Тери Гудкайнд
Призраци (42)

Четиридисет и втора глава

ПОСТЕПЕННО КАЛАН ЗАПОЧНА ДА ЧУВА монотонни гласове, които се носеха отблизо и отдалеч. Обаче беше толкова замаяна, че не беше сигурна дали са истински, или само си въобразяваше. Знаеше, че някои от мислите, които непрекъснато се въртяха в главата й, сигурно са плод на въображението й, колкото и истински да й се струваха. Знаеше, че не може да бъде в един момент на поляната с цветята сред звездите, в следващия в разгара на жестока битка с мумифицирани трупове, възседнали коне, а в по-следващия да лети през облаците, яхнала червен дракон. Всичко й изглеждаше реално, но тя знаеше, че не би могло да бъде.

В края на краищата, дракони нямаше. Те бяха само мит.

Но ако това, което чуваше, наистина бяха гласове, тя не можеше да различи думите. Идваха като безплътни, неподправени звуци и всеки тон отекваше болезнено дълбоко в нея. Главата й пулсираше в бавен ритъм и всеки път, когато болезненият напън я притискаше, имаше усещането, че черепът й ще се разцепи от напрежение. Със стихването на всеки периодичен цикъл започваше да й се повдига, а след това с настъпването на следващия мъчителен натиск изпадаше в някакво безразличие.

Колкото и да се мъчеше да отвори очите, Калан не успяваше да повдигне тежките си клепачи. За това й беше нужна повече сила, отколкото можеше да събере в момента. А и се страхуваше, че може би е светло. Беше сигурна, че светлината ще й причини болка, че ще се забие като от наострени игли в беззащитните й очи. Имаше чувството, че непознат, плътен натиск я принуждава да стои неподвижна, докато някаква скрита сила я измъчваше с пулсиращия си напън. Опитвайки се отчаяно да се измъкне от хватката й, тя се помъчи да размърда ръце, но те също се оказаха сковани. Опита се да раздвижи краката си или поне да повдигне едното си коляно, но те като че ли бяха стегнато обвити в плътен мрак.

Един звук, вероятно рязко изречена дума, я стресна. Тя се поразбуди и започна да излиза от вцепенението, връщайки се към живота. Този път беше сигурна, че звуците бяха гласове. Започна да различава по някоя и друга дума. Мислено се вкопчваше в тези думи като в спасителен пояс и ги използваше, за да се измъкне от мрака на безсъзнанието. Започна да диша по-равномерно, като се съсредоточаваше върху думите и се стараеше да отклони пулсиращия натиск, докато внимателно се вслушваше в тях и се мъчеше да ги свърже в някакъв смисъл. Разпозна женски гласове и един мъжки. Беше груб.

Обаче болката от пробуждането беше още по-изтощаваща от тази, която беше изпитвала, докато беше в несвяст. Реалността имаше свойството да добавя нови мъчителни измерения на болката, едно неизбежно страдание, едно безмилостно мъчение, пулсиращо през цялото й тяло. За да отвлече вниманието си от болката, която изпитваше, Калан отвори очи, колкото да се огледа внимателно наоколо. Беше в някакво помещение. Приличаше на нещо като палатка, направена от избеляло платно, но ако наистина беше палатка, беше много по-голяма от всяка друга, която беше виждала някога. Отстрани бяха провесени богато украсени килими, които изпълняваха ролята на своеобразни двойни врати.

Лежеше върху дебели кожи, проснати върху леко издигната платформа, а не направо на пода. Горещият задушлив въздух от кожите я караше да се поти. Добре че поне не беше покрита с одеяла. Помисли си, че може би е оставена там, за да я държат в подчинение. Точно срещу мястото, където лежеше, имаше стол с облегалка, украсена с дърворезба. В него не седеше никой.

Из стаята имаше няколко лампи, оставени върху табуретки, а други висяха от вериги. Те обаче не успяваха да прогонят мрачната атмосфера в палатката, но поне миризмата на горящото масло помагаше да не се чувства толкова силно тежката воня на пот, животни и тор. Калан с облекчение установи, че от светлината не я болят очите, както се беше страхувала.

Една от Сестрите ходеше насам-натам сред полумрака като зомби, което не може да си намери гроба. Отвън през дебелото платно и покритите с килими стени на шатрата се чуваха нестройни, приглушени шумове. Като че ли самотното място, в което се намираше, беше заобиколено от цял град. Калан чуваше говора на хиляди мъже, заедно с тропота на копита, дрънкането на оръжие, мученето на мулета и металния звън на брони. В далечината се чуваше как мъже издават заповеди, смеят се или ругаят, докато тези, които бяха по-наблизо, разказваха някакви истории, от които тя не можеше да разбере нищо.

Калан знаеше каква беше тази армия. Беше успяла да я зърне отдалеч, докато минаваше през местата, където те са били, и беше видяла хората, които войниците бяха измъчвали, изнасилвали и убивали. В никакъв случай не искаше да излезе навън сред тези диваци, защото знаеше що за хора са.

Когато забеляза, че Джаганг я погледна, тя се престори, че все още е в безсъзнание, като дишаше равномерно и лежеше абсолютно неподвижна, с почти плътно затворени очи. Явно решил, че все още не се е събудила, той премести погледа си към ходещата напред-назад Сестра Улиция.

— Не може да е толкова просто — обади се Сестра Армина от мястото, където стоеше край една маса. Тя важно навири нос.

Калан забеляза ръба на една книга на масата. Дългите пръсти на Сестра Армина бяха върху кожената й корица.

— Армина — каза Джаганг със спокоен, почти любезен глас, — можеш ли да си представиш колко забавно ще ми бъде да съм в главата на някои непокорни Сестри, които съм изпратил в палатките, за да си ги предават войниците от ръка на ръка?

Жената пребледня, отстъпи крачка назад и опря гръб в платнището на шатрата.

— Не, Ваше превъзходителство.

— Да съм там и да съм свидетел на страха им? Да бъда в главите им и да виждам колко абсолютно безпомощни са, докато силните ръце разкъсват дрехите им и сграбчват телата им. Да виждам как ги хвърлят върху голата земя, разтварят им насила краката и ги яхват мъже, за които те нямат никаква стойност, освен да служат за задоволяване на похотта им? Мъже, които не изпитват абсолютно никакво съчувствие към тях, които изобщо не се интересуват какви страдания ще нанесат в стремежа си да получат това, което искат? Можеш ли да си представиш какво удоволствие би било за мен да бъда там, в главите на такива досадни Сестри, да бъда очевидец, така да се каже, на тяхното абсолютно заслужено наказание?

— Не, Ваше превъзходителство — отрони едва доловимо Сестра Армина, облещила подгонените си от паника очи.

— Тогава ти предлагам да престанеш да се възмущаваш, защото мислиш, че това е, което искам от теб, и да започнеш да изразяваш своето мнение. Не ме интересува ласкателството ти. В леглото можеш и да ме ласкаеш, ако мислиш, че така ще е по-добре за теб — макар че едва ли, — но тук аз се интересувам само от истината. Твоите раболепни възражения няма да ни донесат успех. Важна е само истината. Ако имаш да кажеш нещо смислено, кажи го, но престани да прекъсваш Улиция и да критикуваш мнението й със забележки, които според теб искам да чуя. Иначе ще завършиш в палатките. Ясно ли ти е?

— Да, Ваше превъзходителство — сведе очи Сестра Армина.

Сестра Улиция си пое дълбоко въздух, щом Джаганг насочи вниманието си към нея. Престана да снове напред-назад. Вдигна ръка и посочи книгата на масата.

— Проблемът, Ваше превъзходителство, е, че няма как да потвърдим дали преписът е истински. Знам, че искате да направим точно това и, повярвайте ми, ние се опитахме. Но истината е, че не можем да намерим начин да разрешим въпроса.

— Защо?

— Ами, ако в нея се казва „поставете кутиите, обърнати на север“, как бихме могли да сме сигурни дали тази инструкция е вярна или не? Доколкото ни е известно, поставянето им на север е в съгласие с инструкциите на оригиналния ръкопис. Ако това е оригиналът, неспазването на тази инструкция би било фатално. Но как бихме могли да разберем? Може би ви се иска да стигнем до някакво заключение относно автентичността на тази книга, само като я прочетем. Но ние не можем да го направим. Знам, че не искате да ви излъжа, за да ви угодя. Аз ви служа най-добре, когато казвам истината.

Джаганг я изгледа подозрително.

— Внимавай, Улиция, да не започнеш да ми се подмазваш. Не съм в настроение за това.

— Разбира се, Ваше превъзходителство — наведе глава Сестра Улиция.

Джаганг скръсти мускулестите си ръце на масивните си гърди и се върна към обсъждания въпрос.

— Значи мислиш, че това е причината онези, които са направили преписа, да ни оставят този допълнителен начин, за да различим фалшивия препис от истинския?

— Да, Ваше превъзходителство — каза Сестра Улиция, въпреки че бе изкушена да заеме позиция, която нямаше да му хареса.

Тъй като императорът можеше да чете мислите й, щеше да разбере какво е истинското й убеждение. Калан предположи, че според Сестра Улиция най-добрият шанс да не си навлече гнева му е да остане вярна на убежденията си. Сестра Улиция не би представлявала нищо, ако не беше умна.

— Значи в такъв случай си на мнение, че това е истинското обяснение. Че не е грешка, а е било замислено предварително…

Улиция замълча за момент и погледна към Калан. Тя продължаваше да държи очите си притворени, оставяйки почти незабележима цепнатина, за да не може жената да разбере, че е будна. Сестра Улиция отново насочи вниманието си към Джаганг.

— Те може да са си казали, че ако някога се наложи да се използва този начин за проверка, това би могло да стане само ако положението е отчайващо критично и трябва на всяка цена да знаят дали книгата е истинска, тъй като в противен случай рискуват да загубят всичко, в което са вярвали. Ако онези, които използват проверката за кутиите, сбъркат и допуснат грешка с въпросното копие, рискуват да загубят не само живота си — рискуват да загубят самия свят на живота.

— А може пък тези, които са направили копията, да са искали с фалшификатите да заблудят някой алчен крадец — предположи Джаганг.

— Но, Ваше превъзходителство — рече Сестра Улиция, — за да бъдат осуетени всякакви долни планове, тези, които притежават кутиите, трябва да имат начин да различат истинските преписи от фалшивите. Ако те не са оставили такъв метод на онези, които ще дойдат след тях, в такъв случай биха лишили техните потомци от шанс за оцеляване. Поначало единствената причина, поради която са направили преписите, е, че са се тревожели от рисковете, които могат да се появят в бъдеще, ако оставят само оригиналния текст. В края на краищата, единствената съществуваща книга би станала обект на редица заплахи — от огън, от вода, от червеи, да не говорим пък за големия брой преднамерени заплахи. Те са се опитали да се подсигурят да има едно вярно копие, ако някога се наложи да бъдат използвани кутиите, а оригиналната книга да бъде недостъпна поради причини, които те дори не биха могли да предвидят. Да оставят бъдещето на случайността би влязло в противоречие преди всичко със самата цел, накарала ги да направят копията. Разбирате ли какво искам да кажа? Тъй като са направили само един истински препис, а останалите фалшиви, те са се опитали да попречат на неправилното използване на кутиите, поставяйки още една пречка по пътя към използването им. Обаче същевременно, ако наистина се наложи да бъдат използвани кутиите, със сигурност биха искали отговорът за тяхното използване да не бъде оставен на случайността. Те биха оставили на онези, които ще дойдат след тях, някакъв начин да потвърдят истината. Тъй като в текста в самата книга не се забелязват противоречия, на мен ми се струва, че тези, които са направили копията, без съмнение биха създали и друго средство, за да се различи истинското от фалшивото копие.

Джаганг се обърна към другата Сестра.

— Ето, и Армина иска да каже нещо. Говори, скъпа. Сестра Армина се прокашля:

— Карат ни да повярваме, че една дума в единствено вместо в множествено число ще послужи за единственото указание за идентичността на книгата, нали така? — Сестра Армина поклати глава. — Въпреки че съм съгласна с общата идея, смятам, че отговорът е прекалено елементарен, да не кажа твърде глупав. Начинът да се различи истинското от фалшивото сам по себе си поставя нещата в сферата на случайността, ако те не са ни дали сигурно средство за потвърждение.

— Ама те са оставили — Сестра Улиция повдигна едната си вежда, навеждайки се към жената. — Той е тук, още в самото начало, където точно ни се казва как да различим истинската книга от фалшивата. Казва се, че тя трябва да извърши проверката. И тя я извърши.

Армина скръсти ръце на гърдите си.

— Както казах, това е твърдо елементарно, за да е отговорът.

— Ами като е толкова просто, Армина, защо не го забеляза? — попита сестра Улиция.

Калан побърза да притвори очи, когато Сестра Улиция посочи към нея.

— Тя намери грешката. Защо никоя от нас не я видя? Само тя я видя. Без нея вероятно ние нямаше да я забележим или, ако я бяхме забелязали, вероятно щяхме да си помислим, че не е важно, и нямаше да й обърнем внимание. Тя направи това, което в книгата пише, че трябва да направи. В нея се казва, че тя трябва да бъде използвана точно за тази цел. Някои от нас може и да са на мнение, че грешката не е достатъчно сложна, за да бъде определящ елемент, обаче това е нелепо. Фактът, че тя трябва да извърши проверката на тази книга, си остава факт и тъй като това беше грешка, която само тя забеляза, показва, че преписът е фалшив. Това е важното. Трябва да приемем за валидно нейното заключение.

Докато премисляше думите, казани от жените, Джаганг се почесваше с месестата си ръка по бичия врат, като се разхождаше напред-назад край масата. Загледа се известно време в книгата.

— Има един начин да се уверим — заговори той и изгледа заплашително всяка от Сестрите. — Трябва да намерим другите преписи и да ги сравним. Ако всичките или само някои имат същата грешка в заглавието, това би ни показало, че грешката не означава нищо. Обаче ако всички с изключение на едно имат грешката, тази, в която я няма, би била истинското копие. След това можем да сравним всички пасажи в текста и ако тази, в която заглавието не е сбъркано, се различава от всички останали, ще можем да потвърдим, че това е истинското копие.

— Ваше превъзходителство — рече Сестра Армина и почтително сведе глава, — идеята е чудесна. Ако можем да намерим останалите и се окаже, че единствено в тази има грешка, това би доказало твърдението ми, че е просто елементарна, изолирана грешка, допусната от невеж подвързвач.

Джаганг я изгледа за момент, преди да отмести погледа си и да отиде до един шкаф отстрани. Отвори най-горното чекмедже и извади една книга. Хвърли я върху масата, така че тя се плъзна по повърхността към двете Сестри.

Сестра Армина я вдигна и прочете заглавието на корицата. Дори на слабата светлина от лампите Калан забеляза как лицето на жената силно почервеня.

— „Книгата на преброените сянка“ — прошепна тя, като не вярваше на очите си.

— Сянка? — попита Сестра Улиция, надничайки през рамото на Сестра Армина. — Не сенки, така ли?

— Не — каза Джаганг, — това е „Книгата на преброените сянка“, също като тази от Каска.

— Но… но… — заекна Сестра Армина, — не разбирам. Откъде е този препис?

— От Двореца на пророците — усмихна се снизходително императорът.

Челюстта на Сестра Армина увисна и тя не можа да каже нищо повече.

Сестра Улиция сбърчи вежди.

— Какво? Не може да бъде. Сигурен ли сте?

— Дали съм сигурен? — изсумтя ядосан той. — Да, сигурен съм. Имам тази книга от доста време. Отчасти това е причината, поради която ви позволих, глупачки такива, да продължите търсенето. Нужна ми беше същата жена, която преследвахте и вие, за да разбере тя дали това е истинското копие. През цялото време, докато тази книга беше при мен, не забелязах думата „сянка“ в заглавието да е нещо друго, освен това, което би трябвало да бъде. Просто реших, че казва това, което трябва да се каже. Обаче нашата изпаднала в безсъзнание приятелка там го забеляза веднага.

— Но как успяхте да вземете това от Двореца на пророците? — попита Сестра Улиция. — Доколкото разбрахме, тези преписи са заровени заедно с кости, както в Каска, в скрити катакомби. Преди да бъде разрушен дворецът, там не бяха открити никакви катакомби.

Джаганг се усмихна на себе си, като че ли трябваше да обяснява на деца.

— Ти си мислиш, Улиция, че си толкова умна, като си разбрала за кутиите, за необходимостта да бъдат отворени, за катакомбите и за човека, нужен, за да провери текста на книгата. Но аз знаех от десетилетия това, което ти откри съвсем наскоро. Посещавам мозъци от много, много дълго време, за да помогна на нашата кауза. Ще се изненадате от всички неща, които съм научил много отдавна. Докато вие, Сестри, се занимавахте в двореца с политика и борба за власт в малкия ви остров, като се подмазвахте ту на Създателя, ту на Пазителя и в замяна търсехте услуги за лоялността си ту от единия, ту от другия, аз работех, за да обединя Стария свят, за каузата на братството на Ордена, която е истинската кауза на Създателя и единствената справедлива кауза за човечеството. Докато вие учехте млади мъже да стават магьосници, аз показвах на същите млади мъже истинската Светлина. Без Сестрите дори да имат понятие за това, много от тези млади магьосници вече се бяха посветили на бъдещото спасение на човечеството, ставайки ученици на Ордена. Те прекараха десетилетия, сновейки из стаите на Двореца на пророците, направо под носа на Сестрите, работейки като братя на братството на Ордена. А аз бях там в мозъците им, докато четяха забранените за повечето хора книги в подземията на двореца. Като пътешественик по сънищата им давах насоки и цели в проучванията. Знаех какво е нужно и ги карах да го търсят за мен. Като братя от Ордена те отдавна откриха тайния вход към катакомбите долу. Беше скрит под един отдавна забравен склад в старата част на конюшните. Те измъкнаха от катакомбите тази книга, както и други ценни томове, а после, когато накрая пристигнах в двореца, след като триумфално обединих Стария свят, ми ги предадоха. Имам този препис от десетилетия. Единственото, което нямах, беше достъп през голямата бариера, за да мога да имам както книгите, така и средствата за проверка. Но после, благодарение на техните ежби, Сестрите ме накараха да направя неща, които разрушиха тази бариера. Сега, когато Дворецът на пророците е разрушен, се опасявам, че катакомбите и книгите, които бяха в тях, са загубени завинаги, но тези млади мъже търсеха сред скритите книги и чрез техните очи успях да прочета повечето от тях. Сега дворецът и катакомбите вече ги няма, но знанието, което се съдържаше в тях, не е загубено. Тези млади мъже пораснаха и станаха братя, много от тях все още са живи и служат на нашата борба. Когато разбрах, че подготвяте план да заловите Майката Изповедник, осъзнах, че мога да използвам този план, за да сложа най-после ръка на нея и да я използвам за целите си. Затова ви позволих да си мислите, че можете да постигнете това, което искахте. А в действителност постигнахте това, което исках аз. И сега имам и книгата, и Майката Изповедник, за която книгата казва, че трябва да бъде използвана, за да потвърди валидността на копията.

И двете Сестри не казаха нищо, а само го гледаха.

Калан изпадна в пълно недоумение. Майка Изповедник. Тя е Майката Изповедник. Какво, да му се не види, е това Майка Изповедник?

Джаганг погледна Сестрите и лукаво се усмихна.

— Вие се оказахте абсолютни глупачки, така ли е?

— Да, Ваше превъзходителство — отговориха едва чуто и двете.

— Сега, както виждате — продължи той — ние имаме два преписа на „Книгата на преброените сенки“, и двата имат същата грешка — думата „сянка“ вместо „сенки“ на корицата.

— Но книгите все пак са само две — обади се Сестра Армина. — Ами ако в другите копия има същата грешка?

— Едва ли — каза Сестра Улиция.

— Е, ако е така, това със сигурност ще докаже нещо, нали? — Джаганг повдигна въпросително вежда над черното си око. — Сега имам две и те имат една и съща грешка. Ще трябва да намерим и останалите, за да потвърдим теорията, че в една от тях заглавието ще бъде написано правилно като „сенки“. Така че, както виждате, ще трябва да оставим Майката Изповедник жива, докато видим, че тя наистина ще намери грешката, която ще потвърди кое е истинското копие.

— Ами ако всички копия имат една и съща грешка, Ваше превъзходителство? — попита Сестра Армина.

— Тогава ще научим, че грешката в заглавието не е методът за проверка на „Книгата на преброените сенки“. Може да се окаже, че трябва да й дадем достъп до самото копие, за да има тя по-широка база за проверка и да я направи въз основа на неща, които сега не е в състояние да види.

Сестра Армина вдигна ръка.

— Но, Ваше превъзходителство, не знам дали такова нещо дори е възможно.

Джаганг не отговори на съмненията на Армина, а вместо това взе от нея книгата и я остави до другата на масата.

— Майката Изповедник все още е много важна за нас. Тя е единственият начин да проверим истинското копие. Още не можем да бъдем сигурни, че тя може да го направи. Засега изказа мнението си за единствената информация, която й беше достъпна. За момента ни трябва жива.

— Да, Ваше превъзходителство — каза Сестра Армина.

— Тя, изглежда, се събужда — рече Сестра Улиция. Калан си даде сметка, че слуша толкова внимателно, че беше забравила очите си отворени, когато Сестра Улиция погледна към нея. Сестрата се приближи и се вгледа в лицето й. Калан не искаше те да знаят, че е чула да я наричат с титлата Майка Изповедник. Тя леко се протегна, като че ли се опитваше да се измъкне от оковите на безсъзнанието, и същевременно се мъчеше да си представи какво би могло да означава подобна титла.

— Къде сме? — прошепна тя с престорено отпаднал глас.

— Уверена съм, че много скоро ще ти стане съвсем ясно. — Сестра Улиция сръга силно Калан в рамото. — А сега се събуждай.

— Какво има? Искаш ли нещо, Сестро? — Калан разтърка очи, като се мъчеше да изглежда объркана и замаяна. — Къде сме?

Сестра Улиция бръкна с пръст под яката около врата на Калан и я накара да се изправи. Преди Сестра Улиция да може да каже каквото и да било, месестата ръка на Джаганг сграбчи нейната и я отстрани. Вниманието му беше съсредоточено върху Калан. Ръцете му сграбчиха ризата до гърлото й. Повдигна я от земята.

— Ти уби двама верни мои стражи — каза той, скърцайки със зъби. — Уби и Сестра Сесилия. — Лицето му беше почервеняло от бързо обхващащия го гняв. Сбърчи вежди над черните си очи. Като че ли светкавица проблесна сред облаците на тези черни очи. — Защо си помисли, че това може да ти се размине?

— Не съм мислила, че ще ми се размине — каза колкото може по-спокойно Калан.

Както подозираше, спокойствието й само засили гнева му. Той изрева, обхванат от неудържима ярост, и я разтърси толкова силно, че тя си помисли, че може да откъсне мускулите на врата й. Беше явно, че е човек, който получава пристъпи на необуздан гняв при най-малката провокация. Беше на ръба да я убие.

Калан не искаше да умре, но знаеше, че една бърза смърт вероятно е за предпочитане пред това, което й беше обещал за по-късно. А тя не можеше да направи нищо, за да му попречи.

— Щом като не си мислила, че може да ти се размине, тогава защо се осмели да направиш такова нещо?

— Какво значение има? — попита с безразличие Калан, докато ръцете стискаха ризата й така, че ботушите й се откъснаха от земята.

— За какво говориш?

— Ти вече ми каза, че ще се отнесеш с мен толкова ужасно, колкото никога не съм си представяла. Вярвам ти. Това е единственият начин, по който хора като теб могат да постигнат нещо — чрез заплахи и бруталност. Тъй като си един надут глупак, допусна грешката да ми кажеш, че не мога дори да си представя ужасните неща, които смяташ да ми сториш. Това беше голяма грешка.

— Грешка? За какво говориш? — Той я придърпа към едрото си тяло. — Каква грешка?

— Ти допусна тактическа грешка, императоре — каза Калаи, като се стараеше титлата му да прозвучи като подигравка. Искаше да го ядоса и виждаше, че успява. Въпреки че висеше във въздуха в стиснатите му в юмруци ръце, Калан се опита да се престори на спокойна и дори надменна. — Ти ми даде ясно да разбера, че независимо какво ще направя, няма какво да губя. Даде ми ясно да разбера, че с теб не може да се разговаря разумно. Каза, че ще направиш най-лошото с мен. Това ми дава сили, защото вече не се надявам на някакво снизхождение от твоя страна. Като ми разкри, че не мога да се надявам на каквото и да било снизхождение, ти ми даде едно преимущество, което нямах преди. Виждаш ли, допускайки тази грешка, ти ми показа, че нямам какво да губя, като убия твоите стражи, тъй като и без това ще бъда подложена на най-тежките мъки. Можах също да си отмъстя на Сестра Сесилия. Като допусна такава тактическа грешка, ми показа, че в края на краищата не си чак толкова умен, а си само един грубиян и можеш да бъдеш победен.

Той отпусна хватката си достатъчно, за да могат пръстите на краката на Калан да опрат в земята и тя да намери някаква опора.

— Ама и теб си те бива — каза бавно той с лукава усмивка, преодолявайки яда си. — Това, което съм намислил за теб, ще ми хареса.

— Вече ти казах каква е грешката ти, а ти я повтаряш. Явно не си от най-схватливите.

Преди, когато я беше вдигнал в яда си и беше приближил лицето си до нейното, а ръцете му бяха заети да я държи заплашително, Калан беше използвала момента, за да измъкне предпазливо ножа от ножницата на колана му. С два пръста го беше мушнала в ръкава си. Той беше толкова ядосан, че не забеляза. Сега, вместо да изпадне в нов пристъп на ярост от новата й обида, той започна да се смее. Калан вече беше стиснала здраво ножа в юмрука си. Без да се бави и без предупреждение тя го заби с всичка сила в него. Намерението й беше да забие острието между ребрата, да разсече някой жизненоважен орган, може би дори сърцето, ако успееше да стигне толкова далеч. Но начинът, по който той я държеше, пречеше на движенията й, затова тя се размина на сантиметър от целта си и вместо това уцели най-долното му ребро. Острието опря в костта.

Преди да има време да го измъкне обратно и да нанесе нов удар, той стисна ръката й, изви я и я накара да се завърти. Гърбът й опря в гърдите му. Отне ножа от ръката й, преди тя да може да направи каквото и да било. Ръката му на гърлото й прекъсна притока на въздух, докато той я държеше с огромните си мускули.

Вместо да признае поражението си и преди да изгуби съзнание от липсата на въздух, Калан събра всичките си сили и заби тока на ботуша си в пищяла му. От вика, който той нададе, разбра, че го е заболяло. Нанесе рязък удар с лакътя си право в отворената рана. Той се сви. Когато лакътят й отскочи от удара, тя рязко го повдигна, използвайки инерцията, и го удари в челюстта. Но той беше толкова голям и силен, че не се получи нужният ефект. Все едно беше ударила бик и подобно на бик той побесня още повече.

Без да е видимо пострадал повече от атаката й, Джаганг я сграбчи за ризата, преди тя да може да му се изплъзне. Удари я силно в корема, от което тя се сви надве и въздухът излезе от дробовете й. Отвори уста, като се мъчеше да поеме въздух, преодолявайки ужасната болка. Калан разбра, че е паднала на колене, а той я хвана за косата, повдигна я и отново я изправи на крака. Коленете й се разтрепериха. Джаганг се усмихваше. Гневът му неочаквано беше заменен от възможността да й причинява болка. Играта започна да му харесва.

— Защо просто не ме убиеш? — успя да каже Калан, когато той се загледа надвесен над нея.

— Да те убия ли? Защо да те убивам? Тогава просто ще умреш. Искам да живееш, за да мога да те накарам да страдаш.

Двете Сестри не направиха опит да озаптят господаря си. Калан знаеше, че не биха имали нищо против той да направи каквото си поиска с нея. Докато вниманието му беше насочено към Калан, той нямаше да мисли за тях. Преди да я удари отново, шатрата изведнъж се изпълни със светлина, която привлече вниманието му.

— Ваше превъзходителство! — чу се отвън плътен глас. Един от грамадните стражи отдръпна платнището настрани и зачака. Мъжът приличаше много на двамата стражи, които тя беше убила. Калан предположи, че Джаганг има безброй такива пазванти.

— Какво има?

— Готови сме да вдигнем лагера, Ваше превъзходителство. Съжалявам, че ви прекъсвам, но вие наредихте да ви съобщим веднага щом сме готови. Казахте, че искате да побързаме.

Джаганг пусна косата на Калан.

— Добре, започвайте тогава. — Той се извъртя неочаквано и я удари с опакото на ръката си през лицето достатъчно силно, за да я изпрати на пода.

Докато тя лежеше и се опитваше да се свести, Джаганг притисна с ръка раната над реброто си. Отдръпна я, за да види колко кръв има по нея. Изтри ръката от панталоните си, явно решил, че раната е сравнително нищожна и няма защо да се безпокои. Доколкото Калан можа да види, по тялото му имаше безброй белези, повечето от които говореха за много по-тежки рани от тази, която му беше нанесла тя.

— Погрижете се да не й дойдат други идеи в главата — каза той на Сестрите и се отправи към платнището на входа, което стражът беше отдръпнал встрани заради него.

Калан усети как от яката й се спуска огън, който премина през нервите чак до пръстите на краката й. Неволно изохка от изгарящата болка. Искаше да изкрещи от гняв заради болката, която й бяха причинили. Мразеше как Сестрите използваха нашийника, за да я държат под контрол.

Сестра Улиция пристъпи по-близо и се наведе над нея.

— Това, което направи, беше доста глупаво, как мислиш?

Калан не можа да отговори заради силната болка. Можеше да каже на Сестрата, че изобщо не е било глупаво и си е струвало усилието. Веднага щом като възстановеше дишането си, тя пак щеше да се нахвърли върху тях. Щеше да се бие, ако трябва до последен дъх.