Тери Гудкайнд
Призраци (35)

Тридесет и пета глава

СЛЕД КАТО ЛЕЖА ДЪЛГО върху студения каменен под сред самотната гора, загледан надолу в черната пропаст, без да знае какво да прави, накрая Ричард се надигна и седна. Беше викал след Плъзгата, докато прегракна, но не получи отговор. Тя си беше отишла.

Подпря лакти на коленете си, наведе глава и сключи ръце на тила си. Имаше чувството, че се е загубил, и не знаеше какво да предприеме оттук нататък. Колко пъти, откакто напусна Еленовата гора, се беше чувствал точно по този начин — беше си мислил, че краят му е близо? И винаги бе намирал изход. Сега обаче се съмняваше дали ще намери.

В по-ранните си години Ричард нямаше представа, че се е родил с дарбата. Не знаеше нищо за магиите. В един момент откри, че се е родил с дарба, която не желаеше да притежава. Искаше му се да се освободи от нея, сякаш беше някаква болест, от която се бе заразил. С течение на времето обаче трябваше да си даде сметка колко ценни са способностите му и да разбере, че са част от самия него. В края на краищата му бяха помогнали в толкова много случаи да спаси не само собствения си живот, но и живота на Калан, както и на много други хора. Дарбата му беше част от него — неразделна част, също като сърцето или дробовете му.

Но ето че сега загуби дарбата си.

В първия момент, когато Плъзгата му каза, че е изгубил дарбата си и не може да пътува, му беше трудно да проумее, че това е възможно, че дарбата му наистина е изчезнала. Искаше му се да мисли, че е някаква магическа грешка, аномалия. Защото когато по-рано си бе мечтал да се освободи от дарбата си, се осведоми как би могло да стане това и разбра, че подобно нещо е невъзможно.

Въпреки че му се струваше невероятно, Ричард знаеше, че е истина.

Знаеше го, защото заедно с дарбата беше загубил и способността си да помни „Книгата на преброените сенки“. Всъщност можеше изобщо да не я запаметява, защото заедно с дарбата изведнъж загуби и спомена, че е знаел наизуст тази книга.

„Книгата на преброените сенки“ беше вълшебна книга. Дарбата му беше нужна, за да може да я чете и да научи наизуст всяка нейна дума. Без дарбата Ричард вече не можеше да чете вълшебни книги или, по-точно, да помни думите достатъчно дълго, за да знае, че е имало изобщо нещо за четене. Без дарбата вълшебните книги изглеждат празни. Вече не си спомняше нищо от „Книгата на преброените сенки“.

А сега се провали в изпитание, на което дори не знаеше, че е подложен. Изобщо нямаше представа в какво се е състояло, но някак си се беше провалил.

Обзе го чувството, че е предал Калан.

Как би могъл да предположи, че тези думи са проверка, възложена от Баракус. Как са го проверили? И за какво? Нямаше представа за какво изпитание говореше Плъзгата, затова не би могъл да разбере как се е провалил.

Де да беше Зед при него, за да му помогне да си обясни случилото се. Или Ничи, или Натан — изобщо някой, който и да е. Замисли се колко пъти тази нощ бе имал нужда от отговори, от помощ, от спасение. Не му беше отговорено на нито едно желание. Знаеше, че с желанията винаги става така.

Напомни си, че губи ценно време да се самосъжалява. Трябваше да мисли, а не да седи и да се надява някой да дойде и да мисли вместо него.

Излегна се по гръб върху камъка и се загледа през балдахина от клони и листа над него, отвъд тях, към звездите. Усмихна се със самоирония, като си представи как някоя падаща звезда може да откликне на желанията му. Прогони мислите, свързани със желания, и се съсредоточи върху непосредствените си проблеми.

Беше прехвърлил всичко през главата си стотици пъти и продължаваше да не намира никаква логика. Чрез посланието, оставено на Плъзгата, Баракус казваше на Ричард, че не разполага с отговорите, които биха могли да го спасят. Древният магьосник обаче вярваше, че Ричард притежава нужните качества, за да успее. Беше му казал да вярва в себе си и искаше той да знае, че магьосникът му вярва — въпреки че не беше споменал изрично името му.

Ричард си каза, че посланието е било предназначено за онзи, който е роден със Субстрактивната страна на дарбата, за която Баракус се беше погрижил да бъде освободена от Храма на ветровете. Но Баракус не е знаел името на човека, не е знаел конкретно кой ще е той. Поне на Ричард му се струваше, че не е знаел. Имаше повече логика да смята, че Баракус е говорил по принцип, без да използва имена. Посланието беше достатъчно красноречиво, без да е нужно да се използва името на човека, който евентуално ще го чуе.

Как би могло това да е проверка? И как Ричард се беше провалил?

Той въздъхна отчаяно и дръпна дълъг стрък трева, който се подаваше отстрани сред разчупените парчета мазилка. Докато разсъждаваше, задъвка меката основа на тревата.

Дали е възможно Баракус да е дал на Плъзгата и други способности, освен тези за реакция при извънредни обстоятелства — способности, благодарение на които тя да може да разбере дали Ричард притежава нужните качества, за да успее? Да не би именно тези способности да са подсказали на Плъзгата, че Ричард се е провалил по някакъв начин?

Източникът. Докато гледаше към звездите, Ричард се замисли над това. Беше казал на Плъзгата, че преди е чувал тези думи от устата на Шота. И тогава най-неочаквано Плъзгата приключи с него.

Възможно ли е тя да познава Шота? Може би. Според Баракус Ричард не би трябвало да общува с вещица. Може би затова той се провали — защото не беше успял да се справи сам, не беше разчитал на себе си. Намръщи се. Беше му трудно да си представи, че Баракус не би искал той да работи с хората, за да намира отговори и да решава проблемите.

Продължи да прехвърля думите в главата си, като се стараеше да си ги припомни колкото може по-точно. Съжалявам, не зная отговорите, които ще те спасят. Ако ги знаех, повярвай ми, нямаше да имам търпение да ти ги кажа. Но виждам доброто в теб. Вярвам в теб. Зная, че притежаваш онова, което ти е нужно, за да успееш. Ще дойдат времена, когато ще се съмняваш в силите си. Не се предавай. В такива мигове си спомни, че вярвам в теб, че съм убедена в способността ти да завършиш започнатото. Ти си рядко срещан човек. Вярвай в себе си.

Знай — аз вярвам, че ти си онзи, който е способен да го направи.

Това беше посланието на Баракус, предадено му от Плъзгата. Ричард си спомни обаче, че същите думи му беше казала и Шота не много отдавна — при последната им среща, точно преди тя да си тръгне.

Ричард не вярваше в съвпаденията. Особено пък в този случай. Невъзможно е Шота да изрече случайно същите думи, които Баракус е заръчал на Плъзгата да му предаде. Посланието беше твърде дълго и твърде подробно, със специфична изразност.

Ако наистина не е съвпадение — а Ричард беше сигурен, че не е, — тогава защо Шота използва същите думи, с които се бе изразил и Баракус? Дали беше някакво послание? Дали Шота е искала да му каже нещо? Да го предупреди за нещо?

Ако вещицата е искала да му помогне, защо не го предупреди за проверката? Ако не е могла да му каже отговора направо, поне би могла да му каже за какво се отнася проверката. Зед обичаше да казва, че една вещица никога не ти казва това, което искаш да знаеш, без да ти каже и нещо, което не искаш да разбереш. Тази ли беше причината? Едва ли, защото в този ден тя му наговори толкова много ужасни неща — неща, които се оказа, че най-после му помогнаха да разбере какво трябва да направи армията, вместо да води обречена последна битка с Джаганг.

Притесняваше го обаче фактът, че в посланието имаше необичайни фрази: отговорите, които ще те спасят, нямаше да имам търпение да ти ги кажа, виждам доброто в теб, притежаваш онова, което ти е нужно, за да успееш, знай — аз вярвам, че ти си онзи.

Обикновено хората не си говорят така. Не че имаше нещо коренно различно, но все пак звучеше малко ексцентрично, хем някак по детски, хем твърде тържествено. Ричард въздъхна. Не можеше да си обясни причината, но в езика на посланието имаше нещо очевидно необикновено.

Изведнъж му просветна и си спомни.

Сети се защо тези думи му прозвучаха странно познати, когато Шота ги изрече. Той беше чувал същите думи и преди.

Каза му ги нощното дребосъче. Вечерта след първата му среща с Калан.

Тогава бяха в хралупестия бор. Калан го попита дали се страхува от магия и след като остана доволна от отговора му, извади малко шишенце, в което имаше нощно дребосъче. Казваше се Шар и беше превела Калан през границата. Същата нощ Шар щеше да умре. Не можеше да живее далеч от родното си място и от останалите създания като нея. А нямаше достатъчно сили да премине обратно границата.

Ричард си спомни думите на Калан: Шар пожертва живота си, за да ми помогне, защото ако Мрачният Рал успее, нейният род ще загине заедно с останалите. От нощното дребосъче Ричард за пръв път чу, че Мрачният Рал го преследва. Шар му каза, че ако той бяга, Мрачният Рал ще го открие. Ричард благодари на Шар, че е помогнала на Калаи, която на свой ред го предпазила от извършването на глупост през онзи ден. После призна на нощното дребосъче, че животът му е станал по-хубав след запознанството му с Калан. Накрая благодари на Шар, че е помогнала на Калан да премине границата.

Шар му отвърна, че вярва в него, след което изрече всички останали думи, точно както Баракус ги бе предал чрез Плъзгата. Навремето Ричард си помисли, че думите звучат малко странно, но явно това е типичен начин на изразяване за нощните дребосъчета. Може би наистина беше така и Баракус неслучайно се беше постарал да употреби дословно същите изрази.

След което и Шота му каза съвсем същото — дали нарочно или без да има представа за техния източник, — несъмнено водена от желание да му помогне, като му напомни думите, изречени от Шар. Шота вероятно не бе осъзнала защо е употребила точно тези думи, но благодарение на своите способности тя се бе превърнала в движещата сила, чиято цел бе да го накара да се замисли. Да му помогне да си спомни. Вероятно ужасното видение, получено от Ричард, в което Калан ставаше свидетел на неговата екзекуция, му бе попречило да не свърже казаното от Шота със същите думи, които беше чул години преди това от нощното дребосъче. Видението изтласка на заден план всичко останало.

Ричард се заслуша в нощните шумове на гората, в бръмченето на насекомите, в шумоленето на листата, галени от вятъра, и в далечния крясък на присмехулника. И в главата му изплува друг спомен.

Шар, нощното дребосъче, се бе обърнала към него по име още преди да са се запознавали. Тогава Ричард си каза, че мъничкото създание сигурно го е дочуло, докато беше в шишенцето в кесийката на колана на Калан.

Или пък е знаела името му предварително. Ричард си спомни и още нещо, което го накара да облещи очи. В разговора си с нощното дребосъче Ричард попита защо Мрачният Рал се опитва да го убие — дали причината е, че е помогнал на Калан, или има нещо друго.

Тогава Шар се приближи към него и го попита:

— Друга причина? Тайни. Тайни.

Ричард скочи на крака и нададе вик, шокиран от внезапното прозрение. Стисна главата си с ръце, неспособен да потисне още един вик.

— Разбрах! Добри духове, разбрах! Тайни.

Навремето Ричард си беше помислил, че нощното дребосъче има предвид зъба, скрит под ризата му, но не беше така. Тайната нямаше нищо общо с този зъб. Шар явно е говорила за съвсем различно нещо. Предоставила му е първата възможност да се сдобие с тайната книга, която Баракус беше оставил за него.

Всичко това обаче се бе случило твърде рано. Тогава Ричард все още не беше готов.

И не беше издържал проверката на Баракус. Първият му провал е бил в нощта, когато се запозна с нощното дребосъче. Баракус вероятно не е могъл да знае кога Ричард ще бъде готов. Трябвало е да гарантира начини да го проверява от време на време. Шота беше споменала, че макар Баракус да се е погрижил Ричард да се роди с дарбата, това не означава непременно, че той ще направи точно каквото трябва.

Баракус не му беше отнел способността да разсъждава самостоятелно и затова сегиз-тогиз трябваше да проверява родения с дарбата, за да види дали се е научил да я използва за постигането на онези неща по съответния начин. Ричард се запита колко ли още пречки на пътя му са били дело на Баракус. В момента нямаше как да си отговори на този въпрос.

Но си даде сметка, че когато Плъзгата му каза, че не е издържал изпитанието, се е провалил за втори път. Проверката, на която го беше подложила тя, е била допълнителна — предназначена за времето, когато Ричард натрупа повече информация и съумее да разбере кой е всъщност.

Тайни.

Ричард имаше чувството, че главата му ще експлодира — толкова съкрушително бе това прозрение. Сякаш всичките му емоции се бяха сблъскали, за да разтърсят цялото му същество. Той се хвърли на каменния под и стисна ръба на дупката с такава сила, че ръцете му побеляха.

— Плъзга! Върни се! Знам какво е имал предвид Баракус! Разбрах! Плъзга!

Само на сантиметри от него течният метал се надигна, осветен от студената сребриста лунна светлина. Очертаха се безупречните черти на Плъзгата. Появи се едно невероятно красиво лице, в което се отразиха надвисналите дървета и Ричард.

Устните на Плъзгата се разтеглиха в усмивка.

— Искаш да промениш отговора си, господарю?

— Да — отвърна Ричард, обзет от желание да целуне живачното лице.

— И какво искаш да ми довериш, господарю? — Плъзгата кил на глава на една страна.

— За първи път тези думи ми каза нощното дребосъче. — Ричард размаха ръце от нетърпение да изрече всичко наведнъж, преди Плъзгата да е успяла да обяви, че не е издържал изпитанието. — Шота беше втора. Нощното дребосъче първа изрече пред мен думите, завещани от Баракус. От нея ги чух за първи път. Баракус е искал да знам точно това — че ги е казало нощното дребосъче.

Ричард таеше искрица надежда, че Плъзгата ще обвие ръце около врата му и ще го привлече по-близо до себе си.

— Нещо друго, господарю? — прошепна тя.

— Да. С посланието си Баракус иска да разбера, че това, което е оставил — което е оставил лично за мен, — е скрито при нощните дребосъчета.

Плъзгата се приближи още повече и се усмихна многозначително. Очите й го изпиваха. За пръв път устните й се движеха заедно с думите и тя прошепна:

— Ти издържа изпитанието, господарю. Доволна съм.

— Винаги има първи път — каза Ричард.

Плъзгата се засмя. Смехът й беше кристално чист и приятен като лунна светлина.

— Знаеш ли къде живеят нощните дребосъчета, господарю?

— Не — поклати глава Ричард, — но Калан ми разказа някои неща за тях, за тяхното родно място. Калан е жена ми. Тя е пътувала в теб преди и й хареса. Но ти не я помниш, защото бе заловена от едни много лоши хора, които й направиха заклинание, за да могат всички да я забравят — горе-долу като случилото се с теб. Аз се опитвам да я намеря, защото тези лоши хора могат да навредят на всички ни.

Ето в това се състои цялата работа. Точно затова Баракус ми е оставил нещо — искал е да ми помогне.

— Разбирам. Радвам се за теб, господарю.

— Както и да е. Калан ми разказа за мястото, където живеят нощните дребосъчета. Било красиво.

— Същото ми каза и Баракус.

— От Калан знам, че не можеш да видиш дребосъчета през деня — те са нощни създания. Сигурно затова им казват нощни дребосъчета. Тя каза, че те са като звезди — като звезди, паднали от небето. Да видиш нощни дребосъчета е като да видиш звезди сред тревата.

Плъзгата кимна, ням свидетел на вълнението му.

— Радвам се, че си доволен, господарю.

— Можеш ли да отидеш там? Там, където живеят нощните дребосъчета? Можеш ли да ме отведеш при звездите, паднали на земята?

— Боя се, че дори да можеше да пътуваш, отговорът ми щеше да е отрицателен — отвърна Плъзгата. — Баракус неслучайно нареди този авариен изход да бъде направен точно тук. Той не желаеше да мога да пътувам до родното място на нощните дребосъчета, защото не искаше никой да разбере, че е ходил там. Не искаше до това място да може да се пътува. Погрижи се то да остане отдалечено и тайно — мястото на звездите, паднали върху земята.

Баракус ми каза, че този портал не е много далеч от дребосъчетата, но че по-близо от това не мога да се приближа. Не искаше да показвам по никакъв начин, че това място съществува, нито да споменавам каквото и да било по въпроса пред бъдещите ми господари. Това беше неговият начин да те защити. Точно затова не можах да кажа на приятелите ти къде се намираш. Наред с другото, тайнствеността и предпазливостта имаха за цел да предразположат подходящия човек да изрече подходящите думи. Така, от една страна, си защитен ти, а, от друга, се гарантира, че няма да можеш да получиш помощ от приятелите си — следователно ще бъдеш принуден да мислиш самостоятелно. Баракус каза, че точно мисленето ще е това, което ще отключи вратата за теб.

Ричард се почувства замаян от всичко, което беше научил. Надвеси се към Плъзгата, за да получи потвърждение на това, което вече му беше известно.

— Ти си довела Магда, жената на Баракус, тук, нали? И тя е носела нещо със себе си?

— Да. Това е мястото, където доведох Магда, след като за последен път видях господаря Баракус. Преди да се върне в Кулата, тя поправи камъка. Тогава видях и нея за последен път. Оттогава никой не е минавал оттук. Ти издържа изпитанието, господарю. Това е пътят към тайната библиотека, която Баракус остави за теб.