Тери Гудкайнд
Призраци (32)

Тридесет и втора глава

СЛЕДВАНА ПЛЪТНО ОТ КАРА, Ничи тичаше през осветения с факли коридор, застлан с пъстроцветни килими, които заглушаваха стъпките им. Минаваха покрай потънали в мрак входове, покрай стаи с оскъдна мебелировка, осветени от топлата светлина на газени лампи. Магьосническата кула, грамадна почти колкото планината, приютила я под мощните си каменни рамене, изглеждаше празна и обитавана от духове. Ничи беше прекарала десетилетия в обширния комплекс, известен като Дворецът на пророците, който в някои отношения напомняше на Кулата. Само че в Двореца живееха стотици хора — като се започне от Прелата и се стигне до момчетата, които се грижеха за конюшните. Това бе мястото, където се обучаваха младите магьосници. Магьосническата кула съществуваше, за да служи на хората, но стоеше мълчалива и необитавана от тези, които й бяха дали живот. Ако на света съществуваше изоставено място, то грамадната Кула беше тъкмо такова.

Кара тичаше с всички сили, подтиквана от верността и обичта си към Ричард. И от страха, че му се е случило най-лошото. Ничи тичаше също толкова бързо, подгонена от ужаса дори да си помисли, че е възможно той да е мъртъв, сякаш се опитваше да надбяга самата смърт. Тя не можеше да си позволи дори да предположи подобно нещо, камо ли да се остави да бъде сломена от отчаяние. За нея светът без Ричард би бил мъртъв свят.

Кара се плъзна по гладкия сив мрамор, за да намали скоростта си и да успее да вземе завоя. В същия момент Ничи прегърна централната колона на едно стълбище и се втурна нагоре по широките стъпала от черен гранит. Прозорците високо горе бяха потъмнели и зееха като черни дупки. Стълбището, осветено от полупрозрачни сфери, обикаляше вътрешността на кула, извисяваща се до невероятни висоти, поради което Ничи имаше чувството, че се намира на дъното на много дълбок каменен кладенец.

Шумът от стъпките им отекваше като шепота на духовете на отдавна умрелите хора, които някога бяха вървели по същите коридори, изкачвали същите стъпала, бяха се смели, обичали и живели тук. Стъпила на горната площадка на третата поредица от стъпала, Ничи се втурна по просторния коридор, ширнал се пред погледа й. Краката й пулсираха болезнено от неистовото усилие. Докато тичаше покрай червенокафявите пиластри от черешово дърво, които разделяха огромни цветни панели от оловно стъкло, тя посочи напред, за да даде знак на Кара, че при следващото разклонение ще завият надясно.

Накрая, след като навлязоха в лабиринт от по-малки коридори, които водеха до крилото, където се бяха настанили, Ничи мярна в далечината Зед, който вървеше към тях, следван плътно от Рика. Старият магьосник имаше мрачен вид. Спря и ги изчака да приближат.

— Какво има? — попита той, явно разбрал по изражението на лицата им, че нещо не е наред.

— Къде е Господарят Рал? — попита застаналата зад него Рика.

Изражението на лицето й беше познато на Ничи. Кара изглеждаше по същия начин, след като установи, че Агиелът й не действа. Ничи погледна Рика в ръцете и видя, че тя стиска с побелели пръсти своя Агиел — също като Кара. Значи символите на връзката им с Господаря Рал наистина бяха мъртви.

— Къде е внукът ми? — попита с болезнена тревога в гласа Зед. — Защо не е с вас?

Последните думи прозвучаха като обвинение, все едно искаше да им напомни за предупреждението, отправено от Джебра, преди да тръгнат, както и за даденото от Ничи обещание.

— Зед — рече тя, — не сме съвсем сигурни.

Магьосникът вдигна рязко глава и рошавата му бяла коса щръкна на всички страни. Погледна я така, както гледа магьосник, поел в свои ръце съдбата на обезсърчен човек.

— Не го усуквай, дете.

Ако положението не беше толкова сериозно, Ничи би се засмяла при тези думи.

— Бяхме заедно в Плъзгата на път за Кулата — заобяснява Ничи. — Някъде по време на пътуването — не знам къде точно, защото няма как да се разбере — бяхме нападнати от звяра.

— От звяра ли? — изгледа я Зед. Тя кимна в знак на потвърждение.

— И после?

— Не знам какво стана. — Ничи разпери отчаяно ръце, като се опитваше да намери думи, за да опише случилото се. — Опитахме се да се съпротивляваме. Той ни атакува с ръце, подобни на змии. Посягаше да ни сграбчи с тях. Опитах се да използвам моя Хан срещу него…

— В Плъзгата!?

— Да, но не постигнах почти никакъв ефект. Опитах всичко, което ми дойде наум. После звярът буквално ни откъсна от Ричард — и Кара, и мен. Не можахме да го намерим в тъмнината. Опитахме, но не го намерихме — не се видяхме и една друга. Както споменах, в Плъзгата е невъзможно да определиш къде се намираш. Нито виждаш, нито чуваш. Доста объркващо е. Така че въпреки всичко, каквото и да правехме, просто не можахме да намерим Ричард.

С всеки изминал момент Зед се разяряваше все повече.

— Тогава защо сте тук, вместо в Плъзгата — защо не го търсите?

— Плъзгата ни изхвърли — рече Кара. — Озовахме се обратно в Кулата. Двете с Ничи се опитахме, всяка по свой начин, да намерим Господаря Рал, обаче… всичко се оказа напразно. Не открихме нито звяра, нито Господаря Рал. После Плъзгата ни изхвърли тук, на мястото, към което се бяхме отправили, когато бяхме нападнати.

— Все пак не разбирам какво правите тук? — попита отново със заплашителен тон магьосникът. — Защо не сте се върнали обратно в Плъзгата, за да продължите да го търсите, или още по-добре — да накарате Плъзга да ви каже къде е?

Ничи видя как магьосникът стисна юмруци. Знаеше как се чувства. Стисна го леко за ръката.

— Зед, Плъзгата не пожела да ни каже къде е той. Повярвай ми, опитахме. Не знам, може би има начин да я накараме да го стори, но мисля, че има по-добро решение… Знам кой може да ни каже къде е Ричард. Джебра. Нямаме повече време за губене. Мисля, че Джебра може да ни даде отговора по-скоро, отколкото Плъзгата.

Зед стисна устни, замисляйки се върху думите й.

— Струва си да опитаме — рече накрая. — Обаче имайте предвид, че тя не е много на себе си, откакто заминахте. Почти през цялото време плаче, на моменти изпада в неудържима истерия. Какво ли не правихме, за да я успокоим, но уви — нищо не помогна. Опасявам се, че след всичко, което е преживяла, й е още по-трудно да приеме внезапното възвръщане на уникалната й прорицателска способност. Явно за нея е проблем да се оправи с виденията, които започна да получава отново — камо ли пък с това последното.

Накрая все пак успяхме да я убедим да си легне, като се надявахме, че почивката ще възстанови силите й и тя ще може по-добре да се оправя в хаоса на виденията си. Добре че не допусна да изпадне в състояние като на кралица Сирила. Бори се, за да не допусне да попадне в лапите на лудостта. Осъзнава, че би трябвало да може да ни помогне, но в момента отчаянието просто замъглява здравия й разум. Освен това съм убеден, че затрудненията й се дължат на пълното изтощение на организма й. Да се надяваме, че след като поотпочине, ще може да ни разкрие повече от това, което вече ни е казала.

— И какво е то? — попита Ничи с надеждата, че отговорът ще я насочи.

Зед я изгледа за момент.

— Каза, че ще се върнеш без Ричард. Ничи се вторачи в стария магьосник.

— А каза ли какво е станало с него?

— Тъкмо това се опитваме да разберем сега — отвърна очи Зед.

— Моят Агиел престана да действа — обади се Рика. — Не чувствам връзката. Не усещам Господаря Рал. Ами ако е мъртъв?

Зед леко се извърна и вдигна ръка, като че за да я успокои.

— Нека не правим прибързани заключения. Причината може да е всякаква.

Обяснението му не се стори много убедително на Кара.

— Като например? — попита тя.

Зед изгледа Морещицата, докато обмисляше отговора си.

— Не знам, Кара. Просто не знам. Откакто Джебра ми каза, че той няма да се върне с вас, през главата ми мина какво ли не. Възможните варианти са цял куп, но в момента не виждам доказателство за нито един от тях. Но това, което мога да ви обещая, е, че няма да оставим камък необърнат.

Ничи преглътна надигналата се в гърдите й буца.

— Сега най-смисленото, което можем да направим, е да проверим дали ще можем да разберем от Джебра къде е Ричард. Ако успеем да изкопчим това от нея, ще знаем как да действаме. А следователно и ще имаме шанс да му помогнем.

— Ако е все още жив — обади се Рика.

— Жив е — стисна зъби Ничи и я стрелна с гневен поглед.

— Исках само… — преглътна Рика.

— Ничи е права — прекъсна я Кара. — Все пак говорим за Господаря Рал. Жив е. — По бузата й се отърколи сълза. — Той е жив.

— Все пак трябва да сме подготвени за най-лошото — каза с болка в гласа магьосникът. Забелязал изражението на Кара, леко се усмихна: — Като изречеш нещо на глас, не го правиш действително. Станалото — станало. Казвам само, че трябва да бъдем готови за всяка възможност — нищо повече. Това би било разумно от наша страна. И Ричард би постъпил така, ако беше загубил някого от нас, така че със сигурност би искал и ние да направим същото за него. Да не би да мислиш, че не би продължил да се бори, ако нещо се случи с теб? Нямаме право да загърбваме проблемите, пред които сме изправени. Ричард би искал да продължим да се борим заради самите нас.

Ничи си каза, че сега повече от всякога Зед говори в качеството си на Първи магьосник. Сега разбираше откъде Ричард черпи своята решителност.

Кара изгледа гневно стареца.

— Говориш така, като че ли е мъртъв. А той не е.

Зед й се усмихна и кимна в знак на съгласие — макар и да не се получи много убедително.

— Трябва да говоря с Джебра — каза Ничи. — Засега това е най-доброто начало за нас. Какво ви каза за виденията си?

— Не много — въздъхна Зед. — Минали са години, откакто е получавала видение за последно. А ето че сега получи пак — не само напълно изненадващо, но и явно извънредно ужасно. Вече започвам да мисля, че е изгубила способността си да получава видения заради онова, което Ричард трябвало да каже за отслабването на магията. Ако е така, тогава получаването на това последното видение е наистина знаменателен момент с огромно значение. Докато е в съзнание и разсъждава по-трезво, способността й да обхване видението си в неговата цялост, заедно с всички събития в него, оставаше някак фрагментарна и непълна.

— Може би ще успеем да й помогнем да събере отделните парчета в едно цяло — подхвана изключително предпазливо Ничи, въпреки че беше твърдо решена да накара прорицателката да стори каквото е нужно.

Зед очевидно не смяташе, че така ще постигнат нещо, но беше готов да опита всичко, вместо да се предаде пред невъобразимото.

— Насам — каза той, обърна се рязко и се втурна по слабо осветения коридор.

Стигнаха до сравнително малка сводеста врата, гравирана със сложна плетеница от лози и листа. Зед, придружаван от Ничи и двете Морещици, леко почука.

— Иди да извикаш Натан — обърна се той към Рика, докато чакаше отговор. — Кажи му, че е спешно и да си стяга багажа. Ще трябва да замине веднага.

Ничи подозираше какво ще иска Зед от Натан, но прогони тази мисъл от главата си. Това би я накарало да приеме немислимото. Предпочете да се съсредоточи върху предстоящата задача. Трябваше да направи така, че Джебра да й каже къде е Ричард; да й каже какво се е случило с него. Ако се наложи, Ничи беше готова да използва дори дарбата си, за да постигне целта си.

Когато Рика се отдалечи надолу по коридора, Зед пак почука, този път малко по-силно. Не последва отговор и той погледна през рамо Ничи, като подръпваше ръкава на семплата си роба.

— Усещаш ли нещо… странно?

Ничи бе толкова вглъбена в тревожните си мисли и терзания, че не беше обърнала внимание. В края на краищата, намираха се в Кулата. Беше пълно с всякакви защити, поставени, за да предпазват от нежелани посетители.

Изтласка мислите си на заден план и се съсредоточи върху усещанията си.

— Сега, след като ми каза, наистина усещам нещо… странно.

— Какво по-точно? — попита Кара и Агиелът се завъртя в ръката й. В първия миг се сепна стресната, после изведнъж се сети.

Ничи леко отклони ръката на магьосника от дръжката, преди той да е понечил да отвори вратата.

— При Джебра няма никой, нали? Да не би да е влязъл Том или Фридрих?

— Едва ли — изгледа я намръщен Зед. — Двамата са навън — патрулират. Бях при нея, когато усетих, че идвате с Кара. Тя беше заспала. Исках да бъда наблизо, ако се събуди и е в състояние да ми каже нещо повече за видението си. Оставих я и излязох да ви посрещна, като се надявах да установя, че е сбъркала за Ричард и той също е с вас. Ан и Натан вече си бяха легнали. Може би някой от тях е дошъл да я види.

— Не са те. Нещо друго е — поклати глава Ничи, напрегнала всичките си сетива.

Зед повдигна очи, докато се мъчеше да си отговори какво ли би могло да е. Имаше вид на човек, който напряга слух да долови някакъв звук. Но Ничи знаеше, че не е точно така — той правеше същото, каквото и тя — използваше дарбата, за да усети онова, което не можеха да видят и чуят; опитваше се да регистрира присъствието на живот. Това, което успя да почувства Ничи, беше, че наблизо са само тримата — тя, Зед и Кара; а зад вратата долови много по-слабо присъствието на Джебра.

Но имаше и още нещо, макар че не би трябвало. Хем усещаше присъствие, хем нямаше чувството, че зад вратата се спотайва друг човек.

Стори й се обаче, че съвсем наскоро изпита нещо подобно. Намръщи се, за да си спомни.

— Защитил съм целия район с допълнителни мрежи — каза й Зед.

— Знам — кимна Ничи. — Усетих ги.

— Абсурд е някой да мине през тях, без да разбера. Дори мишка не би могла да пропълзи през примките, които съм поставил.

— Възможно ли е причината да е в това, за което ни говореше Господарят Рал? — попита тихо Кара. — Дето нещо с магията не било наред? Може ли нещо с дарбата ви да се е объркало и затова да имате странни усещания?

— Искаш да кажеш, че губим дарбата си, така ли? — изгледа я ядосан Зед.

— Не знам много за магията — сви рамене Кара, — но може би точно затова на Агиела ми му стана нещо. Може би това е причината. Господарят Рал беше твърдо убеден, че нещо с магията се е объркало. Възможно е това да се отнася и за дарбата ви. А може и да си правя погрешни заключения пак поради същата причина — защото й има нещо на магията.

Зед изпухтя презрително, за да отхвърли подобна възможност. Вдигна ръка и газените лампи върху масите отстрани на вратата угаснаха.

— Ето, виждаш ли, че на силата ми й няма нищо — прошепна той. Отново постави ръка върху дръжката на вратата и погледна с решителност Ничи. — Бъдете готови за всичко.

— Почакай — спря го тя.

Зед я погледна през рамо. Чертите на лицето му се губеха на слабата светлина, но не й очите му. В тях Ничи откри нещо от очите на Ричард.

— Какво има? — попита той.

— Току-що си спомних нещо, което ме глождеше през цялото време. — Тя се напрегна, за да си припомни всички подробности. Накрая заби пръст във въздуха: — Когато звярът ни нападна, докато пътувахме, изпитах странно усещане. Не му обърнах внимание, защото когато си в Плъзгата, и бездруго се чувстваш толкова особено, че не можеш да прецениш дали това, което си почувствал, е важно, още по-малко пък дали е нещо необичайно. И най-простото нещо може да ти се види изключително, едва ли не истинско чудо. Не знаеш дали това се дължи на струпването на много нови усещания наведнъж или е нещо повече.

— И кога точно изпита това чувство? — попита Зед, внезапно проявил жив интерес към думите й. — През цялото време, докато пътувахте или в някакъв определен момент?

— Не беше през цялото време, а след като звярът ни нападна.

— Бъди по-конкретна. Помисли. Когато сграбчи Ричард или когато хвана теб?

Ничи притисна върховете на пръстите си към слепоочията и затвори очи, като се опитваше отчаяно да си спомни точния момент.

— Не… не, усетих го, след като бях откъсната от Ричард. Не непосредствено след това, а малко по-късно.

— В каква последователност се случи всичко?

— Звярът ни нападна. Ние се съпротивлявахме. Опитах се да използвам дарбата си, но не се получи. Звярът ми причиняваше болка. Ричард извади ножа си, за да пререже някои от пипалата, увити около мен. Благодарение на него не бях смачкана. После звярът откъсна Кара от Ричард. Малко след това откъсна и мен от него. И тогава, след като бяхме разделени… не веднага след това, а малко по-късно, докато трескаво търсех Ричард, изпитах това странно усещане. — Ничи погледна магьосника. — Когато това се случи, вече не усещах присъствието на звяра. Тогава се оглеждах трескаво да намеря Ричард, но не успях. Когато Плъзгата ни отнесе обратно в Кулата, усещането бързо избледня и аз забравих за него.

— Би ли ми описала това усещане? Ничи махна с ръка.

— Беше същото като това, което усещам зад тази врата. Зед я изгледа продължително.

— Изпитала си същото, каквото усещаш зад тази врата? Нещо като… бръмчащ приток на сила?

— Прилича на усещането за магия, която няма източник — кимна Ничи.

— Често пъти магията се рее съвсем свободно из пространството — обади се Кара. — Какво толкова странно има в това?

— Магията не е нещо, което се рее из пространството просто така, от само себе си — поклати глава Зед. — Магията не е съзнателно същество, а това усещане в известен смисъл имитира съзнателно намерение.

— Да — каза Ничи. — И аз бих го описала по същия начин. Тъкмо затова ми се струва толкова странно — защото магия с такова поведение не може да бъде без източник. Това е доминиращо присъствие, което генерира себе си, като установява контрол над полетата на присъствието, но му липсва животът, необходим, за да породи реално присъствие.

— Ти описа прекрасно това, което усещам и аз — Зед се изопна и погледна подозрително към вратата. — Може би ако се приближим още малко, ще го усетим по-добре и ще разберем какво представлява. Ако сме достатъчно близо, може би ще успеем да го анализираме. — Той изгледа първо Ничи, после и Кара. — Само че действаме изключително внимателно, разбрахме ли се?

Тримата се събраха близо до входа, а магьосникът натисна дръжката и бавно открехна вратата. С открехването на вратата Ничи не регистрира усилване на усещането си. Зед първо надникна вътре, а чак след това отвори вратата до край. В стаята беше тъмно и само слабата светлина, идваща от коридора, разкриваше формите и сенките на това, което беше вътре.

Близо до стената вляво Ничи можа да различи празен стол и прилежно сгъната завивка, метната върху облегалката му. Недалеч от входа, пак от същата страна, имаше ниска кръгла маса с лампа върху нея, която не беше запалена. Леглото оттатък масата беше празно. Смачканите чаршафи бяха съборени на купчина върху пода. Ничи и застаналите зад нея Зед и Кара се огледаха, но не видяха Джебра. Може би беше някъде другаде из стаята, но вътре бе твърде тъмно, за да я забележат. Вътре в стаята странното усещане беше по-силно и вътрешните възприятия на Ничи не й помагаха особено.

Зед изпрати искра от своя Хан в лампата. Фитилът беше много къс и светлината не беше достатъчно силна, за да прогони плътните сенки, наслоени по ъглите или около гардероба в далечния край на стаята. От Джебра нямаше и следа.

Ничи потисна обзелото я вълнение и се съсредоточи върху възприятията си, контролирани от нейния Хан. Мина покрай Зед и застана напрегната и неподвижна в центъра на стаята, ослушвайки се. С дарбата си тя се опита да усети друго присъствие, спотайващо се в тъмнината — не откри.

Слаб бриз разлюля завесите. Двойната балконска врата с продълговати тесни прозорчета се разтвори към малкия балкон. Тъй като стаята на Ничи се намираше наблизо, тя знаеше, че оттук се вижда тъмният град долу в полите на планината.

Върху парапета на балкона един тъмен силует закриваше осветяваната от луната околност.

Застанал зад Ничи, Зед увеличи фитила на газената лампа. Сега, след като беше станало по-светло, Ничи видя, че на балкона е Джебра. Беше с гръб към тях, стъпила боса върху широкия каменен парапет.

— Добри духове — прошепна Кара, — тя се кани да скочи.

Тримата замръзнаха по местата си, страхувайки се да направят каквото и да било, за да не стреснат жената и тя да скочи, преди да могат да стигнат до нея. Тя като че ли още не бе усетила присъствието им.

— Джебра — прошепна предпазливо Зед, — дойдохме да видим как си.

Дори да го беше чула, не реагира по никакъв начин. Всъщност Ничи беше на мнение, че Джебра не чува нищо друго, освен обсебващия шепот на магията. Ничи почувства как покрай нея потичат кротки талази непозната сила, които се насочват към прорицателката, застанала като каменна статуя върху парапета. Тя гледаше към град Ейдиндрил, ширнал се в долината далеч долу. Лек бриз разроши късата й коса.

Ничи знаеше, че балконът, който гледаше към долината, не се подава от ръба на Кулата. Но въпреки това под Джебра имаше стотици метри празно пространство, което я делеше от вътрешни дворове, алеи, бастиони и наклонени покриви. При тази височина, ако паднеше случайно или скочеше, нямаше значение, че няма да полети директно към подножието на планината. Със сигурност щеше да се пребие върху каменните стени на Кулата.

— Звезди — отрони с немощен, глух глас Джебра, втренчила поглед в празното пространство пред нея.

Зед стисна Ничи за ръката и я придърпа към себе си.

— Мисля, че някой търси същите отговори като нас — рече той, допрял устни до ухото й. — Подозирам, че някой ровичка в мозъка й. Това е усещане. Имаме работа с крадец — крадец на мисли.

— Джаганг — прошепна Кара.

Ничи знаеше, че предположението й е логично. Сега, след като връзката с Ричард беше прекъсната, теоретично погледнато, Джаганг би могъл да стори такова нещо. Без Ричард, в качеството му на Господаря Рал, всички ставаха уязвими от пътешественика по сънищата.

Вълна от смразяващ страх заля Ничи, когато си спомни как Джаганг обсебваше мозъка и волята й. Без Господаря Рал връзката, която ги защитаваше, беше прекъсната. Докато се рееше в нощта, императорът лесно би установил, че са незащитени. Пътешественикът по сънищата можеше всеки момент, без предупреждение, без да бъде видян и усетен, да се промъкне право в мозъците им и да се настани в мислите им.

Обаче Ничи познаваше Джаганг. Знаеше какво е усещането, когато той обсеби нечий мозък. Та нали в един период от живота си тя бе негова робиня — той я контролираше, властваше над мислите й чрез ужасното си присъствие. Това тук беше различно.

— Не — каза тя, — не е Джаганг. Това, което усещам, е по-друго.

— Как можеш да си сигурна? — прошепна Зед.

Ничи най-после отмести погледа си от Джебра и се обърна към намръщения магьосник.

— Ами, по една причина — прошепна в отговор тя. — Ако беше Джаганг, нямаше да усетиш нищо. Пътешественикът по сънищата не оставя следи. Невъзможно е да разбереш, че е проникнал в мислите ти. В случая е съвсем различно.

Зед потърка голобрадото си лице.

— И все пак усещането ми е някак познато — отрони по-скоро на себе си той.

— Звезди — рече отново Джебра и се обърна към мрака отвъд балкона.

Зед понечи да тръгне към нея, но Ничи го сграбчи за ръката и го задържа.

— Почакай — прошепна тя.

— Звезди, паднали на земята — каза с гробовен глас Джебра.

Зед и Ничи се спогледаха.

— Звезди сред тревата — продължи прорицателката със същия глух глас.

Зед изтръпна.

— Добри духове, най-сетне го разпознах.

— Присъствието ли? — надвеси се към него Ничи. Магьосникът бавно кимна.

— Това е усещането, когато вещица упражнява силата си. Джебра разпери ръце и ги вдигна във въздуха.

— Кани се да скочи! — извика Ничи, щом Джебра започна да се накланя напред, за да полети в мрака.