Тери Гудкайнд
Призраци (26)

Двадесет и шеста глава

РЕЙЧЪЛ СЕ ПРОЗЯ. Като че изневиделица, Вайълет се извъртя и я зашлеви толкова силно, че я събори от камъка, върху който седеше.

Слисаната Рейчъл се надигна на една ръка. Тя покри бузата си с длан и зачака пронизващата болка да отшуми и погледът й да се проясни. Видимо доволна, Вайълет се върна към работата си.

Рейчъл беше толкова изтощена от прекараната безсънна нощ, че не внимаваше и позволи ударът на Вайълет да й дойде като гръм от ясно небе. Очите на Рейчъл плувнаха в стипчиви сълзи от болка, но тя не беше толкова глупава, че да каже нещо или да покаже, че я боли.

— Да се прозяваш е, меко казано, неучтиво и показва грубо неуважение. — Пухкавото лице на Вайълет се извърна през рамо. — Ако не се държиш както трябва, следващия път ще използвам камшика.

— Да, Кралице Вайълет — отвърна Рейчъл треперливо. Знаеше прекрасно, че Вайълет не е по празните заплахи.

Рейчъл беше толкова уморена, че едва си държеше очите отворени. Някога тя бе изпълнявала ролята на компаньонка на Вайълет, но сега явно не беше нищо повече от обект на малтретиране.

Вайълет беше станала изключително отмъстителна. Нощем пристягаше устата на Рейчъл с метално приспособление. Рейчъл бе принудена да си пъхне езика в нещо като клюн, изкован от две плоски, набраздени парчета желязо. След това пристягаха челюстта й, докато си прехапе езика.

Рейчъл разбра, че съпротивата само й докарва камшични удари, след което стражите идваха, отваряха й устата насила, измъкваха й езика с клещи по ужасно болезнен начин и в крайна сметка пак постигаха своето. Нямаше начин да им се измъкне — езикът й нямаше къде да отиде. След като пъхнеха езика й в клюна, желязната маска, която бе свързана с него, щракваше около главата й, за да обездвижи езика й.

При това положение Рейчъл не можеше да говори. Всъщност дори трудно преглъщаше.

После Вайълет я заключваше в някогашната й желязна клетка, за да прекара там нощта. Обяснението й беше, че иска Рейчъл да разбере какво е да не можеш да говориш и да те боли.

А болката беше влудяваща. След цяла нощ в желязната клетка, при това с ужасното метално приспособление около езика си, Рейчъл имаше чувството, че е на ръба на лудостта. В началото, ужасена от това, че е сама, че не може да помръдне, камо ли да излезе от клетката или да свали отвратителната щипка, тя се мяташе и крещеше. Вайълет само се изкикотваше и мяташе върху клетката тежко чергило, за да заглуши писъците на Рейчъл. Но единственото, което постигаше с пищенето, беше, че металните челюсти се забиваха още по-болезнено в езика й и го разкървавяваха.

Това, което успя да я накара да престане да вдига врява, беше, че Вайълет дойде и долепи лице до прозорчето, след което каза, че ако Рейчъл не млъкне, ще накара Шеста наистина да й изтръгне езика. Рейчъл знаеше, че вещицата няма да се поколебае да изпълни желанието на Вайълет.

От този момент нататък тя не издаде нито звук. Просто се сви на кълбо в миниатюрния си затвор и се опита да си припомни всичко, на което я бе учил Чейс. В крайна сметка това я успокои.

Чейс би й казал да не мисли за положението, в което се намира, а да търси начин да се измъкне. Чейс я бе учил да търси в поведението на хората повтарящи се модели и моменти, когато не внимават. Докато лежеше в желязната клетка нощ след нощ, тя правеше точно това. Така или иначе сън не я хващаше, само чакаше да дойде утрото и стражите да я измъкнат от клетката и да махнат приспособлението от устата й.

Рейчъл почти не можеше да яде, защото езикът й беше разранен — не че по принцип й даваха кой знае какво за ядене. Всяка сутрин, след като сваляха клюна от устата й, езикът й пулсираше болезнено в продължение на няколко часа. Челюстта също я болеше, защото приспособлението държеше устата й отворена цяла нощ. Когато ядеше, изпитваше болка. А храната имаше вкус на метал. Болеше я и когато говори, затова казваше нещо само когато трябва да отговори на въпрос на Вайълет. Вайълет, виждайки, че Рейчъл избягва да говори, понякога се усмихваше презрително и я наричаше „малката ми мълчаливка“.

Рейчъл се почувства тотално сломена от факта, че пак попадна в лапите на злата Вайълет, но онова, което разбиваше сърцето й, бе липсата на Чейс. Не можеше да си избие от главата спомена за тежко ранения си приятел. Мъката й беше неописуема. Самотата, душевната болка и нищетата й сякаш нямаха край. Когато Вайълет не беше заета с уроците си по рисуване или с раздаването на заповеди, или с пробването на накити и дрехи, се забавляваше, като причиняваше болка на Рейчъл. Обичаше да й припомня как някога я бе заплашвала с факла, след което хващаше Рейчъл за ръката и слагаше в шепата й жив въглен от огнището. Въпреки всичко мъката на Рейчъл по Чейс й причиняваше по-силна болка от всичко, което й правеше изобретателната Вайълет. Без Чейс нямаше почти никакво значение какво ще се случи с нея.

Вайълет искаше да „превъзпита“ Рейчъл, така казваше, заради ужасните неща, които Рейчъл бе извършила. Вайълет беше решила, че отрязването на езика й до голяма степен се дължи именно на Рейчъл. Вайълет й каза в прав текст, че ще мине доста време, докато Рейчъл заслужи прошка за такова тежко престъпление, за това, че бе проявила неуважение, като избяга от двореца. Вайълет тълкуваше бягството на Рейчъл като недопустима липса на благодарност от страна на едно безполезно сираче за проявената към него „щедрост“. Обичаше да се връща отново и отново и с най-големи подробности към това колко неприятности си били създали тя и майка й заради Рейчъл и как в замяна получили само груба неблагодарност.

Рейчъл подозираше, че когато Вайълет в един момент се умори да й причинява болка, просто ще я убие. Беше я чувала да дава смъртни присъди на затворници заради „тежки престъпления“. Беше достатъчно някой да не й хареса или пък Шеста да й каже, че еди-кой си е заплаха за трона, и Вайълет на мига заповядваше да бъде екзекутиран. И ако въпросният човек допуснеше ужасната грешка да се усъмни в легитимността на поста й, Вайълет разпореждаше той да получи бавна и мъчителна смърт. Понякога дори присъстваше на екзекуцията, за да се увери, че всичко е така, както е заповядала тя.

Рейчъл си спомни времето, когато Кралица Милена заповядваше екзекуции, а Вайълет обичаше да ходи да гледа. Като нейна компаньонка Рейчъл също трябваше да присъства. Рейчъл винаги извръщаше очи от потресаващата гледка. Не и Вайълет.

Шеста бе създала стройна система, която даваше възможност на хората да доносничат тайно за хора, казали нещо против Кралицата. Беше посъветвала Вайълет да раздава награди на доносниците — за проявената лоялност към трона. Вайълет плащаше щедро за всяко име на изменник.

В сравнение с времето, когато Рейчъл бе пребивавала в двореца на Кралица Милена, Вайълет бе развила нова страст към причиняването на болка. Шеста обичаше да казва, че болката е добър учител. Вайълет се главозамайваше от мисълта, че държи живота на хората в свои ръце, че притежава властта да раздава болка.

Наред с другото, бе станала и изключително подозрителна към всички. Към всички, освен към Шеста, която за нея бе единственият човек, на когото можеше да има доверие. Вайълет нямаше капка доверие на никой от „верните си поданици“ и често ги наричаше нищожества. Рейчъл си спомни, че Вайълет наричаше и нея по този начин.

По времето, когато Рейчъл живееше в двореца, всеки внимаваше да не попадне на когото не трябва. Хората се страхуваха от Кралица Милена, и то с основание. Но въпреки това от време на време се случваше тук-там да се чуе весел смях и да се види усмивка. Перачките клюкарстваха, готвачите си позволяваха да направят по някоя гримаса над храната, чистачките си подсвиркваха, докато си вършеха работата, случваше се дори войниците да си разкажат по някой виц, докато патрулират из коридорите на двореца.

Но появеше ли се Кралица Вайълет или Шеста, настъпваше гробна тишина. Никой, било то чистачки, перачки, шивачки, готвачи или войници, не се усмихваше, не се смееше. Те бяха сковани от постоянен страх, който бе изписан на лицата им през цялото време, докато си вършеха работата. Сега в атмосферата в двореца се усещаше неподправен ужас, че по всяко време всеки би могъл да бъде уличен в нещо. Хората се надпреварваха един през друг да демонстрират уважението си към Кралицата, особено пред мрачната й съветничка. Страхуваха се от Шеста не по-малко, отколкото от самата Вайълет. Щом Шеста се усмихнеше с онази нейна особена, безчувствена, змийска усмивка, всички се вкаменяваха, облещваха очи, по челата им избиваше пот. Отдалечеше ли се вещицата, си отдъхваха.

— Ето тук — рече Шеста.

— Какво тук? — попита Вайълет, дъвчейки.

Рейчъл се отпусна обратно на камъка, където седеше.

Отбеляза си наум, че трябва повече да внимава. Този шамар си беше по нейна вина, задето допусна да се разконцентрира. Не, побърза да се поправи тя. Вината е изцяло на Вайълет. Чейс я бе научил да не поема чужда вина.

Чейс. При мисълта за него сърцето й пак се сви. Побърза да насочи мислите си в друга посока, защото ако продължаваше да мисли за него, щеше да избухне в плач. Вайълет проявяваше пълна нетърпимост към всичко, което Рейчъл правеше без нейно позволение. Включително да плаче.

— Погледни тук — • повтори Шеста, като явно започваше да губи търпение. Вайълет продължи да я гледа с неразбиращ поглед, а Шеста прокара пръст по озарената от факлата стена. — Какво липсва?

Вайълет се надвеси и се втренчи в стената.

— Ами…

— Къде е слънцето?

— Ето го тук — сопна й се Вайълет и се изправи, за да размаха пръст пред жълтия диск. — Не виждаш ли, че това е слънце?

— Разбира се, че виждам, че това е слънце, Кралице — рече Шеста и задържа погледа си в нейния. — Но къде се намира то в небето? — усмихна се след малко тя.

Вайълет потупа брадичката си с тебешира.

— На небето ли?

— Да. Къде е на небето? Точно отгоре ли? — Шеста вдигна пръст право нагоре. — Дали от нас се иска да разберем, че гледаме право нагоре към слънцето в небето? Пладне ли е?

— Ами не, разбира се, че не е пладне — невъзможно е и ти го знаеш. Би трябвало да е късен следобед — и това го знаеш.

— Нима? И откъде го разбираме? В крайна сметка няма никакво значение какво знам, че трябва да бъде. Рисунката трябва да говори сама за себе си. Аз няма да съм тук, за да я допълвам, нали така?

— Ами да — призна Вайълет.

Шеста пак прокара пръст по стената под слънцето.

— Е, и какво липсва?

— Какво липсва, какво липсва… — заповтаря Вайълет. — А! — Бързо дръпна една права линия там, където Шеста бе прокарала пръста си. — Хоризонт! Трябва да обозначим кое време от деня е, като дадем хоризонт. Казвала си ми го и преди. Сигурно ми се е изплъзнало от мисълта. — Стрелна Шеста с гневен поглед. — Все пак трябва да помня толкова много неща. Не е никак лесно.

— Да, Кралице моя, разбира се, че не е. — Студената усмивка на Шеста бе като залепена за лицето й. Извинявам се, че забравих колко ми беше трудно на мен самата да науча всичко това, когато бях на твоята възраст.

Рисунката, върху която работеше Вайълет, беше по-сложна от всичко друго, изобразено в пещерата, но Шеста не пропускаше да напомни на Вайълет какво и кога трябва да нарисува.

— Гледай оттук насетне да не го забравяш — закани й се с тебешира Вайълет.

— Да, Кралице моя, разбира се. — Шеста внимателно сключи пръсти, присви устни и най-сетне отклони погледа си от Вайълет и го заби в стената. — Сега ни е нужна звездната карта. по-късно, ако желаеш, бихме могли да вземем и този урок, но за момента дали да не ти покажа какво трябва да се направи?

Вайълет погледна натам, накъдето й сочеше Шеста, и сви рамене.

— Добре. — И докато чакаше, продължи да смуче сухара, който ядеше.

Шеста отвори малка книжка. Вайълет се наведе напред и напрегна взор в мъждивата светлина. Шеста почука по страницата с дългия си нокът, а Вайълет най-сетне отхапа от хрупкавия сухар.

— Виждаш ли азимута? Припомни си урока за референтния ъгъл спрямо хоризонта за тази звезда?

— Да… — провлачи Вайълет с вид на човек, който наистина разбира какво има предвид Шеста. — Значи тук трябва да използвам такъв референтен ъгъл, нали?

— Да, точно така. Това е аспект на свързващия елемент, който обединява всичко.

— И на свой ред осъществява връзката с него — кимна Вайълет. — Точно така — продължи замислено тя. — Връзката е едно от нещата, които са нужни, за да бъде поставен на място в момента на осъществяване на окончателната връзка. Това на свой ред превръща хоризонта, който ти начерта току-що, в необходимост за установяването на ъгъла. Иначе ще се получи свободна корелация.

Вайълет продължи да кима.

— Мисля, че сега разбирам защо трябва да се свържат. Ако връзката не е фиксирана — изправи се и посочи дъга от символи, — това би могло да се случи във всеки един момент. Днес, утре, или… или… знам ли, след хиляди години.

— Точно така — усмихна се Шеста.

Вайълет се почувства горда от постижението си.

— Но откъде вземаме всичките тези символи и как разбираме къде да ги използваме в рисунката? И после, откъде знаем, че са ни необходими точно там, където ме накара да ги нарисувам?

Шеста си пое дъх, за да не изгуби търпение.

— Виж сега, бих могла да те науча на всичките тези неща, но ще отнеме около двайсет години обучение. Искаш ли да чакаш толкова дълго, за да си отмъстиш?

— Не — смръщи чело Вайълет.

— Тогава ти предлагам да оставиш на мен да избера най-краткия път към постигането на резултата — сви рамене Шеста.

— Добре.

— Получи основата, Кралице моя. Справяш се чудесно за този етап от разгръщането на таланта ти. Уверявам те, че макар да ти помагам с някои от по-сложните схеми, нямаше да постигнем нищо без забележителния ти талант. Не бих могла да се справя без твоите способности.

Вайълет се усмихна като ученичка, получила похвала. Разгледа още веднъж изображението на страницата, която Шеста държеше отворена пред погледа й, и се върна при стената, за да пречертае внимателно видяното.

Рейчъл остана дълбоко изненадана от факта, че Вайълет се справя толкова добре с рисуването. Всички стени в пещерата, от входа чак до отдалечената зала, където работеха, бяха покрити с рисунки. Беше запълнено буквално всяко ъгълче. На места изглеждаше сякаш новите изображения са наместени в свободните кътчета между по-стари рисунки. Някои от тях бяха доста добри, виждаха се светлосенките. Но повечето бяха доста елементарни — кости, растения, змии или други животни. Имаше нарисувани хора, които пият от чаши с украса от череп и кръстосани кости. На едно място жена, която сякаш бе направена от клечки, излизаше тичешком от горяща къща; самата тя също гореше. Другаде мъж плуваше във водата край потъваща лодка. Следваща сцена изобразяваше как змия ухапва един мъж по глезена. Имаше купища нарисувани ковчези и гробове — всякакви видове. Но всички рисунки си приличаха по едно: изобразяваха ужасни неща.

В цялата пещера обаче нямаше нито една рисунка, която да се доближаваше дори бегло до сложната картина, върху която работеше Вайълет в момента.

Някои от рисунките изобразяваха хора в цял ръст, едни под угрозата на падащи камъни, други — стъпквани от буйни коне. Повечето, макар и с подобно съдържание, бяха по няколко педи високи. Картината на Вайълет обаче беше висока няколко фута, от земята до където можеше да се протегне тя, и продължаваше към дълбините на пещерата. Вайълет бе нарисувала всичко съвсем сама, под зоркото око на Шеста, разбира се.

Това, което най-много притесняваше Рейчъл, бе, че след като Вайълет бе работила известно време над картината, след като бе нарисувала звезди, формули, диаграми и странни сложни символи, в средата на всичко това реши да нарисува човешка фигура.

Човекът беше Ричард.

Картината на Вайълет не приличаше на нищо друго в пещерата. В сравнение с нея останалите рисунки бяха недодялани и детински. Те изобразяваха разбираеми, простички неща — буреносен облак с излизащи от него пунктири вместо дъжд; вълк с оголени зъби; човек, който, падайки на земята, беше притиснал гърдите си с ръце. На стените нямаше почти нищо друго, освен няколко простички символа около фигурите.

Картината на Вайълет беше изпъстрена със съвсем различни неща. Имаше какви ли не числа и мотиви, думи на странни езици, някои написани под схеми, ъглите бяха прилежно обозначени с цифри, из цялата илюстрация бяха разхвърляни странни геометрични символи. Щом Вайълет започнеше да чертае някой от тези символи, Шеста тутакси заставаше до нея, изцяло съсредоточена, напътстваше я за всяка линия, която тя чертаеше, понякога коригираше положението на тебешира още преди Вайълет да го е допряла до стената, за да не би да сбърка. Веднъж Шеста дори се стресна сериозно и сграбчи Вайълет за китката, преди тя да успее да докосне стената. Въздъхнала с облекчение, Шеста внимателно постави ръката на Вайълет където трябва и й помогна да начертае нужния символ.

За разлика от всички други рисунки в пещерата, тази на Вайълет беше разноцветна. Всички останали бяха надраскани набързо с тебешир. На картината на Вайълет се виждаха зелени дървета, синя вода, жълто слънце и червени облаци. Някои от мотивите бяха изцяло бели, докато други бяха разноцветни, но явно боядисани систематично.

Пак за разлика от всички други рисунки, щом излязоха от пещерата и Рейчъл се обърна, видя как различни елементи от картината сияят в мрака. Не беше от тебешира, защото с него бяха нарисувани и други елементи, които обаче не сияеха.

Имаше и една част от един символ, която сияеше на пълна тъмнина. Представляваше странно лице, което се открояваше на фона на тъмната картина, съставена от сложни символи. Осветиш ли го с факла, лицето не се виждаше, превръщаше се в плетеница от линии. Рейчъл така и не можа да разбере коя част на символа на практика съставлява лицето. Но на тъмно то се втренчваше в нея, очите му я следяха, изпращаха я от пещерата.

Но онова, от което я побиваха тръпки, беше фигурата на Ричард. Беше нарисувана толкова добре, че Рейчъл всъщност го разпозна само по лицето.

За нея беше голяма изненада, че Вайълет може да рисува. Но дори да не беше толкова добра, изображението на Ричард пак би било разпознаваемо — по някои детайли. Черните му дрехи бяха нарисувани съвсем точно, съвсем както си ги спомняше Рейчъл. Имаше ги дори някои от символите, които украсяваха пеша на туниката му. Шеста следеше зорко за точното изобразяване специално на тези символи. В картината на Вайълет Ричард бе наметнат с онова златоткано наметало.

Вайълет го бе нарисувала така, че все едно бе стъпил във вода.

Навсякъде около него бяха изобразени вълнисти цветни зони, които Шеста наричаше „аури“. Всеки цвят носеше сложни формули и мотиви, които стояха между зоните и Ричард. Шеста бе казала, че накрая, като последна стъпка, тези вмъкнати елементи между него и същността му ще бъдат свързани, за да създадат преградна бариера. Рейчъл нямаше представа какво означава това, но беше очевидно, че е важно за Вайълет.

Шеста, изглежда, бе много горда с тази част — с елементите на преградната бариера. На моменти просто заставаше пред тях и ги гледаше.

На картината Ричард бе изобразен с Меча на истината, който обаче бе само загатнат — уж беше при него, но и не беше. Изглеждаше едва ли не като част от него. Ричард го държеше така, че пресичаше гърдите му, но Рейчъл някак си не беше сигурна дали наистина би трябвало да го държи, защото бе нарисуван много бледо. Вайълет се постара доста, за да постигне този ефект. Шеста я накара да го коригира няколко пъти, защото бил се получил твърде „веществен“.

Рейчъл се изненада, че Ричард бе нарисуван с меча, който понастоящем се намираше у Самюъл. Но пък, от друга страна, бе напълно естествено да нарисуваш Ричард с меча. Може би и Шеста е била на това мнение.

Вайълет се отдръпна, килна глава на една страна и огледа работата си. Шеста стоеше вцепенена и я гледаше, все едно бе сама с картината. Протегна ръка и внимателно опипа символите около Ричард.

— Колко още остава, докато свържем окончателно отделните елементи? — попита Вайълет.

Пръстите на Шеста се плъзнаха лекичко и плавно по символите, някои от елементите откликнаха на допира й и засияха в сумрачната пещера.

— Малко — прошепна тя. — Съвсем малко.