Нора Робъртс
Видение в бяло (17)

Шестнадесета глава

Боб зяпна Картър, който седеше насреща му в кафенето, а очите му се изцъклиха и челюстта му увисна.

— Майчице мила.

— Не си вдига телефона. След като най-накрая изгоних Корин от къщи, й се обадих. В дома й — и на двата номера, — както и на мобилния. Не ми вдигна. Мислех си направо да ида там, но щом не си вдига телефона… Тя си помисли, че аз… Не би трябвало да си го мисли, но като се има предвид ситуацията, не бих могъл да я виня. Почти — загледа се мрачно в зеления си чай. — Трябва да й обясня. Очевидно й дължа обяснение. Но се чувствам не в свои води. Не знам откъде да започна.

— Две жени тичат подире ти. Две. Господи, Картър, ти си истински жребец. Голяма работа си.

— За бога, Боб, напълно пренебрегваш важното в случая.

— Съвсем не, приятелю — изумлението му с увисналата челюст се бе преобразило в широко ухилване от чисто възхищение. — Важното е, че две готини мадами са хлътнали по теб. Освен това чух, че си имал нещо с Паркър Браун. Тройка готини мацки.

— Аз… Какво? Кой… Не. Откъде ти хрумна пък това?

— Били сте се усамотили тук преди няколко дни. В „На кафе“, хората приказват.

— Господи, откога всичко се с превърнало в сапунен сериал? Видяхме се на кафе и си поговорихме за Макензи. Ние сме приятели. Нищо повече. Дори и такива е трудно да се наречем.

— Това е хубаво — Боб кимна мъдро. — Защото тъкмо се канех да ти кажа, човече, никога не излизай с две жени едновременно. Не само е проява на лош вкус, но е и смъртоносно. Двете ще те разкъсат на парчета, а после ще идат да пазаруват заедно.

— Хубаво е да го знам, Боб — Картър видя как сарказмът му безпрепятствено мина покрай ушите на Боб. — Но аз не излизам с Паркър. И откога един мъж и една жена не могат да пият кафе или чай, заедно на публично място, без… Няма значение — тъй като вече усещаше първите признаци на главоболието, Картър се отказа. — Просто няма смисъл.

— Добре. Да се върнем на темата. Две готини мадами се опитват да се докопат до Картмен. Обзалагам се, че ако червенокосата беше влязла вътре, щеше да стане женски бой. Мацките се избиват за теб, Картър — очите на Боб отново се изцъклиха и той се унесе във фантазиите си. — Голяма работа си ти.

— Не искам да е така — имаше си важна причина да не споменава за случката през целия работен ден. Що за лудост го бе обхванала, да повярва, че би могъл да получи разумен съвет от Боб за каквото и да било. — Опитай се да не се отклоняваш, Боб.

— Старая се, но все ми се привиждат сцени от женския бой. Нали се сещаш, как се търкалят по пода и разкъсват дрехите си — Боб вдигна чашата си с кафе с мляко и канела. — Много ярко си ги представям.

— Нямаше бой.

— Можело е да има. Добре, значи не искаш да пробваш да излизаш и с двете едновременно. Лично аз смятам, че имаш нужните качества, но усещам, че искаш да ти помогна да решиш коя да избереш.

— Не. Не. Не — Картър отпусна глава и я покри с ръце. — Не говорим за вратовръзки, Боб. Не става дума за сравнителен анализ. Влюбен съм в Макензи.

— Сериозно ли? Е, виж сега, никога не си споменавал, че става дума за любов. Мислех, че просто си се увлякъл — Боб потърка брадичката си и се облегна назад. — Уравнението се променя. Колко ядосана си тръгна?

— Опитай се да познаеш и после удвои резултата.

Боб отново кимна мъдро.

— Няма да мине само с цветя и извинение. Най-напред трябва да паднеш на колене, това е задължително. Подобно нещо, когато си само невинна страна в случая. Нали си невинен?

— Боб.

— Добре. Ще трябва да я оставиш здравата да те насоли най-напред, това е съветът ми — замисли се и продължи да отпива от кафето си. — После трябва да й кажеш, че си невинен. А след това се налага да й се молиш. Ще бъде необходимо да подкрепиш думите си и с нещо лъскаво в сложен случай като този.

— Бижу ли? Подкуп?

— Не го смятай за подкуп. Това е извинение. Няма значение, че не си направил нищо лошо, Картър. Никога няма значение. Ако искаш това да отмине, да се върне старото положение, да я спечелиш отново и да правиш секс с нея през това десетилетие, тогава трябва да се бръкнеш за нещо лъскаво. И без това наближава Денят на свети Валентин.

— Това е повърхностен и манипулативен подход.

— Точно така.

Картър се засмя.

— Ще запазя лъскавото бижу като резервен план. Но мисля, че си прав за останалото. Особено за това, че трябва първо да я оставя да ме насоли здраво. Нещата изглеждаха зле. Много зле.

— Сборичка ли се в леглото е брюнетката?

— Не! Господи!

— Значи си праведен мъж. Запомни това. Ти си невинен, Картър. Но освен това си и голяма работа, истински жребец. Горд съм, че те познавам.

 

 

Мак привършваше работата по пробните снимки в студиото си. Опакова ги за клиентите заедно с ценова листа, визитката си и списък с различни възможни варианти.

Погледна телефона и се поздрави сама, задето беше достатъчно твърда да не отговори на обажданията на Картър. Може би Корин си играеше игрички. Най-вероятно случаят бе точно такъв. Но пък и той беше на терена. Нямаше начин да му се размине само с няколко пълни с извинения обаждания. Освен това, ако не беше направил нищо лошо, за какво изобщо се извиняваше? Сега си напомни, че това не е важно. Щеше да се възнагради за продуктивния ден с ароматна вана, чаша вино и вечер с пуканки пред телевизора. Реши, че филмът ще е екшън, в който взривяваха куп неща и нямаше и следа от романтика.

Сложи приготвения пакет в рекламна торбичка на „Обети“, за да е готов за доставка, и рязко се извърна при звука на отварянето на вратата.

Вътре нахлу Линда, страшно разгневена и беснееща.

— Как смееш? Как смееш да наредиш да закарат колата ми в някакъв второкласен гараж? Знаеш ли, че искаха от мен да им платя двеста долара, за да я освободят? Веднага ми напиши чек за сумата.

Добре, каза си Мак, това беше началото на рунда. И поне този път и тя беше готова.

— Няма да стане. Дай ми моите ключове.

— Ще ти дам твоите ключове, когато ми върнеш моите двеста долара.

Мак направи крачка напред, грабна чантичката на майка си и изтърси съдържанието й на пода. Смайването, което парализира Линда, й даде време да се наведе, да порови в нещата и да си прибере ключовете.

— Как…

— Смея? — хладно довърши Мак. — Смея, защото ти взе колата ми в неделя и не я върна, нито отговори на обажданията ми цели пет дни. Смея, защото ми омръзна да бъда използвана и унижавана. Повярвай ми, край с това. Приключих. Всичко свършва дотук.

— Валеше сняг. Едва ли очакваш да рискувам и да шофирам от Ню Йорк дотук в снежна виелица. Можеше да катастрофирам. Можеше да ми се случи…

— Можеше да ми се обадиш — прекъсна я Мак. — Но да оставим това, нямаше никаква виелица, земята едва побеля. Натрупа по-малко от сантиметър. И това беше в неделя.

— Ари не искаше и да чуе да се прибирам. Покани ме да остана у тях, затова и останах — тя сви рамене. — Прекарахме няколко дни заедно. Ходихме по магазините, на театър. Нямам ли право на личен живот?

— Имаш пълното право. Живей го някъде другаде.

— О, не бъди такова бебе, Макензи. Оставих ти моята кола.

— Остави ми кола, която не бих могла да използвам дори и ако си бе направила труда да ми оставиш и проклетите ключове.

— Неволен пропуск. Толкова бързаше да ме избуташ през вратата онзи ден, нищо чудно, че съм забравила. Не ми дръж тон — тя избухна в сълзи, прелестни капчици бликнаха изобилно от измъчените й сини очи. — Как можеш да се отнасяш така с мен? Как можеш да ми завиждаш за шанса за малко щастие в живота?

Няма да стане, каза си решително Мак, макар стомахът й да се свиваше. Не и този път.

— Знаеш ли, по-рано си задавах същите въпроси, като разменях единствено личните местоимения. Така и не успях да намеря отговор.

— Съжалявам. Съжалявам. Влюбена съм. Ти не знаеш какво е да изпитваш подобни чувства към някого. Как те поглъщат всичко друго и оставате само двамата. Та това е само някаква си кола, Макензи.

— Моята кола.

— Виж само какво си направила с моята! — макар и върху бузите й още да проблясваха сълзи, възмущението й взе връх. — Накарала си да я замъкнат в онази… мизерна дупка. И сега онзи ужасен човек я държи като заложник.

— Плати си откупа — предложи Мак.

— Не знам как можеш да си толкова лоша с мен. Сигурно защото никога не си позволяваш да изпиташ някакви чувства. Само снимаш чуждите чувства, а ти самата нямаш такива. Сега ме наказваш, защото аз имам.

— Добре — Мак отново приклекна, събра разпилените по пода вещи, наблъска ги обратно в чантичката на майка си. — Нямам чувства. Ужасна дъщеря съм. И в този ред на мисли искам да си тръгнеш. Искам да се махнеш оттук.

— Трябват ми пари за колата.

— Няма да ги получиш от мен.

— Но… ти си длъжна…

— Не — тикна чантичката в ръцете на Линда. — Точно там е разковничето, мамо. Не съм длъжна. И няма да го направя. Проблемът е твой, решавай го сама.

Устните на Линда потрепнаха, брадичката й потрепери. Не беше чиста манипулация, каза си Мак, не и изцяло. Все пак тя наистина изпитваше тези чувства. И си вярваше, че е жертва.

— Как ще се прибера у дома?

Мак вдигна телефона.

— Ще ти извикам такси.

— Ти не си ми дъщеря.

— Знаеш ли, тъжната истина е, че съм.

— Ще чакам навън. На студа. Няма да стоя в една и съща стая с теб и минута повече.

— Таксито ще те вземе от главния вход на голямата къща — Мак се извърна и затвори очи, когато чу затръшването на вратата. — Ало, трябва ми такси за имението „Браун“. Възможно най-бързо.

Стомахът й сякаш се бе свил на стегнат възел, когато отиде и заключи вратата. Помисли си, че ще трябва да включи и аспирин в плана си за разтоварване след работния ден тази вечер. Една голяма кутийка май щеше да й стигне. Може би щеше да изгълта аспирина и да легне в тъмното, за да се опита да заспи и да се събуди без чувствата, които явно нямаше. Най-напред взе аспирин, преглътна го с пълна чаша ледена вода, за да успокои паренето в гърлото си. После просто седна на пода в кухнята.

Не можа да стигне по-далеч. Щеше да поседи тук, докато коленете й престанеха де треперят и докато главата й спреше да пулсира. Докато желанието й да избухне в неконтролируем плач преминеше.

Телефонът звънна и тя се пресегна да го вземе от плота. Погледа и позна номера на Паркър.

— Добре съм.

— Тук съм.

— Знам. Благодаря. Но съм добре. Извиках й такси. Ще дойде след няколко минути. Не я пускай вътре.

— Добре. Тук съм — повтори тя. — Ще направя каквото е нужно.

— Паркър? Тя никога няма да се промени, затова трябва аз да го направя. Не знаех, че толкова ще боли. Мислех, че ще се почувствам добре, че ще съм доволна и щастлива. Може би дори леко тържествуваща. Но не е така. Чувството е ужасно.

— Нямаше да си ти, ако не те болеше. Постъпила си правилно, ако това може да те утеши. Това е правилното решение за теб. А Линда ще си стъпи на краката. Знаеш, че е така.

— Искам да съм ядосана — изтощена и на ръба на сълзите, Мак притисна лице към свитите си колене. — Толкова по-лесно с, когато съм й ядосана. Защо това къса сърцето ми?

— Тя е твоя майка. Нищо не може да го промени. Ти се чувстваш ужасно и когато се оставяш да те използва.

— Сега е по-зле. Но имаш известно право.

— Таксито дойде. Тя си тръгва.

— Добре — Мак отново затвори очи. — Аз съм добре. Ще говорим утре.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо преди това.

— Непременно. Благодаря.

 

 

Не можа да събере сили и ентусиазъм да си приготви вана с ароматни соли и пяна, със свещи и вино, но се потопи в горещата вода. Обу най-старите си памучни панталони за вкъщи, меки и удобни. Вече не й се спеше и реши, че тежък физически труд може да помогне повече. Ще почисти спалнята си, ще подреди гардероба, тоалетката и в добавка ще изтърка банята.

Времето за домакински задължения отдавна бе отминало, а и всичко това щеше да й отнеме часове. Може би дори дни. Най-хубавото от всичко бе, реши тя, че това бе пречистване, символичен акт, който бе напълно в духа на твърдата й позиция по отношение на Линда. Край със старото, добре дошло на новото. И всичко щеше да бъде свежо и подредено, когато приключи със задачата. Това щеше да е новият ред в живота й.

Отвори гардероба си, изду бузи и изпусна въздуха. Реши, че единственият начин да подходи към задачата е, както правеха в онези предавания за преобразяване по телевизията. Измъкваш всичко навън, сортираш и изхвърляш. Може би щеше да е добре да изгори всичко и да започне на чисто. И без друго изгарянето на мостове явно бе водещата тема в живота й напоследък. Изпъна рамене, грабна една купчина и я метна на леглото. При третия наръч дрехи се запита за какво са й толкова много. Това беше болестно състояние. Никой не се нуждаеше от петнайсет бели ризи.

Петдесет процента, реши тя. Това ще бъде целта й. Да се отърве от петдесет процента от гардероба си. И да си купи от онези хубави закачалки с меки рамена. В различни цветове. Както и прозрачни кутии за обувки, които могат да се подреждат една върху друга. Като на Паркър.

Когато съдържанието на гардероба й бе струпано върху леглото и върху дивана, тя застана и се огледа леко стреснато. Не трябваше ли първо да купи закачалките и кутиите? И един от онези комплекти за разпределение в гардероба. С който да въведе някакъв ред. Сега разполагаше само с ужасно голяма бъркотия и никакво място за спане.

— Защо, за бога, мога да ръководя, бизнес, да имам бизнес, а не съм способна да се оправя със собствения си живот? Това е твоят живот, Макензи Елиът. Големи купчини от неща, с които не знаеш какво да правиш.

Щеше да се погрижи за всичко. Да промени нещата. Да се справи с това. Господи, та тя бе изритала майка си от дома си, със сигурност щеше да се справи с някакви си дрехи, обувки и чанти. Ще ограничи бъркотията в живота си, в главата си. Ще я постави в някакви граници, реши тя.

Трябваше да се обърне към дзен^[1]. Домът й, животът й, проклетият й гардероб ще се превърнат в място на мира и спокойствието. В прозрачни пластмасови кутии за обувки. Започваше още сега. Днес бе време за ново начало и за една нова, по-силна, по-умна и по-уверена Макензи Елиът. Тръгна надолу за кутията с найлонови торби с блясък в очите.

Почукването на вратата я изпълни с толкова силно облекчение, че чак потрепери. Паркър, каза си тя. Слава на бога. Сега се нуждаеше тъкмо от суперсилите на Организираното момиче.

С лудешки блясък в очите и коса, щръкнала във всички посоки, тя рязко отвори вратата.

— Паркър… Ооо. Естествено. Просто идеално.

— Не си вдигаш телефона. Знам, че си разстроена — продължи Картър. — Само ме пусни да вляза за няколко минути, да ти обясня.

— Разбира се — тя вдигна ръце. — Защо не. Това е капакът на всичко. Да пийнем по едно.

— Не искам питие.

— Естествено. С кола си — размаха ръце и тръгна към кухнята. — Е, аз няма да шофирам. — Тръшна бутилка вино на плота, измъкна тирбушон. — Какво? Нямаш ли среща тази вечер?

— Макензи.

Докато атакуваше тапата, си помисли, че той някак си успя да произнесе името й като извинение и лек укор. Човекът определено имаше талант.

— Знам как може да е изглеждало отстрани. Вероятно е изглеждало. Сигурно е изглеждало — застана от другата страна на плота. — Но не беше така. Корин… Нека аз да я отворя — предложи той, докато тя се бореше с тапата.

Тя само вдигна пръст към него.

— Тя просто се отби. Мина случайно.

— Нека ти кажа нещо — Мак стисна бутилката между коленете си и бясно задърпа тирбушона. — Само защото се спречкахме и само защото аз имах нуждата да поставя някои напълно разумни ограничения, това не означава, че можеш да се забавляваш с тайнствената си бивша приятелка пет минути по-късно.

— Не съм… Тя не е… По дяволите! — изръмжа той и посегна да грабне бутилката от ръцете й точно в мига, в който тя успя да измъкне тапата. Свитият й юмрук го улучи право в брадичката. Силата на удара го накара да отстъпи крачка назад. — По-добре ли се чувстваш сега?

— Не исках… Лицето ти се оказа пред юмрука ми — тя остави виното на плота и притисна ръка до устните си, за да заглуши внезапно напушилия я смях, който се опасяваше, че може да премине в истерия. — О, господи, положението става все по-нелепо.

— Може ли да седнем?

Тя поклати глава и отиде до прозореца.

— Не мога да седя, докато съм ядосана. Аз не мога да водя спокойни и разумни дискусии.

— Да, второто вече го разбрах. Ти си тръгна. Просто избяга, без да ми дадеш шанс да обясня положението.

— Ето един поглед към нещата. Ти си свободен мъж. Не сме се договаряли, дори не сме обсъждали, че няма да излизаме с други хора.

— За мен това се подразбира. Ние спим заедно. Каквито и ограничения да искаш да поставяш, аз съм с теб. Само с теб. Очаквам същото в отговор. Ако това ме прави традиционалист и пуритан, така да бъде.

Тя се обърна към него.

— Пуритан. Ето ти дума, която не се използва всеки ден. И не е така, Картър. Това не те прави пуритан. А порядъчен човек. Опитвам се да ти кажа, че от една страна, аз нямах никакво право да се разстройвам. Но този поглед към ситуацията е абсурден. Другата гледна точка е, че двамата се спречкахме и когато се отбих да изгладим отношенията си, ти беше с нея.

— Не бях с нея. Тя просто беше там.

— Тя беше там. Ти й сипваше вино. Даде й от моето вино.

— Не съм й дал от твоето вино.

— Е, и това е нещо.

— Не съм й сипвал никакво вино. Нямаше вино. Казах й да си върви. Разплаках я — спомняйки си за това, той разтри врата си. — Изпратих я обляна в сълзи, а ти не си вдигаше телефона. Само ако бе изчакала, ако беше влязла и ми беше дала шанс…

— Ти ни представи учтиво една на друга.

Той спря и набърчи чело.

— Аз… да.

— За малко да те пребия до смърт с проклетата бутилка заради това. „О, здрасти, Мак, това е жената, с която живях почти цяла година и за която много внимавам да не ти спомена нещо“. А тя стои там с огромното си деколте и идеалната си коса и дрезгаво моли да й сипеш чаша от виното, което идиотката е донесла.

— Аз…

— Да не говорим, че вече се бяхме срещнали няколко часа преди това в магазина за обувки на „Нордстром“.

— Кой? Какво? Кога?

— Вашата обща приятелка, все забравям името й, вече ни бе запознала, докато двете с бившата ти любима бяха в моя магазин за обувки по време на моята терапевтична обиколка за обувки — дори само при мисълта за това кръвта на Мак пламна. — И тя, с проклетите си червени обувки с висок ток и отворени пръсти, с повдигане на едната вежда ме огледа от глава до пети. И се подсмихна — тя тикна пръст под носа му. — Подсмихна се с идеално оформените си устни. Но аз не обърнах внимание, казах си: „Да върви по дяволите с нейното самочувствие“. Щях да си купя прекрасните сини боти, както и невероятните сребърни сандали, а после да взема бутилка хубаво вино и да я донеса у вас — след като се отбия през козметичния щанд на „МАК“, за да си купя нова спирала и да се наконтя малко, защото исках да изглеждам добре, когато се видя с теб. Особено пък след като видях каква е тя. А после видях страхотно сако в „Дона Карън“, а и кашмирените пуловери бяха в разпродажба. Затова сега се стремя към дзен. Е, това отчасти се дължи и на влекача за коли и на емоционалната буря, която ме връхлетя, но в основата си е това.

Сякаш ударен от гръм, Картър въздъхна дълбоко.

— Промених си решението. Мога ли да получа чаша вино?

— И не мога да си представя как си могъл да си въобразиш и за миг дори, че ще остана — продължи тя, докато се пресягаше за чаша. — Какво? Да не би да очакваше да й се нахвърля? Да спретнем един женски бой?

— Не, Боб очакваше това.

— Ако в онзи момент разполагаше с единствения мозък, който мъжете явно си разменят помежду си, щеше да ме представиш като… като жената, с която си обвързан в момента. А не като някакъв си доставчик.

— Напълно си права. Не постъпих удачно. Единственото ми извинение с, че бях напълно объркан. Всичко бе сложно и необяснимо, а и изгорих сандвича със сирене.

— Направил си й сандвич!

— Не, не, правех сандвич за себе си. Или поне се канех да го направя, когато тя дойде и аз забравих, че съм включил скарата, защото тя… — хрумна му, че споменаването на случилото се между пристигането на Корин и изгорелия сандвич не е особено добра идея, затова отпи глътка вино. — Прекъсна ме. Както и да е, да не би да искаш да кажеш, че си се натъкнала на Корин и Стефани Гордън, докато си пазарувала?

— Точно това казах.

— Освен всичко останало — измърмори той. — Ясно. Това определено обяснява… — осъзна, че отново навлиза в опасни води. — Мога ли само да отбележа, че в крайна сметка аз не исках присъствието й. Исках теб. Искам теб. Влюбен съм в теб.

— Недей да отваряш темата за любовта, докато съм в емоционална криза. Да не би да искаш да ме подлудиш още повече?

— Възможно ли е изобщо? Но не, наистина не искам.

— Беше се издокарала за съблазняване.

— Съжалявам! Какво?

— Не си мисли, че не знам защо е „наминала“. Само ме погледна и веднага си каза: „Пфу, като че тази може да ми стъпи на малкия пръст“, след което си е сложила съблазнителните дрешки и е пристигнала право при теб. Дошла е с намерение да ти се нахвърли, не го отричай.

Раменете му сякаш сами се свиха. Наложи се да се стегне и да ги изпъне отново.

— Просто си правех сандвич. Това нищо ли не означава? Правех си сандвич и мислех за теб. Как бих могъл да очаквам или да съм подготвен, че тя ще дойде и ще ме целуне?

— Целунала те е?

— О, Господи! Трябваше да ти купя някакво бижу. Тя просто… свари ме тотално неподготвен.

— И ти я посрещна с голямата пръчка, за да се предпазиш от нежеланите й посегателства, нали?

— Не съм… Да не би да ревнуваш? Сериозно ли ревнуваш в този случай?

Тя скръсти ръце.

— Очевидно. И не го приемай като комплимент.

— Съжалявам, явно не мога да се сдържа — той се усмихна. — Тя не означава нищо за мен. Мислех си за теб през цялото време.

— Много смешно — взе неговата чаша вино и отпи глътка. — Красива е.

— Да, така е.

Изпепели го с поглед.

— Нищо ли не разбираш? Нужен ли ти е списъкът на Боб, за да ти подскаже, че трябва да ми отговориш с нещо от рода, че тя не струва нищо в сравнение с мен?

— Не струва. Изобщо не може да се мери с теб.

— Моля те. С пухкави устни, премрежен поглед и огромен бюст — отпи още една глътка и му върна чашата вино. — Знам, че е повърхностно от моя страна да я мразя заради външния й вид, но не разполагам с нищо друго. А и видът й е достатъчен. Разбирам, че те е сварила неподготвен. Но истината е, Картър, че тя улучи слабото ми място. И двата пъти. Знам само, че си имал сериозна връзка с тази жена, живели сте заедно и тя е скъсала с теб. Не ти, а тя. Обичал си я и тя те е наранила.

— Не съм я обичал. А колкото до нараняването… Предполагам, че всичко е относително, предвид обстоятелствата. Разбирам, че съм усложнил нещата и съм им придал по-голяма важност, защото избягвах да говоря за това. Не се гордея със случилото се. Срещнахме се на едно парти у семейство Гордън — общите ни приятели. Бях се върнал тук наскоро, само няколко месеца преди това. Започнахме да се срещаме, отначало без ангажименти. А после, хм, стана по-сериозно.

— Започнали сте да спите заедно. Вече съм запозната със семантиката ти, професоре.

— Хм. Тя смяташе, че аз все някога ще се върна в „Йейл“, и не можеше да разбере защо искам да преподавам тук, да живея тук. Но отначало това бе нещо дребно, незначително. Общото съжителство стана… Всъщност просто така се случи.

— Как може нещо подобно просто да се случи?

— Тя тъкмо се местеше в ново жилище. В по-голям апартамент. Нещо се провали със сделката, не си спомням всички подробности. Но вече беше дала предизвестие на мястото, където живееше, и трябваше да се изнесе. Аз разполагах с просторно жилище, а и ставаше дума само за няколко седмици, най-много месец, докато си намери друг апартамент. И някак си…

— Така и не намери ново жилище.

— Аз допуснах това да се случи. Беше хубаво да имам с кого да вечерям или да излизам на вечеря. Често излизахме да вечеряме навън, като се замисля. Харесваше ми да имам компания, да има при кого да се прибирам. Редовният секс. И явно наистина имам нужда от Сирано.

— Всеки обича редовния секс.

— Замислих се да й предложа брак. И тогава осъзнах, че мисля за това, защото така се очаква от мен. Всички предполагаха, че… После се почувствах гузен, защото не исках да й предложа да се омъжи за мен. Живеех с нея, спях с нея, плащах сметките, правех…

Мак рязко вдигна ръка, сякаш беше пътен полицай.

— Плащал си сметките й?

Той сви рамене.

— Отначало се опитваше да спестява за собствено жилище, а после… Свикнах да го правя. Искам да кажа, че двамата живеехме като семейна двойка, а аз не я обичах. Исках, но… Тя сигурно го е усещала и виждах, че не е напълно щастлива. Започна да излиза по-често. Защо да си стои затворена у дома, докато аз съм затрупан с книги и тетрадки? Осъзна, че няма да се превърна в мъжа, който тя иска, нито да й дам онова, от което има нужда, затова си намери друг.

Картър се загледа в чашата на плота.

— Може и да не съм я обичал, но е болезнено и унизително да те отхвърлят заради друг. Да ти изневерят. Имала е връзка, за която не съм знаел. Което явно е нямало да се случи, ако й бях обръщал повече внимание. Тя ме напусна заради другия и макар че за мен бе болезнено и неловко, изпитах и облекчение.

Мак помълча за миг, докато обмисли чутото.

— Нека да обобщя всичко и да го сведа до основната формула. Защото ми е много добре позната. Тя те е подмамила да й осигуриш жилище, за което не е плащала нищо.

— Едва ли бих могъл да й искам наем.

— Не е участвала в плащането на домакинските разходи и дори е успяла да те придума да плащаш част от личните й сметки. Вероятно понякога си й давал пари назаем. Никога повече няма да ги видиш. Купувал си й разни неща — дрехи, бижута. Ако си се опъвал, тя е използвала сълзи или секс, за да те уговори и да получи каквото иска.

— Ами, предполагам, но…

— Остави ме да довърша. Когато й е омръзнало или е видяла нещо по-лъскаво, тя е започнала да лъже, да мами и да изневерява, а после е представила всичко като твоя грешка, задето не си бил достатъчно внимателен. Това горе-долу описва ли ситуацията?

— Да, но това не отчита факта, че…

Мак отново вдигна ръка.

— Тя е Линда. Тя е… Коринда. Същата е като майка ми, само че по-млада версия. През целия си живот съм се сблъсквала с този тип, само че без секса. И знам, че е по-лесно да се забележи моделът, когато си извън него. Двамата с теб. Картър, сме двойка наивници. И още по-лошо, оставяме се да ни убедят, че сме виновни за тяхното себично и унизително поведение. Ако знаех всичко това, нямаше да… о, да, щях да го направя. Щях да реагирам абсолютно по същия начин, защото е инстинктивна реакция. Това е факторът „Линда“.

— Това в никакъв случай не може да заличи факта, че аз помогнах за създаването на ситуацията и оставих нещата да продължат, макар че не я обичах.

— Аз обичам майка си. Бог знае защо, но е така. Въпреки изгарящата ме омраза, объркването и гнева аз я обичам. И знам, че под себичното й, манипулативно хленчене тя — по своя си странен начин — също ме обича. Или поне ми се иска да мисля така. Но двете никога няма да имаме нормални отношения. Никога няма да е така, както аз искам. Вината не е моя. И Коринда, както ще я наричам отсега нататък, не е твоя грешка.

— Ще ми се да не бях позволил случилото се да те нарани. Иска ми се да бях се справил по-добре със ситуацията.

— Следващия път, когато се сблъскаме с нея, можеш да ме представиш, както се полага — като жената, с която имаш връзка.

— Така ли е? — спокойните му сини очи се взряха в нейните. — Обвързани ли сме?

— Това ще бъде ли достатъчно? Можеш ли да разбереш, че се опитвам да се преборя с факта, че килерът на емоциите ми е задръстен, разбъркан и разхвърлян? И че не знам колко време ще ми е нужно, за да подредя всичко?

— Влюбен съм в теб. Това не означава, че искам да бъдеш с мен, да останеш с мен само защото смяташ, че това се очаква от теб. Искам да бъда тук, когато подредиш емоциите си, искам да съм с теб, докато ги подреждаш. Искам да знам, че когато ми кажеш, че ме обичаш, това наистина е така.

— Ако го направя, ако съм в състояние да ти го кажа, това ще бъде първият път, когато съм го казвала на някой мъж. И ще бъде истина.

— Знам — той взе ръката й, целуна я. — Мога да чакам.

— Това беше изключително странна седмица — тя вдигна сключените им ръце към бузата си. Осъзна, че всичко си е на мястото. Имаше усещането, че той трябва да бъде точно тук, до нея. — Мисля, че трябва да се качим горе и да довършим сдобряването си.