Тери Гудкайнд
Призраци (50)

Петдесета глава

РЕЙЧЪЛ СЕ СЪБУДИ, щом чу някой да ходи насам-натам из спалнята. През малкия процеп във вратата на желязната клетка тя можеше да види високия прозорец в другия край на стаята. Въпреки че тежките завеси в кралско синьо бяха дръпнати, по цвета на светлината, проникваща през процепа, разбра, че навън се развиделява.

Кралица Вайълет обикновено не ставаше толкова рано. Рейчъл се заслуша да отгатне какво ли прави Вайълет. Чу дълга прозявка, после звуци от обличането на пещерната Кралица.

Краката на Рейчъл бяха изтръпнали от стоенето в клетката през цялата нощ. Искаше й се да излезе и да се протегне. Обаче не смееше да изрече желанието си гласно. Добре поне, че предната нощ не й сложиха скобата на езика; понякога на Вайълет не й се занимаваше.

Изведнъж се чу ТРЯС, ТРЯС, ТРЯС, при което Рейчъл подскочи, сърцето й заби лудо. Беше Вайълет, която удряше с тока на обувката си по капака на желязната кутия.

— Ставай! — извика Вайълет — Днес е голям ден. Нощес вестоносец е пуснал бележка под вратата. Шеста се е върнала — няколко часа преди зазоряване.

Кралицата започна да си подсвирква и се зае с тоалета си. Това не бе съвсем обичайно — Кралицата обикновено викаше прислугата да й приготви дрехи и да я облече. Сега се обличаше сама, като при това си подсвиркваше. Рейчъл рядко бе чувала Вайълет да си подсвирква. Беше напълно ясно, че доброто й настроение се дължи на завръщането на Шеста.

Сърцето на Рейчъл се сви, като си помисли какво означава това. Малкото светлина, проникваща в кутията, където спеше Рейчъл, помръкна, когато очите на Вайълет се появиха на процепа във вратата.

— Води Ричард със себе си. Заклинанията, които нарисувах, са подействали. Днес ще е най-ужасният ден в живота му. Ще се погрижа за това. Днес ще почне да си плаща за престъпните деяния, извършени спрямо мен.

Лицето на Вайълет изчезна. Тя продължи да си подсвирква, докато пресичаше стаята, довърши си тоалета, като си обу чорапите и обувките с връзки. След малко се върна при клетката.

— Ти ще гледаш, докато го бичуват — вирна глава тя. — Какво ще кажеш? — Свита в единия ъгъл на килията, Рейчъл преглътна.

— Благодаря, Кралице Вайълет. Вайълет се изкикоти и се изправи.

— До залез слънце на гърба му няма да е останал и сантиметър здрава кожа. — Направи няколко крачки до бюрото в ъгъла, после се върна обратно. Катинарът прещрака с металически звук и се удари в металната врата. Вайълет издърпа катинара от резето. — И това е само началото на онова, което ще направя с него. Ще…

На вратата се почука припряно. Приглушен глас настоя да отворят вратата. Беше гласът на Шеста.

— Чакай, идвам — извика Вайълет през стаята.

Рейчъл се приближи до процепа и видя как Вайълет забързано закача катинара обратно на резето. Тя тъкмо го натисна, за да заключи отново, когато Шеста заблъска по вратата.

— Добре де, добре — каза Вайълет, като остави катинара и се завтече през стаята. Вдигна резето на голямата тежка врата и тя на мига се отвори със сила. Шеста се понесе из стаята, мрачна и надвиснала като буреносен облак.

— Доведе го, нали? Тук е, заключен на мястото, където ти казах? — попита Вайълет с разтреперан от вълнение глас, докато Шеста затваряше голямата врата. — Можем да започнем веднага с изтезанията. Ще повикам стражите.

— Войската го хвана.

Рейчъл се примъкна по-близо до желязната врата и предпазливо надникна през процепа. Шеста стоеше на вратата. Кралицата бе с гръб към Рейчъл. Беше облечена в бяла сатенена рокля с тъмносин колан и бели чорапи, с обувки с връзки на краката, втренчена в неподвижната фигура на вещицата.

— Моля!?

— Войските на Императорския орден се появиха точно преди изгрев слънце. Буквално заливат града в подстъпите към двореца. Наброяват хиляди, десетки хиляди, може би дори стотици хиляди.

Вайълет гледаше объркана, не желаеше да повярва на ушите си, опитваше се да намери думи.

— Не може да бъде. Нали ми прати съобщение. Беше заключен, точно както ти наредих — беше заключен в същата килия, в която ме осакати.

— Правилно се изрази — „беше“. Пристигнахме нощес и аз го заключих, както ти беше пожелала. После ти изпратих съобщението и се заех с някои неща в очакване на сутринта. Тъкмо бях тръгнала да ти го доведа, когато се сблъскахме с окупаторите. Настъпват многочислени легиони. Целта им е не да колят и да бесят, а да създадат своя база в Тамаранг, откъдето да разпределят продоволствията, пристигащи от Стария свят. Приеха радушно предложението ми за…

— Кажи за Ричард!

— Закъснях — въздъхна тежко Шеста. — Нищо не можех да направя. Войските прииждаха от всички страни. Нямахме никакъв шанс. Които от нашите опитаха да направят нещо, бяха пометени. Реших, че ще е най-добре сама да се заема с хората на Ордена, да се опитам да осигуря вашата безопасност и безопасността на приближените ви — докато ми е по силите.

Докато разговарях с командира им, осигурявайки изгодни за нас условия в замяна на помощта ни при осъществяване на намеренията им за създаване на продоволствени пътища, внезапно се появи Ричард с меч в ръка.

— Как така се появи с меч в ръка? — Вайълет вдигна юмруци на хълбоците си. Раздразнителността в тона й се покачваше с всеки следващ момент. — Трябваше да се погрижиш да е без меча си.

— Не, нямам предвид Меча на истината. Беше друг меч. най-обикновен. Трябва да го е отмъкнал от някой разсеян войник. Но колкото и да беше обикновен мечът му, знаеше как да го използва. Изведнъж избухна битка. Ричард беше самата развилняла се смърт. Посече десетки воини на Императорския орден. Беше безумно. Мъжете помислиха, че са изправени пред голямо сражение. Всеки се хвърляше в битка, без дори да е наясно срещу какво се сражава. Просто за секунди положението стана неудържимо.

Аз нямам власт над такъв хаос. Мъжете бяха твърде много, имаше твърде много насилие. Необходимо ми беше известно време, за да установя контрол — а не разполагах с време. Ричард премина през стената…

— Избягал е! След всичко това е избягал!

— Не. Оттатък стената чакаха стотици стрелци. Заловиха го. Взеха го в плен.

— Добре — въздъхна с облекчение Вайълет. — За момент си помислих, че…

— Не. Не е добре. Командирът няма да го пусне. Ричард изби доста от неговите хора, затова командирът ще го хвърли в тъмница. Вероятно възнамеряват да го екзекутират. Съмнявам се, че ще оживее до утре.

Щом се прибрах в замъка, докато се качвах насам, видях през прозореца как го вкарват в клетка, натоварена върху каруца. Откараха го заедно с военната колона, която тръгна на север.

Вайълет присви очи от възмущение.

— И ти го пусна? Позволи на шепа мизерници да го отведат, да ми отнемат трофея?

Във внезапно настъпилото мълчание Рейчъл видя как погледът на Шеста помръкна. Никога досега не бе виждала вещицата да гледа Кралицата по такъв начин и си помисли, че за Вайълет би било добре да се държи малко по-разумно.

— Нямах избор — каза Шеста с ледена интонация в гласа. — Срещу мен бяха насочени стотици стрели. Нямаше какво да сторя. Не съм искала да им предавам Ричард. Положихме ужасно много усилия, за да стигнем дотук.

— Трябваше да ги спреш! Ти имаш власт!

— Но не достатъчно, за да…

— Ах ти, тъпа, слабоумна никаквица! Глупава, глупава, безполезна, некадърна, малоумна крава! Доверявам ти важна задача, а ти тотално объркваш всичко! За това заслужаваш да те бичуват, докато ти отлепят кожата от гърба! Не струваш повече от безполезните ми, некадърни съветници. Ще те бичувам вместо Ричард, та да ти дойде акълът!

Рейчъл подскочи от плющящия звук на плесница. Вайълет не успя да се задържи на крака и тупна по дупе на пода.

— Как смееш да ме докосваш! — извика Вайълет, като си разтъркваше бузата. — Ще наредя да бъдеш обезглавена за това. Стража!

Почти на секундата на двойната врата се почука.

Шеста отвори. Двама мъже с пики в ръце погледнаха седналата на земята Кралица и после вдигнаха глави към воднисто сините очи на жената, която стискаше дръжката на вратата.

— Само да сте посмели още веднъж да почукате на тази врата — изсъска Шеста, — ще изям за закуска суровите ви черни дробове и ще ги прокарам с кръвта ви.

Двамата мъже пребледняха повече и от нея.

— Съжаляваме, че ви обезпокоихме, Господарке — каза единият.

— Да, извинявайте — додаде другият.

После двамата се завъртяха кръгом и изчезнаха в коридора.

В изблик на гняв Шеста сграбчи Вайълет за косата и я изправи на крака. Вещицата издиша и запрати Вайълет да се въргаля по пода, като след нея по килима останаха кървави дири.

— Ах, ти, неблагодарно малко недоносче. До гуша ми дойде от теб. Понасях всичко това твърде дълго. Отсега нататък ще си държиш езика зад зъбите или ще изтръгна обратно онова, което ти върнах.

Дългите й кокалести пръсти сграбчиха Вайълет за косата и я издърпаха отново, а после блъснаха Кралицата в стената. Рейчъл видя как ръцете на Вайълет увиснаха безжизнено. Шеста продължи да й нанася нови и нови удари, а тя не помръдваше. От носа и от устата на Вайълет потече кръв, която опръска стената. Върху бялата й сатенена рокля изби лигавник от кръв.

Щом вещицата я пусна, Кралицата се строполи на пода и захлипа безпомощно.

— Млък ! — изрева Шеста с нарастващ гняв. — Стани! Стани веднага или няма да се изправиш никога вече!

Вайълет се надигна с усилие и най-накрая застана пред Шеста, като я погледна с очи, пълни не само със сълзи, но и с ужас.

Вайълет повдигна брадичка. Явно успя да се отърси от страха и го замени с възмущение.

— Как смееш да се отнасяш така с Кралицата! Ще те…

— Кралица ли? — Шеста се усмихна презрително. — Ти никога не си била нещо повече от кралица марионетка. А сега вече не си дори това. Вече не си никаква Кралица. От този момент абдикираш.

Сега аз съм Кралицата. Не като теб, надута малка тъпачка, която се мисли за много важна заради екстравагантността на безчетните си нервни изблици. Аз съм истинска Кралица. Кралица с истинска власт. Кралица Шеста. Ясно ли е?

Когато Вайълет започна да плаче, изпълнена с гняв и негодувание, Шеста я зашлеви достатъчно силно, че да отметне главата й назад и от нея да пръсне още кръв по дантелените щампи на стената. Лице в лице с разярената вещица, Вайълет не отговори, дори не отблъсна нападението.

Шеста вдигна юмруци на изпъкналите си хълбоци и се наведе към Вайълет.

— Попитах дали ти е ясно.

Вайълет, на ръба на паниката, доловила смъртната заплаха в гласа на Шеста, кимна.

— Отговори! — Шеста я зашлеви отново. — Отговори подобаващо на Кралицата си!

Хлипанията на Вайълет се усилиха, сякаш това само по себе си можеше да й спаси трона.

— Отговори или ще наредя да те сварят жива, да те накълцат и да те хвърлят на свинете.

— Да… Кралице Шеста.

— Много добре — изсъска Шеста със злъчна усмивка. Тя се изправи. — А сега да помислим каква полза може да имам от теб? — Погледна към тавана, докосвайки брадичката си с пръст, потънала в кралско съзерцание. — Да си правя ли труда да те оставям жива? Да, знам, ти ще бъдеш придворна художничка. Незначителна част от моята свита. Ако изпълняваш задълженията си съвестно, ще живееш. Провалиш ли се пред мен, независимо по какъв начин, ще те сваря и ще те хвърля на свинете. Ясно ли е?

Вайълет кимна пред смръщения поглед, вторачен в нея.

— Да, Кралице Шеста.

Шеста се усмихна зловещо на това, как бързо се вразуми Вайълет. Сграбчи за яката бившата Кралица.

— Сега имаме спешна работа. Все още можем да оправим тази бъркотия.

— Ама как… — изхлипа Вайълет. — Без Ричард…

— Изпилих му зъбите. Дарбата му вече ми принадлежи и ще бъде недостъпна за него. Аз ще реша кога е настъпил моментът да се заема с него.

Колкото до останалото, има си друг начин, но за съжаление не е така лесен. Само използвах Ричард на първо време, защото някои страни на въпроса не бяха толкова сложни. Освен това по този начин те накарах да мълчиш и да работиш, без да мрънкаш, докато аз ти дърпах конците. Другият начин е далеч по-труден, защото не е само Ричард, а са въвлечени множество хора. Ето защо трябва да започнем незабавно.

— Какъв друг начин? Шеста се усмихна превзето.

— Ще ми нарисуваш още няколко рисунки. — С една ръка отвори вратата, а с другата издърпа Вайълет в коридора. — Трябва да ми нарисуваш една жена. Жена с метална яка около врата.

— Каква жена? — попита Вайълет с треперещ глас.

Рейчъл едва успя да ги мерне в коридора, когато Шеста посегна към дръжката на вратата.

— Ти не я помниш. Затова ще е по-трудно, но аз мога да ти дам инструкции как да направиш елементите, които ще са ми нужни. Все пак знай, че ще е по-трудно от всичко, което си правила досега. Боя се, че ще е изпитание не само за способностите ти, но и за силата и издръжливостта ти. Ако не искаш да свършиш в кочината като помия за свинете, трябва да вложиш всичко от себе си. Ясно ли е?

— Да, Кралице Шеста — отвърна Вайълет, задавена от сълзи.

Шеста излезе, като влачеше Вайълет подире си, и трясна вратата на спалнята след себе си.

Във внезапно настъпилата тишина Рейчъл стаи дъх, чудейки се дали ще се сетят за нея и ще се върнат. Вайълет вероятно изобщо нямаше да си спомни за нея — имаше си далеч по-сериозни проблеми.

Рейчъл се уплаши, че ще си умре в проклетата клетка. Ще я освободи ли някой някога? Ще се върне ли Шеста, за да я убие? Досега я бяха държали само за забавление на Вайълет. Сега Шеста нямаше защо да се преструва.

Сега парадът се командваше от вещицата.

Рейчъл познаваше повечето от хората, които работеха в двореца. Наясно беше, че никой от тях няма да смее да гъкне, когато Шеста им каже, че сега тя е Кралицата. Всички се страхуваха от Вайълет, защото обичаше да раздава наказания и смъртни присъди, но от Шеста изпитваха истински ужас, понеже тя подкрепяше прищевките на Вайълет. Освен това, когато Шеста заговореше на някого, той сякаш губеше способността си да върши каквото и да било друго, освен заповяданото от нея. Ако някой посмееше да възрази на Шеста, потъваше вдън земя. На Рейчъл неведнъж й бе правило впечатление, че свинете изглеждат добре заситени.

Рейчъл си помисли, че когато Шеста удряше плесници на Вайълет, тя дори не се опита да се защити с ръце. Рейчъл знаеше, че Шеста е вещица. Вещиците притежаваха способността да накарат хората да забравят как да се противопоставят на случващото се. Те просто изпълняваха нарежданията им, колкото и да не им се искаше. Като двамата стражи.

Видяха Кралицата си на пода, с разкървавен нос, как вика за помощ, но не се поколебаха да постъпят така, като им заповяда Шеста — а не Вайълет.