Тери Гудкайнд
Призраци (11)

Единадесета глава

ШОТА СЕ ПЛЪЗНА НАДОЛУ по стъпалата и спря пред фонтана. Прозирната материя на роклята, обгърнала изваяната й фигура, изпърха леко, сякаш погалена от нежен бриз. Бликащите и пенливи води танцуваха и искряха на светлината, нахлуваща отгоре и изпълняваха пищен спектакъл пред погледа на събралата се публика. Шота хвърли разсеян поглед към водата, сякаш потънала в собствените си мисли, после се обърна към останалите, които чакаха до масивната двойна врата. Всички бяха притихнали и я гледаха, сякаш очакваха изявлението на кралицата си.

Зад гърба й фонтанът изпращаше струи високо във въздуха. Изведнъж бликналата стрела се срина като прерязана с нож и отгоре се посипаха последните изостанали пръски. Десетките ручейчета, които преливаха каскадно от купа в купа, сякаш озадачени от тупналата пяна, забавиха ход и постепенно утихнаха.

Зед, на чието лице бе застинала заплашителна гримаса, се закова на ръба на горната площадка. От рязкото спиране полите на дрехата се увиха около краката му. Ричард си помисли, че в този момент дядо му наистина има вид на Първи магьосник. Вярно, Ничи и Шота внушаваха страхопочитание, но това важеше в не по-малка степен и за Зед. Точно сега приличаше на буреносен облак, в който се е спотаила разтърсваща мълния.

— Няма да допусна да се месиш точно на това място. Пуснах те тук, понеже това, което те води в Кулата, може да се окаже важно за всички нас, но колкото и да съм снизходителен, няма да допусна да си развяваш байрака на моя територия.

— Допускам, че няма да искаш да ме пуснеш по-надалеч от прага — махна с ръка Шота. — Фонтанът беше много шумен. Не искам Ричард да пропусне и думичка от това, което двете с Джебра имаме да му кажем. — Обърна се към Ан, която стоеше до Натан и я наблюдаваше измежду сенките, които хвърляха балконът и високите червени пилони. — Става въпрос за кауза, която ти е била присърце през половината ти живот, Прелате.

— Вече не съм Прелат — отвърна уж кротко Ан, но в гласа й имаше толкова скрита сила, че тонът опровергаваше думите й.

— Защо преследваш Самюъл? — привлече вниманието на вещицата Кара.

— Защото не биваше да напуска моята долина в Агаден. Още повече без моето изрично съгласие.

— Но е факт — отбеляза Ричард.

— Трябваше да тръгна да го търся — кимна Шота.

— И как така, Шота, не си заподозряла, че Самюъл се кани да те напусне? — попита Ричард. — Като се имат предвид способностите ти и огромните ти познания, плюс всичко онова, което си ми разказвала за таланта на вещиците да виждат потока на събитията във времето. Та как е успял Самюъл да избяга без твое разрешение?

— Има само един начин. — Въпросът му не я смути.

Ричард преглътна саркастичната забележка, която напираше на устните му, и вместо това попита:

— А именно?

— Самюъл е бил омагьосан.

— Омагьосан ли? — Ричард си помисли, че не е чул правилно. — Че ти си вещица. Ти си тази, която би трябвало да се занимава с подобни неща.

Шота сключи ръце и заби поглед в пода.

— Омагьосал го е друг човек. Ричард слезе по петте стъпала.

— Имаш предвид друга вещица ли? — Да.

Ричард въздъхна дълбоко и огледа останалите, които се споглеждаха смутено. Явно никой не смееше да й зададе въпроса, затова го направи той.

— Значи смяташ, че се е появила друга вещица, която е омагьосала Самюъл, за да ти го отнеме — така ли?

— Мисля, че се изразих съвсем ясно.

— Тогава… къде е тя?

— Нямам представа. Определени аспекти в потока на времето са мое дело — погрижих се за това. Според мен фактът, че съм сляпа за събития, тясно свързани с моята сфера, може да означава само едно — друга вещица съзнателно отклонява тези потоци от мен.

Ричард бръкна в задните си джобове, докато се мъчеше да осмисли чутото. Повървя малко напред-назад, после се обърна към Шота.

— Може би не е била вещица. Може да е била, да речем, Сестра на мрака. Някой с дарбата. Може би дори магьосник. Джаганг разполага с достатъчно.

— Да манипулираш вещица по подобен начин не е никак лесно. — Тя стрелна с очи Зед. — Питай дядо си.

Шота посочи неколцина от присъстващите с ръка, после пак се обърна към Ричард.

— Човек с дарбата, дори такъв като тях, независимо колко е надарен, не би могъл да извърши измама от подобен мащаб. Само друга вещица е способна да се вмъкне незабелязано на моя територия. Само друга вещица може да замъгли зрението ми и да омагьоса Самюъл, като го накара да извърши подобно нещо.

— След като зрението ти е замъглено — прекъсна я Кара, — откъде си сигурна, че Самюъл е омагьосан? Може би просто е действал на своя глава. Доколкото го познавам, не му е нужна тайнствена чародейка, за да го накара да действа импулсивно. И бездруго си е достатъчно коварен.

Шота бавно поклати глава.

— Подобно нещо изисква не само коварство, а доста по-сериозни познания и способности, от тези, които притежава Самюъл. Както ви казах, била е нападната Сестра на мрака и й е била отнета кутия на Орден. Първо на първо, откъде Самюъл е знаел, че тази жена притежава нещо ценно? Самата аз не го знаех, понеже е било скрито от мен, така че няма как да съм му го казала — невъзможно е дори да съм се изпуснала случайно или от разсеяност, както сигурно си мислите. Така че Самюъл не го е научил от мен. Е, признавам, че ако Самюъл попадне на каквото и да е съкровище, би направил всичко по силите си, за да се сдобие с него.

— Имаш предвид най-вече начина, по който се е сдобил с Меча на истината? — прекъсна я Зед.

Шота го изгледа за момент, но реши да продължи мисълта си, вместо да се поддава на предизвикателството.

— Второ, как е разбрал Самюъл къде да намери Сестрата с кутията? Несериозно е да мислите, че просто се е шляел из Д’Хара и случайно е срещнал точно тази Сестра на мрака, пронизал я е, ограбил я е и изведнъж се е оказало, че всъщност се е сдобил с кутия на Орден?

— Трябва да призная — отвърна Ричард, — че никога не съм вярвал в съвпаденията. Та и в този случай не ми се вижда много вероятно.

— Именно — кимна Шота. — После стигаме до случая с Чейс. Заради тежкото му състояние не успях да науча много от него, но стана ясно, че е бил нападнат от засада. Второ съвпадение — Самюъл среща и решава да нападне друг човек, когото ти познаваш? Не мисля. Това поставя въпроса защо Самюъл ще дебне да нападне твой познат? Какво ценно нещо е носел Чейс?

— Рейчъл — отвърна Зед и разтърка замислено брадичка.

— Но за какво ще му е момиче? — попита Кара. След като останалите я изгледаха с тревожни очи, додаде: — Искам да кажа, за какво ще му е точно това момиче?

— Не знам — отвърна Шота. — И точно в това е проблемът. Както вече казах, събитията около всичко това не са достъпни за мен. При това дотолкова, че изобщо нямах представа, че има нещо скрито. Очевидно някой направлява Самюъл. И това би могло да бъде само друга вещица.

— Познаваш ли я? — попита Ричард. — Знаеш ли коя е или поне имаш ли някакви предположения?

Шота го изгледа със свиреп поглед, какъвто той никога не бе виждал на женско лице.

— Нямам абсолютно никаква представа.

— Откъде се е взела? Някакви идеи? Лицето й помръкна още повече.

— Ами да, би трябвало да е дошла от Стария свят. След като ти унищожи границата преди няколко години, може би някой е съзрял подходяща възможност да се промъкне в земите ми — така както Императорският орден се възползва от шанса да нахлуе в Новия свят и да го завладее. Като е омагьосала Самюъл, тази жена вероятно иска да ми покаже, че се кани да заеме мястото ми, да ми отнеме каквото е мое, включително и територията ми.

Ричард се обърна към Ан, която стоеше по-встрани.

— Познаваш ли вещица от Стария свят, която евентуално би искала да проникне тук?

— Аз управлявах Двореца на пророците и се грижех за това младите магьосници и Сестрите да поемат по пътя на Светлината. Занимавах се най-вече с пророчества и извън тях не бях особено запозната със спецификата на Стария свят. Случвало се е до ушите ми да достигат слухове за вещици, но не мога да ви кажа нищо конкретно. Ако наистина съществува такава жена, то не я познавам лично.

— И аз не съм чувал нищо за никаква вещица — додаде с въздишка Натан. — Дори слухове.

— Ние сме доста потайна каста — скръсти ръце Шота. Ричард съжали, че не знае повече за тези неща — макар да бе убеден, че да познаваш вещица е доста рисковано и може да създаде неприятности. А неприятностите, които се задаваха в момента, явно бяха двойно повече.

— Казва се Шеста — обяви Ничи в притихналото фоайе.

Всички погледи се втренчиха в нея.

— Моля? Какво каза? — повдигна вежда Шота.

— Вещицата от Стария свят. Казва се Шеста, от числото шест. — Лицето й пак беше станало напълно безстрастно, чертите й бяха спокойни като заледено горско езеро на зазоряване. — Не я познавам лично, но Сестрите на мрака говореха за нея шепнешком.

Шота бавно отпусна ръце покрай тялото си и пристъпи към Ничи, която стоеше на горната площадка на мраморното стълбище.

— Какво знаеш за нея?

— Нищо конкретно. Само съм чувала името й — Шеста. Запомнила съм го, понеже звучи странно. Някои от по-старшите Сестри — имам предвид Сестри на мрака — явно я познаваха. Чувала съм ги на няколко пъти да споменават името й.

Шота бе придобила застрашителен и мрачен вид като на отровна змия, оголила зъбите си, за да нападне.

— Каква работа са имали Сестрите на мрака с вещица?

— Не знам подробности — отвърна Ничи. — Може да са вършили нещо заедно, но какво — не знам. Не винаги ме включваха в заговорите си. Възможно е да са я познавали само бегло или дори да не са я срещали никога.

— Или пък точно обратното.

— Не изключвам и това — сви рамене Ничи. — Ще трябва да ги питаш. Но е добре да побързаш — Самюъл вече уби една от тях.

Шота пропусна заядливата забележка покрай ушите си, обърна се и заби поглед в притихналите води на фонтана.

— Все трябва да си чула нещо, което са си говорели за нея.

— Нищо конкретно.

— Поне би трябвало да си спомняш общия тон на разговорите им — продължи Шота, като се опитваше гласът й да звучи спокойно.

— Останал ми е спомен за две неща. Първото е, че тази вещица, Шеста, живее далече на юг. Сестрите споменаваха, че обитавала самите недра на Стария свят, живеела сред непристъпни гори и тресавища. — Ничи погледна открито Шота право в очите. — И второто е, че се страхуваха от нея.

— Страхували са се, значи — рече Шота с монотонен глас, скръстила ръце на гърдите си.

— по-правилно е да се каже, че бяха ужасени.

Шота изгледа продължително Ничи, после се обърна рязко и пак се загледа във фонтана, сякаш неподвижните води можеха да й разкрият някаква тайна.

— Няма никакви доказателства, че става въпрос за същата жена — прекъсна ги Ричард. — Не може да се каже със сигурност, че е била тази вещица — Шеста — от Стария свят.

— Точно ти ли ще ми говориш за съвпадения — погледна го Шота през рамо, после отново се загледа във водите на фонтана. — Няма никакво значение дали е тя или не. Важното е, че е вещица и че ми създава проблеми.

— Някак си не мога да повярвам — пристъпи към нея Ричард, — че тази, другата вещица е омагьосала Самюъл и ти го е отнела само за да ти се представи и да отнеме нещо твое. Сигурно нещата са по-дълбоки.

— Може да те предизвиква — предположи Кара. — За да излезеш и да се биеш.

— В такъв случай би трябвало да ми се покаже — поклати глава Шота. — А тя прави точно обратното. Старае се всячески да остане незабелязана, за да не мога да й сторя нищо.

Замислен, Ричард вдигна крак на мраморния парапет на фонтана.

— Продължавам да твърдя, че нещата са по-дълбоки. Това, че някой е подтикнал Самюъл да открадне кутия на Орден, не е направено самоцелно.

— Колкото повече се замислям, толкова повече оставам с впечатлението, че всичко това е твое дело, Шота. — Думите на Зед привлякоха вниманието на всички. — Струва ми се, че е поредната ти мащабна лъжа.

— Разбирам какво те кара да мислиш така, но ако го бях направила аз, защо ще идвам точно при вас?

Погледът на Зед не трепна.

— За да се направиш на света вода ненапита, докато всъщност точно ти дърпаш конците.

— Нямам време за детински игрички, магьоснико. Не аз подтикнах Самюъл към подобни действия. Посветила съм времето си на други, по-смислени дела.

— Като например?

— Пътувах до Галеа.

— До Галеа ли?! — изсумтя невярващо Зед. — Че каква работа имаш ти в Галеа?

Джебра постави ръка на рамото му.

— Дойде да ме освободи. Бях в плен в Ебинисия. Шота дойде и ме спаси.

Зед изгледа подозрително Шота.

— Отишла си в столицата на Галеа, за да освободиш Джебра?

Вещицата стрелна Ричард с многозначителен поглед.

— Налагаше се.

— Но защо? — продължи да настоява Зед. — Разбира се, радвам се, че си спасила Джебра от сигурна смърт, но все пак какво означава това „налагаше се“?

— Събитията крачат напред към мрачния си завършек — рече Шота. — Ако ходът им не бъде променен, ще паднем под игото на нашествениците, а те са хора, които, наред с другото, смятат магията за зло, обречено да бъде изкоренено от света. Според тях човек е греховно и покварено създание, което трябва да остане незабележимо и безпомощно пред лицето на всемогъщия спектакъл на природата. Тези от нас, които притежаваме магически способности, точно защото не сме незабележими и безпомощни, ще бъдат преследвани и унищожени.

Погледът на Шота обиколи лицата на всички присъстващи.

— Но това е просто нашата лична трагедия, а не истинската напаст на Ордена. Ако ходът на събитията не се промени, тогава чудовищните правила, които Орденът налага, ще се разстелят над целия свят като погребална плащаница. Няма да остане безопасно място, няма да има къде да се скрием. Около врата на всички, които останат живи, ще щракне желязното иго на робството. Ще бъде пожертвано всичко добро и благородно. Цивилизованите хора ще бъдат превърнати в шайка жадни за плячка главорези.

И какво ще остане от живота на нашествениците, след като похитят всичко ценно и стойностно? Чрез пренебрежението си към красивото и презрението си към доброто те отварят обятията си за жалкото и пошлото. Чрез неистовата си омраза към всеки, който просперира в живота, Орденът обрича всички хора да ровят в калта, за да оцелеят.

Човечеството го очаква обща съдба — хората ще станат зли. Това верую, налагано чрез безскрупулна бруталност, ще се превърне в смисъл на живота. Императорският орден ще завещае на човечеството съществуване в мрачната ера на страданието и нищетата, от които може би никога няма да изплуваме. Това е най-ужасното, което може да ни причини Орденът — не смъртта, а живота, скован от техните догми. — Думите на Шота отекнаха в залата. — В крайна сметка мъртвите не страдат. Страданието е за живите. — Вещицата се обърна към сенките, където стоеше Натан. — А ти какво ще кажеш, Пророко? Пророчеството друго ли казва, или говоря истината?

— Що се отнася до Императорския орден — отвърна тихо Натан, — боя се, че пророчеството не дава доказателства за противното. С няколко изречения ти даде точна и ясна картина на онова, което ни чака.

— Древните текстове трудно се разгадават — прекъсна го Ан. — Писаното слово може да звучи доста двусмислено. Пророчеството не е лъжица за устата на неопитния. На човек, който не е обучен, то би могло…

— Искрено се надявам, че това е твърдение, основаващо се на външния ми вид, Прелате, а не на способностите ми.

— Исках само… — заоправдава се Ан.

Шота махна с ръка и се обърна. Погледът й намери Ричард и го фиксира, сякаш той бе единственият в стаята. Вещицата се обърна лично към него.

— Ние може да се окажем сред последните, живели на свобода. Твърде е вероятно това да е краят на всичко хубаво, на стремежа към доброто, на потенциала на всеки от нас да се развива и да постигне нещо повече. Ако ходът на събитията не се промени, значи в момента ставаме свидетели на зората на най-лошото, което може да се случи на човешкия род. И ако никой не се заеме да се бори за живот, в който са важни собствените усилия, човечеството ще бъде принудено да живее според правилата на Ордена и да води живота на невежи диваци.

— Това ни е известно — прекъсна я Ричард, стиснал юмруци покрай тялото си. — Нима не разбираш колко неистово се борихме, за да го предотвратим? Нямаш ли представа през какви битки преминахме? Как мислиш, срещу какво се борих аз?

— Не знам, Ричард. Твърдеше, че си целеустремен, а в същото време не успя да промениш хода на събитията, не можа да се справиш с Императорския орден. Казваш, че разбираш, но нашествениците продължават да прииждат и да тъпчат все повече и повече хора с всеки изминал ден.

Но дори това не е толкова важно. Важно е бъдещето. А бъдещето показва, че ти ще ни предадеш.

Ричард не повярва на ушите си. Не беше просто ядосан, а направо ужасен от думите на Шота Сякаш всичко, което бе направил, всичките жертви, всичките усилия не означаваха нищо за нея — и нямаше да означават и за в бъдеще.

— Дошла си да ми кажеш, че ще се проваля, така ли?

— Не. Дойдох да ти кажа, че ако не промениш нещо, ще загубим битката. — Шота вдигна ръка към Ничи. — Ти му показа ужасната, безчувствена смърт, която е единственият резултат от веруюто на Ордена. Показа му мизерното съществуване, което е единственият възможен начин на живот под тяхно управление — че единствената ценност на живота е онова, което жертваш, че единствената цел на живота е да те отведе оттатък — в мъртвата вечност на следващия свят.

За всичко това ти ни беше от помощ, за което ти благодарим. Ти изпълни ролята си на учител на Ричард, макар и не по начина, по който очакваше. Но това също е само част от цялото.

Ричард не разбираше как пленничеството му — това, че беше принуден да води онзи клет живот в Стария свят — може да бъде възприемано като услуга. Не му беше нужно да изживее всичко онова, за да разбере колко обезнадежден и ялов е животът под игото на Императорския орден. Не възрази на нито една дума, казана от Шота относно съдбата на човечеството, в случай че Императорският орден победи. Но го ядоса фактът, че според нея има нужда да му бъде повторено пак — все едно не му беше ясно за какво се борят и не беше напълно отдаден на тази борба.

Ричард не разбра как стана, но Шота изведнъж се озова точно пред него, лицето й едва ли не докосваше неговото.

— И въпреки всичко преживяно продължаваш да не виждаш нещата в тяхната цялост, продължаваш да не действаш с нужната решителност.

Ричард я изгледа с гневен поглед.

— Не действам решително ли? Какви ги говориш?

— Трябваше да намеря начин да те накарам да разбереш, Търсачо, да те накарам да осъзнаеш действителността. Трябваше да намеря начин да те накарам да осъзнаеш какво очаква хората не само в Новия, но и в Стария свят — какво очаква цялото човечество.

— Как е възможно изобщо да мислиш, че аз не…

— Ти си избраният, Ричард Рал. Ти стоиш начело на последните воини, опълчили се на идеите, които подхранват Императорския орден. По една или друга причина ти си този, който трябва да ни поведе в битката. Може да вярваш в онова, за което се бориш, но не правиш необходимото, за да промениш хода на войната. Иначе нямаше да виждам онова, което виждам в потока на събитията. Сега нещата стоят така — обречени сме.

Трябва да чуеш каква съдба очаква хората ти — всъщност всички хора. Затова заминах за Галеа, за да намеря Джебра и тя да ти разкаже какво е видяла. За да може прорицателката да ти помогне да видиш.

Ричард установи, че би трябвало да се подразни от тази лекция, но вече не можеше да призовава гнева си и той му се изплъзна.

— И сам знам какво ще стане, ако се провалим, Шота. Знам какво представлява Императорският орден. Знам какво ни чака, ако изгубим в тази битка.

Шота поклати глава.

— Знаеш какво е отвъд. Знаеш какво е да видиш мъртвите. Но мъртвите престават да усещат. Те не могат да крещят. Те могат само да вият от ужас. Мъртвите не могат да молят за милост.

Знаеш какво е да видиш разрушенията на сутринта след бурята. Трябва да чуеш от човек, който е бил там, когато е вилняла бурята. Трябва да чуеш какво е, когато дойдат ордите. Трябва да чуеш какво ще сполети всички. Трябва да разбереш какво ще се случи с живите, ако не направиш онова, на което само ти си способен.

Ричард вдигна глава към Джебра. Зед бе обгърнал раменете й в утешителна прегръдка. По пребледнялото й лице се стичаха сълзи. Трепереше от главата до петите.

— Добри духове — прошепна Ричард, — как е възможно да проявиш такава жестокост и да помислиш макар и за миг, че вече не ми е известна истината за съдбата ни, в случай че загубим?

— Тук съзирам потока на бъдещето — рече му кротко Шота. — Това, което виждам, е, че не си направил достатъчно, за да промениш предстоящото, иначе нямаше да стане онова, което виждам. Така стоят нещата. Тук не става въпрос за жестокост, просто казвам истината.

— И какво очакваш да направя, Шота?

— Не знам, Ричард. Но каквото и да е, не го правиш, нали така? Всички хора се приближават до невъобразимия ужас, а ти не правиш нищо, за да предотвратиш това. И предпочиташ да гониш призраци.