Тери Гудкайнд
Призраци (46)

Четиридесет и шеста глава

КОГАТО СЛЕД СЪСТЕЗАНИЯТА ПО ДЖА’ЛА се върнаха в просторната императорска шатра, Калан беше още по-разтревожена. Не беше само заради очевидната уплаха да остане насаме с толкова непредсказуем и опасен мъж, нито почти паническият й страх от онова, което възнамеряваше да й стори той.

Беше всичко това, взето заедно, плюс зловещото подмолно течение на жестокостта му, клокочещо под повърхността. Имаше възбуда, изписана на лицето му, по-голяма увереност в движенията му, острота в кратките му коментари, свирепо напрежение в мастилените му очи. Гледането на игрите ожесточи Джаганг дори повече от това, което тя смяташе, че е по силите му. Видяното му беше подействало. Бе го възбудило — във всяко отношение.

По време на игрите той усети, че един от отборите не играе с целия си потенциал, не дава всичко от себе си. Остана с впечатлението, че играчите му се щадят и не влагат цялото си старание в състезанието. След като те загубиха, той нареди да бъдат екзекутирани направо на терена.

Това ентусиазира тълпата дори повече от самата игра, която бе по-скоро мудна. Джаганг бе приветстван от публиката, задето прати победените на смърт. Следващата игра бе изиграна със значително по-голям плам, при това върху подгизналата от кръвта на обезглавените земя. Джа’Ла беше игра, в която мъжете тичат, отбягват удари и се мятат един връз друг или пък преследват играча с тежката топка, наречена брока, като се опитват да му я отнемат, да атакуват с нея или да отбележат точка. Мъжете често падаха или биваха подкосявани. Търкаляха се по земята. В лятната жега, голи до кръста, телата им лъщяха не само от пот, но и от кръв. Доколкото Калан успя да види, женската публика, която наблюдаваше отстрани на игрището, ни най-малко не се смути от кръвта. Ако изобщо имаше някакво въздействие, то се състоеше в още по-голямото старание да привлекат вниманието на играчите, които в този момент докарваха тълпата до безумен екстаз със скоростните си, агресивни тактики.

Във всички други игри преди и след завършилата с екзекуция, губещите отбори, понеже бяха играли с дива решителност, не бяха изпращани на смърт, а само бичувани. За наказанията бе използван ужасен бич, направен от множество сплетени възлести въжета, всяко от които завършваше с тежки метални кюлчета. Мъжете получаваха по един удар за всяка загубена от тях точка. Повечето от отборите бяха загубили едва с по няколко точки, но дори и един удар с този бич разкъсваше голата плът на гърбовете им.

Тълпата ентусиазирано отброяваше един по един ударите върху всеки от играчите на загубилите отбори, коленичили в центъра на терена. Често победителите подскачаха наоколо, докато победените, навели глави, получаваха наказанието си.

На Калан й призляваше от гледката, на Джаганг му подейства възбуждащо.

Когато игрите най-накрая свършиха, тя почувства облекчение, но сега, когато се върнаха в императорските покои и й предстоеше да влезе в шатрата му, мъчително чувство на страх започна да я разяжда отвътре. Настроението на Джаганг беше провокирано от насилие и предизвикано от кръв. Калан четеше в погледа му, че нищо не може да му бъде отказано.

И единственото, което му беше останало за тази вечер, беше тя.

Тъкмо когато стражите застанаха пред палатката, тя видя отвън да приближава човек, следван от забързана група мъже. Щом обръчът от стражи се разкъса, за да пропусне напред мъжа и групата офицери, Джаганг прекъсна разясненията, които тъкмо даваше на охраната на Калан. Онзи, който вървеше напред, спря, останал без дъх, и се представи като вестоносец.

— Какво има? — запита го Джаганг и изгледа шестимата висши военни, които го придружаваха. Императорът не обичаше да го безпокоят, когато има други планове.

Калан знаеше, че тя е в центъра на мрачните му мисли и че той няма търпение да я вкара в шатрата си, и то сама. Моментът беше настъпил и той бързаше да се заеме с нея.

Досега не я беше докосвал нито веднъж по непристоен начин. Пазеше всичко за накрая. Така както всеки град, изправил се на пътя на войската му, бе принуден да очаква в предсмъртен ужас неизбежното нападение, тя също усети, че се задушава от надвиващия я страх, треперейки пред онова, което знаеше, че предстои. Гледаше да не си представя какво ще прави с нея той и какво ще е усещането, но не можеше да мисли за нищо друго, нито да забави бясното препускане на сърцето си. Вестоносецът подаде на императора кожен тубус. Джаганг дръпна запушалката, при което се чу глухо пукане. Извади с два пръста свитъка, счупи восъчния печат, разви рулото и вдигна хартията, за да прочете текста на светлината на факлите, които огряваха входа на палатката му. Пръстените, които носеше на всеки пръст, проблясваха на мъждукащата светлина на факлите.

След първоначалното смръщване императорът започна да се усмихва, докато четеше. Накрая се засмя с глас, като погледна към офицерите си.

— Войската на Д’Харанската империя е побягнала от бойното поле. Съгледвачите и Сестрите едновременно съобщават едно и също нещо — д’харанците така са се уплашили от перспективата да се срещнат лице в лице с Джаганг Справедливия и армията на Ордена, че до един са дезертирали, разпръсквайки се във всички посоки в доказателство на това, че са безверни страхливци.

Силите на Д’Харанската империя вече не съществуват. Нищо не стои на пътя ни към Народния дворец.

Офицерите приветстваха своя император. Изведнъж всички бяха обзети от радостно настроение. Джаганг поздрави офицерите, задето бяха спомогнали врагът да бъде обърнат в бягство.

Докато тя слушаше, застанала настрана, а всички останали гледаха как Джаганг размахва свитъка и говори за скорошния край на продължилата дълго война, Калан бавно и внимателно премести крак, докато пръстите на ръцете й докоснаха дръжката на ножа, затъкнат в десния й ботуш.

С възможно най-пестеливи движения, за да не привлече вниманието на петимата стражи, които я виждаха, или на самия Джаганг, тя успя да премести оръжието от ботуша в юмрука си. Веднага щом то се озова на сигурно място в ръката й, тя се добра и до втория нож, скрит в другия й ботуш.

Стисна здраво омотаната с кожа дръжка на всяко от изкусно изработените оръжия, като намести пръстите си в сигурна хватка около дръжките. Съзнанието, че държи в ръка оръжие, я изпълни с чувство на решителност и прогони безпомощния й страх пред онова, което й се готвеше за през нощта. Сега вече имаше начин да им нанесе удар. Знаеше, че вероятно няма да успее да спре Джаганг да й стори каквото беше намислил, но поне нямаше да се даде без бой. Това беше шансът й да го накара да си плати.

Тя не помръдна глава, а само поглед, за да прецени положението на всеки от мъжете. За съжаление Джаганг не беше наблизо. Беше се отдалечил към вестоносеца, а после бе отишъл и при офицерите си. Калан знаеше, че той далеч не е глупав. Ако пристъпеше към него, веднага би събудила подозрението му. Той знаеше прекрасно, че тя няма да направи по своя воля това, което й предстоеше през нощта. Тя пък на свой ред знаеше, че императорът е опитен боец. Щеше да реагира, преди тя да е успяла да го нападне. Но дори разстоянието помежду им да бе по-малко, едва ли щеше да й е от по-голяма полза.

Но за сметка на това имаше по-подходящи мишени, по-добър шанс да поднесе изненада. Петимата стражи от специалната охрана се намираха вляво от нея, съвсем наблизо, офицерите — малко по-далеч вдясно. Офицерите нямаше да могат да я видят. Отвъд беше лагерът на мъжете, които не я виждаха. Но ако новодошлите офицери не знаеха, че тя е тук, петимата стражи щяха да я видят и само да мръдне, щяха да реагират. Съзнаваше, че може да пролее доста кръв, но и че шансовете й за бягство не са големи.

Алтернативата би била да се приеме със смирение предстоящото изнасилване.

Калан призова гнева си. Стисна по-здраво дръжките на ножовете. Това беше шансът й за ответен удар срещу похитителите й.

С насочен, директен и мощен удар тя заби дългия нож, който държеше в лявата ръка, в средата на гърдите на онзи, комуто бе обещала, че ще умре пръв. Някаква смътна част от съзнанието й долови вцепенението и изненадата му.

Точно зад гърба му, мъжът със счупения нос се ококори и също се вцепени, шокиран от изненадата. Калан използва забития в гърдите на първия нож като отправна точка за постигането на целта си. Помагайки си с тази хватка, тя се завъртя около намушкания. Същевременно очерта с ножа в дясната си ръка дъга във въздуха. Острието разпори гърлото на онзи със счупения нос. За два силни удара на сърцето й ги беше убила и двамата.

Заби левия си ботуш в тялото на първия, след като той вече беше на земята, за да издърпа заседналия дълбоко в тялото му нож, и отскочи в противоположна посока — към офицерите. При третия удар на сърцето тя се метна върху първия офицер, все едно играеше Джа’Ла. Заби ножа, който стискаше в дясната си ръка, дълбоко в корема му и го изкорми.

В същия миг метна другия нож право в гърлото на втория офицер, който се падаше непосредствено до нея и малко зад първия. Той беше с най-висок ранг сред групата и тя всъщност се целеше точно в него. Прониза го с такава сила, че острието проби гърлото му и излезе отзад през тила. Гръбначният му мозък бе прекъснат и мъртвото тяло се стовари с цялата си тежест толкова бързо, че Калан, която продължаваше да стиска ножа, изгуби равновесие и бе повлечена след него.

В същия миг, още преди да е успяла да се окопити или да издърпа ножа, силата на нашийника я порази като мълниеносна стрела.

В това време останалите трима стражи се нахвърлиха върху й, полетяха заедно с нея към земята и тя заби лице в меката пръст. Силата на нашийника обездвижи ръцете й, а краката й вече не се подчиняваха на желанията й, така че мъжете я обезоръжиха с лекота.

Джаганг им изкрещя нещо и те я изправиха на крака. Беше се задъхала след кратката схватка. Сърцето й препускаше бясно. Въпреки че не успя да избяга, все пак не бе напълно разочарована. Поначало не бе очаквала, че има голям шанс за избавление. Беше се надявала обаче поне да убие неколцина от офицерите и ето че успя. Единственото й разочарование беше, че вместо да я убият, стражите я заловиха.

Джаганг разпусна обърканите офицери, като им обясни, че е станал инцидент с освободила се неочаквано магия. Увери ги, че държи всичко под контрол. Тези мъже бяха свикнали с насилието, така че приеха внезапната смърт на двамата свои другари, причинена от невидима ръка, ако не спокойно, то поне с известна доза самоконтрол, успокоени от поведението на императора си.

След като те напуснаха периметъра на императорските шатри, повикаха други стражи, които да изнесат труповете. Те дотичаха незабавно, привлечени от суматохата, и бяха смаяни да видят такова убийство в сърцето на тяхната отбрана.

Всички впериха поглед в Джаганг, за да преценят настроението му, и след като видяха, че е спокоен, незабавно се захванаха с изнасянето на четирите трупа.

Щом те се отдалечиха, Джаганг най-сетне се извърна към Калан.

— Както е видно, следила си игрите внимателно. И май си обърнала по-голямо внимание на стратегията, отколкото на голата плът на мускулестите мъже.

Калан срещна погледите на тримата стражи, които я държаха.

— Само изпълних обещанието си.

Джаганг издиша бавно и дълбоко, сякаш самият той едва се сдържаше да не извърши убийство.

— Ти наистина си забележителна жена — и изключителен опонент.

— Аз съм тази, която носи смърт — отвърна тя.

Той изпрати с поглед мъжете, които отнасяха четирите трупа.

— Самата истина.

После изгледа сърдито тримата стражи, които държаха Калан.

— Има ли причина да не ви изпратя вас тримата да бъдете изтезавани?

Онези, изпълнени с доволство, задето са я повалили, изведнъж загубиха самодоволния си вид. Спогледаха се нервно.

— Но, Ваше превъзходителство — подхвана единият, — двамата, които се провалиха, платиха с живота си. Ние тримата я спряхме. Не й позволихме да избяга.

— Аз съм този, който я спря — изрева той, като едва сдържаше гнева си. — Спрях я чрез нашийника, който тя носи около врата си. — За момент обмисли мълчаливо положението им, като си осигури малко време, за да овладее изблика на гняв. — Но не напразно ме наричат Джаганг Справедливия. Засега ще ви оставя да живеете, но нека ви е за урок. Предупредих ви, че е опасна. Сега вече би трябвало да разберете, че не говоря празни приказки.

— Да, Ваше превъзходителство — отвърнаха тримата един през друг.

— Развържете я — заповяда им Джаганг, сключил ръце на гърба си.

Той ги изгледа унищожително един по един, после улови Калан за ръката и я поведе обратно към входа на шатрата. Тя все още се чувстваше зашеметена от болката, причинена й от нашийника. Ставите я въртяха, краката и ръцете й горяха отвътре.

Преди се беше усъмнила, че Джаганг казва истината, като твърди, че може да използва нашийника, без да е необходимо присъствието на Сестрите. Сега вече знаеше, че е така. Без този нашийник тя вероятно би имала добри шансове да се освободи; но при това положение беше невъзможно. От сега нататък нямаше да смее да омаловажава способностите на Джаганг. Сега вече беше наясно. Понякога е по-лошо да си в неведение дали нещо е възможно.

— Тази нощ вие тримата ще стоите на пост пред шатрата ми. Ако тя излезе навън без мен, погрижете се да я спрете.

— Да, Ваше превъзходителство — поклониха се тримата войници. От самодоволното им изражение не бе останала нито следа. Имаха вид на хора, току-що избегнали смъртна присъда.

Щом мъжете заеха постовете си, Джаганг изгледа строго Калан.

— Последния път ти само се поразходи сред мъжете. Направи една кратка обиколка. Видя само малка част от моята армия. Утре ще имаш късмета да видиш много повече от хората ми. И следователно много повече от тях ще видят теб.

Не зная каква е тази аномалия, за която спомена Улиция, нито какво я е причинило, пък и изобщо не ме интересува. Важното е, че както винаги възнамерявам да я употребя в моя полза. Ще се погрижа да бъдеш добре охранявана. Утре ще яздиш с мен, ще обиколим войските, само че ти ще бъдеш без дрехи. По този начин ще ми помогнеш да си набавим великолепно попълнение от стражи за личната ми охрана. Очаква ни вълнуващ ден.

Калан не възрази — нямаше смисъл. Явно й обясняваше всичко толкова подробно, за да я накара да се почувства притеснена. Унижението й тепърва предстоеше.

Император Джаганг я въведе през входа на шатрата си, сякаш беше кралска особа. Разбираше, че той й се подиграва. Като влезе, тя усети как силата на нашийника отпуска хватката си. най-сетне можеше самостоятелно да движи ръцете и краката си. Болката, слава богу, също започна да намалява.

Вътре цареше полумрак, мъждееха няколко свещи, които обливаха всичко в топли отблясъци и създаваха усещане за уют и сигурност — едва ли не като в храм. Но тази шатра беше всичко друго, но не и това.

Калан имаше чувството, че върви към ешафода.