Нора Робъртс
Видение в бяло (16)

Петнадесета глава

Нито колата, нито майка й се появиха в понеделник. Във вторник, когато търпението й се изчерпи, Мак звънна в дома на майка си, както и на мобилния й телефон, но обажданията й бяха прехвърлени на гласова поща. В сряда вече сериозно се замисляше да обяви колата си за открадната. Но тогава пък щеше да се наложи да плати гаранцията на майка си, за да я освободят от ареста. Затова отиде в голямата къща, за да си изпроси закуска.

— Паркър е на извънредно домашно посещение. Булката ни за събота се събудила с пъпка на челото или нещо подобно. Ема очаква ранна доставка, затова сме само двете.

— Това означава ли, че няма да има палачинки?

— Нямам време за палачинки. О, Боже, ще ми се госпожа Г. вече да изтръска от обувките си пясъка от тропическия остров и да се прибере. Трябва да правя захарни листа и цветя. Вземи си кифличка.

— Паркър имаше ли представа кога ще се прибере?

Лоръл вдигна очи и спря да разстила захарното тесто.

— Колата ти още ли я няма?

— И колата, и Линда са безследно изчезнали. Оставила съм поне десет съобщения. Ушите й направо ще пуснат кръв и ще окапят, щом ги чуе. Заплаших я, че ще се обадя в полицията за открадната кола.

— Направи го. Ето ти телефона.

— Вероятно ще ме арестуват, задето съм проявила невероятната глупост да й дам ключовете. Ще мина край къщата й. Имам фотосесия и трябва да взема специалната хартия, която съм поръчала и която не бе готова в понеделник. А мисля, че искам и нови обувки.

— Картър не се ли е обадил?

— Защо питаш?

— Защото се каниш да си купуваш обувки, което за теб е равносилно на ядене за утеха. Ти обади ли му се?

— И какво да му кажа? Че съжалявам? Вече го казах. Че съм сбъркала? Така беше, знам го, но това не променя начина, по който се чувствам.

— И как се чувстваш?

— Объркана, уплашена, глупава. Можеш да удвоиш всичко това, защото много ми липсва — призна тя. — Липсват ми разговорите с него. Затова смятам, че е най-добре да не го виждам и да не говоря с него.

— Логиката ти изобщо не съвпада с обичайната човешка логика.

— Той вероятно изобщо не иска да ме вижда и да ме чува.

— Страхливка.

— Може би. Аз съм страхливка без кола — тя изчака мълчаливо, докато Лоръл разстилаше тестото си. — Би могла да ми заемеш твоята.

— Бих могла. Но това ще означава да ти угаждам, както ти продължаваш да правиш с Линда. Прекалено много те обичам, за да го направя.

— Не е угаждане. Това е бизнес. Бих могла да натъпча оборудването си в смехотворната й малка кола, но — колко смешно — тя ми остави колата си, обаче не и ключовете. Клиентите не са виновни, че аз се огънах или че тя е такава егоистка, че още не ми я е върнала.

— Не, не са — безкрайно внимателно Лоръл започна да изрязва първите цветя с шаблона.

— Направо съм бясна. Признавам си го, защото това ми помага да балансирам мъката от ситуацията с Картър, но на този етап предпочитам да съм нещастна заради отношенията си с него и да имам кола на разположение. Защо продължава да ми причинява това? И не ми казвай, че е, защото й го позволявам. Кълна се, мога да се закълна, в каквото пожелаеш, че нямах никакво намерение да й давам проклетата кола. Никога не бих се озовала отново в това положение, ако не бяха точно тези конкретни обстоятелства.

— Ще ми се да го повярвам, но ето отново, Мак, както винаги, ти плащаш сметката. Докато тя, както винаги, не плаща нищо. Никакви последствия за Линда. Ще ти върне колата, когато й е удобно и угодно. Ти ще й се развикаш, ще се караш, ще се оплакваш. Тя ще ти излезе с обичайните си номера. А после ще забрави всичко, защото ще е получила каквото е искала и в добавка отново е доказала, че е центърът на твоя свят, докато ти беснееш и се оплакваш.

— Какво мога да направя? Да я пребия до смърт с триножника си?

— Ще ти помогна да се отървеш от тялото.

— Знам — Мак въздъхна. — Ти си истински приятел. Все пак не съм такава страхливка и наивница в повечето отношения.

— Не, не си. Никак даже. Предполагам, че точно затова се дразня до мозъка на костите си, когато го правиш. Когато тя те кара да бъдеш такава. Накарай я да си плати поне веднъж, Макензи. Обзалагам се, че щом веднъж го направиш, следващия път ще ти е по-лесно.

— Как? Вярвай ми, искам, но не мога да се обадя в полицията. Сама й дадох проклетите ключове. И знам, че вероятно — сигурна съм — поправи се тя — това, че не ми остави нейните, е израз на нейното пасивно агресивно отношение, но…

— Харесва ми изразът на лицето ти. Това не е лицето на наивна страхливка. Какво?

— Тя остави колата си.

— Да, ще потрошим играчката й. Отивам да си взема палтото и старата бейзболна бухалка на Дел.

— Не. Господи, жестока си.

— Обичам да троша. Действа ми терапевтично.

— Няма да повреждаме колата. Тя е само невинен свидетел в случая. Но ще ги накарам да я откарат.

— Не е зле, но като я закарат до дома й, тя просто няма да има нужда да идва дотук, за да си я вземе.

— Не до дома й — Мак присви очи, докато обмисляше подробностите. — Помниш ли как преди няколко месеца един тип удари отзад новата кола на Дел. Наложи се да я откарат. Онзи човек, механикът, който се погрижи за това, има камион за транспортиране, гараж — всичко необходимо. По дяволите, как му беше името? Къде е Паркър с вълшебните й визитки?

— Обади се на Дел. Той ще си спомни. И нека само ти кажа, че именно затова сме приятелки. Когато захапеш стръвта, Мак, нямаш равна.

— Тогава ми дай колата си.

— Обади се и е твоя.

 

 

Чувстваше, че правото е на нейна страна. Чувстваше се силна. След като приключи с фотосесията, изпълни поръчките и се отби да вземе още тънка тел за Лоръл, тя реши, че заслужава нови обувки. Може би, предвид психическите травми и вълненията от последните няколко седмици, заслужаваше и нови обеци. Обеците са заради Линда, реши тя. Обувките — заради Картър. За да отбележи поводите и да се утеши.

Може би щеше да се отбие през дома му на път за вкъщи. Докато все още се чувства права и силна. Двамата бяха зрели и разумни хора, които изпитват чувства един към друг. Сигурно биха могли да намерят някакъв компромис, средно положение, решение на проблема. Каза си, че не иска да го загуби. Не искаше Картър да липсва от живота й.

Разхождаше се безцелно из мола, докато не стигна до Светия граал. Магазинът за обувки на „Нордстром“. Може би се нуждаеше и от нови ботуши. Човек не можеше да има прекалено много ботуши. Нови обувки и нови ботуши щяха да й дадат онова категорично усещане за самоувереност, което й бе нужно, за да отиде при Картър. Можеше да вземе и бутилка вино — като мирен дар. Ще поговорят, а после той ще я погледне по онзи свой начин. И… това също щеше да е номер от репертоара на Линда, реши тя, както и вземането на колата на Лоръл.

Но все пак можеше да се отбие и да занесе виното. Можеше да го покани на вечеря. Щеше да е като шега, начин да разчупят ледовете. „Хей, донесох ти вино. Защо и е наминеш по-късно на вечеря у нас и не го вземеш със себе си?“ Разбира се, след това трябваше да се отбие и да напазарува, за да приготви нещо. Или пък можеше да отмъкне нещо от запасите на госпожа Г.

Не, не, каза си тя, докато оглеждаше чифт електриковосини боти до глезена, които сякаш бяха правени за нея. Трябваше да сготви. Да му покаже, че е достатъчно важен, за да положи усилия за него. Той беше важен. Всичко бе важно. Именно затова бе толкова объркана като цяло.

— Хей… Мередит, нали така?

Мак се обърна и видя бегло позната блондинка.

— Не, съжалявам.

— Но нали ти си сватбеният фотограф?

— Да. Казвам се Макензи.

— Разбира се! Извинявай. Аз съм Стефани Гордън. Запознахме се на сватбата на братовчед ми миналата събота.

— О, да. Как си?

— Заобиколена от обувки. Страхотно. Какви прелестни боти! Двете с Корин се измъкнахме от работа днес следобед. Корин! Ела да се запознаеш с Макензи.

О, Господи!, възкликна мислено Мак. Как е възможно съдбата да й поднася едновременно прелестни боти и ритник отзад?

— Корин, това е Макензи. Тя е сватбен фотограф и много добра приятелка на Картър.

— О!

А Корин бе просто идеална, каза си Мак. Така че това си бе ритник отзад и шамар в лицето. Жената се приближи с плавна стъпка. Беше обута с разкошни червени обувки на висок ток, с отворени пръсти, а тъмната й коса се стелеше по раменете й на романтични къдри. Очите й, дълбоки и знойни, огледаха Мак, докато меките й, красиво оформени устни се извиха в студена усмивка.

— Здравей.

— Здравей. Хубави обувки.

— Да. Мисля да ги купя.

Дори и гласът й бе идеален, горчиво си помисли Мак. Плътен и съвсем леко гърлен.

— Значи познаваш Картър Магуайър.

— Да. Били сме заедно в училище. За малко.

— Така ли? — Корин разсеяно взе чифт сандали на нисък ток. — Никога не е споменавал за теб. Двамата бяхме заедно доста време.

— Корин и Картър — весело пропя Стефани. — Беше като една дума. Колко странно да се срещнем така. Тъкмо казвах на Корин, че съм чула да разправят, че Картър има ново гадже, и че съм ви видяла заедно на сватбата на Брент.

— Странно.

— И как е Картър? — попита Корин, след като остави обратно сандалите. — Още ли е заровен в книгите си?

— Понякога се откъсва от тях, да поеме въздух.

— Явно не си го виждала от много време, нали?

— От точно толкова, колкото трябва, благодаря.

— Двете трябва да си побъбрите и да обмените опит — Стефани побутна приятелски Корин. — Корин може да ти даде полезни съвети по отношение на Картър, Макензи.

— Сигурно ще е забавно, нали? Но аз обичам сама да изследвам новите неща. Картър е забележителен и вълнуващ мъж и определено е много повече от бележките, които някой може да си води за него. Извинете ме. Там видях чифт сандали, на които сякаш е написано моето име.

Когато Мак се отдалечи към другия край на магазина, Стефани повдигна вежди.

— Вълнуващ? Картър? Сигурно се е променил към по-добро, след като го заряза, Кор. Трябва да отбележа, че наистина изглеждаше доста секси, когато го видях в събота. Може би трябваше да се задържиш с него още известно време.

— Кой казва, че не мога да си го върна, ако поискам? — тя сведе поглед към обувките на висок ток. — Всъщност може да поразходя новите си обувки.

Стефани се засмя.

— Лошо момиче.

— По-скоро съм отегчена — намръщи се към Мак. Реши, че тя трябва да купи онези боти. Определено биха изглеждали по-добре на нея, отколкото на кльощавата червенокоска с малко стегнато дупе. — Освен това защо тя да получи Картър? Аз го видях първа.

— Мислех, че Картър те отегчава.

— Това беше преди — Корин въздъхна продължително и огледа купчината обувки, които обмисляше да купи. — Проблемът при теб, Стеф, е, че си омъжена. Забравила си вълнението от преследването, от конкуренцията. От завоеванието — събу червените обувки и си сложи чифт сандали в розово с металически блясък с много тънък и висок ток. — Мъжете са като обувките. Трябва да ги пробваш, да ги носиш известно време, докато изглеждат добре върху теб, и после ги захвърляш в шкафа и си купуваш нови — тя стана и се завъртя, за да огледа резултата в огледалото. — А понякога изваждаш нещо от шкафа, пробваш го отново и преценяваш как изглежда — погледна встрани и се намръщи, когато забеляза Мак да пробва сините боти. — Единственото, което не бива да позволяваш, е, да оставиш друг да рови в шкафа ти.

 

 

Рутината си има своите предимства, мислеше си Картър. Така успяваш да си свършиш работата, чувстваш се в свои води и мислите ти са заети с нещо. Окачи палтото си и отиде в кабинета, за да подреди на бюрото домашните, които трябваше да провери вечерта. Изслуша съобщенията на телефонния секретар. Изпита болка, че не чу гласа на Мак, но това също е едно от ежедневните му неща. Паркър го бе посъветвала да й даде малко време и пространство. Щеше да даде на Мак още време — ден или два. Можеше да чака. Биваше го в това. А и повече от всичко, осъзна той, искаше тя да дойде при него.

Слезе на долния етаж, за да нахрани котарака и да си направи чай. Застана до плота и изпи топлата течност, докато преглеждаше пощата.

И се запита дали животът му може да бъде по-обикновен и по-благоразумен от това. Дали щеше да се окаже в същото положение — тоест в същия коловоз — и след година? Господи, ами след десет години? Чувстваше се достатъчно добре, преди Макензи да се появи отново в живота му.

— Не че възнамерявам да остана сам завинаги — заяви той на котарака. — Имам достатъчно време, нали така? Време да се порадвам на установения ред, на дома си, на работата и на свободата на необвързания човек. Едва на трийсет съм, за бога. И си говоря с котарака, което е далеч от представата ми за това, как искам да прекарам остатъка от живота си. Не се обиждай. Но никой не иска просто да се примири. Да бъде с някого само защото самотата е единственият друг вариант. Любовта не е някаква измислена категория, сътворена в книгите и поезията, която не може да бъде достигната. Тя е нещо реално и жизненоважно и е необходимост. По дяволите. Тя променя нещата. Всичко променя. Не мога да бъда, какъвто бях, преди да я обичам. Направо е нелепо някой да очаква това.

След като приключи с вечерята си, котаракът седна, изгледа продължително Картър и започна да се мие.

Е, тя не е толкова разумна като теб. И ще ти кажа и още нещо, докато сме на тази тема. Аз съм подходящ за нея. Аз съм точно онова, от което се нуждае. Разбирам я. Е, добре де, не я разбирам. Вземам си думите назад. Но я познавам, което е съвсем различно нещо. И знам, че мога да я направя щастлива, стига да преглътне упоритостта си и да го признае.

В този миг реши, че й дава още двадесет и четири часа на разположение. Ако тя не дойде при него в рамките на това определено време, той ще трябва да поеме контрол над ситуацията. Нужен му бе някакъв план, приблизителна представа какво да каже и да направи. Стана да вземе лист и химикалка.

— О, за бога. По дяволите плановете и списъците. Просто ще видя какво ще стане.

Ядосано тръшна чекмеджето и си затисна пръста. Типично, каза си той, докато смучеше удареното място. Реши да се успокои, като хапне сандвич със сирене на скара.

Ако се бе вразумила, сега можеха да са заедно, можеха дори да си приготвят истинска вечеря. Щяха да си приказват. Искаше да разбере дали са получили онази голяма поръчка. Искаше да отпразнува случая с нея. Да го споделят заедно. Искаше да й разкаже за смешния разказ, който един от учениците му бе написал, както и за оправданията, които друг бе съчинил, задето не бе изпълнил поставената му задача. Трябваше да признае, че театърът с частичната амнезия бе доста добре измислен. Искаше да сподели всичко това с нея. Големите събития, дребните неща, както и всички останали късчета, от които бе съставен животът им. Трябваше просто да й покаже, че и тя го иска. Не, не само, че го иска, напомни си той. Трябваше да й покаже, че може да го има.

Сложи сандвича на скарата и отвори шкафа за чиния. Когато на входната врата се почука, едва не удари главата си в отворената вратичка. Помисли си, че е Макензи и бързо излезе от кухнята.

Образът й вече бе в главата му, когато отвори вратата, затова му трябваха няколко неловки мига, докато види Корин.

— Картър — тя влезе засмяна и се завъртя грациозно, така че се озова с ръце около врата му. Отметна леко глава назад, тъмните й очи блестяха и притисна устни в неговите.

— Изненада — измърка тя.

— Хм, да. Определено е изненада, Корин — той се освободи от прегръдката й — изглеждаш добре.

— О, направо съм съсипана. Сигурно съм направила поне три обиколки на квартала, докато събера кураж да спра. Не разбивай сърцето ми, Картър, не казвай, че не се радваш да ме видиш.

— Не. Искам да кажа… със сигурност не очаквах да те видя.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Вече си влязла.

— Винаги си толкова буквален. Няма ли да затвориш вратата, или ще ме караш да ти се моля в студа?

— Извинявай — затвори вратата. — Свари ме неподготвен. Какво искаш, Корин?

— Повече, отколкото заслужавам — тя свали палтото си и му го подаде, като го изгледа умолително. — Изслушай ме, моля те?

Попаднал в капана на добрите си маниери и изненадата, той окачи палтото й.

— Мислех, че вече съм те изслушал.

— Бях глупава и много несправедлива с теб. Имаш пълното право да ме изриташ навън — тя се запъти към всекидневната. — Когато се замисля как постъпих, какво казах… Картър, толкова ме е срам. Ти беше толкова добър с мен, толкова подходящ за мен. Караше ме да бъда по-добра, отколкото съм. Мислех си за теб. Много.

— Какво стана с… — наложи се да порови в ума си за името — Джеймс?

Тя изви омайния си поглед към тавана.

— Грешката беше моя. Това е наказанието ми, задето те нараних. Много скоро осъзнах, че това е само едно безразсъдно приключение. Той бе истинско момче в сравнение с теб, Картър. Моля те, кажи, че ми прощаваш.

— Това е минало, Корин.

— Искам да ти се реванширам, ако ми позволиш. Дай ми шанс да ти покажа — тя се приближи отново до него и го погали с пръст по бузата. — Помниш ли какво имаше между нас, колко добре ни беше заедно. Можем пак да го имаме, Картър — обви ръце около него. — Можеш да ме имаш пак. Трябва само да ме вземеш.

— Мисля, че трябва…

— Нека оставим разума за после — тя се притисна още по-силно, докато той се мъчеше да я отблъсне. — Желая те. Толкова силно те желая. Не мога да мисля за нищо друго.

— Чакай. Спри. Това няма да стане…

— Добре. Ти командваш — отново се усмихна бляскаво и отметна коса. — Първо ще поговорим, колкото искаш. Защо не ми налееш чаша вино и двамата ще… Да не би нещо да гори?

— Аз не… О, по дяволите.

Хукна към кухнята и усмивката на Корин замръзна. Щеше да отнеме известно време и малко усилия от нейна страна, осъзна тя. Но нямаше нищо против предизвикателството. Всъщност, каза си тя, фактът, че Картър не бе паднал на колене, както бе очаквала, само го правеше по-желан. И превръщаше съблазняването му в игра, която обещаваше още по-голямо удовлетворение. В крайна сметка единственото място, където никога не бе отегчена от него, бе леглото. Придаде топлота на усмивката си, когато го чу да се връща.

— Извинявай, готвех нещо. Корин, оценявам извинението ти и… предложението, но… Извинявай — повтори той, когато на вратата се почука.

— Няма нищо. Ще изчакам.

Картър тръсна глава и отиде да отвори вратата. Мозъкът му, който и бездруго работеше на пълни обороти, направо щеше да експлодира, когато видя Мак.

— Здравей. Мирен дар — тя му подаде бутилка вино. — Реагирах много лошо на ситуацията и се надявам да ми дадеш шанс да се поправя. Ако си съгласен, би могъл да дойдеш у нас на вечеря по-късно. Може би ще донесеш и бутилка вино. Хей, тази, която държиш, е чудесна реколта.

— Ти… аз… Макензи.

— Кой е, Картър?

Това не е добре, бе единственото, което му мина през ума. Няма да свърши добре, повтори си той, когато Корин се появи от всекидневната. Видя как лицето на Мак изразява истински шок.

— Това не е…

— О, вино, колко мило — Корин взе бутилката от скованата му ръка. — Картър тъкмо се канеше да ми налее чаша.

— Всъщност аз… Макензи Елиът, това е Корин Мелтън.

— Да, знам. Е, дано виното ви хареса.

— Не. Недей — той направо изскочи навън, за да улови ръката й. — Чакай. Само почакай. Влез.

Тя издърпа ръката си.

— Шегуваш ли се? Само ме хвани пак — предупреди го тя — и челюстта ти няма да бъде само насинена.

Хукна бързо към колата, която, помисли си той, не беше нейната, докато Корин се провикваше от прага.

— Картър! Скъпи, върни се, преди да настинеш!

Рутина ли, възкликна мислено той. Нима наистина се бе тревожил, че ще попадне в коловоза на рутината?

 

 

Мак се втурна ядосана в къщата.

— Къде, по дяволите, са всички? — викна тя.

— В кухнята сме! Опитвахме се да се свържем с теб на мобилния — извика Ема. — Ела тук.

— Няма да повярвате какъв ден преживях. Първо се натъкнах на бившата секси приятелка на Картър в магазина за обувки на „Нордстром“, което почти развали удоволствието ми от това, че накарах да приберат в гараж колата на майка ми. Защо никой не си направи труда да ми каже, че е страшно красива? — оплака се Мак и метна палтото си на една табуретка. — И сякаш сексапилният й и зноен вид в онези прелестни червени обувки с отворени пръсти и секси гласът й — като на Жената котка с камшик, не бяха достатъчно неприятни, та похарчих цели шейсет долара за бутилка вино — като мирен дар за Картър, и още осемдесет в супермаркета, за да купя всички тези неща и да му сготвя вечеря. И какво намирам, когато отидох у тях? Какво намирам ли? Ще ви кажа какво. Нея. Заварвам нея — с черен кашмирен пуловер с деколте до пъпа и достатъчно розова дантела под него, която направо крещи: „Гмурни се тук, скъпи!“. А той стои там, запознава ни, напълно объркан и смутен. А сега тя пие от моето вино, по дяволите.

Паркър вдигна ръце.

— Чакай малко. Картър е бил с Корин — с бившата си?

— Не казах ли точно това? Нали това ви разправям? А тя мърка: „О, скъпи, влез вътре, преди да настинеш“. Само че с нейния секси глас. А той готвеше нещо. Усетих миризмата. Миришеше на прегорял сандвич, но все пак. Само малко се спречкахме и той вече й прави изгорял сандвич и й дава от моето вино!

— Не мога да си представя Картър да се върне пак при нея — Ема поклати глава. — Няма начин.

— Тя беше там, нали така, с деколтето си и розовата дантела отдолу, нали?

— Ако е така, трябвало е да му сриташ задника, после и нейния, а след това да си вземеш виното — Лоръл отиде при нея и я потупа по гърба. — Но и аз съм склонна да подкрепя Ема. Нека първо се върнем на магазина за обувки на „Нордстром“. Като начало, купи ли си нещо?

— Магазин за обувки. „Нордстром“. Ти как мислиш?

— Можеш да ни ги покажеш по-късно. Как разбра, че това е бившата на Картър? Или тя те позна?

— Тя беше с онази, как й беше името… Братовчедка на младоженеца от събота. Тя ме позна. И двете ме огледаха от глава до пети, което ме подразни. Адски ме подразни, а онази жена се смееше и повтаряше, че трябвало да си обменим опит. Тъпа крава.

— А не ти ли звучи като странно съвпадение — обади се Паркър, — че вечерта на същия ден случайно си я заварила у Картър? Никой друг ли не подушва тук нещо гнило?

Лоръл и Ема вдигнаха ръце.

— О, мили Боже! — отвратена, Мак се отпусна на табуретката. — Тя ме е изиграла. Бях прекалено втрещена и бясна, и да, ревнувах, за да го видя. Но пък тя не е знаела, че ще отида там. Така че…

— Мисля, че това е било само бонус. Познавам я малко, забрави ли? — напомни Ема на Мак. — Тя винаги е била от онези, които искат каквото искат всички, но още повече желаят чуждото. Вероятно просто е отишла да види дали не може да ти го отнеме, а после…

— Аз й дадох бутилка вино — Мак скри лице в ръцете си. — Каква идиотка съм.

— Не, не си. Просто не си нагла и пресметлива като нея. Нито пък Картър — отбеляза Паркър. — Той не е бил с нея, Мак. Тя просто е била там.

— Права си. Напълно си права. А аз избягах, напуснах терена. Но той ни запозна.

— Постъпил е неуместно, съгласна съм — кимна Паркър. — Какво искаш да направиш?

— Не знам. Дойде ми в повече. Изтощена съм емоционално. Сигурно ще се натъпча със сладолед и ще се отдам на лошото си настроение.

— Можеш да хапнеш хайвер и да празнуваш.

Мак се намръщи на приятелката си.

— Какво да празнувам? Каква идиотщина са връзките ли?

— Не, успеха на „Обети“ с подписването на договор за сватбата на Сиймън. Одобриха офертата ни.

— Ура. Не, извинете ме трябва ми минутка да се пренастроя — тя потърка лицето си с длани и се опита да потисне гнева и болката си, за да може да ликува. — Наистина ли успяхме?

— Истина е и имаме „Кристал“ и хайвер от белуга за доказателство. Чакахме само теб, за да гръмнем шампанското.

— Какъв странен ден — Мак притисна очите си с пръсти. — Ама че невероятен ден. И знаете ли какво? Това е страхотен начин да го завършим. Отваряй тази бутилка, Паркър.

— След като тапата хвръкне, това официално се превръща в място без намръщени физиономии.

— Вече е забравено — Мак скочи от мястото си. — Усещам как краката ми сами започват да танцуват. Отваряй бутилката!

Последва весело пукване и Мак извика тържествуващо:

— За нас — Паркър вдигна чашата си. — Най-добрите приятелки на света и страхотно умни жени.

Чукнаха се и отпиха. И Мак си каза, че може да премине през всичко, да преодолее какво ли не, стига само да има тях.