Тери Гудкайнд
Призраци (43)

Четиридесет и трета глава

КОГАТО ШАТРАТА на император Джаганг се отвори, Калан трепна, виждайки за пръв път армията на Императорския орден толкова отблизо. Разстоянието, от което я беше видяла преди, беше поизгладило донякъде грубите страни на гледката. Въпреки че знаеше доста неща за Ордена, картината беше невероятна.

Гъстата маса от мъже се простираше до необятния хоризонт. Всички бяха в движение или се канеха да тръгват. Навеждаха се, изправяха се, вдигаха съоръжения, строяваха се в редици, оседлаваха коне, товареха фургони. Конни отряди преминаваха като вълни през множеството. Всичко изглеждаше като безкрайно, разбунтувало се, коварно черно море. Нямаше нито една мила или безобидна физиономия, а мъжете бяха хиляди и хиляди. Всички изглеждаха мрачни и зловещи, сякаш единствената им цел в живота беше да вършат насилие. Тези хора бяха водени единствено от перспективата за необуздано опустошение. Калан със страх си помисли за безумците, дръзнали да се изпречат на пътя на тези мъже.

След като се вгледа по-внимателно, забеляза, че между тях имаше някои различия. Групата, която беше най-близо до императора, беше по-дисциплинирана, по-спретната и се отличаваше по всичко, което вършеше. Те се грижеха повече за оръжията си. Мъжете в непосредствена близост до шатрите на императора приличаха досущ на двамата, които Калаи беше убила.

Отвъд тях имаше други мъже, облечени в различни униформи, направени от метални ризници и кожа. Всички изглеждаха също толкова едри и добре обучени като тези, които бяха най-близо до императора, но основните им оръжия, изглежда, бяха ятаганите. След тях имаше още много кръгове войници, сред които стрелци със заредени арбалети, други, въоръжени с мечове, и редици с копиеносци, наредени плътно едни зад други, готови да тръгнат на предстоящия поход.

Въпреки че мъжете от всеки кръг около императора бяха облечени в различни униформи, характерни само за тяхната група, всички бяха едри, мускулести и тежко въоръжени с майсторски изработени оръжия. Това беше ядрото на императорските сили, състоящо се от най-страховитите, най-мощни и най-смъртоносни части на армията му.

Из вътрешните кръгове имаше мъже, които изглеждаха като офицери. Някои даваха заповеди на вестоносци, други даваха нареждания на хора с по-нисш ранг, а трети се събираха на групи и чертаеха планове върху карти. От време на време някои идваха, за да говорят за кратко с Джаганг.

Отвъд бариерите на професионалната армия беше сганта, която съставляваше по-голямата част от армията. Оръжията, носени от тези мъже — мечове, брадви, пики, копия, боздугани, тояги и ножове, — бяха изработени грубо и затова изглеждаха още по-смъртоносни. Това бяха корави мъже, които изглеждаха така, като че ли бяха готови всеки момент да се разбунтуват. Те имаха само едно общо с мъжете от по-вътрешните кръгове около императора — имаха вид на наивни идеалисти, готови да наложат вярванията си, прегазвайки всички по пътя си под своя ботуш. Калан се почувства така, сякаш беше попаднала на зловещ остров, заобиколен от бурно море, пълно с чудовища.

Тя установи и някои други различия между вътрешните кръгове. Там имаше жени. Отначало не ги беше забелязала, защото дрехите им бяха толкова невзрачни, че се сливаха с тези на мъжете. От начина, по който шареха очите им, тя стигна до заключението, че са Сестри, чиято задача беше да пазят императора. Имаше също мъже, които в голямата си част не бяха въоръжени, но изглеждаха така, че по някакъв начин напомняха на Калан за Сестрите. Вероятно и те притежаваха дарбата. Нито мъжете, нито Сестрите поглеждаха към Калан. Никой освен Сестра Улиция, Сестра Армина и Джаганг не знаеха, че тя е там.

Имаше също млади мъже, които, ако се съдеше по простите, широки панталони и липсата на каквито и да било оръжия, изглежда, бяха роби и явно изпълняваха задачи, изискващи физически труд. От една от другите шатри, принадлежащи към покоите на императора, Калан забеляза да излизат млади жени, които се отправяха към фургоните, преди палатките да бъдат разтурени. Мъжете открито зяпаха тези жени, а оскъдните им дрехи говореха съвсем ясно за причината за тяхното присъствие сред висшите офицери. Празният поглед в очите на тези жени й подсказваше, че те вероятно бяха пленнички, принудени да служат като проститутки.

Сганта отвъд вдигаше непрекъснат невъобразим шум, а повечето от хората от близкото обкръжение на императора бяха мълчаливи, докато извършваха приготовленията по разтурването на лагера. Повечето от тези, които бяха наблизо, имаха по себе си кабари, халки и верижки, а лицата им бяха татуирани с най-необичайни шарки, които им придаваха не само дивашки вид, но като че ли нарочно ги правеха да изглеждат по-нечовешки, явно предпочитащи по-низшите страсти пред по-възвишените ценности. Тяхната цел в живота беше бруталността. Докато си вършеха работата, те разговаряха много малко и се стараеха да се вслушват в заповедите, давани на висок глас от офицерите, които яздеха сред тях. Работеха със заучена прецизност, докато събираха съоръженията, подреждаха оръжията и оседлаваха конете.

Огромната маса от хора отвъд вътрешните кръгове съвсем не беше дисциплинирана. Нахвърляха безразборно багажа си във фургоните, а когато тръгнаха, оставиха след себе си купища боклуци и изпотрошена плячка. Изобщо не ги интересуваха подробности като ред и дисциплина. Тяхната цел в живота беше да накарат другите да се преклонят пред превъзходството им.

Забелязала реакцията на Калан при вида на тези свирепи мъже, Сестра Улиция кимна към тях с глава, а после се наведе по-близо към Калан.

— Знам как се чувстваш — рече тя.

Калан се съмняваше. Не искаше да казва нищо, защото беше сигурна, че Джаганг е в ума на Сестрата и следи какво може да каже на Калан, докато не е наоколо.

— Всъщност сега едва ли има някакво значение как се чувствам — рече тя на двете Сестри, които я наблюдаваха. — Той ще направи с мен каквото си поиска. — Опипа порезната рана на бузата си, останала от един от пръстените на Джаганг. Вече беше спряла да кърви. — Каза го достатъчно ясно.

— Предполагам, че ще изпълни намеренията си — рече Сестра Улиция.

— Той ще направи каквото си поиска с всички ни — добави Сестра Армина. — Не мога да повярвам, че сме били толкова глупави.

Джаганг се върна заедно с група офицери. Войниците зад тях вече теглеха след себе си оседлани коне. Други мъже бяха събрали шкафове, столове, маси и други по-дребни предмети от шатрата на императора и ги товареха в сандъци, които качваха в чакащите фургони. След като шатрата беше опразнена, свалиха въжетата, след тях коловете и накрая самата шатра. За няколко минути това, което приличаше на малък град от палатки с императорската шатра в центъра, се превърна в празно поле.

Джаганг даде знак на един мъж да подаде на Калан юздите на кон.

— Днес ще яздиш с мен.

Калан се замисли какво ли ще прави на следващия ден, но не попита. Изглежда, той имаше планове за нея. Не можеше да отгатне какви са, но се страхуваше от това, което я очакваше.

Пъхна единия си ботуш в стремето и се метна на седлото, а после огледа морето от мъже, преценявайки шансовете си за бягство към свободата. Може би щеше да успее да се промъкне покрай мъжете, защото с изключение на двете Сестри и Джаганг те не можеха да я помнят достатъчно дълго, за да знаят къде се намира. Колкото и да не можеше да си го представи, за тях тя беше като невидима. Щяха да си мислят, че бяга някакъв кон без ездач и сигурно нямаше да искат да бъдат стъпкани без причина.

Като продължаваха внимателно да я наблюдават, Сестрите също възседнаха коне, заставайки от двете й страни, за да са сигурни, че няма да може да побегне. Въпреки че беше невидима за войниците, Калан знаеше, че Сестрите могат да използват яката, за да я съборят на земята, когато поискат. Дори не беше нужно да е близо до тях. Вече беше успяла да научи това по най-болезнен начин. Краката още я боляха от това, което й бяха сторили малко по-рано. Беше добре, че щеше да язди. Светлината на зората се отразяваше в милионите оръжия, от което армията приличаше на море от разтопен метал. Като че ли носейки се на някакъв добре построен сал, личната стража на императора и кортежът от Сестри, слуги и роби се понесе през обширния развълнуван океан от мъже, които се бяха отправили на север към хоризонта.

Яздеха, а от дясната им страна в небето се издигаше горещото слънце. Калан, застанала между Сестрите и личната стража на императора, се извисяваше сред огромния поток от мъже, насочил се на север. От седлото си тя имаше възможност да вижда надалеч разпрострялото се множество. Поне не се налагаше да носи багажа на Сестрите на гърба си, както го беше правила винаги досега.

Предишният шум, който войниците вдигаха, престана, когато монотонният им марш започна. Вече им беше твърде трудно да разговарят. Не мина много време и Калан започна да се поти от горещината. Мъжете с тежки торби на гърбовете продължаваха да вървят напред, забили очи в земята. Да спрат по всяка вероятност би означавало да бъдат стъпкани. Доколкото можеше да види, с тях на север се беше отправила войска, наброяваща милиони хора.

През целия ден през хората, които вървяха пеш, си пробиваха път фургони и мъже на коне. От време на време сред армията се разпръсваха фургони, които пренасяха вода. Около тях бързо се образуваше опашка от войници, които чакаха реда си, за да получат вода.

Към пладне в центъра на императорската свита пристигна малък фургон. В него имаше топла храна, която беше раздадена на офицерите. Сестрите подадоха на Калан същото, каквото беше раздадено на останалите — филии хляб с някакво солено, размекнато месо между тях. Не беше много добро на вкус, но Калан умираше от глад и беше доволна, че й го бяха дали.

На здрачаване всички бяха изтощени от тежкия преход. Бяха яли в движение и не бяха спирали никъде. Бяха изминали много по-голямо разстояние от това, което тя предполагаше, че може да измине една толкова многочислена армия. Не знаеше дали щеше да е по-добре да падне дъжд, който да накара прахът да се слегне, но пък тогава щеше да се наложи да се примирят с калта.

Калан се изненада, когато забеляза далеч пред тях покоите на императора. Развяваните от горещия вятър флагове по върховете на шатрите като че ли приветстваха завръщането на императора в дома му. Досети се, че фургоните с покъщнината на императора сигурно бяха избързали напред, за да подготвят лагера. Армията беше толкова огромна и се разпростираше на такова грамадно разстояние, че бяха нужни часове, а може би и дни, за да се мине през същото място, за да не се налага фургоните да избързват напред без протекцията на войската. Хората, изглежда, само им отваряха път, за да избързат пред маршируващите войници и да започнат да издигат лагера, преди да се стъмни, така че за пристигането на императора всичко да бъде готово.

Калан забеляза, че на няколко огъня един до друг се печеше на шишове месо. Миризмата му накара стомахът й да се свие от глад. Върху други огньове изпускаха пара котли, окачени върху железни вериги. Насам-натам щъкаха роби, които носеха продукти, редяха маси, въртяха шишове и разбъркваха това, което се вареше в котлите, като прибавяха разни подправки, приготвяйки вечерята. По масите вече бяха наредени блюда с хляб, месо и плодове.

Джаганг, който яздеше точно пред Калан, слезе от коня, когато стигна пред шатрата си. Един мъж се втурна да поеме юздите. Когато Сестрите и Калан слязоха от своите коне, изтичаха още мъже, които да ги отведат. Като по безмълвна команда Сестрите застанаха от двете страни на Калан и последваха Джаганг през голямата, изпъстрена с ярки шарки, завеса пред входа на шатрата, която беше дръпнал встрани един мускулест, гол до кръста войник. Тялото му лъщеше от пот, вероятно от работата по издигането на шатрите, и от него се носеше възкисела миризма.

Вътре обстановката беше същата, каквато беше сутринта, преди да тръгнат. Човек трудно можеше да си представи, че изобщо бяха ходили някъде. Лампите вече бяха запалени. Калан беше доволна от миризмата на горящото масло, защото тя притъпяваше вонята на урина, тор и пот. Вътре имаше няколко роби, които припряно нареждаха вечерята на императора върху масата.

Джаганг рязко се обърна, сграбчи Сестра Улиция за косата и я блъсна напред. Тя извика от болка и изненада, но бързо млъкна и не оказа никаква съпротива, когато той я придърпа към себе си. Робите само погледнаха за миг, когато Сестра Улиция извика, а после веднага продължиха работата си, като че ли нищо не се беше случило.

— Защо не я вижда никой друг? — попита Джаганг. Калан разбираше за какво говори.

— Заради заклинанието, Ваше превъзходителство. Заклинанието на лавинния огън. — Императорът държеше Сестра Улиция в неудобна поза, наведена напред, готова всеки момент да падне. — Това беше основната цел на магията — никой да не може да я вижда. Беше направена специално, за да може обектът да стане невидим. Мисля, че е била направена като средство за създаване на шпиони, които не могат да бъдат открити. Използвахме магията точно с такава цел, т.е. за да вземем кутиите на Орден от Народния дворец, без някой да разбере какво сме направили.

Като чу как е била използвана и как животът и паметта й са й били откраднати, Калан се почувства така, че сърцето й започна да бие в гърлото. Усети някаква нарастваща буца, когато чу с какво пренебрежение Сестрите се бяха отнесли към личния й живот. Какво беше дало право на тези жени да крадат нечий живот по такъв начин?

Съвсем доскоро тя си беше мислила, че е никоя, че няма памет, че е една робиня на Сестрите. Сега за много кратко време беше разбрала, че е Калан Амнел и че е била Майката Изповедник — каквото и да означаваше това. Сега разбра, че причината да не знае, че името й е Амнел и че е била Майка Изповедник, е заклинанието на Сестрите.

— Заклинанието е трябвало да действа точно по този начин — рече Джаганг. — Тогава защо този ханджия я е видял? Защо онази малка никаквица в Каска я виждаше?

— Ами… не знам — заекна Сестра Улиция.

Той я дръпна още по-силно за косата и я разтърси. Тя посегна да го хване за китките, за да се опита да му попречи да й откъсне скалпа, но реши, че е по-добре да не се мъчи да оказва съпротива и отпусна ръце като парцалена кукла.

— Ще перифразирам въпроса, за да може дори такава тъпа кучка като теб да го разбере. Какво сбъркахте?

— Но, Ваше величество…

— Трябва да сте сторили нещо не както трябва, иначе онези двамата не биха могли да я виждат! — Сестра Улиция се разтрепери, но не отговори, докато той й обясняваше: — Ти и Армина можете да я виждате, защото вие контролирате магията. Аз мога да я виждам, защото бях и съм в главите ви и по такъв начин съм защитен също както вас. Обаче никой друг не би трябвало да може да я вижда. Е, добре — рече той, като направи кратка пауза и изскърца със зъби, — какво не сте направили както трябва?

— Ваше превъзходителство, не сме направили нищо такова, заклевам се.

Джаганг повика с пръст Армина. Тя заситни уплашена към него.

— Искаш ли да отговориш на въпроса ми и да ми кажеш къде сбъркахте? Или и ти искаш да бъдеш изпратена в палатките заедно с Улиция?

Сестра Армина преглътна, опитвайки да потисне обзелия я ужас, и разпери ръце:

— Ваше превъзходителство, ако можех да се спася, като си призная, бих го сторила, но Улиция е права. Нищо не сме сбъркали.

Той отново изгледа гневно Сестрата, която беше хванал за косата.

— Струва ми се съвсем очевидно, че вие сте сбъркали нещо. Магията би трябвало да я направи невидима, но ето че някои са могли да я видят. И продължавате да твърдите нещо, което явно е лъжа. Сигурно не сте направили нещо както трябва, защото в противен случай онези двамата не биха могли да я видят.

По бузите на Сестра Улиция започнаха да се стичат сълзи от болката, която изпитваше, докато се мъчеше да се отскубне от хватката му.

— То не действа така.

— Кое не действа така?

— Заклинанието на лавинния огън. След като един път е задействано, то следва дадената му насока. Само си върши работата. Самонасочва се. Ние не го насочваме и по никакъв начин не го контролираме. Всъщност в този процес не е възможна никаква намеса. Щом като един път е задействана, магията се разпространява в предварително начертана посока. Ние дори не знаем каква я тя. Целта ни е да следим да действа, да прави това, което е предназначена да прави. Не сме имали причина да се опитваме да се намесваме. Единственото нещо, което направихме, беше да я пуснем в действие — каза разплакана Сестра Улиция. — Извършихме проверка на мрежите, за да сме сигурни, че всичко е така, както би трябвало да бъде, и я пуснахме в действие. Магията сама направи останалото. Нямаме представа защо онези двамата могат да я виждат. Бяхме напълно изненадани.

Той изгледа заплашително Сестра Армина.

— Можете ли да поправите това, което не е наред?

— Нямаме представа какъв е проблемът — рече Сестра Армина, — затова не можем и да го поправим. Дори не сме напълно сигурни дали изобщо има нещо, което не е както трябва. Доколкото ни е известно, просто магията действа по този начин и ще се появят няколко души, които по неизвестна за нас причина ще могат пак да я виждат. Заклинанието е много по-сложно от всичко друго, което сме срещали преди. Нямаме представа какво не е наред, ако изобщо има нещо, което да не е наред, нито как да го поправим.

— Мисля, че това може би беше някаква случайна аномалия — предположи Сестра Улиция, когато тишината в палатката започна да става зловеща. — Понякога с магиите стават подобни неща. Някои дребни проблеми се появяват неочаквано за създателя на магията, но те не се съществени. Случаят може да е просто такъв. В края на краищата, заклинанието е от хиляди години. Тези, които са го направили, никога не са го изпробвали, затова може да са останали някои нерешени проблеми, за които не са имали представа.

Джаганг не изглеждаше много убеден.

— И все пак сигурно има нещо, което не сте направили както трябва.

— Не, Ваше превъзходителство. Дори онези древни магьосници не са били в състояние да направят каквото и да било с едно заклинание, след като то веднъж е задействано. В края на краищата, магията на Орден е била създадена да се справи със заклинанието, ако то бъде пуснато в действие. Нищо друго не може да промени неговия ход.

Калан наостри уши. Тя се запита защо Сестрите са използвали заклинанието, за да откраднат кутиите на Орден, чиято цел е именно да му противодействат. Може би целта им е била да направят така, че никой да не може да му противодейства.

най-после Джаганг пусна Сестра Улиция, хвърляйки я с отвращение на земята. Тя се хвана с ръце за главата, за да успокои болката.

Император Джаганг закрачи напред-назад, докато премисляше това, което му бяха казали. Когато видя някой да наднича в шатрата, той се спря и даде знак. Влязоха няколко жени с кани в ръце и наляха червено вино в големите чаши, наредени по масата. Шатрата се изпълни с момчета, които носеха в ръце блюда и подноси с най-различна топла храна. Джаганг продължаваше да ходи напред-назад, без да обръща никакво внимание на робите, докато те си вършеха работата.

Когато най-после масата беше подредена, императорът седна в сложения в началото на масата стол с дърворезбата. Погледна замислен към двете Сестри. Всички роби се наредиха в мълчание зад него, готови да изпълнят всяко негово нареждане или да му донесат каквото пожелае.

Накрая той насочи вниманието си към вечерята и заби пръсти в един свински бут. Откъсна мръвка колкото шепата си от горещото месо. С другата си ръка отчупваше големи парчета хляб и ги ядеше, докато наблюдаваше Сестрите и Калан, като че ли преценяваше дали да ги остави живи.

Когато приключи с бута, извади ножа от колана си и си отряза парче печено говеждо. Набоде червения къс месо, вдигна го нагоре и зачака. По ножа и по ръката му започна да се стича кръв чак до лакътя, който беше опрял върху масата.

Усмихна се на Калан и каза:

— Ножът ми ще свърши по-полезна работа, отколкото ти беше замислила, не смяташ ли?

Калан помисли дали да не си замълчи, но не можа да се сдържи:

— Другата работа ми хареса повече. Трябваше само да се бях прицелила по-добре. Ако го бях сторила, нямаше да водим този разговор.

Той се усмихна като че ли на себе си.

— Може би. — Отпи голяма глътка вино от една чаша, преди да забие зъби в къса месо, забоден на върха на ножа.

Докато наблюдаваше Калан и дъвчеше, Джаганг каза:

— Свали си дрехите. Калан примигна.

— Моля?

— Свали си дрехите. — Джаганг посочи с ножа. — Всичките.

Тя стисна зъби.

— Не. Ако искаш да ги сваля, трябва да ги разкъсаш сам. Той сви рамене.

— Ще го направя по-късно просто за свое забавление, но сега ги свали.

— Защо?

Той повдигна едната си вежда.

— Защото така казах.

— Не — повтори тя.

Взорът на кошмарните му очи се прехвърли към сестра Улиция.

— Разкажи на Калан за палатките за мъчение.

— Ваше превъзходителство?

— Разкажи й за големия опит, който имаме в убеждаването на хората да правят каквото пожелаем. Разкажи й какви мъчения прилагаме.

Преди Сестра Улиция да заговори, Калан каза:

— Просто започвайте да ме измъчвате. Не ми се слуша как ще започнеш да ги изреждаш като някоя стара квачка. Сигурна съм, че би предпочел да започна да страдам, затова нека караме направо.

— О, мъчението не е за теб, скъпа. — Той откъсна едно бутче от печена гъска и посочи с него към млада жена, застанала зад гърба му: — Мъчението е за нея.

Калан погледна към внезапно паникьосалата се жена, а после изгледа намръщена Джаганг.

— Какво?

Той отхапа от тъмното гъше месо. Мазнината потече между пръстите му. Изсмука я от пръстените си.

— Е — рече императорът, докато късаше висящото месо, — може би аз ще трябва да обясня. Виждаш ли, ние извършваме едно мъчение, при което инквизиторът прави малък разрез в долната част на корема на въпросния човек. — Извърна се и посочи с гъшето бутче към корема на младата жена, точно под пъпа. Месото остави мазно петно върху голата плът. — Точно тук. След това — продължи, обръщайки се той, — инквизиторът вкарва челюстите на едни клещи дълбоко в корема и ги върти, докато успее да стисне с тях някое тънко черво. Вътре е доста хлъзгаво и човекът, подложен на тази процедура, не лежи неподвижен, докато тя трае, ако разбираш за какво намеквам, така че обикновено минава малко време, докато инквизиторът успее да защипе точно това, което търси. След като успее, започва да изтегля навън някой и друг метър от него. Изпитанието си го бива.

Той се наведе и придърпа към себе си още един свински бут.

— Ако не направиш това, което казах, тогава всички ще отидем в палатките за мъчения. — Той посочи с парче месо от бута наляво. — И ще оставим един от нашите опитни инквизитори да го направи на това момиче зад мен.

Той хвърли смразяващ поглед към Калан.

— А тъй като ти отказваш да направиш това, което ти се казва, ще трябва да гледаш цялата тази агония. Ще трябва да слушаш крясъците й, да я чуваш как се моли да бъде пощаден животът й, да виждаш как изтича кръвта й, как вадят жизненоважни за нея вътрешности. След като човекът извади някой и друг метър навън, той започва да навива червото на една пръчка като прежда, за да изглежда тази пихтиеста маса спретната и прибрана. След това ще спре и ще ме погледне. В този момент аз отново любезно ще те помоля да направиш това, което съм наредил. Ако отново откажеш, тогава бавно ще извадим още няколко метра от нейните деликатни, кървави вътрешности и ще ги навием на пръчката, докато всички ще чуват нейните крясъци и молби да бъде умъртвена. Цялата процедура може да продължи доста дълго. Това е едно изключително бавно и болезнено мъчение. — Джаганг весело се усмихна. — А после ще я видиш как агонизира в предсмъртни мъки.

Калан погледна към момичето. То не се беше помръднало, но беше пребледняло като захарта, с която беше пълна една купа на масата.

Джаганг продължи бавно да дъвче, а после отпи голяма глътка вино.

— След това можеш да наблюдаваш как хвърляме безжизненото й тяло в каруцата за мъртъвци заедно с другите осакатени тела на хора, които са били разпитвани. После ще предложа на Улиция и Армина да изберат дали да бъдат изпратени в палатките, за да забавляват хората ми, които имат твърде похотливи желания, или пък ще предпочетат да измислят начини как да използват яката около шията ти, за да ти причиняват повече болка, отколкото си изпитвала досега. Условието ще бъде да не ти позволяват да припадаш. Естествено ще искам да можеш да почувстваш всичко.

Отвън глъчката, която вдигаше армията, продължаваше, без да спира, но в шатрата настъпи гробна тишина. Джаганг си отряза още едно парче от кървавото говеждо печено. И продължи:

— След като Сестрите изчерпят въображението си, аз мисля, че този стимул може да ги наведе на някои интересни идеи, тогава лично ще те пребия до такава степен, че ще бъдеш само на косъм от смъртта. След всичко това ще ръзкъсам дрехите ти и ще останеш да стоиш съвършенно гола пред мен.

Кошмарните му очи се вторачиха в нея.

— Изборът е твой, скъпа. При всички случаи накрая ти ще се подчиниш на заповедта ми и ще застанеш гола пред мен. Кой метод избираш? Решавай бързо. Няма да ти дам да избираш отново.

Калан нямаше избор. Беше безсмислено да се съпротивлява. Преглътна и веднага започна да разкопчава ризата си.