Синтия Виктор
Интимни предателства (14)

Четиринадесета глава

— Като свършим със зеленчуците, месо ли ще купим? Или първо млякото? — питаше Райли и наблюдаваше как Лейни избира пресен спанак.

— Първо ще вземем някакво пиле и след това ще купим млеката.

Райли пъхна палеца на дясната си ръка в устата и се завъртя на пети, като се хвана за количката.

— И като излезем от супермаркета, вкъщи ли си отиваме или ще ходим в още магазини?

Лейни се стараеше да не губи търпение, но детето искаше да знае предварително всяка конкретна стъпка и това се бе превърнало в мания след смъртта на родителите й.

— Първо ще занесем покупките у дома и ти ще останеш за един час с госпожа Майлс, докато аз се срещна с един човек и прибера Тим.

Отидоха до коша със зелени салати. Момиченцето веднага мушна пръсти в халките на колана на черните й панталони.

— Защо трябва да остана с госпожа Майлс? Защо не мога да дойда с теб?

Лейни въздъхна.

— Котенце, аз имам среща с господин Моузис — човекът, който се занимава с юридическите дела на мама и татко. Ако дойдеш с мен, ще ти бъде скучно — тя погледна към Райли, чиито очи се насълзиха. — Честна дума — прегърна я топло, — вкъщи ще си добре.

Днес се наложи да напусне работа рано следобед, за да вземе Райли от училище. Първокласниците бяха пуснати един час по-рано заради някаква учителска конференция. Това бе добра възможност за Лейни да убие с един куршум няколко заека, а именно да напазарува и най-сетне да отиде до кантората на Филип Моузис, както непрекъснато му обещаваше от две седмици.

— Мога ли да гледам „Красавицата и звяра“? — попита Райли, когато се върнаха до количката.

Лейни поклати глава примирено.

— Разбира се — в крайна сметка — продължи мисълта си тя и се отправи към касата, — след като си го гледала деветстотин пъти, деветстотин и първият не може да ти навреди.

Когато затвори врата на колата погледна часовника си. Вече беше три и половина, а трябваше да бъде при Филип Моузис в четири. Ако се върне бързо и остави Райли на госпожа Майлс, ще закъснее само с петнадесет минути. Седна зад волана и погледна хлапето, което стискаше бялото одеялце. Лейни беше успяла да я накара да го остави на седалката, докато пазаруват. С палец в устата и одеялото в скута, Райли изглеждаше много по-малка от възрастта си.

Лейни се разстрои от тъжното й личице.

— Добре ли си? — попита я безпомощно и се почувства едновременно облекчена и гузна, когато малката не отговори.

Малко по-късно, когато се бяха добрали до дома и Лейни отваряше вратата на килера, с изненада я чу да шепне:

— Защо всички около мен са толкова тъжни?

— Защото, котенце, на всички им е мъчно за мама и татко.

Лейни остави торбите и се върна да затвори вратата. Райли седна на един стол, като продължаваше да стиска одеялото. Известно време не промълви нито дума, след това погледна настойницата си право в очите.

— Заради мен ли си отидоха?

Лейни видя болката в очите на момиченцето. Бързо отиде при нея.

— Разбира се, че не. Не си отидоха заради теб — каза внимателно и я вдигна на ръце. — Беше случайна злополука, ужасна злополука — Лейни я залюля я на ръце, както когато беше бебе.

— Значи, ще се върнат?

— О, Райли, мама и…

Острото позвъняване на телефона спря изречението й по средата. Прекъсването изнерви детето. То изведнъж се стегна, изкопчи се от ръцете й и с бърза крачка се отправи към стаята с телевизора.

— Райли — извика Лейни след нея без никакъв резултат и вдигна слушалката, като междувременно успя да хвърли поглед на часовника.

— Кога ще те видя най-сетне? — каза Джулиън настоятелно.

— Какво ще кажеш за дванадесети юли, двехилядната година? — Лейни не можа да скрие раздразнението си.

Предишния ден я бе търсил в службата два пъти, докато тя бе на заседание, а това бе четвъртото или петото позвъняване вкъщи. Този път поне не попадна на телефонния секретар.

— Джулиън, съжалявам, но не мога да разговарям точно в момента.

— Лейни…

Усети, че полага неимоверни усилия на волята да не изгуби търпение.

— Може би мога да дойда веднага — намекна той.

Тя се подразни още повече.

— Как да ти обясня? Имам среща с адвоката на Фаръл и Джон след петнадесет минути — погледна неспокойно часовника, — по дяволите, след десет минути, което означава, че вече съм закъсняла с пет минути. Току-що разбрах, че Райли всъщност не осъзнава, че родителите й са мъртви, освен това трябва да заведа Тим на зъболекар преди четири часа, а сестра му — на тренировка.

— Разбирам, че за мен не остава време — отговори Джулиън сприхаво.

За пръв път Лейни разбра как се държи Джулиън вкъщи. Моля те, не се дръж с мен като със съпруга — искаше й се да отговори, но разбра колко неуместно щеше да прозвучи. Пък и в момента нямаше време да води спора, който неминуемо щеше да последва.

— Трябва да отида в адвокатската кантора — повтори тя помирително. — Можеш да ми се обадиш по-късно — още докато го казваше разбра, че всъщност няма подходящо време през целия ден — или пък утре сутринта в работата — почувства се много самотна — разстоянието между тях й се струваше колкото цял континент, а не само един щат. — Може би другата седмица ще отидем в моя апартамент и ще обядваме дълго заедно.

Тонът на Джулиън значително се смекчи.

— Добре, тогава в понеделник.

— Съгласна съм — Лейни се надяваше, че не обещава нещо, което не може да изпълни. Какво бе споменал Тим за понеделник? Час при лекаря? Екскурзия с класа? Както и да е, ще се справи. На всяка цена — реши тя твърдо и затвори слушалката. Но какво означаваше, когато една любовна среща се урежда толкова трудно? Сега нямаше време да мисли за това.

Провери адреса на Филип Моузис. Адвокатът се бе обаждал почти всеки ден, откакто Лейни се премести при децата.

Ще прегледаме условията на завещанието — бе казал първите няколко пъти. Постепенно ставаше все по-настоятелен, докато предишния ден се обади, за да й съобщи строго: Трябва на всяка цена да дойдете. Лейни не искаше да го пренебрегва — просто не й бе стигнало времето. Но вече нямаше извинение. Отиваше.

Упъти се към гаража, за да се качи в сааба на Фаръл и по пътя си мислеше за нежеланието, с което тръгваше за срещата с адвоката. Постепенно започна да разбира откъде иде то. Когато обсъждаш подробностите по завещанието, вече осъзнаваш, че хората наистина ги няма, че действително са мъртви. Не че сега вярваше в свръхестествени сили! Просто така се слагаше точка на един живот. Излиза, че страдам от същите илюзии като Райли — разбра тя горчиво.

И друга мисъл й мина през ума, когато излезе от алеята и тръгна по „Мерит Паркуей“. Като прочете завещанието, ще се изправи пред отговорностите си на настойница изписани черно на бяло.

Продължи по тесния извит път, отвори страничния прозорец и се наслади на свежия студен въздух, който нахлу в колата. Медоувю й се стори много красив, докато търсеше къде да паркира. Може да съм на края на света, но природата наистина е красива. Дори паркингът — отбеляза тя и зави наляво. Зимното слънце се процеждаше през дебелите клони, които само след два месеца щяха да греят в най-различни нюанси на зелено. Даже въздухът в щата Кънектикът миришеше по-хубаво от Ню Йорк, а тихото чуруликане на птиците и вятърът, който духаше между голите клони, я будеха всяка сутрин с приятния си ромон.

Но и най-прекрасният пейзаж не компенсираше онова, което й липсваше. Ако можех да избера едно-единствено нещо, какво щеше да е то? — замисли се тя, докато продължи да натиска педалите. Цял следобед да правя любов с Джулиън? Да отида на кино в последния момент в събота привечер? През главата й бързо минаха всички недостъпни сега удоволствия. Виновно си спомни, колко поредни уикенда през лятото се бе чувствала ненужна и изоставена, а изгарящата горещина на августовските недели я изпълваше с чувство на мъчителна самота и горчива ревност към всички хора на земята, които имаха какво да правят и кого да обичат.

Какво ли не бих дала да остана една неделя сама — каза почти на глас, спокойна, че в колата няма кой да я чуе. — Много хубаво — укори се веднага, напусна магистралата и се отби по пътя, който трябваше да я отведе до кантората. — Чудесни мисли, точно когато ти предстои да видиш официалните, документи, които уреждат законно живота ти с тези две деца.

Възмутена от себе си, тя влезе в паркинга на Г-образната двуетажната административна сграда, в която се помещаваше адвокатската фирма на Филип Моузис. Изкачи стълбите до втория етаж и се опита да си припомни всичко, което искаше да го пита. Откакто бяха насрочили срещата, в главата й нахлуваха всевъзможни въпроси, но точно сега не си спомни нито един от тях.

— Добър ден — поздрави я Моузис, докато минаваше покрай секретарката, за да влезе в кабинета му. Той се изправи зад голямото си бюро и я покани да седне на малък диван.

— Приятно ми е да се запознаем — подаде ръка Лейни и се усмихна.

Възрастният белокос адвокат потъна в кафяво кожено кресло и постави на дъбовата маса пред тях няколко дълги бели страници.

— Тъй като не сте единствена, ще ви запозная с целия документ. Надявам се, че нямате нищо против.

— Колко време ще ни отнеме? — още докато го изричаше й се прииска да се срита, защо не се сети да го попита колко време ще й необходимо, когато определяше срещата.

— Ами — замисли се адвокатът — може би два часа ще ни стигнат.

Сърцето й се сви като погледна скришом часовника. Два часа! Това означаваше Тим да не отиде на зъболекар, а Райли да закъснее за тренировката. Несъзнателно въздъхна.

— Това неудобно ли е? — Моузис се държеше учтиво, но под сдържаността му личеше, че започва да се ядосва.

Лейни се замисли за миг. Нямаше много хора, от които можеше да поиска такава услуга.

— Мога ли да използвам телефона? — отговори му най-сетне.

— Разбира се — каза той, стана и тактично отиде в другата стая.

Тя бръкна в чантата си. Знаеше, че има някъде телефона на Чарли Коул. Ето го — изпита огромно облекчение като откри визитната му картичка.

— На телефона е Чарли Коул — гласът му звучеше служебно и с една октава по-ниско от обикновено.

— Чарли, обажда се Лейни. Имам проблем и реших, че можеш да ми помогнеш.

— Разбира се, какво става?

Набързо му обясни положението, но само за няколко секунди надеждата й да разреши бързо проблема, бе разбита на пух и прах.

— Не мога, Лейни, знаеш, че бих направил всичко за децата, но тъкмо отивам на обяд.

Мълчанието й го принуди да обясни.

— Делови обяд, разбираш ли?

Тя разбра, че няма смисъл да спори с него.

— Добре, друг път — приключи разговора набързо, знаейки, че друг път няма да има.

Седеше там и се опитваше да измисли нещо друго. Най-накрая избра номера, който през последните седмици бе научила наизуст.

— Шугър? Обажда се Лейни.

Молбата й отне само една минута. Шугър незабавно се съгласи и Лейни освободи съзнанието си за нещата, които щеше да й говори Филип Моузис.

— Какво означава това „не съм единствена“? — попита тя, когато той се върна в кабинета.

— О — отвърна той леко смутен, — мислех, че семейство Коул са ви обяснили, че вие сте само един от изпълнителите, заедно с Пенингтън Бекли, братът на Фаръл.

Мили Боже! Пен! Чудесен номер! — негодуваше Лейни, опитвайки се да скрие разочарованието си. Опита се да проследи внимателно обясненията на Моузис, относно разни застрахователни полици, посмъртни дарения и акции, за които се говореше в юридическите документи, като бавно осъзнаваше, че каквито и финансови затруднения да бе имала в досегашния си живот, Фаръл и Джон се бяха погрижили за нейното бъдеще. Освен таксата, която щеше да получи като настойница, щеше още веднага да наследи над двеста хиляди долара в допълнение към солидната годишна сума за покриване на разходите по домакинството плюс управлението на няколкото милиона долара, които оставаха за Тим и Райли, когато навършат двадесет и пет години.

Нямах представа, че приятелите ми са толкова богати — мислеше си тя на път за вкъщи. Да, всъщност бе логично: в края на краищата, къщата се намираше в много скъп квартал, адвокатската практика на Джон процъфтяваше, а Фаръл бе споменавала Алиса и Хърбърт Коул — родителите на Джон, оставили преди няколко години на Джон и брат му Чарли наследство, което сигурно е било значително.

Съзнанието й се върна към изненадата, която Моузис й поднесе. Пенингтън Бекли бе настойник заедно с нея! Мили Боже! Първо се хвърляш в леглото с почти непознат човек, когото не си виждала от детството — укори се тя, — а след това той ти става партньор за цял живот.

Настроението й не се подобри и след двадесет минути, когато видя пред къщата две познати коли: синьото BMW на Дорис и Хю Бекли и стария кремав олдсмобил на родителите си.

— Здравейте — извика тя от вратата.

Четирите гласа отговориха едновременно.

— В кухнята сме.

Опита се да се усмихне. Кое щеше да се окаже по-трудно за понасяне този следобед — добронамереното нахълтване на Сол и Хелън Улф или изисканата учтивост на Хю и Дорис Бекли? Напечено положение — въздъхна тя, докато влизаше в кухнята, прецени ситуацията.

Родителите й бяха облечени като заможни пенсионери — в тъмносини анцузи, а майка й носеше прекалено големи сребърни обици, които в Ню Рошел бяха сигурен белег, че притежателката им е член на либералното крило на демократическата партия. Дорис и Хю Бекли бяха облечени обичайно за следобедните часове в щата Кънектикът: тя със сива вълнена рокля, той с тъмносиньо вълнено сако и сив вълнен панталон.

Лейни им прати една обща въздушна целувка, но майка й нямаше намерение да се размине само с това. Хелън Улф стана от стола, приближи се до нея, обгърна я с ръце и силно я прегърна.

— Милото ми дете — каза тя утешително, — какво си преживяла!

Майка й не можа да види пламтящия поглед, който й хвърли Дорис Бекли, съдържащ единствено въпроса „тя ли е по-важната?“, но Лейни го улови. Семейство Улф и семейство Бекли никога не се чувстваха добре заедно. Тя се освободи от прегръдката на майка си. Поне не се налагаше да остане с тях. Лошото бе, че са дошли всичките, доброто бе, че трябваше да тръгва, за да вземе Тим от зъболекаря и Райли от тренировката.

— Вижте какво — каза им тя, — трябваше да ме предупредите, че ще дойдете, защото сега отивам да взема децата.

— О, не се притеснявай, мила — Дорис Бекли видимо прие присърце думите й.

Лейни позна какво ще последва.

— Ние с Хю ще ги приберем.

Лейни се успокои от мисълта, че поне ще остане само с един комплект родители.

— Добре, много ви благодаря — усмивката й към Бекли бе почти искрена. — Да ви обясня ли как да стигнете?

Забеляза ядосания поглед, който се стрелна между двамата и разбра, че по някакъв начин въпросът й бе наранил гордостта им.

— Ще се оправим — отвърна Хю, — само ни дай адреса.

Видя ги да се отправят по алеята към колата. Бе твърде далече, за да чуе какво каза Дорис Бекли на съпруга си, докато й държеше вратата.

Лейни се върна в кухнята и седна срещу родителите си — чувстваше се като обвиняем под ярката ожесточена светлина на прожектор. Въпросите заваляха веднага. Колко ще останеш? Какво правиш тук всеки ден? Как се справяш с работата? Защо изглеждаш толкова уморена? Кога ще се върнеш вкъщи?

Тя не знаеше откъде да започне.

— Вижте какво, има нещо, което трябва да ви обясня.

Майка й се наведе напред и хвърли бърз поглед към баща й сякаш искаше да му каже Видя ли, казах ти, че не ни е казала всичко.

— Аз съм настойница на Тим и Райли. Премествам се да живея тук, за да се грижа за тях изцяло и постоянно — Лейни видя стреснатите лица на двамата си родители. — Всъщност, идвам от адвокатската кантора, където прочетох завещанието.

— Как можа Фаръл да ти причини такова нещо! — този път се обади Сол Улф.

Лейни се опита да не избухне.

— Тя не ми е причинила нищо — заедно го решихме преди известно време.

— Що за глупаво решение! — не можа да не се намеси и Хелън. — Ти не си омъжена. Имаш да уреждаш собствения си живот по някакъв начин.

— По някакъв начин? Какво искаш да кажеш? — повиши глас дъщеря й.

Накрая бащата се опита да внесе помирение.

— Майка ти иска да каже, че те обичаме и ти желаем най-доброто — наведе се през масата и хвана ръката й. — Искаме да се омъжиш и да имаш свои деца. А как ще го направиш, като се затвориш тук с чуждите?

Лейни се изправи. Не бе в състояние да се справи с тях.

— Вижте какво, аз съм кръстница на Тим и Райли. Също така съм тяхна законна настойница — погледна сърдито майка си и баща си. — Те са, във всякакъв смисъл и отношение, мои деца и по-добре ще е да свикнете с тази мисъл.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Съжалявам, че трябва да изляза, но имам работа горе. Все още не съм напуснала „Карпатия“ и следобедите ми не са свободни. Ако искате да останете за вечеря, заповядайте. Ще се видим след няколко часа.

Докато излизаше от стаята и тръгна към стълбата чу как родителите й започнаха да спорят, но съзнанието й не бе ангажирано с тяхната реакция. От какво съм толкова самодоволна — чудеше се тя, докато се изкачваше към втория етаж. — Но ако се чувствах толкова смазана от всичко това, колкото те си представят, щях да извикам „О, мамо“ и да се строполя на пода точно тук, на площадката.