Тери Гудкайнд
Призраци (19)

Деветнадесета глава

РИЧАРД СТРЕЛНА С ОЧИ КАРА И НИЧИ. По изражението на лицата им разбра какво мислят за идеята да остане насаме с вещицата, далеч от тяхната закрила. Макар да знаеше, че двете са убедени в необходимостта да са на една ръка разстояние от него, той всъщност не вярваше, че по този начин ще е в по-голяма безопасност, отколкото ако е по-далеч от тях — Шота го доказа току-що. Беше очевидно, че двете не поддържат това мнение.

Ричард се надяваше да намери разрешение на проблема, удовлетворяващо всички.

— Те са на наша страна. Какво като…?

— Такова. Просто така искам аз. — Шота се обърна към него и скръсти ръце. — Ако искаш да чуеш какво имам да ти кажа, ще се съобразиш с моето желание.

Ричард не можеше да прецени дали тя просто проявява характер, или има нещо друго, но знаеше, че не му е сега времето да си отговаря на този въпрос. Ако искаше да получи помощ от Шота, трябваше да й покаже, че й има доверие. По същия начин и Ничи и Кара би трябвало да му се доверят.

— Моля ви и двете, качете се при Зед и чакайте — посочи им стъпалата той.

Беше очевидно, че Ничи е също толкова недоволна от идеята, колкото и Кара, но по погледа на Ричард тя разбра, че той я моли да удовлетвори желанието му. Тя стрелна с яростен поглед Шота.

— Само да заподозра, че се каниш да му сториш нещо лошо, ще те превърна в пепел, преди да успееш да гъкнеш.

— Че защо ще искам да му навредя? — погледна я Шота през рамо. — Ричард е единственият, който има шанс да попречи на Ордена.

— Именно.

Ричард проследи с поглед как Ничи и Кара безмълвно се завъртяха и тръгнаха нагоре по стъпалата. Бе очаквал Кара да прояви повече упорство, но се зарадва, че тя прояви здрав разум.

Втренчи се продължително в дядо си. Зед му се стори доста кротък — нещо нетипично за него. Всъщност това се отнасяше и за Натан и Ан. И тримата го наблюдаваха като странна твар, изпълзяла изпод камък. Зед му кимна едва забележимо, един вид, давай, прави каквото трябва.

Ричард чу как от фонтана зад него изведнъж бликна вода. Щом се обърна, видя как струята се стрелва нагоре, за да полети обратно и да затанцува от купа в купа, докато стигне до басейна най-долу.

Шота се настани на ниската мраморна пейка с гръб към Ричард и небрежно прокара пръсти през водата. Нещо в езика на тялото й накара косъмчетата по тила на Ричард да настръхнат.

В мига, в който тя се обърна, за да го погледне през рамо, Ричард установи, че срещу него седи майка му.

Мускулите му се напрегнаха до скъсване.

— Ричард. — Тъжната й усмивка разкриваше цялата й обич към него, показваше му колко й е липсвал. Не беше остаряла с нито ден от времето, когато я бе видял за последно като малък.

Докато той стоеше като ударен от гръм на мястото си, тя се надигна плавно.

— О, Ричард! — възкликна тя с кристално чист като водите на фонтана глас. — Толкова ми липсваше. — Прегърна го с ръка около кръста и прокара другата си ръка през косата му. Вгледа се с копнеж в очите му. — Толкова, толкова ми липсваше.

Ричард преглътна емоциите си. Нямаше да се поддаде на заблудата, че това наистина е майка му.

При първата им среща Шота му се яви пак в образа на майка му, която бе загинала при пожар още в детските години на Ричард. Тогава той бе обзет от желание да обезглави вещицата с меча си заради дебелашката й шега. Шота разбра намеренията му и го укори за тях, като му обясни, че въплъщаването й в този образ било просто невинен дар за него, защото така тя му припомнила живата и неумираща любов на майка му. Според Шота Ричард не бил способен да разбере и оцени добрината, която тя му била сторила.

Ричард не мислеше, че и този път тя прави това като дар. Нямаше представа какво и защо прави вещицата, но реши да не прибързва със заключенията и да си сдържа нервите.

— Благодаря ти за прекрасния спомен, Шота, но защо трябва да ми се явяваш в образа на майка ми?

Шота сбърчи чело с характерната за майката на Ричард гримаса.

— Познато ли ти е името… Баракус?

Ричард тъкмо се беше поуспокоил и ето че косъмчетата по тила му пак щръкнаха. Внимателно я прихвана с ръце на кръста й и леко я изтика назад.

— По време на голямата война човек на име Баракус е бил Първи магьосник. — Ричард повдигна с пръста си амулета, който висеше около врата му. — Това му е принадлежало.

— Точно за него става въпрос — кимна майка му. — Бил е велик магьосник.

— Така е.

— Също като теб.

Ричард усети как се изчервява, щом майка му го нарече велик — въпреки че съзнаваше, че пред него всъщност стои Шота.

— Той е можел да използва способностите си, за разлика от мен.

Майка му пак кимна и крайчетата на устните й леко се закривиха в усмивка, която той добре си спомняше. Тя му се усмихваше по този начин, когато бе горда, че синът й е разбрал някой особено труден урок. Дали Шота не влагаше нещо по-специално в този спомен?

— Имаш ли представа какво е станало с него — с този Баракус?

— Ами да, всъщност имам — въздъхна Ричард. — По негово време възникнал проблем с Храма на ветровете. Самият храм и неговото безценно съдържание били изпратени в друг свят.

— В отвъдния свят — уточни тя.

— Именно. Баракус отишъл там, за да се опита да реши проблема.

Майка му пак се усмихна по същия начин и прокара пръсти през косата му.

— Точно като теб.

— Да речем.

Когато ръката й най-сетне се откъсна от косите му, прекрасните й очи потънаха в неговите.

— Отишъл е там заради теб.

— Моля? Как така заради мен? — Ричард я изгледа подозрително. — Какви ги говориш?

— Субстрактивната магия била заключена в Храма, в отвъдното, откъсната от света на живота, така че никой магьосник оттам нататък е нямало да се роди с тази дарба.

Ричард не знаеше дали тя само повтаря онова, което той бе научил, или просто му казва нещо, което смята, че е вярно.

— Научих го от хрониките от онова време, с които се запознах. Вследствие на това престанали да се раждат хора със Субстрактивната страна на дарбата.

Тя го изгледа с такова спокойствие и сериозност, че Ричард чак се стресна.

— Но ти все пак я притежаваш — рече накрая уж кратко и ясно, но в същото време многозначително.

— Нима твърдиш, че е направил нещо, докато е бил в Храма на ветровете, за да може пак да се роди магьосник със Субстрактивна магия? — примигна Ричард.

— Предполагам, че под „магьосник“ имаш предвид себе си. — Тя изви вежда, сякаш за да подчертае сериозността на това, което казва.

— Е, и? Слушам те.

— Оттогава насетне не се е раждал магьосник със Субстрактивна магия, камо ли магьосник воин — имам предвид, откакто Храмът е прогонен от този свят.

— Виж, не съм сто процента сигурен, че това е така, но дори да е вярно, пак не означава…

— Знаеш ли какво направил магьосникът воин Баракус, след като се завърнал от Храма на ветровете?

Въпросът й свари Ричард неподготвен. Нямаше представа какво общо има това с разговора им.

— Ами, да. След като се завърнал от Храма на ветровете, той… се самоубил. — Ричард вдигна ръка към гигантския комплекс над тях. — Хвърлил се от Магьосническата кула, от външната стена, която гледа към долината и Ейдиндрил.

— И към мястото, където по-късно бил издигнат Дворецът на Изповедниците — кимна майка му.

— Да.

— Но преди да го направи, оставил нещо за теб. Ричард я изгледа, като не беше сигурен, че е чул добре думите й.

— За мен ли? Сигурна ли си? Майка му кимна.

— Твоите източници не са съвсем точни. Щом се върнал от Храма на ветровете, преди да се хвърли от външната стена на Кулата, дал на жена си една книга и я помолил да отиде в библиотеката му.

— В неговата библиотека ли?!

— Баракус имал тайна библиотека.

Ричард имаше чувството, че стъпва по тънък лед.

— Изобщо нямах представа, че е имал жена.

— Но ти я познаваш, Ричард. — Майка му се усмихна по начин, от който и бездруго щръкналите му косъмчета по тила се наостриха още повече. Той едва дишаше.

— Познавам ли я? Но как е възможно?

— Е, поне си чувал за нея. Знаеш ли кой е първият магьосник, създал първия Изповедник?

— Да — отвърна Ричард, смутен от смяната на темата. — Казва се Мерит. Първата Изповедничка е жена на име Магда Сеарус. На тавана на Двореца на Изповедниците има фреска, на която са изобразени двамата.

— Е, това е тя — рече майка му по начин, от който коремът му се сви на топка.

— Коя?

— Жената на Баракус.

— Не може да бъде… — отрони Ричард и допря пръсти в челото си, за да се опита да осмисли чутото. — Не, тя е жената на Мерит, магьосникът, който я е превърнал в Изповедник, а не на Баракус.

— За Мерит се е омъжила по-късно — махна с ръка майка му. — Първият й съпруг е бил Баракус.

— Сигурна ли си?

Тя кимна утвърдително.

— Щом Баракус се върнал от Храма на ветровете, Магда Сеарус го чакала там, където той я помолил — в анклава на Първия магьосник. Чакала го дни наред, страхувайки се, че той може и да не се върне при нея. Но той се върнал, за нейно огромно облекчение. Целунал я, уверил я в неувяхващата си любов, след което я накарал да му се закълне, че ще запази завинаги тайната му, и я помолил да занесе една книга в тайната му лична библиотека.

След като тя тръгнала, той съблякъл одеждите си — същите, които носиш сега, включително кожените накитници, наметалото, което сякаш е изтъкано от злато, и амулета — в анклава на Първия магьосник, завещал ги на магьосника, който щял да се роди в света на живота благодарение на неговите усилия. . . Оставил ги за теб, Ричард.

— За мен ли? Сигурна ли си, че наистина ги е оставил точно за мен?

— А ти как си обясняваш факта, че толкова много пророчества те споменават — очакват появяването ти, споменават името ти — „камъкът в езерото“, „онзи, който носи смърт“, „Кахарин“…? Защо според теб са се появили тези пророчества, в които се говори за теб? Защо според теб ти успя да разгадаеш част от тях, при положение че от векове, дори от хилядолетия насам, никой друг не е успял да го направи? Защо според теб сбъдна други пророчества?

— Но това не означава, че се има предвид точно мен.

С безпристрастен жест майка му отказа както да го подкрепи, така и да опровергае думите му.

— Кой може да каже кое е първото — дали Субстрактивната магия най-сетне е намерила дете, в което да се всели, или се е появило детето, в което е трябвало да се въплъти тя. Пророчеството се нуждае от зърно, от която да покълне. Трябва да има нещо, което да отприщи процеса, пък било то и цветът на очите ти, който ти е бил предаден по наследство. Трябва да има активатор. В този случай дали е случайно или нарочно?

— Склонен съм да мисля, че е случайна поредица от събития.

— Щом така предпочиташ. Но всъщност, Ричард, какво значение има? Ти си роден със способността, която Баракус е освободил от клетката й в друг свят. Ти си този, чието раждане той е очаквал — било то случайно или нарочно. В крайна сметка единственото, което има значение, е това, че ти си роден с тази способност.

Ричард си каза, че сигурно е права; детайлите не променяха същността на нещата.

Майка му въздъхна и продължи нататък:

— Както и да е, едва след като се подготвил за онова, чието случване той направил възможно, Баракус напуснал анклава си и скочил от Кулата. Хроникьорите не са знаели, че той е имал достатъчно време след завръщането си, за да изпрати жена си на тайна мисия. Когато тя се върнала, установила, че мъжът й е мъртъв.

Ричард се почувства замаян. Не вярваше на ушите си. Зави му се свят от неочаквания разказ за древните събития. Но тъй като самият той бе ходил в Храма на ветровете, знаеше, че подобни неща са напълно възможни. Той се раздели с всичко научено там, защото това беше цената, която трябваше да плати, за да се върне в света на живите. Макар да изгуби наученото, му остана чувството, че е знаел нещо огромно. Онзи, който поиска от него да заплати тази цена, за да му позволи да се върне при Калан, бе духът на Мрачния Рал — неговият роден баща.

— В мъката си Магда Сеарус пожелала доброволно да се подложи на опасния експеримент, замислен от Мерит — съгласила се да стане Изповедник. Знаела, че има голяма вероятност да не преживее процеса, но сега, след като любимият й, Първият магьосник, бил мъртъв, нейният свят и бездруго бил свършил. Тя не намирала друг смисъл да продължи да живее, освен за да установи кой е отговорен за злощастните събития, довели до смъртта на съпруга й, затова се съгласила да участва в този експеримент, за който мнозина се опасявали, че може да има фатални последици.

Но тя оцеляла. Минало доста време, преди да се влюби в Мерит — и той в нея. Благодарение на него животът за нея продължил. Хрониките за този период са непълни, на места липсва информация, има хронологично разменени събития, но истината е, че Мерит й е втори съпруг.

Ричард трябваше да поседне на мраморната пейка. Информацията му дойде твърде много. Съвпаденията бяха удивителни: това, че е първият от хиляди години, роден със Субстрактивна магия, че Баракус е последният магьосник, влязъл в Храма на ветровете, преди това да стори самият Ричард, че Баракус е бил женен за жената, превърната в първия Изповедник, че Ричард се е влюбил и оженил за Изповедник — тоест за Майката Изповедник, за Калан.

— Магда Сеарус използвала новопридобитата си изповедническа сила върху магьосник Лотаин и разбрала какво е правил той в Храма на ветровете — неща, които били известни само на Баракус.

— И по-точно? — вдигна глава Ричард.

Майка му се вгледа в очите му, но все едно надзърташе в душата му.

— Лотаин ги предал, като влязъл в Храма през Коридора на предателя, и се погрижил една много специална магия, която била заключена там, да бъде пусната в света на живите, когато му дойде времето. И така, Джаганг се родил със силата, която Лотаин позволил да се изплъзне от клетката си в другия свят. Тази магия била силата на пътешественика по сънищата.

— Но защо Лотаин, главният обвинител, е сторил подобно нещо? В крайна сметка нали се е погрижил членовете на групата на Храма да бъдат екзекутирани заради вредите, които са нанесли.

— Лотаин вероятно е започнал да вярва, както и враговете ни в Стария свят, че магията трябва да бъде заличена от човешката раса. Мисля, че неговият фанатизъм си намерил нова цел: той се виждал като спасител на човечеството. Поради което осигурил връщането на пътешественика по сънищата в света на живите, за да прочисти света от магията.

По някаква причина Баракус не успял да затвори пролуката, отворена от Лотаин, и не могъл да развали стореното. И затова се справил с проблема както могъл. Погрижил се да балансира направеното чрез някой, който да се бори срещу силите, решени да унищожават хората с дарбата. Трябвал му човек, който да притежава нужните способности за това.

Това си ти, Ричард. Баракус се погрижил ти да се родиш, за да компенсираш стореното от Лотаин. Ето защо ти, Ричард Рал, си единственият, който може да спре Ордена.

Ричард усети как му прилошава. Излизаше, че той е просто пионка, използвана за тайни цели, наивник, който просто изпълнява чужди желания, касаещи собствения му живот; играе предначертаната си роля в битка, замислена преди хилядолетия.

Сякаш прочела мислите му, Шота, която все още бе в образа на майката му, отпусна съчувствено ръка на рамото му.

— Баракус се погрижил да се появи равновесна сила, която да компенсира стореното. Той нямал представа как ще действа тя. Но не е отстранил свободната ти воля от уравнението, Ричард.

— Така ли мислиш? Защото на мен ми се струва, че съм просто последният играч в една игра, започната преди векове. Не виждам тук да става въпрос за моята свободна воля, за моя живот, за моя избор. Явно други са предначертали пътя ми.

— Не е така, Ричард. Може да се каже, че това, което те са направили, е един вид трениране на войник за битка. Обучението му прави възможно евентуалното спечелване на битката, ако до такава изобщо се стигне. Това не означава, че когато битката започне, войникът няма да избяга, че ще избере да остане и да се бие, или пък че дори да остане и да даде всичко от себе си, ще победи. Баракус се погрижил ти да имаш съответния потенциал, Ричард — екипировката, оръжията, възможностите, за да се биеш за собствения си живот и за своя свят, ако се появи такава нужда — нищо повече. Той просто ти е протегнал ръка за помощ.

Ръка, протегната през потока на времето. Ричард се почувства изцеден и объркан. Сякаш вече не познаваше самия себе си, не знаеше кой е в действителност и каква част от своя живот дължи на самия себе си.

Сякаш Баракус изведнъж се беше материализирал пред него, изскочил от прахта на древни кости; призрак, дошъл да обладае живота на Ричард.