Тери Гудкайнд
Призраци (2)

Втора глава

— ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО — прошепна Сестра Сесилия, кършейки ръце. Наведе се към Сестра Улиция, очите й се стрелкаха във всички посоки. — Не може да бъде. — Нямаше и следа от вечната й тъповата усмивка.

— Нещо не е наред… — подхвана Сестра Армина, но щом сините й очи погледнаха към Улиция, изречението й увисна във въздуха.

— най-обикновена аномалия — изръмжа шепнешком Сестра Улиция и ги изгледа в упор с леденостуден поглед. Макар и да не бяха раболепни по природа, двете нямаха намерение да спорят с избухливата си водачка.

Само с три големи крачки Сестра Улиция вече стоеше пред Орлан. Сграбчи го за нощницата. С другата си ръка замахна с дъбовата пръчка към Калан, спотаена в сенките край вратата.

— Как изглежда тя?

— Като мокра кокошка — направи неуспешен опит да се пошегува Орлан. Близостта на гостенката явно не му бе особено приятна.

Калан знаеше с абсолютна категоричност, че не бива да се говори със Сестра Улиция с такъв тон, но Сестрата, вместо да избухне от ярост, явно бе не по-малко изумена от Калан.

— Това се подразбира. Искам да ми я опишеш — кажи ми какво виждаш.

Орлан се дръпна, за да се освободи от хватката й. Чертите на лицето му се изопнаха, докато разглеждаше жената, която само той и Сестрите забелязваха на слабата светлина на фенерите.

— Гъста коса. Зелени очи. Красавица. Като изсъхне, ще изглежда още по-добре, но пък така мокрите й дрехи разкриват по-добре какво има отдолу. — Усмивката му никак не се понрави на Калан, макар че, от друга страна, бе много щастлива от факта, че той я вижда. — Има страхотно тяло — додаде той повече на себе си, отколкото на Сестрата.

От краткото му, но красноречиво описание Калан се почувства напълно гола. Докато погледът му я оглеждаше от горе до долу, той повдигна ръка да отрие крайчеца на устните си. Тя чу как пръстът му простърга в неизбръснатото му лице. Една цепеница в огнището се запали и огънят затрептя в стаята, като му осигури още по-добра видимост. Погледът му се плъзна нагоре, докато в един момент застина на място.

— Косата й е дълга като… — Лъстивата му усмивка внезапно се изпари. Примигна изненадан. — Добри духове! — прошепна накрая, бял като платно. Свлече се на коляно. — Простете ми — рече към Калан. — Не ви познах.

Сестра Улиция стовари дъбовата пръчка върху главата му и в стаята проехтя отчетлив пукот; Орлан подгъна и другото си коляно.

— Млък! — изсъска Улиция.

— Какво ти става! — изкрещя ханджийката и се спусна към мъжа си. Коленичи, прегърна го през раменете, за да го подкрепи. Той простена и вдигна огромната си лапа към главата, за да покрие кървавата си рана. Русата му коса под пръстите вече беше подгизнала и потъмняла.

— Всички сте откачили! — Тя притисна главата на мъжа си към гърдите си и върху нощницата й веднага изплува червено петно. Орлан беше като замаян. — На вратата ни почукаха само три жени — освен ако не пътувате в компанията на дух. Как смеете да…!

— Млък! — изръмжа Сестра Улиция с тон, от който Калан потръпна, а ханджийката мигом си затвори устата.

По прозорците продължаваше да ромоли дъжд, в далечината грохотът на мълниите разтърсваше горските масиви. Калан чуваше скърцането на табелата над вратата, която се люлееше напред-назад, подмятана от поривите на вятъра. В къщата цареше мъртвешка тишина. Сестра Улиция стрелна с очи момичето, което вече беше слязло до долната площадка на стълбището, обхванало с ръчички четвъртитата дървена колона.

Сестра Улиция втренчи в нея убийствен поглед, типичен за разярена магьосница.

— Според теб колко сме? — Малката стоеше, облещила очи, твърде стресната, за да може да отговори. — Колко! — повтори Сестра Улиция, този път през зъби и с глас, който накара момичето да стисне колоната така, че пръстите й побеляха от напрежението на фона на почернялото дърво.

— Три — успя най-сетне да пророни детето.

Сестра Армина, която бе придобила вид на затворена в бутилка мълния, се надвеси към другарката си.

— Улиция, какво става? Това би трябвало да е невъзможно. Няма как да стане. Нали направихме верификационни заклинания.

— Външни — додаде Сестра Сесилия.

— Моля? — примигна Сестра Армина срещу по-възрастната си спътничка.

— Направихме външни верификационни заклинания. Вътрешен преглед не сме правили.

— Ти какво, да не откачи? — озъби й се Сестра Армина. — Първо на първо, не е нужно, и второ на второ, де тоя глупак, дето ще тръгне да прави аспектен анализ на верификационно заклинание от вътрешна перспектива! Такова нещо не е правено никога! А и не е нужно!

— Казвам само…

Унищожителният поглед на Сестра Улиция ги накара да млъкнат. Сесилия, чиито мокри къдрици бяха залепнали за главата, явно искаше да довърши изречението си, но размисли и млъкна.

Орлан като че се поокопити, отдели се от прегръдката на жена си и се надигна на крака. От челото му капеше кръв, която се стичаше на струйки от двете страни на широкия му нос.

— На твое място, ханджийо, бих останал на колене — предупреди го Сестра Улиция.

Заплахата в гласа й го разколеба само за миг. Щом се изправи, цялото му същество се тресеше от гняв, окървавената му ръка се отдели от раната на главата му. Изопнал гръб, напъчил гърди, той сви дланите си в юмруци. Калан видя ясно, че яростта му го заслепява и му пречи да различи опасността.

Сестра Улиция даде знак на Калан да стои настрана, като насочи към нея пръчката си. Калан не я послуша и пристъпи напред, с надеждата да промени хода на събитията, преди да е станало твърде късно.

— Моля те, Сестра Улиция, той ще отговори на всичките ти въпроси… убедена съм. Остави го.

Трите сестри изгледаха Калан с изненада и недоволство. Никой не се бе обърнал към нея, нито бе искал мнението й. Тя знаеше, че подобна дързост ще й струва скъпо, но наред с това бе наясно и какво би могло да се случи с домакина, ако нещата не се променят, а точно в този момент й се струваше, че е единствената, която би могла да допринесе за това.

Освен това Калан видя в ситуацията единствения си шанс да разбере нещо за себе си — може би да узнае коя е, а вероятно и да си отговори на въпроса защо единствените й спомени са свързани със съвсем непосредственото минало. Този човек явно я разпозна. Дали не би могло да се окаже, че именно той е ключът, който ще отключи изгубеното й минало. Не можеше да допусне шансът да й се изплъзне, дори да си навлече яростта на господарките си.

Преди Сестрите да са имали възможност да кажат каквото и да било, Калан заговори на мъжа:

— Моля ви, господин Орлан, чуйте ме за момент. Търсим възрастна жена на име Тови. Трябваше да се срещне с тези жени тук. Закъсняхме, така че вероятно вече е пристигнала и ни чака. Моля ви, отговорете на въпросите относно приятелката им. Ако изтичате по стълбите и доведете Тови, всичко ще приключи за нула време. След това, също като стихващата буря навън, ще напуснем бързо-бързо живота ви.

Мъжът сведе глава почтително, сякаш към него се бе обърнала за помощ кралицата му.

Калан остана не само изумена, но и напълно объркана от подобен израз на уважение.

— Но ние наистина нямаме гостенка, на име Тови, Майко…

В стаята блесна ослепителна светкавица, която по нищо не можеше да се сравнява с посестримите си от вилнеещата навън буря. Нагорещената течна ивица светлина, която изригна измежду пръстите на Сестра Улиция, блъсна Орлан в гърдите още преди да е довършил обръщението, което му беше на устата. Разтърсващият тътен от близостта до епицентъра на взрива отекна дълбоко в гърдите на Калан. Ударната вълна запрати Орлан назад и той се стовари върху масата и двете пейки, след което се претърколи и се залепи за стената. Смъртоносната сила на взрива едва не го разполови. От останките от ризата му се виеше пушек. Там, където тялото му се блъсна в стената, преди да се свлече на пода, остана кървава диря.

След като оглушителният грохот отшумя, в ушите на Калаи зазвуча болезнена тишина. Еми, облещила невярващ поглед пред ужасното събитие, което щеше да промени хода на целия й живот, успя да изкрещи само една-единствена дума: „Не!“

Калан притисна с длан устата и носа си не само от отвращение, но и за да се предпази от миризмата на кръв и обгорена плът. Фенерът, поставен на масата, се бе прекатурил на пода и бе угаснал; в стаята трептяха неспокойни сенки, хвърляни от огъня и сегиз-тогиз от някоя светкавица, нахлула през тесните високи прозорци.

В спокойна нощ без гръмотевици и светкавици подобен взрив със сигурност би събудил цялото градче. Дървените паници, които носеше Еми, изтрополиха на пода и се изтърколиха надалеч. Тя изпищя от ужас и се втурна към мъжа си.

Сестра Улиция беше неконтролируема. В яростта си пресрещна Еми, която така и не успя да стигне до Орлан.

Сестра Улиция залепи ханджийката за стената.

— Къде е Тови! Искам отговор! Казвай!

Калан видя дакрата, блеснала в ръката на Сестрата. Непретенциозното оръжие приличаше на най-обикновен нож, но от дръжката му вместо острие, стърчеше наточена метална пръчка. И трите Сестри имаха дакри. Калан ги бе виждала да използват това оръжие при сблъсъците им със съгледвачите от Императорския орден. Беше се уверила, че е достатъчна безобидна драскотина по тялото на жертвата плюс бърза мисъл от страна на Сестрата, използваща дакрата, за да се стигне до летален изход. Всъщност убиваше не самата дакра, а Сестрата, която използваше посредничеството на оръжието, за да потуши искрата на живота. Ако Сестрата не отдръпнеше ножа паралелно с желанието си да убие, за противника нямаше никакъв шанс за избавление.

През тесните прозорчета край вратата примигна светкавица, чиито дълги заострени сенки побягнаха по пода и към стените, докато Сестрите се опитваха да обуздаят обезумялата ханджийка. Щом над помещението се спусна мрак, третата Сестра хукна нагоре по стълбите. Калан се метна към момичето.

Докато малката тичаше към майка си, Калан я пресрещна и я сграбчи през кръста, за да я задържи на място. Детето ококори очи в ужас, тъй като паметта й не можеше да задържи спомена за Калан дори за толкова време, че да осъзнае кой или какво я е сграбчило — сякаш към нея бе протегнало ръка нищото. по-ужасното беше, че малката току-що бе станала свидетел на убийството на баща си. Калан знаеше, че подобна потресаваща картина не се забравя цял живот.

През оглушителното трополене на дъжда и вятъра Калан дочу стъпките на Сестрата, която тичаше по коридора. От време на време спираше, за да отвори поредната врата. Всеки гост, събуден от гълчавата и виковете, който бе посмял да излезе от стаята си в сумрачния коридор, щеше да се изправи лице в лице срещу разярена Сестра на мрака. Останалите, които още спяха в леглата си, щяха да бъдат сполетяни от същата съдба.

Еми виеше от болка. Калан знаеше защо.

— Къде е! — крещеше Сестра Улиция в лицето на ханджийката. — Къде е Тови!

Еми й отвърна с викове да не наранява дъщеря й.

Калан знаеше, че е сериозна тактическа грешка да издаваш пред врага най-големите си страхове. В този случай обаче информацията едва ли беше от значение: едно, че бе прекалено очевидно от какво се страхува една майка и, второ, че Сестрите не се нуждаеха от този коз. Видът на обезумялата от ужас майка плашеше детето напълно достатъчно. Малката се мяташе неистово. Въпреки всичките си усилия обаче бе прекалено крехка, за да може да се възпротиви на Калан.

Стиснала здраво момичето, Калан я дръпна през вратата край стълбището и я скри в тъмната стаичка. Благодарение на светкавиците, които продължаваха да осветяват прозорците, Калан видя, че се намират в кухня, която явно служеше и за склад на провизии.

Момичето крещеше, изпаднало в дива паника, съизмерима с ужаса на майка й.

— Всичко е наред — прошепна Калан в ухото й, като не отпускаше хватката си около нея, докато се опитваше да я успокои. — Ще те защитя. Не се притеснявай, няма нищо страшно. — Калан съзнаваше, че я лъже, но сърце не й даваше да изрече истината. Детето продължаваше да се мята в обятията й с неизчерпаема енергия. Явно от нейна гледна точка бе попаднала в ръцете на дух, който се пресягаше да я издърпа в Отвъдното. Дори да я виждаше, Калан знаеше, че момичето я забравя още преди мисълта й да превърне възприятието в познание. Същото беше и с думите на Калан — те стигаха до слуха на детето, но се изпаряваха от съзнанието му още преди да са имали възможност да бъдат осмислени. Секунда след като някой видеше Калан, той не си спомняше за нейното съществуване.

Така бе с всички освен с Орлан. А ето че той беше мъртъв.

Калан притискаше към себе си уплашеното момиченце. Не беше съвсем ясно дали го прави заради себе си или заради нея. За момента усилието да опази детето от ужаса на това, което сполетяваше родителите й, бе единственото, което Калан можеше да направи. Момичето от своя страна, продължаваше да се гърчи в ръцете й, да се опитва да се изплъзне, сякаш бе в лапите на чудовище, което възнамеряваше да я разкъса хладнокръвно. За Калан бе мъчително да вижда, че и вдъхва още повече страх, отколкото успокоение, но ако я пуснеше в съседната стая, щеше да стане още по-лошо.

Блесна поредната светкавица, която привлече погледа на Калан към прозореца. Беше достатъчно широк, за да може да се измъкне през него. Навън бе тъмно, около сградите се простираше гъста гора. Можеше да разчита на дългите си крака, на силата и пъргавостта си. Знаеше, че стига да реши, би могла за нула време да се шмугне през прозореца и да потъне в горските дебри.

Но и преди се беше опитвала да избяга от Сестрите. Знаеше, че нито нощта, нито гората биха могли да я скрият от жени с техните коварни способности. Коленичила в тъмното, притиснала детето до гърдите си, Калан затрепери. Дори при самата мисъл за бягство по челото й изби пот от страх, че подобни идеи биха могли да обтегнат поставените й ограничители. При спомена за предишни подобни опити й се зави свят, припомни си болката. Не би могла да понесе пак такова страдание — не при положение, че беше безсмислено. Беше невъзможно да избяга от Сестрите.

Щом вдигна поглед, видя как тъмната сянка на една от Сестрите се спуска по стълбището.

— Улиция! — беше гласът на Сестра Сесилия. — Всички стаи горе са празни. Няма никакви гости.

Сестра Улиция изруга с мрачна клетва.

Сянката на Сестра Сесилия се завъртя и запълни рамката на вратата, сякаш самата смърт положи унищожителния си поглед върху живите. В съседната стая Еми виеше и ридаеше. В мъката, болката и ужаса си бе неспособна да отвърне на грубо зададените въпроси на Сестра Улиция.

— Искаш ли майка ти да умре? — попита Сестра Сесилия със смразяващия си глас.

Бе не по-малко жестока и опасна от Армина и Улиция, но говореше тихо и спокойно, което бе дори по-стряскащо от крясъците на Сестра Улиция. Неприкритите заплахи на Сестра Армина бяха елементарни и непресторени, но отправени с повече злъч. Сестра Тови като че ли изпитваше някакво извратено удоволствие от подхода си към въдворяване на дисциплина и дори в прилагането на мъчения. Калан от опит знаеше, че да откажеш да изпълниш тяхно желание означава да си причиниш почти невъобразими страдания. В края на краищата те винаги постигаха своето.

— Искаш ли? — повтори Сестра Сесилия невъзмутимо.

— Отговори й — прошепна Калан в ухото на момиченцето. — Моля те, отговори на въпроса й. Хайде.

— Не — пророни детето.

— Тогава ни кажи къде е Тови.

В стаята зад Сестра Сесилия майката на момичето простена за последно и притихна. Калан чу как тялото й се стовари върху пода. Къщата притихна.

От сумрака зад вратата изпълзяха още две мрачни сенки и застанаха зад Сестра Сесилия. Калан разбра, че Еми няма да може да отговаря на повече въпроси.

Сестра Сесилия влезе в стаята и пристъпи към момичето, което Калан държеше здраво в прегръдката си.

— Всички стаи са празни. Защо в странноприемницата ви няма гости?

— Никой не е идвал — успя да отвърне малката, цяла разтреперана. — Слуховете за нашествия откъм Стария свят плашат пътниците.

Калан го знаеше. След като напуснаха Народния дворец в Д’Хара и се отправиха в южна посока с неголямо речно корабче, за да прекосят доста необитаем и отдалечен район, на няколко пъти се сблъскваха с части от войските на император Джаганг или попадаха на изоставени биваци край реката, където бяха нощували тези безскрупулни зверове. Слуховете за техните жестокости вероятно се разпространяваха по-бързо от горски пожар.

— Къде е Тови? — настоя Сестра Сесилия.

Калан дръпна момичето зад себе си, за да я отдалечи от Сестрите, и ги изгледа с гневен поглед.

— Не виждате ли, че е дете! Оставете я на мира!

Прониза я остра болка. Имаше чувството, че мускулите й са разкъсани до последната фибра. За миг изгуби представа за това къде се намира и какво става. Стаята се залюля. Гърбът й се блъсна в стенните шкафове с невъобразима сила. Вратичките се отвориха. Отвътре изхвръкнаха тенджери, тигани и друга посуда и се изтърколиха с грохот по дървения под. Чинии и чаши се счупиха с трясък.

Калан се стовари по лице на пода. Опита се да омекоти удара, като протегна ръце напред, но дланите й бяха изпорязани от назъбени парчета глинени съдове. Усети нещо остро да опира в основата на езика й и осъзна, че бузата й е пронизана от остра като бръснач стъклена отломка. Стисна зъби и прекърши стъклото, за да не му позволи да прободе целия й език. С усилие успя да изплюе кървавото стъклено острие.

Остана да лежи просната на пода, смаяна, дезориентирана, неспособна да дойде на себе си. От гърлото й се изтръгваха стонове, не можеше да помръдне. Установи, че с всеки следващ стон губи способността да си поеме обратно дъх. Губеше въздуха си глътка по глътка, без да успее да го възстанови. Напрегна мускули, за да се опита да напълни дробовете си. Болката, която я прерязваше през стомаха, бе парализираща, парираше всякакви опити за дишане.

Отвори уста в последен отчаян опит и най-сетне успя да всмуче толкова необходимата й глътка въздух. Изплю още кръв и остри парченца стъкло. Вече започваше да усеща и болката от забитото в езика острие. Калан бе неспособна да накара ръцете си да се движат, да се надигне от пода, камо ли да направи усилие да извади заседналото парче стъкло.

Извърна очи нагоре. Различи тъмните силуети на Сестрите, които ограждаха момичето. Вдигнаха я във въздуха и долепиха гърба й в огромен топор, поставен в средата на стаята. Трите се бяха хванали за ръце, а Сестра Улиция се наведе напред, за да може ужасеното дете да я погледне право в очите.

— Знаеш ли коя е Тови?

— Старицата! — извика детето. — Възрастната жена!

— Именно — възрастната жена. Какво друго знаеш за нея? Малката си пое дълбоко въздух, думите сякаш отказваха да се изтръгнат от гърлото й.

— Беше едра. Огромна. Възрастна и едра. Едва ходеше. Сестра Улиция се наведе още по-близо и впи пръсти в крехкото вратле на детето.

— Къде е? Защо не е тук? Трябваше да се срещнем в странноприемницата. Защо си е тръгнала?

— Няма я — извика момичето. — Тръгна.

— Защо? Кога беше тука? Кога си тръгна? Защо?

— Преди няколко дни. Беше тук. Отседна при нас за няколко нощи. Но преди два-три дни си тръгна.

Сестра Улиция изкрещя от ярост и запрати детето в стената. Събрала всички сили, Калан успя да се надигне на длани и колене. Малката се свлече на пода. Въпреки мизерното си положение Калан запълзя по пода през натрошените стъкла и глинени съдове и закри детето с тялото си. Малката не можеше да разбере какво става и зарида още по-горко.

Към нея се приближиха стъпки. Калан забеляза наблизо сатър. Момичето пищеше и се мяташе, за да се освободи, но Калан я притискаше към пода.

Щом сенките на жените се приближиха, пръстите на Калан обвиха дървената дръжка на тежкия сатър. Не мислеше, просто действаше: заплаха, оръжие. Все едно гледаше как някой друг го прави. Оръжието в ръката й я дари с дълбоко вътрешно задоволство. Юмрукът й се стегна около кървавата дръжка. Оръжието оживя. По стоманеното острие пробягаха отблясъци.

Когато жените бяха достатъчно близо, Калан внезапно вдигна ръка, готова да нанесе удар. Преди да е успяла да осъществи намерението си, усети силен удар в областта на корема, сякаш я фраснаха с дебела цепеница. Отхвръкна в другия край на помещението.

Оказа се закована за стената под въздействието на мощен натиск. Стаята сякаш се бе отдалечила в дъното на дълъг, мрачен тунел. Болката я погълна. Понечи да повдигне глава, но не успя. Мракът я обгърна.

Когато отвори очи, Калан видя как момичето се опитва да угоди на Сестрите, които се бяха надвесили над нея.

— Не знам. Нямам представа защо си тръгна. Каза, че трябвало да замине за Каска.

Над стаята надвисна тишина.

— За Каска ли? — попита накрая Сестра Армина.

— Да, така каза. Трябвало да отиде в Каска.

— Носеше ли някакъв багаж със себе си?

— Със себе си ли? — проплака момичето, все още треперейки. — Не ви разбирам. Как така със себе си?

— Със себе си! — изкрещя Сестра Улиция. — Какво носеше със себе си! Все е носела нещо — чанта, мях за вода. Други вещи. Забеляза ли нещо, което носеше със себе си?

Момичето се поколеба и Сестра Улиция я зашлеви през лицето достатъчно силно, че да й избие зъб.

— Забеляза ли какво носеше със себе си? От носа на детето потече струйка кръв.

— Един ден, докато беше слязла да вечеря, отидох да й кача чисти кърпи и забелязах нещо. Нещо странно.

Сестра Сесилия се надвеси над нея.

— Странно ли? Какво по-точно!

— Приличаше на… на кутия. Беше я увила в бяла рокля, но коприненият плат беше толкова гладък, че кутията се беше изсулила малко. Приличаше на кутия, само дето беше чисто черна. Ама не просто черна като обикновеното черно. Беше черна като самата нощ. Толкова черна, че като че ли би могла да погълне светлината на деня.

Трите сестри се изправиха мълчаливо. Калан знаеше точно за какво говори момичето. Защото лично бе отишла в Градината на живота в Народния дворец, двореца на Господаря Рал, и бе взела и трите такива кутии.

Когато Калан се появи на прага на градината с първата кутия, Сестра Улиция й беше бясна, защото не донесе и трите кутии наведнъж. Но те се бяха оказали по-големи от очакваното и нямаше място да ги скрие едновременно в раницата си. Затова тя изнесе първо едната. Сестра Улиция бе увила зловещия предмет в бялата рокля на Калан и го бе връчила на Тови със заръката да избърза напред и да ги чака на уреченото място. Сестра Улиция не искаше да рискува да ги хванат в двореца с една от кутиите, затова предпочете да не оставя Тови да чака, докато Калан се върне в Градината на живота за другите две кутии.

— Защо Тови е заминала за Каска? — попита Сестра Улиция.

— Не знам — изхленчи детето. — Наистина не знам, кълна се. Просто я чух да казва на родителите ми, че трябва да тръгва. За Каска. Беше преди няколко дни.

В тишината, просната на пода, Калан се бореше за всяка глътка въздух. И всяка глътка въздух й причиняваше раздираща болка в дробовете. Беше наясно, че това е само началото на агонията й. След като Сестрите приключеха с момичето, щяха да насочат вниманието си и към нея.

— Дали да не поспим, след като така или иначе вали — предложи Сестра Армина. — Можем да тръгнем утре рано сутринта.

Сестра Улиция, вдигнала дакрата в юмрука си на хълбока, крачеше между детето и топора, потънала в размисъл. Под ботите й хрущяха парчетата от натрошени керамични съдове.

— Не! Нещо не е наред — рече накрая към останалите.

— Нещо със заклинанието ли имаш предвид? Задето ханджията я видя ли?

Сестра Улиция махна с ръка.

— Не, това беше най-обикновена аномалия. Имам предвид, че по принцип нещо се е объркало. Защо Тови ще тръгне без нас? Беше получила ясни инструкции да се срещнем тук. Така е и станало — пристигнала е, но после си е тръгнала. Нямало е други гости, наблизо не са се мотаели войници от Императорския орден, знаела е, че пътуваме към нея, и въпреки това е тръгнала. Няма логика.

— И защо към Каска? — продължи мисълта й Сестра Сесилия. — Защо е тръгнала към Каска?

Сестра Улиция се обърна пак към момичето.

— Някой дойде ли при Тови, докато беше тука? Кой я посети?

— Вече ви казах — никой. Докато старицата беше отседнала при нас, никой друг не е идвал. Нямахме други гости освен нея. Странноприемницата ни се пада встрани от главния път. Никой не попада тук случайно.

Сестра Улиция продължи да кръстосва насам-натам.

— Не ми харесва тая работа. Нещо не е наред, но не мога да разбера какво точно.

— Съгласна съм с теб — подкрепи я Сестра Сесилия. — Тови не би си тръгнала просто така.

— Но точно това е сторила. Питам се защо? — Сестра Улиция спря пред момичето. — Каза ли нещо друго? Остави ли някакво съобщение, може би писмо? — Малката преглътна сълзите си и поклати глава. — Нямаме друг избор — пророни Сестра Улиция. — Ще трябва да последваме Тови до Каска.

Сестра Армина махна с ръка към вратата.

— Тази вечер? В дъжда? Не мислиш ли, че ще е по-добре да изчакаме до сутринта?

Сестра Улиция, потънала в размисъл, погледна жената.

— Ами ако се появи някой? Не ни трябват повече усложнения, ако искаме да изпълним задачата си. най-малкото, което искаме, е Джаганг и хората му да надушат, че сме наблизо. Трябва да настигнем Тови и да вземем кутията — знаем колко голям е залогът. — Измери с очи мрачните лица на двете жени пред себе си, после продължи: — Освен това не ни трябват свидетели, които да докладват, че сме минали оттук, и да кажат какво сме търсели.

Калан разбра точно какво има предвид Сестра Улиция.

— Моля ви — успя да пророни тя, надигайки се на треперещите си ръце, — оставете я. Та тя е само едно малко момиче. Не разполага с информация, която би могла да бъде полезна на когото и да било.

— Но знае, че Тови е била тук. Знае какво е носила със себе си. — Сестра Улиция сбърчи недоволно чело. — Знае, че я търсим.

Калан се опита да придаде повече сила на гласа си. — Тя не е никаква заплаха за вас. Та вие сте магьосници — тя е само дете. Как би могла да ви навреди?

Сестра Улиция хвърли бърз поглед през рамо към детето.

— Освен това знае къде отиваме. — Сестра Улиция се вгледа право в очите на Калан. Без да се обръща към момичето зад себе си, заби дакрата си в корема й с изненадваща сила. Малката ахна от изненада.

Без да откъсва очи от Калан, Сестра Улиция се ухили зловещо. Калан си рече, че сигурно това означава да гледаш Пазителя на мъртвите право в очите в бърлогата му в най-неизбродимите дебри на вечността в отвъдното му царство.

Сестра Улиция повдигна вежда.

— Нямам намерение да оставям каквито и да е следи.

От ококорените очи на момичето сякаш заструи светлина. Тя се отпусна и се строполи на пода, разперила ръце под неестествени ъгли. Безжизненият й поглед остана втренчен в Калан, сякаш я обвиняваше, че не си е удържала на думата.

Обещанието, което Калан даде на детето — „Ще те защитя“, — отекна в главата й.

Изкрещя в безпомощна ярост, започна да удря с юмруци по пода.

Следващият вик бе от болка, която я изстреля директно към стената. Този път не се свлече на пода, а остана да виси като закована, сякаш я държеше невидима сила. Знаеше, че тази сила е магическа.

Не можеше да диша. Някоя от сестрите се бе погрижила да притисне гърлото й. Напрегна всичките си сили, за да си поеме въздух, ръцете й задрапаха към желязната яка на врата й.

Сестра Улиция се приближи и почти допря лицето си до нейното.

— Днес извади голям късмет — изсъска с отровен глас. — Нямаме време да се занимаваме с поведението ти — поне не веднага. Но не се заблуждавай — няма да ти се размине, без да си понесеш последствията.

— Да, Сестро — успя да пророни Калан с огромно усилие. Знаеше, че липсата на отговор ще утежни положението й допълнително.

— Предполагам, че си твърде глупава, за да осъзнаеш нищожеството и безсилието си в сравнение с по-могъщите от теб. Може би този път, когато получиш още един урок, дори мижитурка като теб ще проумее някои неща.

— Да, Сестро.

Макар да беше напълно наясно, че ще се постараят тя да бъде в достатъчно добра форма, че да научи и следващия си урок, Калан пак би постъпила по същия начин. Единственото й съжаление беше, че не успя да предпази момичето, както й обеща. Когато открадна трите кутии от двореца на Господаря Рал, тя остави на тяхно място най-скъпото, което притежаваше: статуетка на горда жена, стиснала юмруци покрай тялото си, извила гръб, отметнала назад глава, сякаш готова да се изправи срещу силите, които се опитват, но не успяват да я прекършат.

Онзи ден в двореца на Ричард Рал Калан бе натрупала сила. Докато стоеше в градината му и гледаше статуята, която реши да остави там, Калан се закле, че ще си върне живота. А това означаваше да се бори за живот, пък дори за живота на малкото непознато момиче.

— Да вървим — изръмжа Сестра Улиция и се насочи към вратата, като очакваше останалите да я последват.

Силата, която държеше Калан за стената, внезапно я отпусна и тя се строполи на пода.

Падна на колене, окървавените й ръце разтриваха гърлото й, опитваше се да си поеме въздух. Пръстите й обходиха ненавистната яка, чрез която Сестрите я контролираха.

— Хайде, движение! — заповяда Сестра Сесилия с тон, който подтикна Калан незабавно да се изправи на крака.

Хвърли поглед през рамо и видя втренчените в нея безжизнени очи на детето, които я изпращаха.