Синтия Виктор
Интимни предателства (5)

Пета глава

— И така, Лейни, като пристигнеш утре, облечи нещо като за възрастни — във флегматичното произношение с калифорнийски акцент, типично за Рик Дийн, този път се прокрадваше нотка на оживление, която ясно личеше дори по телефона.

Лейни огледа какво бе избрала да облече за работа тази сутрин. Вълненият й бабешки пуловер в тюркоазно синьо падаше точно до средата на бедрото върху черен клин, който прилепваше плътно по тялото и влизаше в ниски обувки с връзки — попадението й от миналата седмица на битака на Шесто авеню.

— И косата ти, миличка — продължи Рик като моден експерт, — не можеш ли да я срешиш някак си? Направи й нещо. Само не я връзвай на конска опашка.

Лейни гузно дръпна ластика, с който временно бе вързала косата си, преди да осъзнае, че няма кой да я види.

— За какво става дума? — попита тя най-накрая, прекъсвайки по средата тирадата в дух малко ярко червило би освежило цялото ти лице, която бе слушала до втръсване от майка си.

— Няма значение за какво става въпрос, скъпа. Само разбери, че това е нещо, което наистина ще ти хареса — изрече Рик необичайно самодоволно.

Когато днес Рик и Джери се бяха обадили първия път, за да съобщят, че предстои нещо важно — нещо, което засяга Лейни — тя се въодушеви, както те очевидно очакваха. Но последвалите телефонни разговори — два с Джери и един с Рик, изпълнени със съвети като се започне от външността и се стигне до намеци какво трябва да говори, я стреснаха.

— Рик — каза тя с леко треперещ глас, — моля те, кажи ми какво става. Вие с Джери успяхте да ме уплашите до смърт и никой не иска да ми каже от какво трябва да се страхувам.

— О, Лейни, какъв страх? Няма от какво да се притесняваш. Повярвай ми, ще ти хареса. Бих ти казал, но обещах на всички тук, че няма да издам тайната.

На всички тук? Лейни замълча. Рик и Джери бяха единствените хора от офиса в Лос Анджелис, с които поддържаше връзка. Освен тях не познаваше никой друг в клона в Калифорния. Кои бяха всички тук и какво можеха да искат от нея?

— Слушай — каза Рик нежно, — зная, че съм прикрит и лукав, но ти обещавам, че това не е просто добра новина, това е върховна новина. Утре ще говорят с теб, а ти ще ни кажеш с Джери и…

Някой я търсеше по другата линия.

— Рик, можеш ли да изчакаш секунда? — Лейни натисна копчето и превключи на другата линия.

— Лейни Улф.

— Хей, ти, ъ-ъ, Улф — неизменно обръщение на Ал Смайли прозвуча дори по-остро от обикновено, когато изсумтя в телефона. — Качи се на тридесет и петия. Патрик Фушард иска да те види.

— Какво? — Лейни не можа да скрие уплахата си.

Патрик Фушард, старши вицепрезидент на „Карпатия Инкорпорейтид“ не бе просто шеф на Ал Смайли, той беше шеф на всички шефове на Ал Смайли. Какво би могъл да иска от нея такава голяма клечка в компанията като Фушард?

— Улф, качи се на тридесет и петия етаж.

— Не можеш ли да ми подскажеш за какво трябва да отида там?

— Не — каза Ал раздразнено. — За каквото и да става въпрос, Фушард не благоволи да го сподели с мен — с това той затвори телефона.

Лейни отново превключи на другата линия.

— Рик, Патрик Фушард иска да се кача при него.

— Виж ти — каза той, очевидно обезпокоен. — Сигурно са решили да го направят днес, а не утре. Добре, отивай тогава.

Понечи да затвори и в последния момент го чу да казва:

— Непременно ни се обади веднага щом слезеш!

Нищо не разбирам — помисли си тя, оправи косата си колкото можа и тръгна към асансьора в дъното на коридора.

Тридесет и петият етаж в сградата на „Карпатия“ бе различен от всички останали етажи. Лейни усети как обувките й потъват в килим, дебел няколко пръста. По стените бяха окачени внушително количество произведения на импресионистите, а секретарката на Патрик Фушард седеше точно под огромното платно на Моне „Водни лилии“. Лейни бе така зашеметена от шедьоврите, че застана безмълвно пред младата жена зад бюрото.

— Предполагам, че вие сте госпожица Улф — тъмнокосата секретарка любезно я извади от вцепенението.

— О, да — отговори Лейни, идвайки на себе си.

Жената вдигна телефона, за да съобщи за присъствието й и кимна по посока на голяма бяла врата вляво. Лейни се отправи натам и влезе в кабинет, голям колкото половин бейзболно игрище, на две маси артистично бяха разположени огромни вази със свежи цветя, а най-далечният ъгъл бе зает от голяма порцеланова скулптура на балерина, изправена зад тясна, мраморна маса, която очевидно служеше за бюро.

— Много се радвам, Лейни.

Патрик Фушард тръгна към нея — гигант в син костюм на тънко райе, огромният му ръст я накара да се почувства нелепо дребна и незначителна.

— Приятно ми е — тя успя да подаде ръка.

Фушард махна към диваните непосредствено до вратата, направи й знак да седне на малка кушетка в бежова коприна, а той самият се отпусна отсреща, върху друга кушетка, точно копие на нейната.

— Вашите герои Матилда и Мами са прекрасни — Фушард се наведе напред, удари я леко с юмрук по ръката и поклати глава няколко пъти.

Лейни бе толкова слисана от неочакваното докосване, че не отвърна нищо. Фушард имаше вид на боксьор тежка категория, който се подготвя за голям двубой — главата му продължаваше да се клати, а ръцете му от време на време удряха във въздуха невидим противник.

— Какво те очаква сега? — той се наведе напред още веднъж, този път финтирайки я закачливо в слънчевия сплит.

Лейни се опита да скрие смущението си.

— Съжалявам, господин Фушард. Трябваше ли да съм подготвена за срещата с вас?

— Неее — тупна я още веднъж, един път отляво, след това втори път бързо отдясно. — Виж какво, Лейни, хората от Калифорния непрекъснато ни повтарят колко си страхотна. Работата ти с Матилда и Патси е първокласна — той се изправи и започна да се разхожда. Походката му наподобяваше лек тръст, а ръцете му не преставаха да се движат докато говореше. — Имаме нужда от някой като теб, някой с оригинални идеи да започне нов проект — той се спря пред нея. — Знаеш ли нещо за Мариса?

Лейни поклати глава.

— Не — отвърна тя объркана.

— И никой друг не знае — Фушард започна да се кикоти и цялото му тяло се тресеше, докато оценяваше собственото си остроумие. — Единственото нещо, което се знае за Мариса, е, че трябва да се хареса на момичетата между десет и четиринадесет години. И че трябва да осигури половинчасова телевизионна програма в най-гледаното време и около двадесет милиона долара от продажбите на джунджурии през първата година.

— Какво точно представлява Мариса? — попита Лейни.

— Предполагам, че това зависи от теб — Фушард започна да се разхожда отново, нанасяйки постоянно крошета във въздуха.

— От мен ли? — Лейни не вярваше на ушите си.

Фушард я погледна, сякаш бе бавноразвиваща се, вдигна рамене и отново седна на мястото срещу нея.

— Ти ще започнеш целия проект. Ако искаш, можеш например да я снабдиш с братче.

Озадачената й физиономия го принуди да забави темпото.

— Според момчетата от Калифорния, ти си точно човекът, който трябва да създаде Мариса и да я придружи по целия път. Както Певис направи с Катлийн.

Хитрата котка Катлийн бе кралицата на „Карпатия“ по телевизията в събота сутрин. В началото на своята кариера Лейни бе направила проект за чаша с чинийка с образа на Катлийн, който продаде над два милиона комплекта. Ърни Певис, човекът, който създаде Катлийн и ръководеше представянето по телевизията и реализирането на пазара, бе възнаграден не само с пари, достатъчни за няколко живота, но и със собствена шестетажна сграда в Кълвър сити и собствен екип дизайнери, наброяващ над дузина от най-добрите хора на „Карпатия“.

— Вие ми възлагате да създам герой? — Лейни не можа да скрие изумлението в гласа си.

— Всички казват, че ти си човекът — каза лаконично Фушард и се засмя. — Разбира се, ще трябва да работиш в Лос Анджелис. Предполагам, че това няма да е проблем.

Лейни поклати глава. Наистина ли приемаше това, тук, в този момент? Мисълта я изпълни с паника.

— Искате да се преместя в Лос Анджелис?

— Като начало ще те настаним в хотел. Когато намериш време, можеш да си потърсиш къща. Колата се подразбира, естествено — Фушард отново й се усмихна. — Започваш със сто двадесет и пет.

Лейни остана с отворена уста, когато разбра, че говори за годишна заплата от сто двадесет и пет хиляди долара. Той се направи, че не забелязва.

— Кога трябва да съм готова? — попита тя най-сетне.

— Един месец достатъчен ли ти е? Започваме проучването на източния бряг незабавно.

— Господин Фушард, не разбирам. Не че не ме интересува. Просто… — Лейни не знаеше как да завърши изречението си. Искаше й се да каже: Не мога да повярвам, че знаете името ми, да не говорим за работата ми, да не говорим, че искате да ме направите богата и щастлива! Аз съм ваша робиня и ще съм Ви задължена цял живот, а вие сте толкова високоуважаван, но сте направили грешен избор с Лейни Улф. Аз съм само едно малко момиче и това е сън, и аз ще се събудя и ще се почувствам много зле. Умирам от страх.

— Ти си просто какво, Лейни? — Патрик Фушард тръгна към вратата, с очевидното намерение да я отвори и да сложи край на срещата.

— Аз съм… Просто никога не съм била толкова развълнувана през целия си живот — Лейни се изправи, отиде до него и му подаде ръка, която изчезна в огромната му лапа.