Синтия Виктор
Интимни предателства (30)

Тридесета глава

На другия ден Лейни имаше чувството, че ще се пръсне от нетърпение, докато чакаше Пен да се върне. Беше прекарала по-голямата част от деня в градската библиотека и шокирана от откритията си не можеше да мисли за нищо друго. През цялото време се чувстваше едновременно неспокойна и разсеяна.

Отдъхна си, когато разбра от госпожа Майлс, че Райли е отишла на сбирка на децата от компютърния клуб. Тим се беше обадил от училище, че ще остане да играе мач. Слава Богу — успокои се тя, когато изпрати прислужницата и двамата с Пен можеха вече да действат спокойно. — Но къде, по дяволите, е той?

Лейни грабна купчината сметки от панера върху един кухненски шкаф и реши да оползотвори времето си, докато чака. Взе химикалка и започна да преглежда сметката за тока. Пред очите й обаче плуваше лицето на Фаръл — по-живо от всякога. Усети, че я обзема гняв.

Защо, защо? — питаше тя въображаемия образ и огорчението й ставаше все по-голямо. Дали някога щеше да открие какво наистина е станало? Дали приятелката й е ходила в този хотел само един или стотици пъти? Дали го е правила, защото й е доставяло удоволствие?

— Защо не можеш да ми кажеш? — прошепна Лейни гласно и за пръв път разбра, колко й е болно, че Фаръл не беше пожелала да сподели нищо с нея или пък е усещала, че не бива. Започна да гризе нокътя на палеца си като питаше какво ли би казала на приятелката си, ако знаеше.

Объркана, тя стана от масата. Една кола спря пред къщата. Най-сетне Пен се върна. Тя отиде да го посрещне на вратата.

— Няма да повярваш какво научих днес в библиотеката — каза тя припряно като протегна двете си ръце и хвана неговите. — Радвам се, че вече си тук.

Видя как погледът му проследи ръцете й и усмивката грейна на лицето му. Смутена го пусна.

— Откри ли нещо? — попита го делово.

Той кимна, сложи ръка на гърба й и я въведе във всекидневната.

— Но първо ти разкажи.

Двамата седнаха един срещу друг на дивана, Лейни веднага започна да докладва.

— Направих така като ми беше казал и прегледах цялото течение на местния вестник за изминалите шест месеца до този февруари. Нямаше нищо особено. И изведнъж открих — точно две седмици преди Фаръл и Джон да умрат. Снимката й и всичко останало.

— Кое? — попита Пен.

— Съобщението за Марина Полсен, жената, чиято папка преглеждахме снощи. Пен, тя е умряла малко преди тях. Във вестника се казва, че колата й се отклонила от пътя и се блъснала. Но тази жена е притежавала списък, в който фигурира името на Шугър. Разбирам, че е било катастрофа, но не мислиш ли, че съвпадението е странно?

— Боже Господи — Пен обмисляше казаното, — та нали и смъртта на Фаръл и Джон също изглеждаше случайна.

Лейни кимна.

— Освен това, проучих и Шугър. Моминското й име е Лоутън, а истинското й име е Беатрис.

— Беатрис ли? — попита рязко Пен.

— Да — Лейни изчака, но той не каза нищо повече. — Спомних си две неща, които тя беше споменавала и ми се сториха важни. Първо, на миналото коледно тържество тя се пошегува, че излизала с някакъв футболист в Пен Стейт. Аз се обадих в колежа и се оказа, че в архивите му няма студентка на име Беатрис Лоутън, нито пък Шугър или някой с подобно име и на нейните години, който да е учил в колежа по това време.

— Това се връзва с всичко останало — вметна Пен.

— Освен това — продължи Лейни, — веднъж тя разказваше, че е била секретарка в някаква адвокатска фирма в Ню Йорк, преди да се омъжи за Хелмут. Спомням си това, защото името ми направи впечатление. Тя каза, че фирмата се казва Гарднър, Бърнет… и още някой.

— И ти си запомнила — попита Пен скептично. — А защо?

Лейни се усмихна.

— Франсис Ходжсън Бърнет е авторката на „Тайната градина“ — моята любима детска книга. Гарднър — Гардън (градина). Бърнет като стана на осемдесет мога и да не знам телефонния си номер, но тази книга ще помня цял живот. Стори ми се странно съвпадението, приличаше на игра на думи, въпреки че тогава не казах нищо на Шугър.

— Да, спомням си, че и Фаръл много харесваше тази книга, когато бяхме деца — припомни си Пен с усмивка.

— Проверих — каза Лейни — и се оказа, че в Ню Йорк няма такава фирма.

Пен я погледна с възхищение.

— Добра работа за една сутрин.

Лейни се засрами, когато усети, че поруменява от похвалата му. Тя се покашля, за да скрие неудобството си.

— А ти какво откри?

— Когато снощи ми обърна внимание, видях в нова светлина обстоятелството, че децата не са били в къщата по време на злополуката. Толкова се радвах на този факт, та въобще не ми хрумна, че е малко съмнителен — Пен се намръщи. — Говорих с един човек от телефонната компания, който бях интервюирал преди време. Познай какво открих?

Лейни затаи дъх.

— Фаръл не се е обаждала на Джизонди, за да моли да вземе децата у тях онази вечер. Обаждането е било от къщата на Джизонди. Каръл Ан е звъняла тук.

— Знаех си — отдъхна си Лейни. — По дяволите, знаех си, че тази Каръл Ан лъже. От самото начало усетих, че има нещо гнило с нейните деца.

Тя седна замислена и след това продължи:

— Това означава, че Каръл Ан е замесена и аз я видях в хотела, защото тя е една от жените…

— Точно така — потвърди Пен.

— Не мога да повярвам. Тази дребна, невротична жена, която прилича на мишка — раменете на Лейни увиснаха. — Никога няма да разбера хората…

— Това не е всичко. Отидох в „Сен Тропе“. Първоначално не открих нищо и трябваше да се срещна с някой от по-висшите в администрацията. Но с помощта на 500 долара и заплахата, че ще кажа на полицията и ще злепоставя техния хотел, разбрах всичко за апартамента.

— Разкажи ми — изстреля Лейни.

— Стаята е регистрирана на името на Джанет Беатрис. Затова реагирах така, когато ти ми съобщи, че истинското име на Шугър е Беатрис. Е, вече знаем, коя е тази Джанет.

— Значи стаята е на името на Шугър?

Пен кимна.

— Накрая администраторката изплю истинското й име. Тя не се обаждала на никого, когато идвала в хотела, просто е минавала между капките, но аз го накарах да се поинтересува какъв е бизнесът й. На практика хотелът е толерирал това с години. Прибирали са парите и са се правели, че нищо не знаят. Каза ми, че Шугър лично плащала сметките.

Лейни прокара ръка през косите си.

— С други думи, Шугър ръководи бизнеса. Тя самата не работи там. Тя е шефът.

Пен кимна. След това разтвори длан и свивайки пръсти започна да отбелязва фактите, които им бяха известни.

— Тя е в списъка на полицайката, която умира малко преди сестра ми и зет ми. Този списък е у Джон. Фаръл е едно от момичетата — той трепна при произнасянето на името й, но след това продължи като отпусна ръката си в скута.

— Знаем връзките, въпреки, че за конкретното им развитие мога да ти предложа поне няколко възможни сценария.

Двамата се умълчаха. Най-накрая Лейни каза:

— Какво ще правим сега? Изяснихме ролите, но нямаме истинско доказателство, че Шугър е виновна.

— Точно така — кимна Пен. — Трябва да се доберем до сигурна улика. Докато идвах насам в главата ми се въртеше една идея.

— Да?

— Ще говоря с Хелмут Таплингер.

Лейни го погледна въпросително.

— Мислиш ли, че той ще ти даде информация за собствената си жена?

— Не знам — поклати глава Пен. — Съмнявам се, че знае нещо за извънкласните занимания на съпруга си — той погледна Лейни като че ли тя знаеше отговора.

Тя сви рамене. Пен се усмихна.

— Едно нещо, обаче е сигурно: Хелмут е човек, който обича собствения си глас. Дори и да не знае нищо, може да науча нещо интересно. С Каръл Ан няма смисъл да говорим.

Лейни кимна в знак на съгласие. Изправи се и прекоси стаята. Когато се обърна да го погледне, Пен усети нейното безпокойство.

— Какво има? — попита той като се облегна назад и се опита да разгадае изражението й.

— Нищо — отговори тя малко прибързано.

Той се изправи и се приближи до нея.

— Какво? — попита я по-настоятелно.

— Опитвам си да си представя, какво може да направи Шугър, ако Хелмут й каже за твоите подозрения — страхът на Лейни беше очевиден. — Кой знае какво й е казала вече Каръл Ан — гласът й стана почти трескав.

Пен нежно обви раменете й.

— Не се безпокой, Лейни — каза й почти весело. — Аз ще те пазя.

— А кой ще пази теб? — попита тя като се отскубна от прегръдката му и се отдалечи на няколко крачки.

— Шугър няма да посмее да ни направи нищо, кълна ти се — добави той по-сериозно.

Искаше му се да я успокои, но с всяка изминала секунда Лейни ставаше все по-напрегната.

— Пен, моля те. Тази жена може да е опасна. Тя може би е човекът, който е убил Фаръл и Джон. Не искам да говориш с Хелмут. Все едно да я поканиш да убие и теб. Не можеш да постъпиш така!

Той стоеше пред нея уверено, с изражение, което досега й беше непознато.

— Защо да не мога? Помисли си само, колко мирно и спокойно ще ти бъде тук, ако успея.

— Не се шегувай с тези неща — Лейни изпита невероятна паника, когато си представи какво можеше да се случи. Нямаше да понесе да изгуби и него.

Но защо се залъгваше? Така или иначе, тя пак щеше да го изгуби. Пен щеше да се върне в Лондон или на някое подобно място. Целият му живот беше низ от пътувания и завръщания.

Всъщност, той живееше в къщата откакто и тя се настани в нея, но негласното им споразумение беше, че това е временно. Представи си как ще се почувства, когато той си замине, колко празен ще е домът и собствения й живот. Тази мисъл я зашемети като удар.

— На кой му пука какво ще правиш? — тросна му се сърдито. — Ти така или иначе винаги си с единия крак навън — без да съзнава какво прави, ръцете й се свиха в юмруци и тя ги вдигна към него. В мъката си изпитваше атавистична нужда да го нарани.

Но ръцете му я обгърнаха и той я придърпа към себе си. Устните му се притиснаха в нейните. Целувката им бе толкова страстна, че й се стори, че някаква сила я помете и замъгли всичко наоколо. Чувстваше единствено него — вкуса на плътта му, нуждата да бъде с него.

Те се отпуснаха на мекия килим. Устните им все още се впиваха жадно, но телата им нежно се обвиха, сякаш не искаха да допуснат страстта да наруши крехкостта на мига. Тя усети как ръката му гали бузата й, спуска се по рамото и надолу към бедрото. Изстена, притисна се към него, докато нежността на докосванията им отстъпи място на завладялото ги желание.

Слели устни, те се опитваха да съблекат дрехите си, възбудени от препятствията на циповете и копчетата.

— Лейни — каза Пен блажено бавно, когато тя хвърли и последната си дреха и допря голото си тяло до него.

Той прокара пръсти по извивката на гърба й, нагоре към заобленостите на гърдите й. Тя потръпна от удоволствие.

Обичам те — прошепна си тя и изведнъж разбра, че няма смисъл да се преструва, че не е така. Притисна се пак в него сякаш от това зависеше живота й.

Той легна върху нея, а тя с цялото си тяло го насърчаваше да продължи. Но той спря, взе лицето й в двете си ръце и се взря в очите й. Желанието му беше очевидно, но все още овладяно.

— Не мога нищо да направя — каза й нежно. — Обичам те.

Лейни би се заклела, че сърцето й спря да бие. Не смееше да диша.

— Мисля, че винаги съм те обичал — каза той и пак я целуна. Този път нежно в подкрепа на думите си.

Двамата бяха едно. Погълната от чувствата и мислите си, ликуваща от думите му, тя потреперваше от това, което щеше да последва. Знаеше, че след всичко я очаква страха, познат като стар приятел. Този страх я накара да избяга, когато Джулиан й предложи да се оженят, той я тормозеше и през първите седмици на съвместния й живот с децата. При всяка нова стъпка пред нея се изпречваше страхът.

Но този път нямаше да му позволи да я владее. Докато чуваше как Пен шепти името й, за пръв път изпитваше само чистата радост, че е там, където иска да бъде.