Синтия Виктор
Интимни предателства (21)

Двадесет и първа глава

— Ен Би Си трябва да са щастливи, че работиш за тях — Дорис Бекли отпи последната глътка от коктейла си и чукна с празната чаша по масата, сякаш да подчертае думите си.

— Той трябва да е щастлив, че е достатъчно млад, за да го наемат — промърмори едва-едва Хю Бекли, но достатъчно високо, че да го чуе синът му. Баща му винаги бе смятал, че другите неизменно са в по-изгодно положение от него. Познат семеен рефрен, който не беше се променил от детството на Пен.

Същото можеше да се каже и за ресторанта „Дивият глиган“, където семейство Бекли вечеряше всяка неделя, откакто Пен се помнеше. Майка му винаги поръчваше филе от бяла риба, баща му потупваше корема си и казваше: А, мисля, че и аз ще си поръчам същото, след което посочваше в менюто печените говежди ребра и молеше да бъдат добре направени, без всъщност да е ясно какво разбира под това. По време на вечерята, родителите му не си разменяха и дума.

Пен се чудеше как въобще успяваха да стигнат заедно до ресторанта, след като почти не си говореха. Може би и двамата слизаха в гаража — всяка неделя, точно в шест и двадесет и пет или пък единият от тях промърморваше нещо от рода на ще тръгваме ли и това бяха единствените думи, които се чуваха в тихата къща, откакто той и Фаръл напуснаха бащиния си дом.

— Аз и баща ти искаме да обсъдим нещо много важно с теб.

Пен изненадано погледна майка си. Независимо какво искаше да му каже тя, фактът, че въобще са си говорили, беше потресаващ.

— Знаеш колко много се възхищаваме на Лейни, че постъпи така смело като преобърна целия си живот заради нашите внуци… — Дорис погледна през прозореца, сякаш тъмните силуети на дърветата щяха да й подскажат най-подходящата фраза, с която да продължи.

Синът й чакаше търпеливо. Той никога не изслушваше докрай изреченията й. Всъщност никога не обръщаше внимание на думите, които тя използваше. Важно беше скритото послание в тях. Пен усети, че тя не харесва Лейни Улф. Останалото — за внуците — можеше да пропусне.

— Ето какво се опитва да каже майка ти.

Хю Бекли безцеремонно взе думата от жена си. Баща ми обаче, с благодарност си помисли Пен, не е човек на скритите послания. Щом искаше да възрази за нещо, той винаги го правеше ясно, така че да бъде правилно разбран.

— Мястото на тези деца е при нас.

Посланието разшифровано, сър — отчете мрачно Бекли младши.

— И защо? — опита се да го каже с неутрален тон, но му беше трудно, защото усети надигащо се възмущение.

— Та те са наши внуци, по дяволите — внезапното избухване на Хю беше заменено тутакси от учтива усмивка, когато келнерката постави пред него огромна чиния с печено говеждо.

Разговорът замря, докато сервират и на останалите.

На Пен поднесе пържола алангле, а на майка му — филето от бяла риба. Веднага щом сервитьорката се отдалечи, баща му продължи темата.

— Достатъчно ми е, че собствените ми родители ме прецакаха. Но проклет да съм, ако се оставя и дъщеря ми да го стори — докато говореше, той все повече се ядосваше и лицето му започна да се зачервява, като накрая доби цвета на пържолата в чинията до него.

Пен беше отвратен. Цял живот беше слушал как баща му се оплаква от собствените си родители. И какво толкова му бяха сторили? Бяха му осигурили добре платената длъжност на вицепрезидент на фирма за производство на хартия, която правеше по няколко милиона долара годишно и винаги бе в добро финансово положение, дори по време на Голямата Депресия. Това, което не бяха му осигурили, беше президентския стол. До деветдесетата си година бащата на господин Бекли беше в цветущо здраве, но когато мястото се оваканти, Хю се оказа твърде стар, за да го заеме.

И така, бедният Хю беше принуден да живее с половин милион лихва от парите, които наследи след смъртта на баща си. Това, че не можеше да понася жена си и нямаше с какво да запълва времето си, той считаше без съмнение също за вина на баща си.

Пен не се впечатли особено от речта му. Позната песен, но думите за Фаръл го вбесиха.

— А какво трябваше да направи сестра ми според теб?

Той рядко влизаше в открит спор с родителите си. Но преди пиенето му помагаше да се дистанцира по-лесно от тях. Баща му обикновено се настървяваше, а майка му просто не обръщаше внимание на това, което не искаше да чуе.

— Фаръл и Джон трябваше да осигурят най-доброто за децата си, точно както майка ти и аз направихме за теб и сестра ти — този път Хю погледна към жена си и каза. — На Тим и Райли мястото им е при нас. И край на тази история.

Пен не можа да сдържи гнева в гласа си.

— На коя история по-точно?

Баща му рязко го погледна.

— На внуците мястото им е при баба им и дядо им — повтори той с тон, нетърпящ възражение.

— Значи трябва да стоят в оная голяма, празна къща и да гледат как вие двамата не си говорите?

Дорис и Хю се втренчиха в него — майка му изненадана, а баща му вбесен.

— А да не би да искаш племенниците ти да бъдат отгледани от абсолютно непознат човек? — очите на баща му святкаха. — При това неомъжена жена над тридесетте.

Пен не можеше да повярва на ушите си.

— Имаш предвид непознатата, която е прекарала едва ли не цялото си детство във вашата къща и е била най-добрата приятелка на дъщеря ви? — той опря длан на масата, сякаш се канеше да стане.

Майка му сложи ръка върху неговата.

— Баща ти не искаше да каже нищо лошо за Лейни. Просто искаме най-доброто за децата. Та тя дори не е от нашата вяра.

Стига толкова — реши Пен, като метна салфетката си върху масата.

— Радвам се, че двамата най-сетне сте намерили за нужно да си поприказвате, но да съм проклет, ако този внезапен съюз изпрати племенниците ми в онзи мавзолей — той се изправи и бутна стола навътре. След това се наведе над масата, така че само родителите му да го чуят.

— Понеже не можем да върнем родителите им от онзи свят, мисля, че появата на Лейни Улф в живота на Тим и Райли е най-хубавото нещо, което можеше да им се случи. И ако двамата смятате да оспорите правата й на настойник, първо ще трябва да се оправяте с мен.

Излезе от ресторанта, без да се обръща. Никой не се опита да го извика или да го спре.

Навън го лъхна студения нощен въздух и той закрачи замислен над това, което беше казал. То беше самата истина. За негова изненада, Лейни се оказа страхотна. Наблюдаваше я ден след ден, седмици подред. Колкото и шантава да беше като момиче, като зрял човек тя беше просто чудесна.

Повече от чудесна — призна пред себе си, когато отвори колата и седна зад кормилото.

Представи си я живо, докато завиваше към Норт авеню. Толкова различна от Сарита. Различна от всяка жена, с която е бил. Тайно винаги се беше възхищавал на нейната топлота, даже по времето, когато беше по-големият брат и единственото му занимание беше да тормози най-добрата приятелка на сестра си. Но през изминалите няколко месеца, когато я виждаше как помага на Райли с училището или пък как се опитва да извади Тим от враждебната му унилост, тя му се струваше просто красива.

Пен нито за миг не й показа какво изпитва. Понякога я отменяше и гледаше децата, но през повечето вечери щом се върнеше от работа, отиваше направо в караваната и се усамотяваше с някоя книга. Последните две нощи прекара в „Станхоуп“, в Манхатън, където телевизионната компания имаше запазена стая, защото работеше от сутрин до късно през нощта върху едно историческо предаване. С дни не можеше да се види с Лейни, камо ли да говори с нея.

Осъзна мрачно, че тази вечер се налага да се прибере в Медоувю. Най-добре беше да каже на Лейни за какво е говорил с родителите си на вечерята. Ако те вече изпитваха непреодолима нужда да разговарят, както очевидно беше станало след смъртта на Джон и Фаръл, значи със сигурност се канеха да предприемат и някакви действия.

Пен беше длъжен да предпази племенниците си от техните намерения, каквито и да бяха. Това означаваше, че трябва да предупреди Лейни.

Когато спря пред къщата беше едва девет и половина. Видя я през прозореца на дневната да седи на канапето и да чете. Почувства странно вълнение при тази спокойна гледка и при мисълта, че Тим и Райли са вече дълбоко заспали в леглата си и че това всъщност е неговия дом.

Облечена в сини дънки и черен кашмирен пуловер, Лейни изглеждаше красива в приглушената игра на светлини и сенки, които хвърляха запалените лампи. Обстановката беше много успокояваща, но Пен забеляза позата й необичайно напрежение.

Чудеше се какво от разговора да й разкаже, въпреки че повече му се искаше да си легне с нея и да не й казва нищо. Но нямаше как. Почука, преди да влезе в стаята.

— Ти чукаш? Не сме ли много официални? — каза Лейни саркастично, когато вдигна глава към него и остави настрана писмото със служебен печат на плика.

Той се отпусна на стола срещу нея.

— Слушай — каза й със сериозен тон. — Имах много интересен разговор с родителите си тази вечер.

Тя го погледна с любопитство, въпреки че мислите й бяха другаде.

— И за какво ставаше дума?

— Не искам да те плаша, но моите скъпи родители смятат, че децата трябва да бъдат при тях.

— Нима? — отвърна му иронично. Очите й се разшириха в пресилено учудване, сякаш беше казал нещо, което вече й е известно. Но противно на заядливия й тон, в очите й блестяха сълзи.

— Доколкото разбирам, това не е новост за теб — продължи Пен с престорено безразличие, но когато сълзите започнаха да се стичат по страните й, изпита силно желание да я приласкае и успокои.

Лейни избърса очите си почти несъзнателно и му подаде писмото. Докато го четеше, той разбра, че разговорът в ресторанта тази вечер е бил само подготовка за главното събитие. Писмото не беше от родителите му, а от техния адвокат, които уведомяваше Лейни, че Дорис и Хю Бекли имат законно право да предявят претенции за отнемане на настойническите й права и тези права да им бъдат поверени. Казваше се също така, че ако до един месец тя не се съгласи доброволно, срещу нея ще започне съдебно дело.

Когато дочете листа до края, Пен видя как Лейни наведе глава и обгърна с ръце тялото си, сякаш да спре риданията си.

Повече не можа да се сдържи. След миг се озова на кушетката до нея, прегърна я и започна да я утешава като малко дете.

— Лейни, скъпа — гальовно каза той, ръцете му пригладиха падналите върху лицето й кичури, а устните му внезапно докосна шията й, докато се редяха успокоителните думи. Не разбра как, може би заради меденото ухание на парфюма върху атлазената й кожа, но целувките му станаха по-страстни, устните му зашариха нагоре по шията й. Езикът му нежно вкусваше мекотата на устните й, преди да ги разтвори и те да се слеят с неговите.

Усети как езикът й се движи в силно желание, а ръцете й се обвиват около врата му. Страстта ги облада, сякаш това беше внезапно продължение на първата им нощ. Заоблеността на гърдите й, тайнствените трапчинки в основата на шията й — всичко му беше толкова познато, толкова невероятно естествено, сякаш цял живот са били заедно. Дълго стояха така, притиснати един о друг, като вкусваха, изучаваха и се наслаждаваха на всяка споделена ласка.

— Лейни, всичко ще бъде наред. Не могат да ти отнемат децата. Не могат да те накарат да направиш нещо против волята си. Обещавам ти, че ще направим всичко, което е нужно. Ти, Тим и Райли… — той замълча. Опитваше се да намери подходящите думи. — Ти си законния настойник и моите родители не могат да направят нищо, поне доколкото това зависи от мен.

Лейни го погледна като замаяна. Тя свали ръце от врата му и се отдръпна.

— Ти не разбираш — каза тя почти неистово.

Очите му я гледаха с упорство, когато ръката му отново погали бузата й.

— О, напротив.

— Пен — тя го погледна и се изправи. Отдалечи се от кушетката и застана зад стола. — Не плача, защото се страхувам, че ще изгубя Тим и Райли. Просто си мисля, че може би родителите ти са прави.

— Какво? — пръстите му несъзнателно се свиха в юмрук.

— Може би трябва да приема работата в Калифорния — очите й зашариха по лицето му, сякаш се опитваха да изтрият презрението, което се изписа върху него. — Искам да кажа, че мога да взема децата със себе си, докато работя върху „Мариса“ — тя започна да говори по-бързо.

— Лос Анджелис ще им хареса… там е слънчево, ще бъде добре да се отдалечат от спомените, които ги свързват с това място.

Той видя познатото изражение на ранена сърна, толкова характерно за десетките години, когато Фаръл насила я караше да направят нещо, което тя не искаше. Но вместо съчувствие, усети как в него се надига гняв. Май си е загубил ума? Тази жена въобще не я беше грижа за него, а още по-малко за племенниците му.

— Условията на настойничеството бяха пределно ясни — каза той студено и също се изправи. — Ти се съгласи да се преместиш тук, да се грижиш за децата в обстановка, която им е позната. Да ги обичаш като истинска майка — той я погледна с ярост. — Но доколкото разбирам, ти съвсем не можеш да схванеш това.

Гласът на Лейни затрепери, когато се опита да му отговори.

— Аз наистина ги обичам. Просто не съм сигурна, че това е достатъчно — очите й го умоляваха. — Не съм убедена, че родителите ти грешат.

— По дяволите, не мога да повярвам — Пен поклати глава. — Ти никога няма да се промениш, нали? — очите му святкаха. — Е, мисля, че този път шегата е за моя сметка, защото ти успя да ме преметнеш.

— Млъкни — извика Лейни, като притисна с длани ушите си.

Пен я изгледа с отвращение.

— Мислех си, че вече си пораснала, но уви — гласът му премина в тънък фалцет, жалко подобие на нейния глас. — Не мога да се омъжа за теб, Джулиан, не мога да отговоря на очакванията ти, о, Фаръл, моя най-добра приятелко…

Пен осъзнаваше, че ужасно я наранява, но не можеше да се спре. Не знаеше на кого е сърдит повече. На нея, защото демонстрираше обичайната си нерешителност или на себе си, защото се беше подвел. Най-вече, защото беше хлътнал по нея, осъзна с горчивина.

Но от този момент нататък всичко между тях беше приключено.

— Не знам как те е понасяла Фаръл през всичките тези години! — той отиде в другия край на стаята.

Лейни потръпна, когато чу името на приятелката си. Дори и в гнева си той можа да види болката, която последните му думи й причиниха. Но това не пролича в отговора й.

Тя седеше уверено облегната на стола и вече беше спокойна.

— И кой си ти, за да съдиш? — тонът й беше леден. — Май се сещаш за това си право, само когато нивото на алкохола в кръвта ти стигне хиляда — тя сгъна писмото и се изправи. След това тръгна към вратата. Гласът на Пен я застигна точно преди да излезе.

— Ако обръщаше повече внимание на околните, може би щеше да забележиш, че откакто се върнах от Англия въобще не пия.

Лейни го погледна, сякаш се канеше да му възрази, но след това размисли.

— Много съжалявам, че бях толкова глупав и казах на родителите си, че е по-добре за децата да останат при теб — извика той. — Трябва да съм си изгубил ума.

Без да каже нещо повече, той мина покрай нея и излезе от стаята.

 

 

Пен чу воя на полицейската сирена, преди да забележи мигащите червени светлини в огледалото си. Погледна спидометъра, удари спирачки и спря на банкета. Сто и осемдесет километра в час. Това сигурно ще му струва поне двеста долара глоба или нощ в ареста, размишляваше той, без да има нещо против последното. Щеше да бъде подходящ завършек на една отвратителна вечер.

— За къде сте се разбързали? — младият полицай огледа вътрешността на колата, когато Пен свали прозореца.

Пен го погледна. На значката пишеше: Макдъно. Не беше на повече от двадесет и две години.

— Истината е, че не бързам за никъде — усмихна се той мрачно, когато бръкна в джоба и извади портфейла си. След това подаде през прозореца шофьорската си книжка и регистрационния талон.

— Пили ли сте алкохол? — попита полицаят, като се наведе към него и го подуши, сякаш за да отговори на собствения си въпрос.

— От месеци не съм — отвърна журналистът.

Очевидно удовлетворен, Макдъно написа глобата за превишена скорост и му подаде формуляра заедно с документите.

— Ограничението в този щат е сто и двадесет километра. Препоръчвам ви да го спазвате в бъдеще — той строго кимна още веднъж, преди да се върне в колата си и да потегли.

Пен постоя на банкета. Не му се ходеше никъде. Не му се искаше нищо, освен едно голямо питие.

Какъв е най-добрият лек срещу глоба за превишена скорост? — запита се той, като обхвана кормилото с ръце и затвори очи. Уиски, може би. Не, може би водка с тоник, реши и си представи удоволствието да седнеш в някой тих бар и да се наслаждаваш на всяка глътка. Да чувстваш как напрежението бавно изтича от тялото ти, а тревогите — от ума ти.

Вече дори усещаше вкуса на студената течност, която се разлива по гърлото, затопля гърдите и накрая стомаха. Изведнъж образът на високата стъклена чаша беше изместен от лика на Лейни Улф. Още усещаше как устните му докосват шията й докато вдъхваше аромата й и се отдаваше на удоволствието да я докосва.

Внимавай, приятел — помисли си той. Отвори очи и открехна вратата, за да влезе свеж въздух. Когато видя фаровете на приближаваща се кола, затвори и се изправи на седалката.

Край на тези мисли — реши той. Едно питие ще му навреди много по-малко, отколкото фантазиите за проклетата Лейни Улф. Запали колата и излезе на платното. „О’Хенри“ сигурно все още е отворен, помисли си и си представи дървения бар със задоволство. След пет минути беше пред входа му, а след още две паркира колата.

Докато вървеше забързано към заведението, замаян от нетърпение усещаше почти физически усещаше как алкохолът преминава през тялото му. Оглуша от грохота на оркестъра още преди да е стигнал до вратата. Когато я отвори, го посрещна познатия мирис на бира и пот.

— Ей, внимавай! — извика му млад мъж в карирана риза и дънки, с когото едва не се сблъска.

Гласът на мъжа го сепна. За миг остана неподвижен, втренчен в ядосания поглед на другия.

Какво правя? — изведнъж се сепна той, когато влезе в тъмния претъпкан бар. Не знаеше как се е озовал тук. Внимателно огледа помещението и забеляза израза на отчаяние и самота по лицата на повечето мъже, наредени около бара. Обърна се и се отдалечи доволен, че не е останал.

Приближи се до колата, но не седна вътре, а се облегна на капака. Започна да диша бавно и се опита да проясни съзнанието си. Не биваше да прави това. В този живот имаше много по-важни неща от глобите за превишена скорост, досадните родители и красивите жени. Не биваше в никакъв случай да позволява гневът му към Лейни да го повлече отново към пиенето. За нищо на света.

С мъка се опита да изтрие образа й от съзнанието си и си представи Тим и Райли. Когато тя ги остави, те ще станат негова отговорност и той ще трябва да я поеме.

Можеше да успее, само ако е трезвен. Замисли се, какво точно означава това. До този момент не му беше толкова трудно. Но ако нощ като тази може да го доведе пред вратата на „О’Хенри“, значи е време да потърси помощ. Огледа се из паркинга и видя телефонната кабина, на отсрещната страна на улицата. Потърси в джоба си монета от двадесет и пет цента, отиде до телефона и вдигна слушалката.

Набра информационната служба и с облекчение чу собствения си глас, който поиска номера на организацията „Анонимни алкохолици“.