Тери Гудкайнд
Призраци (34)

Тридесет и четвърта глава

НИЧИ ЧУ ЛЕКО ПОЧУКВАНЕ на вратата. Зед повдигна очи, но не се изправи. Кара, която стоеше с кръстосани на гърба ръце и гледаше през прозореца, погледна през рамо. Тъй като стоеше най-близо до вратата, Ничи отвори. Мъждивият пламък на лампата, сложена на масата, не беше в състояние да прогони напълно мрака от стаята, но освети с топла светлина лицето на високия Пророк.

— Какво става? — попита с плътния си глас Натан и хвърли подозрителен поглед към присъстващите в стаята. — Рика не можа да ми каже нещо повече от това, че ти и Кара сте се върнали и Зед е поискал веднага да ме види.

— Точно така — каза Зед. — Влез, ако обичаш. Натан влезе и огледа полутъмната стая.

— Къде е Ричард? Ничи преглътна.

— Той не успя да се върне обратно с нас.

— Не успя да се върне ли? — Натан се взря в безизразното лице на Ничи. — Добри духове…

Зед, който седеше край леглото на Джебра, не вдигна глава. Прорицателката беше в безсъзнание. Те се бяха опитали да притворят клепачите й, но очите й пак се отваряха. Накрая се отказаха и я оставиха да се взира в тавана.

Зед вече се беше погрижил, доколкото му позволяваха възможностите, за счупения й крак. Джебра извади голям късмет, че Кара беше не само бърза, но и силна и успя да я хване за глезена в момента, когато отпуснатото й тяло политаше напред от балкона. Въпреки това инерцията запрати прорицателката през балкона и се удари в една от поддържащите колони, като при удара си счупи крака. Ничи подозираше, че жената е изпаднала в безсъзнание в момента, в който политна надолу.

Счупването се оказа лошо. Зед веднага се зае с крака й, но поради необичайното състояние, в което се намираше Джебра, не можа да се справи със счупването. Успя само да намести костта и да пусне искра от дарбата си, за да започне процесът на възстановяване. След като Джебра се събудеше, щеше да довърши лечението. Ако се събудеше. В което Ничи се съмняваше. Знаеше, че счупеният крак на Джебра е най-малкият й проблем. Въпреки всичко, което опитаха, не можаха да я извадят от ступора, в който беше изпаднала. И двамата със Зед се опитаха. Ничи дори прибягна до едно опасно заклинание, включващо Субстрактивна магия. Отначало Зед беше против, но Ничи го убеди, че нямат друг избор и, той с неохота се съгласи.

За съжаление дори и това не помогна. Мозъкът на Джебра беше изключен за тях. Каквато и да беше магията, която вещицата беше използвала спрямо себе си, тя не можеше да се разруши. На Ничи й се струваше, че стореното, каквото и да е то, е необратимо. Ако знаеха от какъв характер е, може би щяха да имат някакъв шанс да премахнат заклинанието, но нямаха представа.

Натан се наведе и докосна с два пръста слепоочието на изпадналата в безсъзнание жена. Изправи се и безпомощно поклати глава пред въпросителното изражение на Зед.

Ничи за пръв път виждаше подобно нещо. Отначало Зед започна да потърква замислен брадичката си и да мърмори, че естеството на магията му се струва странно познато, обаче не можа да каже каква е. Въпреки настоятелността на Ничи и собствените му отчаяни усилия да направи нещо Зед не можеше да се сети откъде му е познато това заклинание — макар да беше сигурен, че би трябвало да знае за какво става въпрос. Нали все пак беше Първи магьосник; беше прекарал по-голямата част от живота си в изучаване на подобни неща. Би трябвало да може да определи в каква паяжина е оплетена жената. Ничи беше уверена, че ако Джебра беше в съзнание, работата би била далеч по-лесна, но Зед не искаше да търси извинения за неспособността си да определи с какво заклинание си имаха работа.

Ничи чу някаква суматоха в коридора, а Натан подаде глава през вратата, за да види какво става.

— Какво се е случило? — чуха някой да вика отдалеч. Беше Ан, която тичаше по коридора, придружавана от Рика. Накрая стигна пред вратата. — Какво има?

Тя влезе в стаята, останала без дъх, и Натан отпусна едрата си ръка на рамото й.

— Нещо се е случило с Ричард.

От прошарената й коса, вързана на хлабав кок, стърчаха няколко косъма — сякаш разрошени пера. Изпитателният й поглед се плъзна върху присъстващите в стаята, за да прецени колко сериозно я гледа всеки от тях. Този маниер на влизане в ситуацията беше типичен за Ан. Като Прелат на Сестрите на светлината, от нея винаги се излъчваше някакво властно присъствие, от което се страхуваха всички — като се започне от най-високопоставените Сестри и се стигне до момчетата от конюшнята. Въпреки че Ничи вече не беше Сестра на светлината тя винаги заставаше нащрек, когато се появеше бившата й наставница. Ниският ръст на жената в никакъв случай не намаляваше заплашителния й вид.

Ан изгледа изпитателно Натан.

— Какво е станало? Момчето ранено ли е…?

— Още не знам — каза Натан и вдигна ръка, за да предотврати потока от въпроси, с които очакваше да бъде засипан. — Остави жената да обясни.

— Това, което знаем със сигурност, е — каза Ничи, щом Ан насочи строгия си поглед към нея, — че докато се връщахме от Народния дворец в Плъзгата, звярът ни нападна. Двете с Кара се опитахме да помогнем на Ричард да отблъсне атаката му, но бяхме откъснати от него. Веднага след това усетих някаква много странна магия. После, докато се опомним, двете с Кара се озовахме обратно в Кулата. Ричард не беше с нас. Нямаме представа какво е станало с него, след като беше докоснат от странната сила, която усетих. Не видяхме повече и звяра. Когато се върнахме тук, Джебра се оказа оплетена в някаква магическа мрежа, която според мен е била хвърлена от онзи, който употреби силата, докоснала Ричард в Плъзгата. Тъй като Зед разпозна необикновената й структура, сега знаем, че заклинанието е било направено от вещица.

— А и моят Агиел не действа — каза Кара и вдигна оръжието си. — Връзката ни с Ричард е прекъсната. Вече не можем да го почувстваме.

— Свети Създателю! — прошепна Ан и сведе очи.

Зед посочи жената, която лежеше в леглото пред него.

— Каквато и сила да е употребена, от нея Джебра изпадна в безсъзнание. Не можем да я събудим. Макар да знаем, че това е заклинание, направено от вещица, не ми е ясно как една вещица е способна на подобно нещо — да изпраща магически мрежи от разстояние. От опит знам, че те държат заклинанията при себе си и изобщо не могат да вършат такива неща. Извън техните способности е.

— Убеден ли си, че е работа на вещица? — попита Ан. Зед пое дълбоко въздух, за да обмисли отговора си.

— И преди съм имал работа с вещици. Веднъж одере ли те котка, трудно забравяш болката. Не знам кой точно го е направил, но усещането ми е познато. Била е вещица.

Ничи скръсти ръце.

— Мисля, че знаем съвсем точно коя е била вещицата — Шеста. И не забравяй — това, че разпознаваш в стореното вещерска сила, не означава непременно, че същите способности важат и за човека, който е направил това. В края на краищата това, ако някой разбере, че дадено нещо е извършено от магьосник, това не означава, че той ще знае какви точно качества притежава този магьосник и на какво е способен.

— Така е — призна с въздишка Зед. Натан смени темата за вещицата.

— Джебра каза ли нещо друго за видението, което е получила? Изобщо каза ли нещо?

Зед и Ничи се спогледаха.

— Ами не. Откакто беше докосната от това заклинание, не е проговорила. Миг преди да изпадне в това състояние я чухме да казва: „Звезди. Звезди, паднали на земята. Звезди сред тревата.“

— Звезди… — повтори Натан, докато крачеше напред-назад из малката стая. С едната ръка беше хванал лакътя си, а с пръстите на другата почукваше брадичката си. Накрая той се обърна към Зед: — Страхувам се, че подобно прозрение не ми говори нищо. Вероятно е изказала гласно само част от него. А в такъв случай не остава много, за което да се захвана.

Сърцето на Ничи се сви. Беше се надявала, че Пророкът ще може да дешифрира думите на прорицателката. Ан се почеса по носа, не знаеше какво да каже.

— В такъв случай е възможно… — Тя се прокашля. — … да сме загубили Ричард. Тази вещица да го е убила.

Кара пристъпи заплашително към нея.

— Господарят Рал не е мъртъв!

Сред отекналата тишина Зед се надигна от стола. Хвърли на Кара предупредителен поглед, после се обърна към Ан:

— Аз също мисля, че не го е убила.

Ан премести погледа си от разгневената Кара към Зед.

— За нея знам защо не вярва. Но защо ти не вярваш?

— Заради жената, която лежи в това легло — посочи той Джебра.

— Какво искаш да кажеш? — сбърчи вежди Ан.

— Ами, първото видение, което получи Джебра след паузата от няколко години, беше за Ричард.

— Така е — обади се Ничи. — Видя какво ще му се случи. Предупреди ме изрично да не го оставяме сам нито за миг.

— И все пак го оставихте — повдигна вежда Ан. Ничи не обърна внимание на подмятането й.

— Да. Бяхме принудени — заради звяра. Той беше непредвидим фактор, едно случайно зло.

Когато Ан я погледна с още по-голямо недоумение, Зед обясни:

— Стигнахме до предположението, че планът на тази вещица е бил да докосне Ричард със силата си. Обаче звярът се е появил в най-неподходящия момент, проваляйки внимателно замисления й план.

Ан се намръщи още повече.

— Как по-точно?

— Звярът й е попречил да хване Ричард, както е планирала — каза Ничи. — Заради него е загубила Ричард в Плъзгата — както го загубихме и ние. Сега и тя има проблем: трябва да го открие.

— Затова е направила същото, което и ние — продължи Зед. — Дойде тук или поне изпрати силата си, за да разбере от прорицателката къде е той.

— Да е търсила пророчество? — възкликна Ан. — Вещиците виждат нещата в потока на времето. Защо ще й е на една вещица прорицателка?

— Да, те виждат някои неща — разпери ръце Зед, — но съм сигурен — и Натан може би ще го обясни по-добре от мен, — че не могат да видят точно каквото искат да видят и когато пожелаят.

Натан кимна утвърдително.

— В пророчеството има елемент на случайност. То идва когато дойде, а не когато ти се ще на теб. Може би магьосниците от древността са знаели как да използват пророчеството, когато си поискат. Но така или иначе, тяхното познание днес е загубено. При пророчество рядко се случва да видиш събитията, които искаш да видиш.

Зед вдигна пръст, за да подчертае важността на думите си.

— Вероятно Шеста — чрез дарбата си или чрез заклинанието — е видяла, че Джебра вече е получила видение, разкриващо какво ще се случи с Ричард и къде ще се намира той в следващия момент. Затова просто се е намъкнала в мислите на Джебра и е откраднала отговора.

— Мисля, че това е причината да не можем да събудим Джебра — рече Ничи. — Шеста едва ли би искала някой друг да получи информацията, с която тя вече разполага. Чухме Джебра да казва на глас само няколко думи, обаче съм готова да се обзаложа, че Шеста е измъкнала всичко — цялото видение — от мозъка на Джебра. След което е принудила Джебра да скочи от балкона, за да се самоубие и така да не може да разкрие на друг видението си. Но тъй като ние предотвратихме самоубийството, заклинанието я е подтикнало да изпадне в безсъзнание. От разстояние е много по-лесно да накараш някого да се самоубие, отколкото да го убиеш — а резултатът в крайна сметка е един и същ.

Докато слушаше, Натан свъси вежди. Продължи да барабани с пръсти, прехвърляйки събитията в главата си.

— Значи мислите, че във видението си Джебра е разкрила, че Ричард ще намери звезди, паднали на земята? Че ще се озове на място, където сред тревата има звезди? Да речем, някъде, където са паднали метеорити?

— Така изглежда — кимна Зед, кръстосал ръце зад гърба си.

Натан, забил поглед някъде в далечината, размишляваше и от време на време кимаше на себе си. Ан не изглеждаше толкова убедена.

— Значи ти мислиш, че Ричард е жив — каза тя — и че тази вещица, Шеста, го е омагьосала по някакъв начин?

— Двамата със Зед стигнахме до това заключение — потвърди Ничи с уверено кимване.

Ан се наведе по-близо до бившата си възпитаница.

— И с каква цел? Да иска да го убие — това го разбирам, но защо ще иска да го залови?

— Шеста ограби вещицата, която живееше тук, в Новия свят — Шота — отвърна Ничи, без да сваля очи от втренчения поглед на Сестрата. — Защо? И какво отне Шеста на Шота? Отне й компаньона — Самюъл — отговори тя на собствения си въпрос. — А у Самюъл е Мечът на истината, който преди принадлежеше на Ричард.

Ан я изгледа така, сякаш току-що бе изгубила нишката на мисълта й.

— И какво общо има това с всичко останало?

— За какво използваше Самюъл меча? Какво открадна той? — попита Ничи.

— Една от кутиите на Орден — облещи очи Ан.

— От Сестрата на мрака — продължи Ничи, — с помощта на Меча на истината.

— Но защо тази жена Шеста ще иска Ричард? — Ан погледна Зед в недоумение.

Зед заби поглед в пода, докато потриваше с пръсти веждата си.

— За да отвори точната кутия на Орден, човек трябва да разполага с една много важна книга. Мисля, че тъкмо вие двете би трябвало да сте добре запознати с нея.

Натан зяпна, осъзнал за какво става дума.

— „Книгата на преброените сенки“ — прошепна Ан.

— Единственото копие на тази книга сега съществува в главата на Ричард — кимна Зед. — Той я наизусти, след което изгори оригинала.

— Ние трябва да намерим Ричард преди нея — рече Ан.

Зед изпъшка подигравателно и повдигна театрално вежди в пресилена изненада, един вид, на него не би му хрумнало подобно нещо.

— Сега имаме по-неотложен проблем — каза Ничи.

Кара, застанала в другия край на стаята, размаха Агиела си.

— Докато не намерим Господаря Рал, връзката ще е прекъсната.

— А без връзката всички сме застрашени от пътешественика по сънищата.

Осъзнала този факт, Ан изгуби ума и дума.

— Трябва веднага да предприемем нещо — добави Зед. — Заплахата е съвсем реална, а времето ни притиска. Ако бездействаме, може всеки момент да изгубим войната.

— Накъде биеш? — попита Натан, изпълнен с подозрения. Зед изгледа намръщения Пророк.

— Трябва ти да станеш Господарят Рал. Не можем да рискуваме нашите хора да останат без връзка нито миг повече. След това трябва незабавно да заминеш за Народния дворец.

Натан не каза нищо, само продължи да гледа мрачно. Той беше висок, широкоплещест мъж. Бялата му, дълга до раменете коса му придаваше внушителен вид. Сърцето на Ничи се сви при мисълта, че някой друг може да заеме мястото на Ричард като Господаря Рал.

Обаче алтернативата беше да допуснат пътешественикът по сънищата да опустоши мозъците им. Много добре знаеше какво означава това. Знаеше, че връзката с Ричард не само й спаси живота, но и й показа какво е да изпитваш радост от този живот. Тази връзка не беше просто формално признаване на властта на Господаря Рал, което бе задължен да направи всеки д’харанец. Чрез тази връзка Ничи изразяваше дълбокото си преклонение пред мъжа Ричард — мъжа, когото бе обикнала още в мига, когато съзря искрата на живота в сивите му очи. Той й показа не само как да заживее отново, но и я научи да обича.

Преглътна мъката, която изпита при тази мисъл, защото знаеше, че никога няма да го има… Нещо по-лошо — знаеше, че сърцето му принадлежи на друга, на една жена, която Ничи дори не си спомняше. Тя би се радвала да си спомни тази Калан, да знае, че е умна, влюбена и красива, защото тогава би могла да се радва заради Ричард. Беше й трудно да се радва сега, когато той обичаше някакъв призрак.

— Разбирам — каза накрая с плътния си глас Натан.

Изражението на Ан показваше, че тя има хиляди възражения, едно от които беше възрастта на Пророка. Все пак успя да ги потисне, давайки си сметка за последиците на това да останат без Господаря Рал.

— Д’Харанската армия се намира недалеч от Двореца — рече Натан. — Скоро ще са принудени да се изправят срещу ордите на Джаганг. Мисля, че имате право. Бих помогнал най-добре на каузата ни, ако съм там.

Ничи още не го бе споделила с никого от тях. Прокашля се, за да се увери, че гласът няма да й изневери.

— Ричард разговаря с командния състав на армията. Това бе причината да иска да отиде в Д’Хара. Обясни им, че не бива да влизат в битка с Императорския орден, защото няма никаква надежда за победа.

Лицето на Ан пламна.

— И какво според него трябва да направят, след като не бива да се сражават с армията на Ордена. Какво им остава?

— Да опустошат Стария свят — отсече Ничи. Зед, Натан и Ан я изгледаха в мълчание.

— Какво им е заповядал да направят? — попита Зед, не повярвал на чутото.

— Това е единственият начин — рече Ничи. — Не можем да се надяваме да разгромим силите им. Вместо това Ричард има намерение армията на Д’Хара да пречупи волята им да се бият. Това е единствената ни възможност.

— Добри духове — прошепна Зед и й обърна гръб. Отиде до прозореца и остана там, загледан в нощта. Накрая се върна, а в очите му напираха сълзи.

— Бил съм в неговото положение. Наложи ми се да разпоредя нашите сили да постъпят както е нужно. — Той пак поклати глава. — Бедното момче. Страхувам се, че е прав. Трябваше сам да се сетя за това. Предполагам, че просто не съм искал да го сторя. Понякога се иска голям кураж да направиш това, което е нужно.

Кара пристъпи напред и падна на коляно пред Натан. Преклони глава.

— Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Зед също падна на коляно, последван от Рика и Ничи. Накрая, макар и неохотно, примера им последва и Ан.

— Господарят Рал ни ръководи — подхванаха всички в един глас. — Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Натан стоеше сред стаята висок и смълчан, сключил длани, загледан в сведените глави — същински Господар Рал. Когато приключиха с отдаването, всички се изправиха, някак смутени от неизказаната значимост на стореното току-що и от съзнаването на неговата важност — Ричард вече не беше Господарят Рал.

— Готово — възкликна Кара и като изпробва жизнеността на елегантното си червено оръжие, впери в него воднистите си сини очи. — Моят Агиел отново оживя — рече Кара и тъжно се усмихна. — Връзката е възстановена. Всички д’харанци ще я усетят и ще разберат, че отново имаме господар Рал.

Натан изпусна дълбока въздишка.

— Поне с това можем да се утешим — рече той.

— Натан — каза Зед на Пророка, — трябва веднага да заминеш за Д’Хара. На изток оттук в Д’Хара, в по-широките планински проходи, има вражески войски, които продължават с опитите си да ни изненадат в гръб. Ще ти покажа откъде би могъл да ги заобиколиш.

— най-добре ще е Господарят Рал, пазителят на връзката, да се присъедини към тези, които са сами в Народния дворец.

— Ами армията на Джаганг? — попита разтревожена Ан, след като Натан кимна в знак на съгласие. — Как мислиш ще реагира Джаганг, като разбере, че армията на Д’Хара се е изпарила, малко преди той да е успял да я обкръжи?

— Ще обсади Народния дворец — сви рамене Зед. — Вирна и част от Сестрите ще бъдат там, за да помогнат при защитата. Народният дворец обаче е построен под формата на заклинание, което усилва многократно силата на династията Рал и потиска способностите на всички останали. Вирна и Сестрите няма да могат да разчитат на цялата си сила. В момента Натан е единственият Рал, на когото трябва да помогнем да защити Двореца и народа си.

— Поради което трябва да замине незабавно за Народния дворец — каза Ничи.

— Още тази нощ — добави Зед.

Натан премести погледа си от Зед към Ничи.

— Разбирам. Ще направя всичко, което е по силите ми. Да се надяваме, че един ден Ричард ще може да поеме поста от мен.

От тези му думи на Ничи като че ли й стана малко по-леко.

— Ще работим за това — увери го Зед.

— Можеш да бъдеш сигурен — допълни Ничи. Кара насочи посочи Пророка с Агиела.

— И гледай да си избиеш всякакви налудничави мисли, че ще запазиш този пост. Той принадлежи на Господаря Рал.

— Сега аз съм Господарят Рал — повдигна вежда Натан.

— Разбираш какво имам предвид — изгледа го кисело Кара.

Натан бавно се усмихна.

— Хич не си развихряй въображението, Господарю Рал — сръчка го с пръст в ребрата Ан. — Идвам с теб, за да съм сигурна, че ще се стараеш да не си навличаш неприятности.

— Мисля, че на един Господар Рал няма да му е излишен адютант — сви рамене Натан. — Ти си подходяща.