Нора Робъртс
Видение в бяло (21)

Двадесета глава

Снегът заваля в късното утро и по обяд светът извън студиото се бе превърнал в снежна буря. Гъстият и обилен сняг сложи кръст на краткото затопляне в края на февруари. Мак си каза, че март пристига с остри зъби и нокти.

Белият, въртящ се като вихър сняг и свиренето на вятъра, който преминаваше във вихрушка, я караха да си мечтае да се сгуши под завивката с книга в ръка и голяма чаша горещ шоколад наблизо. Само че в пет часа имаха насрочена репетиция. Явно вманиачената да контролира всичко булка от сватбата в събота не бе успяла да наложи волята си върху Майката природа.

Отлично запозната с процедурата при подобни обстоятелства, Мак се приготви да опакова добре себе си и оборудването си и да прегази през снега до голямата къща. Прибра бележките си, отвори чекмеджето за допълнителна карта памет и намери снимката, на която бяха двамата с Картър, както и другата — опакованата в кутия за него.

— Още не съм му дала третата част от подаръка — каза тя на глас и за да си достави удоволствие, постави снимката, която смяташе да задържи за себе си, на бюрото. За да ми напомня — реши тя.

Запъти се към спалнята да се преоблече за репетицията, а после се наложи да хукне обратно, за да вдигне телефона.

— Здравей, професоре. Къде си?

— У дома. Отмениха следобедните занятия. Навън е страшно. Трябваше да се отбия първо тук — да си взема някои неща, включително и котарака. Не искам да го оставям сам, в случай че не успея да се върна утре.

— Недей — тя отиде с телефона до прозореца и се загледа в дърветата, които се превиваха и трепереха под силния напор на вятъра. — Недей да излизаш отново в това време. Остани си у дома — на топло и заветно, за да не се тревожа, че си на път. И без това се приготвям да ида в голямата къща. В пет имаме репетиция.

— В това време?

— Имаме резервен план, който включва и ритуалното принасяне в жертва на пиле.

— Мога да помогна. Освен за пилето.

— Можеш, но може и да се озовеш затънал в пряспа или да се подхлъзнеш и да се блъснеш в някое дърво. Аз трябва само да прекося стотина метра — докато говореше, обмисляше какво да облече и се спря на здрави панталони и дебел пуловер с висока яка. — Паркър сигурно вече се е обадила по телефона на началника на Националната служба по метеорология.

— Шегуваш се.

— Не, само леко преувеличавам — седна, за да събуе дебелите си чорапи, с които се разхождаше у дома, после притисна телефона между бузата и рамото си и смъкна меките си и удобни домашни панталони. — Ще проведем репетицията като конферентен разговор, ако се наложи, или ще я направим виртуално, ако клиентката има техническата възможност за това. Ще ринем сняг с лопатите, ще метем и ще почистваме. Правили сме го и преди. Освен ако не се разрази истинска снежна буря, утре ще има сватба. Може да ми бъдеш кавалер. И доведи и котарака. Така и двамата ще можете да останете за уикенда.

— Ще дойдем. Предпочитам да съм с теб тази вечер, вместо да проверявам писмени работи.

Тя нахлузи панталоните.

— И аз предпочитам да съм с теб, вместо да се занимавам с една истерична и вманиачена в детайлите булка.

— Мисля, че ти печелиш. Гледай да стоиш на топло. Може да ми се обадиш по-късно, след като си приключила с всичко. Ще ми разкажеш как е минало.

— Непременно. О, почакай. В тези писмени работи има ли и есе на Гарет?

— Всъщност има.

— Надявам се да получи „отличен“. Ще се видим утре.

Остави телефона, после свали ризата си и си облече пуловера. Грабна чантичката си с грима и чифт официални боти, в случай че булката настояваше да мери сили с природните стихии.

Пет минути по-късно тя се наведе напред срещу поривистия вятър и се запрепъва в снега. Щяха да се нуждаят от истинско чудо, помисли си тя, ако бурята не отслабнеше в следващите няколко часа. А дори и при наличието на чудо, видът на гостите нямаше да е никак бляскав. Трябваше да впрегне цялата си изобретателност и всичките си усилия, за да осигури на клиентката снимки със сияеща булка. Или пък много алкохол.

Остави всичко в сервизното помещение до задния вход, подскочи няколко пъти и изтръска снега от себе си. Провери в кухнята за Лоръл. Приятелката й беше там и слагаше бледорозова глазура на втория от трите етажа на тортата.

— Чакай. Записала съм гравирана торта, бяла глазура, розови и лилави цветя, традиционни малки фигурки на булка и младоженец отгоре.

— Смени я с многопластова, с бледорозова глазура и малко букетче от английски виолетки в средата. Предполагам, че не си получила бележката ми — или честно казано, след всичко, през което минахме, вече не съм си направила труда да ти я пратя.

— Няма проблем. Ще го отбележа сега — Мак извади бележника си. — Колко ли мъже смяташ, че е сменила, преди да се спре на този, за когото ще се омъжва утре?

— Направо не ми се мисли. Прогнозата е за минус дванайсет до минус десет градуса.

— Можем да се справим с минус дванайсет.

— Ние можем. Не съм сигурна за булката — тя продължи с последния етаж. — Паркър се занимава с нея, откакто е паднала първата снежинка. Ема е в ателието си и се грижи за цветята.

— Още ли сме на кръгъл букет на панделка за малката шаферка?

— Към този момент — да. Моята мисия е да направя глазурата с цвета на розите — Лоръл поспря, за да вземе розовата пъпка, която Ема й беше дала, и я приближи до захарната глазура. — Мисля, че мисията е изпълнена. Сега изчезвай. Тепърва трябва да разточа цяло платно от розова и бяла захар, преди да сглобя това чудо.

— Ще ида да помогна на Паркър.

В кабинета си Паркър лежеше на пода със затворени очи и говореше в микрофона към слушалките й със спокоен и мил тон.

— Знам, Уитни. Толкова е несправедливо. Но… Не, изобщо не те виня. И аз бих се чувствала по същия начин. Наистина се чувствам така.

Тя отвори очи и погледна Мак. Отново ги затвори.

— Аз те подкрепям. Всички сме с теб. И имаме няколко идеи, които може… Уитни! Искам да спреш. Чуй ме сега. Спри и дишай. Дишай. Сега просто слушай. Времето е извън контрола ни. С някои неща в живота е така. Важното е какво правим, когато те се случат, а едно от нещата, които ти ще направиш, е да се омъжиш за човека, когото обичаш, и ще започнете заедно един прекрасен живот. Времето не може да промени това.

Заслушана само с половин ухо, Мак отвори шкафа на Паркър и донесе на приятелката си нова бутилка вода.

— Не плачи, скъпа. Ето какво ще направим. Ще мислим за днешния ден. В пет часа ще проведем конферентен разговор с теб и Винс, както и с шаферите и родителите ти. Ще преговорим стъпка по стъпка какво ще стане утре. Чакай, само почакай. Първо днешният ден. Ще повтаряме всяка отделна стъпка толкова пъти, колкото е нужно. Знам с какво нетърпение очакваше вечерята на репетицията довечера.

Със затворени очи тя слуша няколко минути отсрещната страна.

— Да, Уитни, но съм съгласна с майка ти и Винс. Не си струва да се поема риска всички да пътуват насам или до ресторанта. Но съм уредила, ако ти си съгласна, с един от познатите ми доставчици да ви донесат чудесни ястия в дома ви. Жената и бездруго живее на няколко пресечки от вас. Тя ще донесе храната и ще я сервира. Можеш да превърнеш това в забавление, Уитни, или в трагедия. Говорих с майка ти и тя е във възторг от идеята.

Мак се наведе и леко докосна дланта на Паркър с бутилката. Тя я взе и я забрави в ръката си.

— Тя ще се зарадва на пълната къща и ще бъде домакиня на партито на дъщеря си. Ще вечеряте, ще пийнете вино с роднини, с приятели, които ще останат да преспят у вас, ще се наслаждавате на огъня в камината. Ще имате сватбена репетиция, която е уникална и само ваша, а това превръща в забавно приключение едно сериозно неудобство.

— Господи, колко си добра само — прошепна Мак.

Паркър отново отвори за миг очи и ги вдигна към тавана.

— Точно така. Остави тревогите за утре на мен. Обещавам ти, че по един или друг начин ще ти осигурим един прекрасен ден. А най-важното от всичко е, че се омъжваш за Винс. Сега искам да се успокоиш, да се отпуснеш и да се забавляваш. Ще бъде истинско парти. Ще ти се обадя след малко. Да. Обещавам. Иди да помогнеш на майка си.

Паркър свали слушалките с микрофона от главата си.

— Господи!

— Обзалагам се, че вече не се притеснява за кръглия букет на шаферката.

— Не, прекалено е заета да проклина всички богове — Паркър седна, разви капачката на бутилката и жадно отпи голяма глътка. — Не я виня, че е разстроена. Кой няма да е? Но сватба през зимата означава, че може и да вали сняг. Говорим за месец март в Кънектикът, близко е до ума. Но за нея снегът е лична обида, целяща да съсипе живота й. Между дванайсет и десет под нулата.

— Получих справката.

— Ще трябва да изринем алеята и паркинга и да почистим пътеките, верандите и терасите — отново отпи от бутилката и направи същото, което бе препоръчала и на Уитни. Вдъхна дълбоко. — Пътните екипи са навън, така че трябва да им се доверим, че ще си свършат работата.

— Колите с едновременно предно и задно предаване ли са?

— Компанията за лимузини може да ги смени с „Хамър“. Младоженецът е склонен да се откаже от лимузината и да натовари шаферите си в спортния си джип. Говорих с всички от обслужващия персонал. Не би трябвало да имаме проблеми.

— Тогава най-добре да грабвам лопатата.

 

 

Към осем часа, когато снегът бе отслабнал и валеше на пресекулки, Мак седеше в кухнята с приятелките си и лакомо поглъщаше пълна купа от телешката яхния на госпожа Г.

— Кога се връща тя? — попита Мак. — Почти сме привършили провизиите.

— На първи април — отвърна Паркър, — както обикновено. Ще оцелеем. И утре ще оцелеем. Преди малко говорих с една много щастлива и леко пияна булка. Прекарват си страхотно. Имат и система за караоке.

— Изринахме навсякъде, прогнозата за утре е за безоблачно време с максимални температури около нулата. Вятърът вече отслабва. Тортата е в хладилника и е истински шедьовър.

Ема кимна към Лоръл.

— Същото важи и за цветята.

— Момчетата ще дойдат рано сутринта да изринат пътеките и да почистят верандата и терасите — допълни Паркър. — Така че това вече е отметнато в списъка ни.

— Слава богу — възкликна Ема с много чувство.

— Говорих с бащата на булката, който ще направи снимки на партито тази вечер с джобния си цифров апарат. Ще си поиграя с тях и ще сглобя забавни колажи за някой от малките албуми. Ще го подарим на булката. Сега… — Мак се надигна. — Отивам у дома и ще отпусна морното си тяло в горещата вана.

Тръгна към къщата в оределия сняг по осветената с лампички пътека. Спомни си за Картър и как я бе уговорил да излезе на разходка в снега, вместо да се самосъжалява.

Щеше да му се обади. Щеше да се потопи в горещата вана с чаша вино в ръка, малко запалени свещи наоколо и… Картър на телефона. Зачуди се как ли ще реагира той на предложение за телефонен секс и се засмя на глас. Винаги я изненадваше. Можеше да се обзаложи, че е страхотен в телефонния секс.

Отвори вратата и се заслуша в тишината. Харесваше й да е тихо, държеше на личното си пространство. Странно как той не нарушаваше нито едното, нито другото с присъствието си. Просто го правеше повече тяхно. Тяхната тишина, тяхното пространство. Странна мисъл.

Погледна към снимката на бюрото, докато сваляше палтото си. Може би не бе чак толкова странна. Двамата изглеждаха много добре един до друг.

Беше им хубаво, мислеше си тя, докато се качваше по стълбите, на този етап, на който бяха в момента. Не беше нещо чак толкова сериозно, или поне не съвсем. Просто седяха на изчакване в това приятно и уютно положение. Един вид спокойствие и лекота.

Влезе в спалнята и метна официалните боти, които все пак не й бяха потрябвали, към гардероба. Свали обеците си и ги пусна на тоалетката. После спря и въздъхна шумно, докато се озърташе наоколо. Не беше си оправила леглото сутринта. На стола имаше преметнати дрехи. Беше си пуснала чорапите на пода. Красивият й гардероб… Не беше чак толкова зле, помисли си тя, но защо бе прибрала сивата риза при белите? А черната й пола трябваше да е при полите, а не при саката. А и това бе сакото на Картър.

Беше се върнала към старите си навици, подразни се тя. Сега разполагаше с точно определено място за всичко, защо просто не можеше да го подреди. Защо не успяваше да контролира личното си пространство, вещите си, собствения си… живот, довърши мисълта си тя. Защото беше разпилян човек, призна си наум. Защото животът бе такъв. Защото сакото на Картър беше окачено при нейните. И какво от това? Чорапите понякога се губеха, леглата се разтуряха. Майка й беше егоистка, а баща й не й обръщаше внимание. А понякога валеше сняг в навечерието на сватбения ти ден. Какво бе казала Паркър? Някои неща в живота са извън твоя контрол. Можеш да превърнеш това в забавление или в трагедия.

Или, помисли си Мак, можеш да откажеш да направиш следващата крачка. Да откажеш да вземеш онова, което желаеш най-много, защото се страхуваш, че някой ден може да го изгубиш. Изтича бързо на долния стаж и грабна снимката.

— Той просто се появи случайно — тихо пророни тя, докато разглеждаше внимателно как двамата са застанали един до друг. — Появи се случайно в живота ми и всичко се промени.

Вдигна очи и видя снимката на три малки момиченца под арка от бели рози. И една синя пеперуда, кацнала върху китка диви теменужки и глухарчета.

Рязко си пое въздух и издиша на пресекулки, притиснала ръка до сърцето си. Разбира се, разбира се. Беше така кристално ясно, трябваше само да го види.

— О, господи. Какво чакам още?

 

 

Картър се бе излегнал на дивана във всекидневната с чаша ирландско уиски в ръка, котаракът топлеше краката му, а музиката звучеше тихо като фон.

И по-рано бе прекарвал така зимните си вечери, размишляваше той, с котарака и книга за компания, след като привършваше работа. Харесваше му.

Щеше му се да има огън. Разбира се, първо му трябваше камина. Но огънят би добавил приятна изтънчена атмосфера към тихата вечер у дома. Като в класическа пиеса. Професорът със своя котарак пред камината, четящ книга в зимна снежна вечер. Много ясно си представяше картината, която Макензи би запечатала със своя фотоапарат, и тази идея го зарадва и развесели.

Щеше му се и тя да е тук с него, излегната в другия край на дивана, за да може да зърне лицето й, щом вдигне поглед от текста. Да споделят тишината на зимната нощ и въображаемия огън.

Някой ден, каза си той, когато тя е готова. Част от него бе сигурна, че иска точно това още в мига, в който я бе зърнал отново; нямаше защо да го отрича. Щом я погледна, и се влюби в нея — по думите на Розалинд. И останалата част от него много бързо навакса. Но у нея я нямаше онази искра, онова старо пламъче, което той таеше и което само чакаше да се възпламени отново.

Между мъжа и жената този път, а не между момчето и момичето. Не можеше да я вини, че се нуждае от повече време.

— Е, може би малко — заяви той на Триад. — Не толкова, че се нуждае от време, колкото че няма вяра в себе си. Как може една жена, която носи толкова много любов в себе си, да не вярва в нея? Знам, знам, любимата й майчица, отсъстващият й баща. Има много стари белези.

Затова щеше да чака. Ще я обича и ще бъде с нея. И ще чака. Отново се зачете в книгата и се остави тишината и сюжетът да го унесат. Вдигна чашата с уиски и отпи малка глътка. Ръката му трепна рязко, когато някой потропа на вратата, и уискито се разсипа по ризата му.

— О, по дяволите.

Свали очилата си и ги остави на масата заедно с книгата. Триад запротестира, когато измъкна краката си изпод тялото му.

— Не съм виновен. Вината е в този, който е достатъчно луд, че да излезе навън в подобна вечер.

Стана неохотно, а после му хрумна, че някой може да е катастрофирал и да е дошъл да потърси помощ. Ускори крачка, като си представяше поднасяния и сблъсъци по заледените пътища. Когато отвори вратата, се озова в прегръдките на Мак.

— Картър!

— Макензи — тревогата изпълни съзнанието му. — Какво има? Какво се е случило?

— Всичко — тя извърна глава и впи устни в неговите. — Всичко се случи.

— Имението? — в главата му блесна пожар. — Да няма пожар? Или…

— Не — тя не го пускаше. — Ти ме намери.

— Замръзнала си. Ела на топло. Трябва да поседнеш. Каквото и да е станало…

— Забравих си ръкавиците — засмя се и отново го целуна. — Забравих да включа отоплението в колата. И да си оправя леглото. Не знам защо реших, че това е важно.

— Да не би да си ударила главата си? — отдалечи я леко от себе си, за да погледне в очите й. Не му изглеждаха замъглени, но бяха леко превъзбудени. — Да не би да си пила? И си тръгнала с колата в това време? Не можеш…

— Не съм пила. Мислех си за чаша вино и телефонен секс във ваната, но това беше, преди да осъзная, че не съм оправила леглото и не съм прибрала чорапите в коша — тя подуши въздуха. — Но някой тук е пил. Това уиски ли е? Ти пиеш уиски?

— Понякога. Нощта е студена, вали сняг и… Чакай малко.

— Видя ли? Винаги ме изненадваш. Картър пие уиски в снежна нощ — извърна се от него, после отново го прегърна. — И понася удар в лицето. Купува диамантени обеци и се смее с баща си в кухнята. О, иска ми се да бях взела фотоапарата си, за да мога да открадна онзи миг и да ти го покажа. Трябва ми нова възможност, когато няма да се боря с нервите и завистта си. Но имам друго за теб.

Измъкна кутията от дълбокия джоб на палтото си.

— Третата част от подаръка.

— За бога, шофирала си чак дотук в това време, за да ми дадеш снимката? Можеше да се пребиеш, да катастрофираш. Ти…

— Да. Можеше. Всичко се случва. Но ми няма нищо и съм тук. Отвори я.

Той прокара пръсти в косата си.

— Дай да взема палтото ти.

— Мога и сама да си сваля палтото. Отвори я. Виж — тя смъкна палтото от раменете си и го метна върху перилата. — Така правя аз. Мятам си палтото накъде. А ти нямаш нищо против. Някой ден може и да имаш. И какво от това? Отвори я, Картър.

Той развърза панделката и отвори кутията. Тя му се усмихна от снимката, опряла буза до неговата. Спомни си целувката и колко се бе зарадвала тя на подаръка му. Топлотата й и усещането за лицето й до неговото.

— Прекрасна е.

— Наистина. Запазих една и на целувката. Ти не разбра, че съм я снимала. Страхотна целувка, невероятна снимка. Но това… това сме ние. Гледаме напред, в една посока. Тази вечер, когато приключихме работа, след като се бяхме занимавали с неща, които не могат да бъдат контролирани, не могат да бъдат предвидени — независимо дали добри или лоши, тъжни или радостни, — се сблъсках с гардероба. Бях разбъркала ризите си, а и твоето сако беше там.

— О, сигурно съм го прибрал, когато…

— Няма значение. Това искам да кажа. Няма значение, че майка ми е такава, каквато е, нито че нещата невинаги стават, както съм си мислела. Миговете са важни. Знам го по-добре от всеки друг, но никога не съм го прилагала към себе си. Не и лично за мен. Хората са важни и това какво чувстват, как се свързват помежду си и кои са, когато са сами и заедно. Всичко това е важно, независимо колко бързо отминава мигът. Може би защото отминава. Важното е, че ти си синята пеперуда.

— Аз съм… какво?

— Хайде, професоре. Доктор Магуайър. Ти знаеш всичко за метафорите и аналогиите, за символите. Ти долетя в живота ми, просто кацна в него неочаквано. Може би като по чудо. И картината се оформи. Просто ми трябваше малко време, за да я видя.

— Не съм… О, снимката. „Сватбен ден“, онази, която си направила, когато сте били малки.

— Тогава получих прозрение, както и тази вечер. Искам това — тя взе снимката от ръцете му. — Искам… Ето — озърна се наоколо и избра място на една от лавиците с книги. — Искам да е там. Изглежда на място, нали?

Нещо стисна сърцето му.

— Да. Точно там й е мястото.

— Няма гаранции. И защо да има? Това не е кола или компютър. Това е животът, който е объркан и понякога стават инциденти. Това е обещание да опитаме. Искам да обещая да опитам. Картър.

Върна се при него и обхвана лицето му с длани.

— Картър Магуайър, обичам те.

Хватката около сърцето му се стегна, а после се отпусна и той сведе чело към нейното.

— Кажи го пак, моля те.

— За първи път го казвам на някого — по този начин, имам предвид. Не знам защо си мислех, че ще е трудно. Не е. Обичам те. Обичам да сме заедно. Обичам и това, което мисля, че можем да бъдем заедно. Аз ще объркам нещо. Ти също — и ти не си идеален. Ще се нараняваме един друг и ще се разсмиваме. Ще правим любов и ще се караме. Искам да си обещаем да опитаме да не се отказваме един от друг. Единственото, което можем да направим, е да опитаме.

Той притисна устни към нейните. Обетът, каза си той. Това бе всичко, което бе чакал. Макензи бе тук и го обичаше.

— Много се радвам, че не си оправила леглото си.

Смехът погъделичка устните му, преди тя да наклони глава назад.

— Това бе само един от многото елементи, които се съчетаха, за да доведат до мига на кристална яснота. И трябваше да ти го кажа. Не можех да чакам. Ти си този, който умее да чака.

— Струваше си. Виж само какво получих.

— Искам да ти кажа нещо. В Деня на свети Валентин — нашия Ден на свети Валентин, — когато видях, че в кутийката няма пръстен, част от мен бе разочарована. И това ме изплаши. Сега не съм уплашена.

Очите му пронизаха нейните и онова, което видя в тях, накара сърцето му да затанцува.

— Искам да изградя живота си с теб, Макензи.

— Искам да ми предложиш.

Нежно погали с устни челото й.

— Обичам лицето ти, ръцете ти — взе ги в своите и целуна дланите й. — Начинът, по който изглеждаш, когато държиш фотоапарата или се навеждаш пред компютъра. Имам стотици образи, снимки и мигове с теб в главата си. В сърцето си. Искам и цял един живот. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

— Да — придърпа я към себе си и я стисна здраво. — Каза „да“. Хайде да се оженим през юни.

Тя се отдръпна.

— През юни? Няма свободни дати. Това е… — когато той се усмихна широко, тя присви очи. — Голям шегаджия си, Картър.

Той се засмя и отново я прегърна.

— Ще приема първата свободна дата, ако това те устройва.

— Дадено. От името на моите партньори мога да заявя, че „Обети“ с удоволствие ще предложи услугите си и обещава да ви поднесе идеалната сватба.

— Имам теб. Вече всичко е идеално.

Тя го притисна силно и здраво, докато се целуваха. После отпусна глава на рамото му с въздишка.

Откъм лавицата с книги й се усмихваха лицата им. Миговете идват и си отиват, каза си тя. Любовта е тази, която ги свързва в един живот.

Тя имаше любов.