Синтия Виктор
Интимни предателства (32)

Тридесет и втора глава

Сноп слънчеви лъчи блестеше в прозореца на спалнята, когато Хелмут се обърна и погледна часовника си. Девет без петнадесет, помисли си той с тревога. Скочи от леглото и с изненада забеляза, че тази половина, в която спеше Шугър бе непокътната.

Къде е ли била цяла нощ? — питаше се той с известна доза раздразнение. — Защо не ме е събудила навреме? Отиде до вратата и извика, но не получи отговор.

— По дяволите — изруга високо и се запъти към банята.

Длед десет минути, измит и обръснат, Хелмут влезе в кухнята. Бялата му коса беше още влажна и грижливо пригладена. С недоволство отбеляза, че кухненската маса не е подредена.

— Шугър — извика той още веднъж и едва тогава мерна светлосиния плик, оставен на печката, на който с нейния почерк бе написано името му.

Вчерашните страхове мигом нахлуха в душата му и той побърза да отвори писмото.

„Хелмут,

Съжалявам, че трябва да ти го кажа. Ти се оказа безкрайно прав, абсолютно прав за всичко, което не изрече, защото си твърде порядъчен. Това, което направих с Фаръл и Джон Коул е прекалено ужасно, за да живея с него. Да, аз ги убих и сега им дължа — както и на теб, любов моя — един живот. Моля те, прости ми.

Нека това писмо бъде нашата тайна. Точно както любовта ни. С тази мисъл отивам към смъртта си спокойна и щастлива.

Вечно твоя Ш.“

Хелмут усети как риданията разтърсват тялото му.

— Любовта ни — чуваше собствения си глас да повтаря, а мъката му се изля в сълзи.

 

 

— Съжалявам, г-н Таплингер — каза отново ниският полицай със синьото яке.

— Кога е паднала колата във водата? — попита Хелмут безпомощно, отпуснал се на стола в дневната. — Колко време ви трябваше да я извадите?

Двамата полицаи бяха дошли в десет сутринта, след тревожното позвъняване на Хелмут в полицията, и дойдоха пак в три следобед, за да го заведат до езерото, където бе открита колата на Шугър. Хелмут потвърди, че джипът е бил на негова и на жена му собственост. В началото си отдъхна, като разбра, че няма да идентифицира тялото на Шугър.

Полицаите го придружиха до вкъщи и едва сега, когато захождащото слънце слагаше своя тъмен отпечатък върху печалното събитие на деня, Хелмут разбра, че не може да остане сам.

Задаваше им въпрос след въпрос, само и само да задържи двамата мъже. Защо все още тялото не е изплувало? Къде ще изплува след дванадесет часа? А след ден? А след седмица?

По-високият полицай, четиридесетгодишен чернокож, поклати глава, отиде до шкафа с напитките в ъгъла и сипа уиски в една чаша.

— Ето, опитайте това — каза той любезно и подаде чашата на Хелмут.

Той прие с благодарност и я изпи на един дъх. Усети леко замайване и тъпа пулсираща болка в главата.

— Съжалявам за съпругата ви — каза белият полицай още веднаж, — но двамата със Сет трябва да се върнем в участъка, за да напишем доклада.

Двамата полицаи се спогледаха и тръгнаха към вратата. Хелмут разбра, че вече няма как да ги задържи и още повече се отпусна на стола.

Помисли си за всичките неща, които трябва да свърши, хората, на които трябва да се обади, юридическите въпроси, които трябваше да се уредят, но нямаше сили да стане. Едва след половин час се надигна от стола, качи се по стълбите на горния етаж и застана пред кабинета на Шугър.

Книжата бяха прегледно подредени, както обикновено, бележниците и папките — строени по големина. Приближи се до въртящия се стол, тапициран с кафява кожа, обезформен от огромната тежест на тялото й.

Тялото й, помисли си той, и го заболя. Къде ли бе тялото на любимата му Шугър? Скоро ли ще го изхвърли водата или вечно ще бъде разяждан от съмнения? Не можеше да понесе мисълта, че нейното същество се носи по безкрая на студени води, загубено за него и за небесата.

Стомахът му болезнено се сви. Как е могла да го направи? Той щеше да й прости всичко. Винаги е бил нейна опора. Тя би трябвало да го знае.

Болката, силна и парлива, не отминаваше. Сигурно има нещо, което може да направи, помисли си унило, да свърши нещо, което да притъпи мъката му. Забеляза, че вратата към малкия гардероб е открехната. По навик стана и я затвори.

Жена ти е мъртва, а ти се тревожиш за една отворена врата!, укори се сам и тръшна вратата с такава ярост, че тя отново се отвори. Когато посегна да я затвори добре, погледът му попадна на дъното на гардероба. Беше празен и чист.

Винаги ли е бил така? — запита се той. Затвори вратата озадачен и отиде до бюрото, но този път седна на стола. Няколко минути съзерцаваше стената над бюрото. Дали е имало нещо в гардероба, чудеше се, като с цялото си сърце искаше да е проявявал повече интерес към нейните неща.

Изведнъж стомахът му се сви от страх. Идваше доста рядко в тази стая, но можеше да се закълне, че гардеробът е бил винаги пълен. Защо го разчистила точно преди да се самоубие? Просто нямаше никаква логика.

Хелмут се изправи и поклати глава. Ставаше смешен.

Какво значение имаше кога го е направила през изминалите няколко месеца? Шугър беше мъртва. Само това имаше значение.

Обаче не можеше да се отърве от мислите си дори когато си легна. Дали е била облечена с някаква дреха от този гардероб, когато се е хвърлила с колата във водата?

Може би никога нямаше да разбере. Тялото й можеше никога да не бъде открито. Самите полицаи бяха в недоумение.

Няма труп.

Нещо го стисна в гърлото. Ами ако наистина няма труп? Ако във водата е само колата? Ами ако на Шугър й е писнало от него? Може би е избягала някъде и е започнала нов живот.

Тя никога не би постъпила така с мен, каза си той, запали лампата и седна в леглото. Оправи възглавниците и се опита да се настани по-удобно. Взе биографията на Линкълн, която бе оставил на нощното шкафче. Безуспешно се опита да се зачете в главата, където се описват отношенията на младия Абрахам с мащехата му. Нямаше никакъв смисъл. Редовете се сливаха в неясна каша. Накрая сложи книгата върху корема си и се загледа в тъмнината.

— Тя ме обичаше — прошепна той в тишината на празната къща, сякаш да увери себе си.

 

 

Лейни погледна към къщата на Таплингер и се запита дали Хелмут е заспал. Цял ден се колебаеше дали да му се обади, но така и не успя да набере номера му. Научи за самоубийството по телефона, когато й се обадиха, за да я уведомят за съдържанието на предсмъртното писмо на Шугър. Но едва когато видя следобедния брой на вестника, изпадна в истински шок. „САМОУБИЙСТВО НА ЖЕНА В МЕДОУВЮ“.

Заглавието се натрапваше с плътните, си черни букви, а до него имаше снимка на Шугър.

Целият следобед Лейни и Пен обсъждаха какво да кажат на децата. Ако зависеше от тях, Тим и Райли никога нямаше да узнаят за участието на Фаръл в бизнеса в „Сен Тропе“. Обаче не можеха да скрият новината, че Шугър е убила родителите им. Когато децата се върнаха от училище, Пен и Лейни представиха адаптираната версия на събитията възможно най-внимателно. Тим и Райли се умълчаха и така прекараха целия следобед. И двамата ядоха малко на вечеря и с радост си легнаха по-рано.

Пен отиде в Манхатън. Беше прекарал твърде много време в проучване на Шугър, а бе затънал до гуша в работа. Лейни трябваше да свърши хиляди дреболии из къщата и денят беше идеалната възможност за това. Можеше дори да се наслади на гореща вана или пък да прочете списанията, които стояха до леглото й.

Но в ума й се въртеше и я измъчваше една мисъл. Щеше да я спести на децата, за да не ги изплаши. Но не биваше да се заблуждава. Не вярваше на полицията. Шугър Таплингер не беше жена, която се срамува от действията си. Тя беше хладнокръвна убийца, неспособна да се жертва.

Лейни по-скоро вярваше, че Шугър е изчезнала и нищо не можеше да я убеди, че е сложила край на живота си.