Нора Робъртс
Видение в бяло (8)

Седма глава

Купи цветя. Ядосваше се, защото от самото начало бе имал намерение да й занесе цветя. Но лекцията на Боб бе превърнала простия жест в сложен и важен символичен акт, обграден от толкова коварни капани, че бе решил да го пропусне.

Една от най-добрите й приятелки беше цветарка, нали? Макензи можеше да застеле пода на студиото си с цветя, стига да иска.

После се притесни, че ако не занесе проклетите цветя, ще престъпи някакво неписано, но общовалидно правило на срещите. В крайна сметка се бе върнал обратно — беше си оставил предостатъчно време, за да стигне с колата до дома на Макензи. Можеше да попадне в задръстване или да има катастрофа. Всичко се случваше.

Втурна се в супермаркета и застана пред изложените цветя — разглеждаше ги, преценяваше, чудеше се, докато накрая по челото му не изби пот.

Сигурен бе, че Боб ще има някоя саркастична забележка за избора на цветя в супермаркета. Но вече бе прекалено късно да търси цветарски магазин, а едва ли би могъл да хукне при Ема и да се остави на милостта й.

Искаше му се да си бяха останали само с кафето. Бяха разговаряли приятно, бяха си прекарали добре. После всеки си тръгва по пътя и толкоз. Всичко това бе прекалено сложно, с прекалено много емоции. Но вече не би могъл да й се обади и да измисли някакво извинение, колкото и правдоподобно да звучеше то. А и вероятността тя да се хване бе почти никаква.

Хората непрекъснато излизаха на срещи, нали? И рядко умираха от това. Грабна един пъстър и на пръв поглед обикновен букет и хукна към касата за клиенти с малко покупки.

Цветята са пъстри, каза си наум с леко негодувание. Ухаят приятно. В букета имаше няколко от онези големи гербери, а те му се струваха много жизнерадостни цветя. Нямаше нито една от страшните рози, отбеляза той, които по кодекса на Боб означаваха, че в общи линии ще поиска от Макензи да се омъжи за него и да му роди деца.

Значи са напълно безопасни.

Може би прекалено безопасни.

Дружелюбната служителка зад касата му се усмихна.

— Много са красиви! Изненада за съпругата ви?

— Не, не, нямам съпруга.

— О, значи за приятелката ви.

— Не точно — той се засуети с парите, докато тя маркираше букета. — Просто… Мога ли да ви попитам, мислите ли, че са подходящи за среща? Искам да ги занеса на жената, която ще изведа на вечеря.

— Разбира се. Всички харесват цветя, нали? Особено ние, жените. Тя ще си помисли, че сте много мил и внимателен.

— Но не прекалено… — каза си, че трябва да млъкне, докато е време.

Жената взе парите, върна му рестото.

— Ето, заповядайте — пъхна букета в прозрачна найлонова торбичка. — Приятно прекарване тази вечер.

— Благодаря.

Много по-спокоен, Картър се върна до колата си. Ако човек не можеше да се довери на момичето на касата в супермаркета, тогава на кого?

Погледна часовника си и прецени, че ако няма катастрофа с фатални последици по магистралата, все още има шанс да пристигне навреме. Макар да се чувстваше глупаво, измъкна от джоба си списъка, който услужливият Боб бе разпечатал за него, и грижливо отметна: „Купи цветя (но не и рози)“.

Следваха няколко предложения за поздрав или начало на разговор като: „Много си красива“, „Страхотна рокля“, „Видях тези цветя и си помислих за теб“.

Картър пъхна списъка обратно в джоба си, преди някоя от фразите да се е запечатала в ума му. Мимоходом обаче забеляза препоръката на Боб да настрои радиото в колата на класическа музика или на лек джаз, много тихо. Помисли си, че накрая може да стигне дотам, че да убие Боб.

През следващите няколко километра се колебаеше коя радиостанция да избере и накрая изключи напълно звука. По дяволите! Зави по дългата криволичеща алея на имението.

— Ами ако не носи рокля — измърмори той, тъй като въпреки усилията, които полагаше, списъкът на Боб непрекъснато изскачаше в мислите му. И за съжаление въпросът мигновено извика в главата му представата за Мак в черни панталони и бял сутиен, което на секундата го накара да забрави Боб. — Нямам предвид това. За бога! Имам предвид, че може да носи нещо различно от рокля. Какво да кажа тогава? Хубави панталони? Тоалет? Страхотен тоалет? Знам, че се казва тоалет. Мили боже, млъквай най-сетне.

Заобиколи голямата къща и тръгна по тясната алея към дома на Мак.

Лампите светеха и горе, и долу, така че цялата къща грееше. През големите прозорци на долния етаж можеше да види студиото й със стойките за прожекторите и тъмносинята завеса, закрепена с големи сребърни щипки. Пред завесата имаше малка маса с два стола. Върху нея проблясваха чаши за вино.

Това означаваше ли, че тя предпочита първо да пийнат? Не бе предвидил време за питие. Дали не трябваше да отложи часа на резервацията? Излезе от колата и тръгна по пътеката. После се върна за букета, който бе забравил на предната седалка. Искаше му се вечерта да е приключила. Наистина. Със свит стомах вдигна ръка и почука на вратата. Искаше му се да е утро, спокойна неделна сутрин. Можеше да проверява домашни, да чете, да се разходи. Да се върне към спокойното си ежедневие.

В този миг тя отвори вратата.

Не забеляза с какво е облечена. Видя единствено лицето й. Винаги го бе привличало лицето й — гладката й млечнобяла кожа, обрамчена от ярка и непокорна коса. Също и омагьосващо зелените й очи и неочакваният чар на трапчинките.

Осъзна, че съвсем не иска вечерта да е приключила. Искаше му се просто да започне.

— Здравей, Картър.

— Здравей, Макензи — не му дойде наум никой от комплиментите от списъка на Боб. Подаде й цветята. — За теб са.

— Надявах се да е така. Влизай — тя затвори вратата зад гърба му. — Много са красиви. Обичам гербери. Изглеждат щастливи. Трябва да ги сложа във вода. Искаш ли нещо за пиене?

— О… — той погледна към масата. — Ако вече си го планирала…

— Не, това е от фотосесията, която правих следобед — тя тръгна към кухнята, като му махна да влезе навътре.

— Годежен портрет. И двамата са познавачи на виното. По-точно тя пише за списание за любители на виното, а той е кулинарен критик. Затова ми хрумна да ги представя в атмосферата на едно бистро.

Извади ваза, докато говореше и се зае да разопакова цветята.

— Страхотно е, че успяваш да пригодиш снимката към хората на нея. На Шери много й харесва нейният годежен портрет.

— С тях беше лесно. Една лудо влюбена двойка, която се е сгушила на дивана.

— Лесно е само ако имаш инстинкта да усетиш, че Шери и Ник не биха седнали в някое изискано бистро пред чаша вино, нито биха се разположили удобно на пода сред купчина книги и един много голям котарак.

— Говориш за портрета на Мейсън-Колари. Публикуваха го днес, нали? Винаги ли преглеждаш страницата с годежните снимки във вестника?

— Само откакто отново те срещнах.

— Голяма четка си.

Тъй като никой досега не бе го наричал така, той не можа да измисли отговор.

Тя остави вазата в средата на кухненския плот.

— Цветята ще ме разсънят рано сутринта още преди кафето.

— Момичето на касата в магазина каза, че ще ти харесат. Преживях лека криза и тя ми помогна.

Трапчинките за миг се появиха на развеселеното й лице.

— Човек винаги може да разчита на момичето на касата в магазина.

— И аз така реших.

Мак излезе от кухнята и отиде до дивана, за да вземе палтото, което стоеше преметнато на облегалката му.

— Готова съм да тръгваме, ако искаш.

— Разбира се — приближи се към нея, за да поеме палтото. Докато й помагаше да се облече, тя го погледна през рамо.

— Всеки път, когато правиш това, ми се иска да имах по-дълга коса, за да трябва да я извадиш над яката ми.

— Харесвам късата ти коса. Разкрива шията ти. Имаш много красива шия.

Тя се обърна и го изгледа вторачено.

— Излизаме на вечеря.

— Да. Направих резервация. В седем и половина, в…

— Не, не, имам предвид, че излизаме на вечеря, така че онова, което ще направя, не бива да се тълкува като покана да останем тук. Но наистина смятам, че най-напред трябва да го направя, за да мога да се насладя на вечерята, без да мисля непрекъснато за него.

Надигна се на пръсти и сключи ръце на тила му. Докосна с устни, меки и подканящи, неговите. Удоволствието го прониза като токов удар. Наложи се да се бори с порива да я грабне, както вече го бе направил веднъж, за да задоволи поне частица от натрупания в него копнеж. Прокара длани нагоре по тялото й, което за съжаление бе скрито в палтото, а после и надолу, докато електрическата искра се смекчи до нежно мъждукане.

Тя се отдръпна и той видя, че красива руменина бе обагрила бялата й като порцелан кожа.

— Имаш истински талант в това, професоре.

— Прекарал съм много време да си представям как те целувам — много отдавна. Напоследък се върнах към тези мисли. Може би това е причината.

— Или имаш природна дарба. Най-добре да тръгваме, иначе може да се откажа от вечерята.

— Не очаквам да…

— Може и да го направя.

Тъй като за момент той остана зашеметен на мястото си, за пореден път, тя го изпревари до вратата и сама и отвори.

Изпълваше цялата кола. Така му се струваше. Уханието й, гласът й, смехът й. Цялото й същество. Колкото и странно да бе, нервността му премина.

— Винаги ли караш точно с максимално разрешената скорост? — попита тя.

— Дразнещо е, нали? — погледна към нея и когато забеляза смеха в очите й, също се усмихна широко. — Ако превиша дори и с няколко километра, се чувствам като престъпник. Корин казваше…

— Корин? — подкани го тя, когато той замълча.

— Просто една жена, която дразнех с шофирането си. И с всичко останало, явно.

— Старо гадже.

— Нищо специално всъщност — защо ли не бе включил радиото?

— Виж, сега стана въпрос за това и съм още по-любопитна. Ще ти разкажа за едно от бившите си гаджета най-напред, за да подхванем темата — тя извърна лице към него и той отново усети засмения поглед на зелените й очи. — Например за начинаещата рок звезда, онзи тип, когото виждах като Бон Джоуви през влюбените си очи. На външен вид, не по талант. Казваше се Грег, но искаше да го наричат Рок. Наистина.

— Рок кой?

— Само Рок. Като Принс или Мадона. Както и да е, на двайсет той изглеждаше невероятно секси и готин и заблудена от сексуалните си пориви, аз посветих много време, талант и пари да снимам него и групата му, правех им рекламни снимки, както и такива за продуцирания от самите тях музикален диск. Карах микробуса им, бях най-верният им привърженик и фен. Повече от два месеца. Докато не го хванах да се целува с басиста. Един тип на име Дърк.

— О, тъжна история.

— Долових присмеха ти.

— Не и ако си била наистина наранена.

— Бях смазана. Поне за пет минути. После седмици наред бях бясна. Бях му служила за прикритие на негодника. Единствената ми утеха е, че сега продава кухненски уреди в Стамфърд. И то не големи уреди — някакви си там миксери и тостери.

— Хубавият тостер е важно нещо.

Тя се засмя и след малко завиха към паркинга.

— „Уилоус“ — добър избор, Картър. Храната тук винаги е добра. Лоръл работеше в ресторанта като майстор сладкар, преди да основем „Обети“, както и за известно време след това, докато нещата потръгнат.

— Не го знаех. Не съм идвал от няколко месеца, но последния път бях с…

— Корин.

— Не — той се усмихна леко. — С двама приятели, които ми бяха уредили среща с непозната. Много странна вечер, но храната, както каза ти, беше вкусна.

Той слезе и понечи да мине от другата страна, за да й отвори вратата. Но тя вече бе излязла, преди да стигне дотам. Когато небрежно му подаде ръка, сърцето му подскочи и затупка по-бързо.

— Защо странна?

— Жената имаше глас като на цигулка, когато си забравил да смажеш лъка. Сравнението не е особено любезно, но пък е доста точно. Освен това наскоро била минала на диета без въглехидрати, мазнини и сол. Хапна салата без подправки, като бодваше по едно листенце или едно резенче морков. Беше ужасно конфузно.

— Аз ям като прасе.

— Трудно ми е да повярвам.

— Само гледай.

Тъкмо когато стигнаха до вратата, тя се отвори. Мъжът, който излезе отвътре, беше с разкопчано палто, без шапка, ръкавици или шал. Вятърът веднага развя тъмната коса, обрамчваща невероятно красивото му лице. Един бърз поглед към Мак му беше достатъчен и привлекателните му устни се извиха в усмивка, а очите му — с цвета на среднощно море — светнаха.

— Хей, Макадамия — вдигна я в прегръдките си и я целуна звучно по устата. — От всички възможни места по света… Картър? — пусна Мак отново да стъпи на земята и протегна ръка в приятелски жест. — Как си, по дяволите?

— Добре съм, Дел. А ти?

— Добре. Отдавна не сме се виждали. Какво правите вие двамата, тук?

— Мислехме, понеже сме чували, че храната тук е добра, да хапнем.

Дел се ухили на Мак.

— Добър избор. Значи ще вечеряте. Заедно. Не знаех, че сте двойка.

— Не сме — отговориха едновременно и двамата.

После Картър се прокашля.

— Само ще вечеряме.

— Да, това вече го разбрах. Аз имах кратка делова среща на питие, а сега имам уговорка с едни приятели в другия край на града. Иначе щях да вляза и да изпия по чаша с вас, за да подложа свидетелите на кръстосан разпит. Но трябва да тръгвам. До скоро.

Мак проследи с поглед Дилейни Браун, който прекоси с тичане паркинга.

— Кой беше този тип? — попита тя и разсмя Картър.

Докато заемаше мястото си, Мак се зачуди дали Картър е поискал да им запазят ъглово сепаре, или просто са извадили късмет. Това добавяше известна интимност към иначе изискания и строг стил на ресторанта. Тя отказа предложението за коктейл и предпочете да пийне вино с вечерята, а после забрави за менюто и се обърна към Картър.

— Какво стана с пискливата като цигулка и похапваща салата дама. Нямаше ли втора среща?

— Мисля, че никоя от страните не бе заинтересована.

— Често ли ходиш на срещи с непознати?

— Това беше първата и последна. А ти?

— Никога. Прекалено страшно е. Освен това ние четирите сме сключили споразумение — още преди години — никога да не се опитваме да намерим гадже на някоя от приятелките си. Така е най-добре. Е, искаш ли да си поделим бутилка вино, доктор Магуайър?

Той й подаде листата с вината.

— Ти избери.

— Много смело от твоя страна — тя я отвори и се загледа. — Не съм познавач на виното, само снимам другите, но тук имат едно вино от сорта „Шираз“, което харесвам.

Преди още да довърши изречението си, сервитьорът им се приближи към масата с бутилка „Шираз“.

— Това се казва отлично обслужване — коментира Мак.

— Господин Магуайър? Господин Браун се обади и помоли да ви предложа това заедно с комплиментите му. Или ако не ви е по вкуса, да си изберете нещо друго.

— Тези Браун — Мак поклати глава. — Нищо не им убягва. С удоволствие бих изпила чаша, благодаря. Става ли? — обърна се тя към Картър.

— Разбира се. Много мил жест от негова страна.

Така е, съгласи се мислено Мак, а също и много закачливо намигване. Знаеше си, че при първа възможност Дел ще я съсипе от шеги и подмятания.

 

 

Според Картър тя съвсем не ядеше като прасе, но и не ровеше в салатата си в продължение на час и половина. Харесваше му начинът, по който жестикулираше с чаша или вилица в ръка, докато говореше. Както и това, че си бодна хапка от морския костур в чинията му, за да го опита, без да попита дали има нещо против.

Той не би имал, но това, че не попита, беше… по-задушевно.

— Ето, опитай от пържолата — тя му отряза парче.

— Не, няма нужда.

— Ядеш ли червено месо?

— Да.

— Само я опитай. Все едно сме си поръчали общо блюдо.

— Добре. Искаш ли малко от ориза?

— Не. И не мога да си представя защо хората го ядат. Както и да е, да се върнем на темата. Съвсем съзнателно си накарал учениците от курса по английска литература да гледат „Баровки“, за да видят как е осъвременен романът на Джейн Остин „Ема“.

— Това показва, че литературата — и въобще разказването на истории — не е замръзнал във времето процес, че темите, случките и дори социалните норми от „Ема“ могат да се открият и в съвремието ни.

— Ще ми се да съм имала учители като теб. На теб хареса ли ти? За „Баровки“ питам.

— Да. Интересна адаптация.

— Много обичам киното. Снощи бяхме решили да гледаме два филма, но аз прекалих с пилешката яхния и заспах по време на „Текст и музика“ с Хю Грант — тя отново махна леко с ръката, в която държеше чашата вино. — „Разум и чувства“. Гледал ли си го?

— Да. Мисля, че е чудесна и направена с уважение към романа адаптация. Чела ли си го?

— Не. Знам, ужасна съм. Но съм чела „Гордост и предразсъдъци“. Много ми хареса. Все се каня да я прочета отново, като ще си представям Колин Фърт като господни Дарси, така че ще е още по-хубаво. Кой е любимият ти филм по книга?

— Лично на мен ли? „Да убиеш присмехулник“.

— О, Грегъри Пек. Чела съм книгата — добави тя. — Страхотна е, но пък Грегъри Пек… В ролята на Атикъс Финч — идеалния баща. Онази сцена в самия край, когато тя… как се казваше?

— Скаут.

— Да, когато тя разказва и виждаш през прозореца как той седи до леглото на сина си. Направо ме убива. Толкова е красиво. Когато го гледах като дете, си представях, че Атикъс е мой баща. Или Грегъри Пек — и двамата ставаха. Той винаги щеше да е наблизо, когато се събуждах сутрин. Предполагам, че никога не успях да го забравя. Жалка история.

— Не мисля така. Не мога да си представя какво е да израснеш без баща. Ти не виждаш често своя, нали?

— Не, почти не го виждам. Когато това се случи — веднъж на няколко години, — той е невероятно обаятелен и много разчувстван. Обикновено се поддавам на чара му, а после страдам, когато си замине и престане да ми обръща всякакво внимание. Той е човек на момента. Ако не си заедно с него в настоящия момент, значи не съществуваш.

— Това те наранява.

— Да, така е. Всеки път. Но това е много тъжна тема за тази приятна вечер. Кажи ми още някоя. Друга адаптация, която харесваш.

Искаше му се да погали косата й, да я прегърне. Но тя не търсеше такава утеха. Той се замисли.

— „Бъди до мен“.

Мак се намръщи, явно се опитваше да се сети.

— Не ми е познат. Кой е авторът? Стайнбек? Фицджералд? Йейтс?

— Стивън Кинг. Филмът е по повестта му „Тялото“.

— Наистина? Четеш Кинг? Ужасява ме, но не мога да му устоя. Чакай! Това не е ли филмът, в който онези хлапета търсят някого, някакъв мъртвец, който може да е бил блъснат от влак? Спомням си го. Кийфър Съдърланд играе едно много противно и тъпо ченге. Беше страхотен.

— Става дума за приятелството и верността. За съзряването и опазването на приятелството.

— Прав си — каза тя, изучавайки лицето му. — Така е. Сигурна съм, че си страхотно добър учител.

— Понякога.

Тя побутна чинията си встрани, после се облегна назад с вино в ръка.

— С какво се занимаваш, когато не преподаваш, не четеш или не гледаш филми, направени по романи или повести?

— Това са доста занимания.

— Голф, скално катерене, колекциониране на марки?

Той се усмихна и поклати глава.

— Не.

— Международен шпионаж, рисуване на акварели, лов на патици?

— Наложи се да се откажа от международния шпионаж, защото се уморявах от пътуванията. Доста скучен човек съм.

— Не, не си. А повярвай ми, аз все си мислех, че ще се окажеш такъв.

— Ами, благодаря.

Тя се приведе напред и го побутна с пръст по ръката, после отново се облегна назад.

— Добре, Картър, сега, когато вече си погълнал — о, боже — близо три четвърти от първата си и единствена чаша вино…

— Аз шофирам.

— Без да превишаваш ограниченията за скоростта — съгласи се тя. — Време е да ми разкажеш за Корин.

— Ами, наистина няма нищо за разказване.

Забеляза го — лекото трепване в ъгълчето на окото му.

— Тя те е наранила. Съжалявам. Много съм безчувствена и досадна.

— Не, не си. А аз все си мислех, че ще се окажеш такава.

Тя се усмихна.

— Гледай ти, колко си готин в ролята на многознайко. А сега, защо не си поръчаш десерт, за да мога да се престоря на много съвестна и да не поръчам за себе си, а после да изям половината от твоя?

Не бързаха за никъде. Беше забравила какво е да споделя вечерята с мъж, с когото може да води дълъг и оплетен разговор. Мъж, който я изслушва и й обръща внимание — независимо дали мисли за възможния бонус в края на вечерта.

Осъзна, че той я кара да се замисля. И я забавлява. И, по дяволите, беше толкова очарователен по своя ненатрапчив и естествен начин.

Освен това, когато си сложи очилата, за да прочете менюто, това направо я подлуди физически.

— Искаш ли да идем някъде другаде? — попита той, докато вървяха обратно към колата. — Вероятно е прекалено късно за кино. В някой клуб?

— Бях на клуб с момичетата онази нощ — някой друг път, каза си тя мислено. Хрумна й, че може да е сбъркала в преценката си, че Картър Магуайър няма да се впише в клубната обстановка. — Трябва да се прибирам. Тази седмица се наложи да работя до късно няколко пъти, а имам и да наваксвам с работа утре. Той й отвори вратата.

— Ще излезеш ли пак с мен?

Нещо дълбоко в нея подскочи от факта, че я попита, и то по този начин. Даваше силата в нейните ръце, каза си тя. Ужасяваща мисъл.

— Обмислям го.

— Добре.

Когато и той влезе в колата и запали мотора, тя се обърна към него.

— Изброй ми най-важните пет причини да искаш да ме видиш пак.

— Трябва ли да са подредени по значимост?

По дяволите, по дяволите, наистина много го харесваше.

— Не. Просто първите пет причини, които ти хрумват.

— Добре. Харесва ми как разговаряш. Как изглеждаш. Искам да узная повече за теб. Искам да спя с теб. И когато съм с теб, чувствам.

— Какво чувстваш?

— Просто чувствам.

— Това е добър отговор — каза тя след малко. — Наистина добър.

— Ти ще ми кажеш ли своите пет причини?

— Още работя върху списъка. Но за да бъда напълно откровена, трябва да знаеш, че съм много добра в срещите, но обикновено не ме бива толкова във връзките.

— Не го вярвам. Как може да е истина, след като имаш такава дълготрайна връзка с трите си приятелки? С тях поддържаш взаимоотношения на най-различно ниво.

— С тях не правя секс.

— Това е интересен аспект, но интимните отношения са само част от една връзка, която минава границите на обикновеното приятелство. Без да я определят.

— Стига, Картър, сексът е голяма работа. Да не говорим за усилията, които са нужни за поддържането на връзка, която го включва. Но нека за момент да се съсредоточим върху секса.

— Не съм убеден, че е разумно, докато шофирам.

— Какво ще стане, ако стигнем дотам и се окаже пълен провал? Какво ще стане тогава?

— Ами, най-напред бих приложил основното правило. Повечето неща се усъвършенстват с практиката. Аз съм склонен да практикувам повечко.

— Много хитро. Но ако не е провал, именно тогава нещата стават сложни.

Той я погледна за миг.

— Винаги ли си търсиш сама неприятности?

— Да, в това отношение. Не поддържам приятелски отношения с никое от бившите ми гаджета. Нямам предвид, че с всички е било „мразя го и се надявам да умре от бавна и мъчителна смърт или поне да бъде обречен да продава тостери за вечни времена“. Но след като се разделим, просто преустановяваме контакт. А ти ми харесваш.

Известно време той шофираше в мълчание.

— Да обобщим. Харесваш ме и смяташ, че ако правим секс и нещата не се получат, повече няма да се харесваме. А пък ако наистина се получат, тогава ще усложним всичко и накрая пак няма да се харесваме.

— Звучи глупаво, когато ти го казваш.

— Това определено трябва да се осмисли.

Тя приглуши смеха си.

— Голям умник си, Картър. Много си деликатен и потаен, но си умник. И това ми харесва.

— На мен ми харесва, че ти не си особено деликатна в това отношение. Явно е, че тази връзка е обречена.

Изгледа го унищожително, но устните й леко трепнаха. Когато паркира пред студиото й, той й се усмихна.

— Ти обсебваш мислите ми, Макензи. Когато съм с теб и когато не съм.

Слезе от колата и я изпрати до вратата.

— Много нахално ли ще бъде да ти звънна утре?

— Не — тя не откъсна очи от неговите, докато ровеше в чантата си за ключовете. — Мисля си как мога да те поканя да влезеш.

— Но…

— Хей. Аз съм тази, която трябва да каже „но“.

— И спокойно можеш да продължиш по темата. Но не е добра идея. Засега. Защото когато… ако — поправи се той — двамата се озовем в леглото, това не бива да е с цел да отговорим на някакъв въпрос или да доказваме нещо. Мисля, че трябва да го направим, защото се желаем.

— Ти си един разумен човек, Картър. Мисля, че е най-добре да ме целунеш за лека нощ.

Той се наведе и обхвана с длани лицето й. Усети хладината на дългите му пръсти върху кожата си. Гледаше я и цветът на очите му бе нежен, а изразът в тях — напрегнат. Изминаха няколко мига и сърцето й вече биеше ускорено още преди устните му да докоснат нейните.

Нежно, спокойно, така че от разтуптяното й сърце се изтръгна въздишка.

Докато кожата и кръвта й се сгорещяваха, той я притегли по-близо и задълбочи целувката, задълбочаваше я незабележимо бавно и накрая всичко изгуби значение.

Тя се предаде и дългата и тиха въздишка, която издаде, означаваше пълно отдаване. Искаше му се да я докосне, да усети красивите й гърди в ръцете си, да погали с пръсти голия й гръб, да усети тръпката, когато тя щеше да увие краката си около него.

Искаше много повече, отколкото един разумно разсъждаващ човек можеше да иска.

Отдръпна се и се задоволи само с леко погалване с палец на долната й устна.

— Това може да е грешка — каза тя.

Побърза да влезе и се облегна от вътрешната страна на вратата. Запита се дали грешката беше това, че не го покани вътре, или това, че щеше скоро да го направи.