? Командирът обеща, ако победим императорския отбор, да ни даде да си изберем по някоя. Ти какво, харесал си си някоя ли?

— Тя беше…

— Рубен, ти май се влюби от пръв поглед.

Ричард осъзна, че на лицето му грее усмивка.

— Тя беше. Жива е, Скала… Де да можеше и ти да я видиш. Жива е. Същата си е. Добри духове, това беше Калан. Тя беше.

— Я се стегни и се успокой, Рубен, че ще вземеш да пукнеш, преди да сме получили възможност да им пукнем канчетата.

— Ще играем срещу императорския отбор, Скала.

— За да имаме този шанс, първо ще трябва да спечелим много мачове.

Ричард едва чу какво му каза. Засмя се, ликуващ, не можеше да се удържи.

— Това беше тя. Жива е. — Ричард прегърна Скалата толкова силно, че едва не му счупи кокалите. — Жива е!

— Щом казваш, Рубен.

Калан постепенно успокои дишането си, като се опитваше да обуздае препускащото си сърце. Не можеше да разбере защо е така развълнувана. Не познаваше онзи мъж от клетката. Мярна лицето му само за кратко, докато каруцата минаваше покрай нея, но по някаква причина това я развълнува до дълбините на душата й.

Когато мъжът я извика по име за втори път, Джаганг сякаш чу нещо. Калан побърза да извърне глава, за да не повдига бдителността му. Не знаеше защо това й се стори така отчайващо важно.

Не, всъщност знаеше. Този човек беше в клетка. Ако я познаваше, Джаганг можеше да го нарани, дори да го убие. Но не беше само това. Този мъж я познаваше. Вероятно бе свързан с миналото й. Миналото, което тя искаше да забрави.

Но щом го погледна в сивите очи, сърцето й заби лудешки. Вече не искаше миналото й да бъде погребано. Изведнъж й се прииска да знае всичко.

Надникването в очите на този мъж носеше такава съкровена сила — бе изпълнено до такава степен с нещо важно, нещо витално, че тя осъзна колко важен е за нея животът й.

Видяла погледа в сивите му очи, й стана ясно, че трябва непременно да узнае коя е. Каквито и да са последствията, каквато и да е цената — трябваше да знае истината. Трябваше да си върне живота. Единственият начин бе да научи истината.

Заплахите на Джаганг вероятно щяха да имат съвсем реални последствия, но тя внезапно осъзна, че истинската опасност е в това, че той я принуждава да се откаже от живота си, от волята си, от съществуването си… като се предаде на неговия контрол. Чрез неговите заплахи за това какво би й сторил, щом разбере коя е всъщност, той диктуваше живота й, заробваше я. Ако се подчинеше на волята му, би означавало, че се е отказала от своята собствена воля.

Не можеше да си позволи да мисли по този начин. Животът й имаше повече смисъл. Може да беше негова пленница, но не беше негова робиня. Робството е състояние на ума. Тя нямаше да предаде волята си в неговите ръце. Щеше да върне живота си обратно.

Животът си беше само неин и тя щеше да си го върне. Нищо, което можеше да направи Джаганг, нищо, с което можеше да я заплаши, не можеше да й го отнеме.

Калан усети, че сълза от радост се търкулна по бузата й.

Този мъж, когото тя дори не си спомняше, просто й беше дарил желанието да си възвърне живота, искрата на живота. Почувства се така, сякаш за първи път, откак бе загубила паметта си, си поема истински дъх.

Искаше й се само да може да му благодари.