Нора Робъртс
Видение в бяло (6)

Пета глава

Тя закъсняваше. Може би изобщо нямаше да дойде. Може да се е случило какво ли не, мислеше си Картър. Ако поне част от мозъчните му клетки работеха нормално, щеше да се е сетил да й даде мобилния си телефон, за да може да му се обади и да отложат срещата. Сега можеше само да седи тук сам и да чака.

Зачуди се колко време да остане. Петнайсетте минути, които вече бе чакал, не бяха достатъчно дълго. Половин час? Един? Ако останеше да чака сам цял час, това щеше ли да означава, че е пълен смотаняк? Отговори си, че вероятно точно това означава. Мислено се нарече глупак и се престори, че пийва от зеления си чай. Беше излизал на срещи и преди — често. Беше имал сериозна интимна връзка с една жена в продължение на цяла година. За бога, дори бе живял с нея. Докато не го бе зарязала и не бе отишла да живее с друг.

Но въпросът не бе в това. Ставаше дума само за едно кафе. Или по-скоро за чай в неговия случай. И в момента се разстройваше заради една обикновена… среща, реши той поради липса на по-подходяща дума, като някое глупаво момиче заради абитуриентския си бал.

Отново се престори, че чете книгата си, докато се правеше, че пие чай. И си нареди мислено да не поглежда към вратата на кафенето като изгладняла котка към миша дупка.

Беше забравил или по-скоро отдавна бе престанал да забелязва, колко шумно е това място. Забравил бе колко много от учениците му посещават кафенето. Боб имаше право, че това беше лош избор на място. Цветните сепарета и табуретки бяха претъпкани с ученици от горните класове на гимназията, както и с такива от местното средно училище, наред с двайсет и няколко годишни посетители и неколцина учители. Светлините бяха прекалено ярки, гласовете — прекалено високи.

— Съжалявам, че закъснях. Фотосесията се проточи.

Той примигна, когато Мак се настани на стола срещу него.

— Какво?

— Сигурно много си се увлякъл в книгата — тя наклони глава, за да прочете заглавието. — Лорънс Блок? Не трябва ли да четеш Хемингуей или Тролъп?

— Популярната литература е силен и много стимулиращ фактор в литературата. Затова е и популярна. Четенето просто за удоволствие е… това е началото на поредната лекция. Извинявай.

— Ролята на учител много ти отива.

— Предполагам, че това е прекрасно за в класната стая. Не разбрах, че отиваш да работиш, когато се отби. Можехме да се уговорим за по-късно.

— Имах просто няколко срещи с клиенти и една фотосесия. Една от булките по някаква причина иска всеки момент от подготовката да е документиран с професионални снимки. За мен това е добре, тъй като се плаща. Документирах пробата на сватбената й рокля, докато майка й плачеше отстрани. Сълзите наложиха да отделя малко повече време, отколкото бях предвидила.

Тя свали шапката си и пооправи с пръсти косата си, докато се оглеждаше наоколо.

— Не съм се отбивала тук досега. Има страхотна енергия.

Обърна се с усмивка към момичето, което бе дошло да вземе поръчката й.

— Казвам се Дий. Какво да ви донеса?

— Мисля, че ще се забавляваме. Да кажем, двойно лате макиато с аромат на ванилия.

— Веднага. Още зелен чай за вас, доктор Магуайър?

— Не, имам достатъчно, Дий. Благодаря.

— Значи не си падаш по засукани кафе напитки? — попита Мак, когато Дий отиде да донесе поръчката.

— Не и толкова късно следобед. Но тук е хубаво — кафето. Обикновено се отбивам за капучино сутрин преди работа. Продават и кафе на зърна, така че ако ти хареса… Трябва да започна най-напред с това. Не мога да мисля. А ако не мога да мисля, брътвежите ми ще те приспят въпреки двойната доза кафе.

— Добре — Мак подиря брадичка на дланта си. — Казвай каквото имаш да казваш.

— Бях влюбен в теб в гимназията.

Веждите й подскочиха, докато се изправяше назад.

— В мен ли? Сериозно?

— Да, е, за мен беше сериозно. Страшно унизително е да говоря за това след повече от десет години, но този факт поставя в особена светлина настоящото положение. За мен, разбира се.

— Но… аз не си спомням да си разговарял с мен някога.

— Не съм. Не можех. Тогава бях болезнено притеснителен, особено в общуването с други хора. И най-вече по отношение на момичетата. Момичета, които ме привличат, имам предвид. А ти беше толкова…

— Двойно лате макиато ванилия — Дий остави доста голяма чаша на масата и добави няколко мини бишкоти в отделна чинийка. — Да ви е сладко!

— Не спирай точно сега — настоя Мак. — Бях толкова какво?

— О, ами просто ти… Косата, трапчинките, всичко.

Мак си взе от бишкотите и се облегна, захапала една, докато го гледаше съсредоточено.

— Картър, в гимназията приличах на върлина с моркови, стърчащи от главата ми. Имам снимки за доказателство.

— Не и за мен. Ти беше красива, кипяща от енергия и уверена в себе си — мислено допълни, че още е такава. Виждаше се от пръв поглед. — Чувствам се като идиот, докато ти разказвам това, но непрекъснато се върти в главата ми. Достатъчно непохватен съм и без да си поставям сам препъникамъни. Е, това е. Казах го.

— Да не би целувката онази вечер да е била резултат от това старо увлечение?

— Трябва да призная, че и то изигра известна роля. Всичко бе толкова неземно.

Тя отново се наведе напред, за да вземе кафето си.

— И двамата не сме онова, което сме били в гимназията.

— Господи, надявам се, че е така. Тогава бях толкова объркан.

— Кой не е бил? Знаеш ли, Картър, повечето мъже биха използвали тази история с увлечението от гимназията като хитър начин да свалят една жена или изобщо не биха я споменали. Заинтригува ме, а и ти също, защото не постъпи по нито един от двата начина. Винаги ли си толкова откровен с жените, с които пиеш кафе?

— Не знам. Ти си единствената, в която съм бил влюбен.

— О, боже.

— Това беше много глупаво — силно притеснен, отново, той прокара пръсти в косата си. — Сега вече те изплаших. Това прозвуча страшно, като някаква мания сякаш имам таен олтар с твои снимки, където паля свещи и повтарям името ти. Господи, това беше още по-страшно. Бягай веднага. Няма да ти се сърдя.

Тя избухна в смях и се наложи да остави кафето си, преди да го е разляла.

— Ще остана, ако се закълнеш, че нямаш олтар.

— Нямам — той направи две пресечени линии над сърцето си. — Ако искаш да останеш, защото изпитваш съжаление към мен, или защото кафето ти харесва — устройва ме.

— Кафето наистина е добро — тя отпи отново. — Не изпитвам съжаление, но и не съм сигурна какви точно са чувствата ми. Ти си интересен човек и ми помогна в нужда. Целуваш се страхотно. Защо да не пием кафе? И след като вече сме тук, кажи ми как така един болезнено стеснителен човек става учител?

— Трябваше да го преодолея. Исках да преподавам.

— Винаги ли?

— На практика, да. Преди това исках да съм супергерой. Вероятно някой от мутантите със свръхсили.

— Супер мутант учител. Би могъл да си Професора.

Той се усмихна широко.

— Сега вече разгада тайната ми самоличност.

— Е, как Срамежливеца се превърна в могъщия Професор?

— С много учене и тренировки. Както и с някои практически трикове. Отначало се обливах в пот всеки път, когато посещавах курса по публична реч, който записах в колежа. Но това ми помогна. Работех и като помощник-учител в няколко класа, като един вид преход. През последната година в гимназията бях помощник-учител в класа на Дилейни. О…

Той завъртя чашата в ръцете си.

— В случай че станеше дума понякога, съм го питал за вас. За всички ви, така че не съм споменавал лично теб. Той ви наричаше „Квартетът“.

— Понякога още ни казва така. Сега ни е адвокат. В бизнеса.

— Чувам, че е добър.

— Така е. Дел подготви всичко — от правна гледна точка. Когато родителите им починаха, имението стана собственост на Паркър и Дел. Той не искаше да живее там. Тогава вече си имаше собствено жилище. Паркър не би могла да поддържа къщата, имам предвид само като жилище, като неин дом. А дори и да можеше, не мисля, че би понесла да живее сама там — в голямата къща, със спомените. Не и сама.

— Не, би било тежко и самотно. Не е така, когато всички сте там. Живеете и работите заедно.

— Това промени живота на всички ни. Тя вече бе обмисляла идеята за бизнеса, беше говорила с всички нас. После се обърна към Дел, за да обсъдят използването на имението за целта. Той го прие много добре. Това е и негово наследство, така че пое голям риск с нас.

— Явно е направил правилен избор. Според майка ми и Шери „Обети“ е най-добрата сватбена агенция в Гринуич.

— Изминахме дълъг път. Първата година беше доста критична и много треперихме, тъй като всички бяхме вложили спестяванията си, както и всичко, което можехме да изпросим, заемем или откраднем. Имахме големи разноски по започването на бизнеса — лицензите, стоката, оборудването. Разходи по превръщането на пристройката до басейна в мое студио, както и къщата за гости в място за Ема, Джак направи проектите безплатно. Джак Кук, познаваш ли го? Двамата с Дел са били заедно в колежа.

— Да, малко. Помня, че бяха много близки.

— Малък град е „Йейл“ — коментира Мак. — Той е архитект. Отдели много време за преустройството. И ни спести страшно много пари от такси и погрешни стъпки. Втората година едва си покривахме разноските и всички трябваше да работим допълнително, за да се справяме. Но в края на третата вече бяхме прескочили трапа. Много добре знам какво е да се потиш, за да постигнеш онова, което искаш.

— Защо сватбена фотография? Защо точно това, имам предвид. Струва ми се, че не си избрала тази професия само защото се е вписвала в общия план за партньорството ви.

— Не, не беше само затова. Предполагам, че дори не е било водещ аргумент. Харесва ми да снимам хора. Лицата, телата, израженията им, движенията. Преди да създадем „Обети“, работех в едно фотографско студио. От онези, в които хората отиват да снимат децата си или да си направят официална снимка. Изкарвах си хляба, но…

— Не те удовлетворяваше.

— Никак. Обичам да снимам хората в „особени моменти“, както ги наричам аз. Решителни моменти. Това е най-значимото, черешката на тортата. Но има и много други мигове. Сватбите, целият ритуал и как онези, които участват в него, го пречупват през собствения си поглед, за да подхожда лично на тях — това е значим момент.

Тя се усмихна и вдигна чашата с двете си ръце.

— Има драма, патос, театралност, тъга, радост, романтика, страст, забавление. Има от всичко. И мога да го претворя в снимките. Да им покажа изживяването на деня и ако имам късмет — онзи специален момент, който ги извежда извън сферата на обикновеното и ги прави участници в нещо единствено по рода си. Което е ужасно многословен начин да кажа, че просто обичам работата си.

— Разбирам те и знам какво имаш предвид под „особен момент“. И удовлетворението, което носи. Както когато виждам, че дори и само един от учениците ми се пробужда и възприема онова, което се опитвам да им предам. Тогава разбираш, че всички скучни часове са си стрували труда.

— Аз вероятно не съм давала на учителите си много такива моменти. Исках само да приключа с училището и да изляза оттам, за да се занимавам с онова, което обичам. Никога не съм гледала на учителите си като на творчески личности. По-скоро ги приемах като надзиратели. Бях лоша ученичка.

— Беше умна. Което ни връща на темата за младежкото ми увлечение. Но единственото, което ще кажа, е, че забелязах колко си умна.

— Не сме имали часове заедно. Ти беше няколко класа преди мен, нали? О, почакай! Беше помощник-учител в един от курсовете ми по английски, нали?

— В петия час на господин Лоуън по американска литература. Веднага обаче да забравим, че съм го казал.

— Няма начин. А сега, не че искам да избягам, но трябва да тръгвам. Имам снимки. Всъщност става дума за годежния портрет на сестра ти.

— Не знаех, че толкова бързо сте го уредили.

— Лекарят има свободна вечер, затова се уговорихме. Но трябва да тръгвам, за да видя къде живеят и как изглеждат двамата заедно.

— Ще те изпратя до колата — той извади няколко банкноти и ги пъхна под чинийката на чашата си.

Преди тя да успее да се пресегне за якето си, той го бе взел, за да й помогне да го облече. Отвори й вратата и излезе с нея в мразовитата вечер.

— Паркирала съм на съседната пряка — каза му тя. — Няма нужда да ме изпращаш до колата. Много е студено.

— Няма нищо. И бездруго дойдох пеша.

— Пеша ли?

— Не живея далеч, така че повървях.

— Ясно. Обичаш да ходиш. И докато вървим — подхвана тя, — ще се спра на нещо, което остана встрани от разговора ни заради особената, насока, в която потръгна. Доктор Магуайър, защитил си докторска степен?

— Миналата година, най-накрая.

— Най-накрая ли?

— Тъй като това бе основната цел в живота ми през последните десетина година, „най-накрая“ ми се струва уместно. Започнах да обмислям темата на дисертацията ги още в първи курс — което вероятно го правеше най-големия смотаняк в града на смотаняците, помисли си той. — Ще излезеш ли отново с мен? Знам, че е малко извън темата, но непрекъснато се върти в главата ми. Затова, ако отговорът е отрицателен, бих искал да знам.

Тя не каза нищо по пътя до колата, после се загледа в него, докато изваждаше ключовете си.

— Сигурна съм, че имаш химикалка и нещо за писане. И сигурно са ти подръка.

Той бръкна под палтото си във вътрешния, джоб на сакото от туид и измъкна малък бележник и химикалка.

Мак кимна, взе ги и отгърна на празна страница в бележника.

— Това е личният ми номер, а не служебният. Защо не ми се обадиш?

— Мога да го направя. След около час ще бъде прекалено рано, нали?

Тя се засмя и му върна бележника и химикалката.

— Определено повдигаш самочувствието ми, Картър — обърна се, за да отвори вратата, но той я изпревари.

Трогната и развеселена, тя се качи в колата и го остави да затвори вратата. След което смъкна прозореца.

— Благодаря ти за кафето.

— Няма защо.

— Не стой на студа, Картър.

Когато тя потегли, той остана загледан след колата й, докато задните й светлини се скриха от погледа му. После се върна обратно до кафенето и извървя трите пресечки в другата посока до дома си.

 

 

В краткото затишие в бизнеса през януари Мак разполагаше с прекалено много свободно време. Знаеше, че може да го използва, за да подреди архива си, да обнови различните страници в интернет, да разчисти невероятната бъркотия в гардероба си или да навакса със занемарената кореспонденция. Можеше да се възползва от времето и да прочете някоя хубава книга или да се размаже пред телевизора и да гледа филми, докато се тъпче с пуканки.

Но не можеше да седи на едно място и затова се замъкна в кабинета на Паркър, където се настани на широкия перваз на прозореца.

— Работя — заяви Паркър, без да вдигне очи.

— Уведомете пресата! Паркър работи.

Паркър продължи да трака по клавиатурата.

— След тази кратка пауза имаме плътна заетост за месеци напред. Месеци, Мак. Това ще бъде най-добрата ни година. Но все пак имаме цели две свободни седмици през август. Обмислям пакет услуги за края на лятото, нещо, подходящо за по-малка сватба. Организирана набързо. Бихме могли да го представим, когато провеждаме деня на отворените врати през март, ако дотогава датите не се резервират.

— Хайде всички да излезем.

— Какво?

— Да излезем. И четирите. Ема сигурно има среща, но ще я накараме да я пропусне и да разбие сърцето на някой нещастен младеж, когото никоя от нас не познава. Ще бъде забавно.

Паркър спря да пише и леко извъртя стола си.

— Къде да излезем?

— Няма значение. На кино, на клуб… Да пием, да танцуваме, да сваляме мъже… По дяволите, хайде да си наемем лимузина и да идем в Ню Йорк, да го направим, както трябва.

— Искаш да наемем лимузина, да идем в Ню Йорк и да пием, да танцуваме и да сваляме мъже.

— Добре де, ще пропуснем свалките. Хайде просто да излезем оттук, Парк. Да се позабавляваме една вечер.

— Утре имаме две пълни консултации, освен индивидуалните ангажименти.

— И какво от това? — Мак вдигна ръце. — Млади сме, издръжливи сме. Хайде да идем в Ню Йорк и да разбием сърцата и топките на мъже, които не сме срещали никога преди и никога повече няма да видим.

— Намирам идеята за странно привлекателна. Но защо? Какво става с теб?

Мак стана от удобното ъгълче на перваза и закрачи из стаята. Кабинетът бе много хубав. Идеален като самата Паркър, каза си тя. В меки и дискретни тонове. Елегантност и висока класа маскираха почти нечовешката й работоспособност.

— Мисля си за един мъж, който си мисли за мен. А да мисля как той мисли за мен, направо ме побърква. Не мога да преценя дали мисля за него, защото той мисли за мен, или защото е готин, забавен, мил и секси. Той носи сако от туид, Паркър.

Тя млъкна и отново вдигна високо ръце.

— Дядовците носят туид. Старците в старите английски филми носят туид. Защо намирам за секси това, че той носи туид? Този въпрос не ми дава мира.

— Картър Магуайър.

— Да, да, Картър Магуайър. Доктор Картър Магуайър — има докторска научна степен. Пие чай и говори за Розалинд.

— Коя Розалинд?

— И аз това попитах! — Мак тържествуващо се извърна. — Героинята на Шекспир.

— О, от „Както ви се харесва“.

— Гаднярка, трябваше да се досетя, че ще го знаеш. Ти излизай с него.

— И защо аз да излизам с Картър? Като оставим настрана факта, че не е показал никакъв интерес към мен.

— Защото си ходила в „Йейл“. И отлично знам, че това няма нищо общо, но фактът, че го казвам, говори много. Искам да излезем и да се забавляваме като луди. Отказвам да седя тук и да го чакам да се обади. Знаеш ли кога за последно съм се принизявала дотам, че да чакам някой мъж да ми звънне?

— Чакай да помисля, май никога.

— Точно така. Няма да седя.

— И колко време продължава чакането в този случай?

Мак погледна часовника си.

— Около осемнайсет часа. Бил е влюбен в мен в гимназията. Кой мъж би казал подобно нещо? Кой би ти дал силата в ръцете по този начин? Сега аз държа контрола и това ме плаши. Хайде да идем в Ню Йорк.

Паркър се залюля напред-назад в стола си.

— И отиването в Ню Йорк, за да пийнем и да разбием сърцата на непознати мъже, ще реши настоящия ти проблем?

— Да.

— Ами да вървим в Ню Йорк. — Паркър вдигна телефона. — Иди да кажеш на Ема и Лоръл. Аз ще се заема с подробностите.

— Еха! — Мак направи няколко буйни танцови стъпки, после изтича до Паркър, мляска й звучна целувка и хукна навън.

— Да, да — измърмори Паркър, докато отваряше списъка с номерата за бързо избиране, за да се обади на компанията за лимузини под наем. — Ще видим дали ти и махмурлукът ти ще танцувате и пеете на сутринта.

 

 

На задната седалка на дългата черна лимузина Мак протегна краката си, които късата черна пола щедро разкриваше. Беше изритала високите си токчета още в началото на двучасовото пътуване до Манхатън. Сега отпиваше от втората си чаша шампанско, поръчано от Паркър.

— Това е страхотно. Имам най-добрите приятелки на света.

— Да, истинско мъчение — Лоръл вдигна своята чаша. — Возим се в лимузина, пием шампанско и сме на път към един от най-нашумелите клубове — благодарение на връзките на Паркър. Какви жертви правим заради теб, Макети.

— Ем не отиде на среща.

— Нямах среща — поправи я Ема. — По-скоро уговорка, че може би ще правим нещо заедно тази вечер.

— Значи развали уговорката.

— Така е. Дължиш ми голяма услуга.

— Тост и за Паркър, която организира всичко. Както винаги — Мак вдигна чаша към приятелката си, която бе седнала в далечния край на лимузината и разговаряше с клиент по мобилния си телефон.

Паркър махна в отговор на приятелките си и продължи да изглажда възникналия проблем.

— Мисля, че вече сме близо. Хайде, Парк, затваряй — прошепна театрално Мак. — Почти стигнахме.

— Свеж дъх, грим, прическа — обяви Ема и отвори джобното си огледалце.

Малки шишенца с освежител за уста се раздадоха набързо, червилото бе подновено. Четири чифта обувки, бяха нахлузени на четири чифта крака.

И Паркър най-сетне затвори телефона.

— Господи! Кумата на Наоми Райт току-що е разбрала, че гаджето й — брат на младоженеца и кум на сватбата — има тайна връзка със своята партньорка в бизнеса. Кумата е бясна, както може да се очаква, и отказва да дойде, освен ако не забранят на кръшкащия негодник да присъства на сватбата. Булката е ядосана и е на страната на кумата. Младоженецът е бесен и иска да удуши неверния си брат, но не може да си представи, че ще му забрани да присъства на сватбата, нито да го замени като кум. Булката и младоженецът почти не си говорят.

— Сватбата на Райт. — Лоръл присви очи. — Тя е скоро, нали?

— Следващата събота. По последни данни гостите са сто деветдесет и осем. Това ще се окаже истинска каша. Успокоих булката. Да, има право да е разстроена, да, права е, че подкрепя приятелката си. Но трябва да помни, че най-важни в тази сватба са тя и годеникът и, да не забравя в какво ужасно положение е мъжът, когото обича, без той да има лична вина. Утре имам среща и с двамата, за да се опитаме да изгладим отношенията.

— Ако неверният негодник и измамената кума присъстват — и още повече останат сред главните действащи лица в церемонията, може да се получи грозна картинка.

— Да — Паркър прие коментара на Мак с въздишка. — Но ще се справим. Още по-лошо е, че бизнес партньорката е в списъка с гости, а неверният негодник заплашва, че ако тя не е желана, и той няма да дойде.

— Ясно, той е тъпак. — Лоръл сви рамене. — Младоженецът трябва да седне с брат си и да му набие малко разум в дебелата глава.

— И това го има в списъка ми с предложения, които ще направя на утрешната ни среща. Но формулирано малко по-дипломатично.

— Това е работа за утре. Никакви делови разговори по време на терапевтичното пиене, танцуване и разбиване на сърца.

Паркър не каза нищо за забраната на Мак, но прибра телефона в чантичката си.

— Добре, момичета — отметна косата си назад. — Хайде, да се развихрим.

Слязоха елегантно от лимузината, после минаха покрай дългата опашка от желаещи да влязат в клуба. На вратата Паркър съобщи името си. Само след секунди вече бяха потопени в музика.

Мак се огледа. Имаше сепарета на две нива, маси и меки скамейки покрай стената, които обграждаха голям централен дансинг. От двете му страни, под водопади от цветни светлини, бяха разположени барове от неръждаема стомана.

Музиката гърмеше, телата вибрираха. И настроението й скочи с няколко градуса.

— Обичам осъществените планове.

Най-напред си потърсиха маса и Мак прие за добър знак факта, че успяха да заемат малко диванче, на което можеха да се сместят заедно.

— Наблюдавайте местните екземпляри — обади се Мак.

— Това е първото ми правило. Да проучиш как са облечени и как се държат, преди да се потопиш в ситуацията.

— Я стига. Аз отивам за напитки. На шампанско ли оставаме? — попита Ема.

— Вземи бутилка — реши Паркър.

Лоръл обърна нагоре очи, когато Ема се измъкна от мястото си и се запъти към най-близкия бар.

— Знаете, че ще се опитат да я заговорят поне няколко мъже, преди изобщо да успее да поръча нещо, а тя ще се почувства задължена да проведе истински разговор с всеки тип, който стои със зяпнала уста насреща й. Всички ще умрем от жажда, преди да се върне. Паркър, иди ти и си наметни пелерината невидимка, която ти разчиства пътя, докато се настаним удобно.

— Да й дадем първо няколко минути. Как са опасенията ти. Мак?

— Намаляват. Дори не мога да си представя иначе неоспоримо готиния доктор Магуайър на подобно място, а вие? На някоя поетична вечер — да, но не и тук.

— Виж сега, това е заключение, което си правиш заради професията му. Все едно да кажеш, че щом приготвям сладкиши, значи трябва да съм дебела лелка.

— Да, да, но в случая това ми помага. Не искам да се забърквам с него.

— Защото има докторска степен ли?

— Да, както и страхотни очи, които стават толкова секси, когато слага очилата си. Да не забравяме и факта, че се целува страхотно, което би могло да ме заслепи за основната истина, че двамата не си подхождаме. Освен това всякакви отношения с него отвъд най-невинното приятелско общуване биха се превърнали в сериозна връзка. И какво ще правя тогава? А и ми помогна да си облека палтото, на два пъти.

— Мили боже! — Паркър шокирано отвори очи. — Трябва да пресечеш това от самото начало, веднъж и завинаги. Сега разбирам всичко. Всеки мъж, който би постъпил така… Нямам думи.

— О, я стига. Искам да танцувам. Лоръл ще танцува с мен, докато ти си намяташ мантията невидимка и спасяваш шампанското ни, както и Ема от собствената й привлекателност.

— Явно е време да се потопим — заяви Лоръл, когато Мак я задърпа към дансинга.

Танцуваше с приятелките си, с мъжете, които я канеха или тя канеше на танц. Пиеше още и още шампанско. При едно от посещенията си в дамската тоалетна, издържана в сребристо и червено, тъкмо когато разтриваше уморените си ходила, видя Ема, която се присъедини към вълната от жени пред огледалото.

— Колко номера събра досега?

Ема внимателно си слагаше блясък за устни.

— Не съм броила.

— Горе-долу?

— Около десетина, предполагам.

— А как ще познаеш после кой на кого е?

— Това е дарба — тя погледна през рамо. — Забелязах, че и ти имаш обожател. Онзи със сивата риза. Добър е на дансинга.

— Мич. Бива го в танците, има страхотна усмивка. Не ми прилича на тъпак.

— Браво.

— Би трябвало да си падам по Мич — замисли се Мак. Но не се получава. Може да съм изгубила способността си да се вълнувам от случайни срещи. Това би било ужасно несправедливо.

— Може би не усещаш привличане в този случай, защото си падаш по Картър.

— Ти се увличаш по повече от един мъж.

— Да, така е. Но аз съм си аз, а ти си си ти. Смятам, че мъжете са създадени, за да ме карат да се вълнувам, и ако аз мога да предизвикам същото вълнение у тях, всички са доволни. Ти си много по-сериозна в това отношение.

— Не съм сериозна. Това е много подло изказване от твоя страна. Сега ще изляза навън и отново ще танцувам с Мич, напълно готова да се увлека. Ще те накарам да преглътнеш думите си обратно, Ема. При това с шоколадов сос.

Не се получи. Няма причини да не стане, мислеше си Мак, докато се настаняваше на бара заедно с Мич след поредния танц. Той беше хубав, забавен, добре сложен, имаше интересна работа — кореспондент на вестник, но въпреки това не я отегчаваше с безкрайни истории за приключенията си.

Не се ядоса и не стана досадно настоятелен, когато тя отказа на предложението му да идат на някое по-тихо място. Накрая си размениха служебните телефони и се разделиха.

— Забравете за мъжете — в два след полунощ Мак се вмъкна обратно в лимузината и се излегна на седалката. — Дойдох да се позабавлявам с най-добрите си приятелки на този свят и въпросната мисия беше успешно приключена. Господи, имаме ли някаква вода тук?

Лоръл й подаде бутилка, после изстена.

— Краката ми. Сякаш стъпвам по натрошени стъкла.

— Прекарах си страхотно — Ема се настани на страничната седалка на лимузината и облегна глава на ръцете си. — Трябва да го правим всеки месец.

Паркър се прозя, но доволно потупа чантичката си.

— Имам два нови контакта за доставки и потенциален клиент.

Ето така, мислеше си Мак, докато лимузината ги отвеждаше в северна посока, всяка от нас определя себе си. Събу болезнено тесните си вече обувки, затвори очи и спа през останалия път до дома.