Нора Робъртс
Видение в бяло (14)

Тринадесета глава

Не беше сигурен какво трябва да направи, а още по-малко — какво тя възнамерява да направи. Но когато Мак тръгна право през снежната морава, Картър инстинктивно я вдигна на ръце.

— Какво? Какво?

— Ти си само с обувки.

— Ти също! Пусни ме долу! Не мога да се правя на строга и заплашителна, като ме носиш на ръце. Пусни ме, бързо или ще се измъкнат.

В мига, в който я пусна, тя хукна. Като газела, помнени си Картър. Дългокрака и пъргава газела, която скача през снега. Знаеше, че той изобщо не е грациозен. Но беше бърз, когато се налагаше.

Изпревари я. Помисли си, че неволното му подхлъзване на пътеката благодарение на вече съсипаните му и покрити със сняг обувки накърни донякъде внушението за непреодолима преграда, но все пак блокира придвижването на разгневения мъж и настоящата му любима.

— Съжалявам. Господин и госпожа Лестър изрично забраниха присъствието на госпожица Полсен на тържеството.

— Тя е с мен и двамата ще влезем.

Не само е бесен, отбеляза Картър, но и леко пиян.

— Отново искам да изразя съжалението си, но трябва да уважим желанията на младоженците.

Съвсем леко задъхана, Мак се присъедини към тях.

— Бяхте уведомен, съвсем конкретно и многократно, че вашата приятелка не е желана.

Роксан подръпна Дони за ръкава.

— Дони каза, че всичко е наред.

Комбинацията от гняв и неудобство зачерви лицето на мъжа.

— Всичко е наред, защото аз казвам, че е така. Това е сватбата на брат ми и мога да си доведа когото си поискам. Мег е предубедена и това е много жалко. Но тя не определя живота ми. Махайте се от пътя ми — той размаха пръст под носа на Мак и Картър. — Вие сте само наемни служители от персонала.

— Тя няма да влезе — заяви Мак. Прекалено често се е отбивал до бара, прецени тя, така че сега егото, гордостта и негодуванието му плуваха в алкохолна мъгла.

Къде, по дяволите, бяха подкрепленията?

— Сам го казахте, това е сватбата на брат ви. Ако дамата е по-важна за вас от неговото щастие днес, тогава можете да се обърнете и да си тръгнете с нея. Това е частна собственост и тя не е желана тук в момента.

— Дони — Роксан отново го задърпа за ръкава. — Няма смисъл…

— Казах, че ти си с мен — той отново се извърна към Мак. — За коя се мислиш, по дяволите? Няма да ми говориш за брат ми. А сега се разкарайте! — гневът пламтеше в очите му и той сложи длан върху рамото на Мак и я бутна.

Бърз като светкавица, Картър застана между тях.

— Не я докосвай. Ясно ми е, че си пиян, и очевидно си глупак, така че ще го взема предвид. Трябва да охладиш страстите и да се успокоиш, защото всъщност не искаш да става така.

— Прав си. Искам да направя ето това.

И заби юмрук в лицето на Картър. Главата му се отметна назад, но той не отстъпи и крачка. Роксан изпищя. Мак изруга. Преди да успее да изскочи отпред, Картър я изтика зад гърба си.

— Тя няма да влезе. И ти няма да се върнеш. Единственото, което доказа с действията си, е, че си прекалено себичен, за да мислиш за друг, освен за себе си. Засрами госпожица Полсен и това е жалко. Но няма да получиш възможността да изложиш брат си и съпругата му точно днес. А сега можеш да си тръгнеш сам или аз ще ти помогна.

— Защо всички не му помогнем? — обади се Дел, когато двамата с Джак застанаха от двете страни на Картър.

— Не мисля, че има нужда от това — Паркър се появи бързо по пътеката, после си проправи път през мъжете. Изправи се като истинска ледена кралица в костюм на „Армани“ и изгледа студено кума. — Нали така, Дони?

— Имаме си по-приятни занимания. Хайде, Рокси. Това място бездруго е истинска дупка.

— Аз ще се уверя, че си тръгват — Дел поклати глава отвратено. — Връщайте се обратно. Как е лицето ти, Картър?

— Не ми е за първи път да получа юмрук — той размърда внимателно челюстта си. — Но винаги боли.

— Леден компрес — Паркър наблюдаваше напускането на ИМК и РБП с ледено спокойствие. — Ема.

— Ела с мен, Картър.

— Всичко е наред, наистина.

— Леден компрес — тонът на Паркър не допускаше възражение. — Ще дам сигнал, че всичко е уредено, и се връщаме вътре. Никой не бива да чува за случката.

— Видя ли го какво направи? — прошепна Мак.

— Кой? — попита Дел.

— Картър. Той само… Всеки път, когато реша, че съм разбрала що за човек е, ме изненадва. Объркващо е.

Явно още някой е хлътнал здраво, отбеляза Дел, когато Мак забърза надолу по пътеката, за да довърши работата си.

 

 

Минаха близо два часа, преди Мак да приключи и да открие Картър в кухнята на Лоръл. Той седеше сам в ъгъла за закуска и четеше. Когато тя влезе, вдигна поглед и свати очилата си.

— Всички ли си тръгнаха?

— Почти. Съжалявам, че се забавихме толкова. Картър, трябваше да се прибереш. Минава полунощ. Трябваше да пратя някой да ти каже. О, горкото ти лице — тя потръпна при вида на челюстта му.

— Не е толкова зле. Но решихме, че с добре да остана тук. Ако бях се появил сред хората, сигурно щеше да се наложи да обяснявам как съм се сдобил с това — той предпазливо докосна с пръсти синината. — Никак не ме бива в лъжите, затова така беше по-просто. Освен това, както ми бе обещано, имаше торта.

Тя седна насреща му.

— Какво четеш?

— О, Паркър намери сред книгите си роман на Джон Ървинг, който не съм чел. Погрижиха се за мен, забавляваха ме и ме нахраниха. Твоите партньорки се постараха. А и Джак и Дел също се отбиха за малко. Прекарах си добре.

— Дори не помръдна.

— Моля?

— Когато онзи глупак те фрасна. Ти почти не реагира.

— Той беше полупиян, така че в удара му нямаше много сила. Не биваше да те докосва.

— Дори не повиши глас. Просто го усмири — прочетох го по лицето му още преди да дойдат подкрепленията. Без изобщо да го докоснеш или да повишиш глас.

— Заради учителския стаж, предполагам. Както и заради дългия ми и разнообразен опит с грубияни. Младоженците добре ли се забавляваха?

— Да. Не знаят за случилото се. Ще разберат, предполагам, но те получиха своя ден — а именно това бе целта. Ти допринесе много в случая.

— Е, и за мен бе преживяване. Струваше ми само насинена челюст и чифт обувки.

— И още си тук.

— Чаках теб.

Тя го изгледа продължително, а после се поддаде на копнежа в сърцето си.

— Май е най-добре да дойдеш с мен у дома, Картър.

Той се усмихна.

— Сигурно така е най-добре.

 

 

Ставаха и грешки, нали така? Мак си го напомни, докато отваряше вратата на студиото. Ако това бе грешка, щеше да я поправи. По-късно. Когато можеше да мисли по-ясно. Но в момента минаваше полунощ, а с нея бе Картър в официалния си костюм от три части и съсипаните си обувки.

— Не съм подредена като теб.

— „Подреден“ е много досадна дума, не мислиш ли? — усмихна й се лениво. — Кара те да си мислиш за пралеля си Маргарет и нейните кърпи за чай.

— Нямам пралеля на име Маргарет.

— Ако имаше, вероятно щеше да е много подредена жена с избродирана кърпа за чайника. Предпочитам думата „организиран“.

Мак метна палтото си върху облегалката на дивана. За разлика от Картър тя нямаше гардероб за палтата.

— Значи съм организирана, когато става дума за моята работа, за бизнеса.

— Забелязах го днес. Изглеждаше, сякаш знаеш точно какво да направиш, къде да застанеш, какво да потърсиш още преди да се е появило — остави палтото си върху нейното. — Това е творчески инстинкт, съчетан с организираност.

— И аз използвам и двете в работата си. Извън нея съм доста разпиляна.

— Всеки е разпилян посвоему, Макензи. Някои хора просто натикват безпорядъка в шкаф или чекмедже — поне когато очакват гости, — но той си съществува.

— А някои хора имат повече шкафове и чекмеджета от други. Но тъй като денят беше дълъг, нека се дръпнем от ръба на философската пропаст и нека ти кажа, че подхванах темата, тъй като спалнята ми не е в най-добрия си вид.

— Оценка ли очакваш?

— Стига да гледаш с благосклонен поглед. Качвай се, доктор Магуайър.

— Това по-рано бе къщата край басейна — отбеляза той, докато я следваше.

— Семейство Браун често посрещаха гости, затова я ремонтираха и я превърнаха в допълнителна къща за гости. После, когато започнахме бизнеса, отново направихме ремонт, заради студиото. Но тук, горе, е изцяло лично пространство.

Просторен апартамент заемаше цялото пространство на втория етаж, проектиран, както забеляза Картър, така, че да се оформи и всекидневен кът, където можеше да се чете, да се подремне или да се гледа телевизия.

Цветът доминираше, като потъмнялото и опушено злато на стените служеше за фон, на който изпъкваха по-силните цветове като синьо, зелено и червено. Помисли си, че жилището изглежда като кутийка за бижута, в която царуваше безпорядък от наблъскани, оплетени помежду си и блещукащи неща. Върху облегалките на креслата бяха преметнати дрехи. Ярки пуловери, пастелни ризи. Завивки и възглавници бяха разпилени по леглото и дивана — също като масивни камъни насред река.

Пищно резбовано огледало бе окачено над боядисана ракла, която служеше и за тоалетка. Отгоре й безредно бяха натрупани очарователни късчета от самата Мак, Обеци, списания, шишенца и кутийки. Различни фотографии служеха за украса, портрети на близки за нея хора. Официални и импровизирани снимки, изразяващи сериозност или радост. Бяха окачени по всички стени и по този начин тя никога не бе сама тук.

— Тук има толкова много от самата теб.

— Старая се да разтребвам по малко всяка седмица.

— Не, искам да кажа, че отразява същността ти. Долният етаж отразява професионалиста в теб, а тук се вижда личността ти.

— Което ни връща към темата за това, че съм разпиляна — тя отвори едно чекмедже и напъха вътре захвърлен пуловер. — С много чекмеджета.

— Толкова цветове и енергия има тук — точно такава я виждаше. Като цвят и енергия. — Как спиш?

— На тъмно.

Пристъпи към него и нежно докосна наранената му челюст.

— Още ли боли?

— Всъщност… да — сега, когато бяха насаме в нейната, приличаща на кутия за бижута, стая, той направи онова, за което мечтаеше цял ден. Целуна я. — Ето къде си била — промълви той, когато устните й се сгорещиха под неговите. — Точно тук.

Тя се облегна върху него, отпусна се с въздишка и сложи глава върху рамото му. Да, щеше да мисли по-късно, когато той не я държеше в прегръдките си, когато мислите й не бяха толкова замъглени от умора и копнеж.

— Хайде в леглото. — Той целуна косата й. — Къде ти е пижамата?

Отне й около минута да осмисли въпроса, а после се отдръпна назад и го зяпна.

— Пижамата ми?

— Толкова си уморена — погали с пръст бузата й. — Виж колко си бледа.

— Да, а иначе имам толкова румено лице Картър, объркана съм. Мислех, че ще останеш.

— Оставам. Цял ден си на крака, а за известно време водеше и битки. Уморена си.

Разкопча сакото на костюма й с делови движения, които й напомниха начина, по който веднъж бе закопчал палтото й.

— С какво спиш? Или не спиш? — очите му отново се вторачиха в нейните. — Дали обличаш нещо, имам предвид.

— Аз… — тя тръсна глава, но мислите вътре не се подредиха правилно. — Не искаш ли да си легнеш с мен?

— Ще си легна с теб, за да спя с теб, защото се нуждаеш от сън.

— Но…

Той я целуна — нежно и без бързане.

— Мога да почакам. А сега пижама? Надявам се, че ще отговориш с „да“, защото иначе поне единият от нас няма да може да спи.

— Ти си странен и неразгадаем мъж, Картър — тя се извърна и отвори едно чекмедже, от което измъкна памучен клин и избеляла тениска. — Това наричам пижама.

— Добре.

— Нямам в гардероба си нищо, което може да ти стане.

— Аз всъщност не нося… О! Хм.

Сигурно ще си промени мнението, когато се озоват в леглото, мислеше си тя, докато се събличаха. Но получаваше червена точка за добрите намерения. Вярно, беше уморена, краката я боляха, а умът й не бе много свеж, но това не означаваше, че не може да събере сили за секс.

Особено пък за страхотно добър секс.

Когато той се пъхна в леглото, тя се сгуши в него, погали с пръсти гърдите му и вдигна устни към лицето му. Щеше да го възбуди и да го съблазни, а после…

— Разказах ли ти за лекцията, която планирам да изнеса върху методологичния и теоретичен анализ на романа, със специален акцент върху дома — както в буквален, така и в метафоричен смисъл — като основен мотив?

— Ами… не.

Той се усмихна в тъмното, докато нежно и ритмично поглаждаше гърба й.

— Тя е за курса за напреднали в горните класове — с тих и монотонен глас, способен да отегчи и мъртвец, той започна да обяснява подхода си. И разказваше възможно най-скучно. Прецени, че ще са му нужни пет минути, най-много, за да я приспи.

Тя заспа след две. Доволен, той долепи буза до главата й, затвори очи и се унесе заедно с нея.

 

 

Тя се събуди с лъчите на зимното слънце върху лицето си. Чувстваше се загрята.

По някое време през нощта и двамата бяха се обърнали на другата страна и сега тя лежеше, сгушена в прегръдките му, докато той бе плътно прилепен до гърба й. Помисли си колко е удобна позата, спокойна и отпусната. Той бе пожелал тя да спи и така бе станало. Не беше ли странно как успяваше да наложи волята си, без да принуждава и да се натрапва?

Много хитро. Е, не само той умееше да хитрува.

Ръката му обгръщаше талията й. Тя я хвана и я притисна към гърдите си. Докосни ме. Притисна се назад към тялото му, плъзна крак между неговите. Почувствай ме. Усмихна се, когато ръката му се размърда под нейната и обгърна гърдата й. И когато устните му докоснаха основата на врата й. Вкуси ме. Обърна се, за да са лице в лице и да впие очи в нежното синьо на погледа му.

— Чувствам се… освежена — измърмори тя. И все така загледана в очите му, тя плъзна длан по гърдите му, надолу по корема и още по-нататък, докато го намери. — Хей, явно и ти.

— Често се случва определени части от тялото ми да се събуждат преди останалите.

— Така ли? — тя се размърда и го обърна по гръб, за да го възседне. — Мисля да се възползвам от това.

— Щом настояваш — с ленива утринна ласка той прокара длани по тялото й надолу към бедрата. — Изглеждаш красива. Дори и когато се събуждаш.

— Косата ми е ужасно рошава, но онази част от теб, която се буди първа, не го забелязва — кръстоса ръце, хвана края на тениската си, издърпа я през главата и я захвърли. — Тази част дори няма представа дали изобщо имам коса.

— Прилича на огнено слънце.

— Бива си те, Картър — тя се наведе и улови долната му устна между зъбите си. — Сега аз ще взема каквото ми се полага.

— Добре — когато тя отново се изправи, той седна в леглото. — Но имаш ли нещо против аз… — И пое с устни зърното й.

— Не — стомахът й се сви в отговор. — Изобщо не съм против. Господи, страхотно те бива.

— Щом си струва.

Мека, стегната, топла, гладка. Всички тези думи я описваха отлично. Можеше да пирува с нея, да сложи край на поста си с изкусителните и мамещи вкусове на тялото й. Тя го притисна по-силно, подканяше го да поеме още, докато бедрата й го разгорещяваха безумно.

Тя се изви като лък, дръпна се назад и се измъкна от памучния си клин. Блъсна го назад, изправи се, тялото й бе слабо и бледо, окъпано от утринната светлина, която проникваше през прозорците. Пое го в себе си, обгърна го. Изви гръб, оплетена в паяжината на собственото си удоволствие, и започна да се движи в ритъма на кръвта си. Бавно и плавно, поемаше го дълбоко, коприна се плъзгаше върху коприна, кадифе върху стомана. В тишината на утрото се долавяха само въздишки, накъсано дишане, прошепнати имена.

И ритъмът се ускори, когато удоволствието премина в нетърпим копнеж. Тя наблюдаваше как той се взира в нея, гледаше как изпълва очите му, докато този копнеж нараства и се надига. Ритъмът на сърцето й отекваше в нея — напрегнат, забързан. Тя го яздеше, пришпорваше и двамата, докато копнежът не достигна връхната си точка, разкъса се и избухна.

Когато тя се отпусна безпомощно, той я придърпа към себе си и я прегърна силно, както през нощта. Помисли си, че чувството, което изпитваше в момента, е като да се носиш по река — дълга и спокойна река с топла и бистра вода. И дори да потъне, той щеше да бъде там, за да я хване.

Защо да не може да има всичко това, просто да му се наслаждава, без да си измисля пречки, без да търси проблеми и да се притеснява от грешките или да мисли за утрешния ден? Защо да остави всевъзможните „дали“ и „ако“ да развалят нещо толкова хубаво?

— Иска ми се да остана така — тихо се обади тя — точно така, цял ден.

— Добре.

Устните й потрепнаха.

— Някога отдавал ли си се на мързел? Но сериозно.

— Когато съм с теб, това не е мързелуване. Можем да го наречем експеримент. Колко дълго можем да останем в това легло без храна, вода или други занимания? Колко пъти можем да се любим в една неделя?

— Иска ми се да можех да разбера, но имам работа. Днес имаме и друго тържество.

— По кое време?

— Мммм, в три часа, което означава, че трябва да съм там в един. А трябва да кача в компютъра и снимките от вчера.

— Искаш да не ти се пречкам.

— Не, мислех да предложа душ и кафе за двама. Може дори да направя бъркани яйца вместо обичайната си закуска от кексче с пълнеж.

— Обожавам кексчета.

— Обзалагам се, че закусваш като възрастен човек.

— Разчитам изцяло на замразени банички за микровълнова.

Тя вдигна глава.

— Страхотни са. Ако мога да ти осигуря топла вода, кафе, кексче и малко яйца в добавка, би ли останал и за днешното тържество?

— Бих — ако добавиш и четка за зъби и самобръсначка. Не вярвам да ти се намират и чифт резервни обувки.

— Имам много обувки, но предполагам, че говориш за мъжки.

— Най-добре да са такива. От високите токчета ме болят пръстите.

— Много смешно. Всъщност, може би ще успеем да ти помогнем. Паркър държи запас от официални обувки за тържествата. Стандартни черни обувки за мъжете и черни обувки на висок ток за жените.

— Това е… много полезно.

— Направо маниакално, но всъщност няколко пъти сме прибягвали до тях. Кой размер?

— Четиридесет и осми.

Този път тя вдигна учудено глава.

— Четиридесет и осми ли?

— Опасявам се, че да.

— Това е като размера на самолетоносач — тя отметна чаршафите, за да погледне стъпалата му. — Имаш крака като самолетоносачи.

— Затова толкова често се спъвам в тях. Не вярвам, че Паркър е чак такава голяма маниачка, че да има и този размер в запасите си.

— Не, даже и Паркър го няма. Съжалявам. Обаче мога да осигуря четката за зъби и самобръсначката.

— Тогава сделката е сключена.

— Мисля, че трябва да започнем с душа. Хубаво е да сме разгорещени и мокри, и хлъзгави навсякъде — тя погледна надолу и се ухили. — Хей, виж кой е буден отново!

Засмя се, търколи се от леглото и хукна към банята.

 

 

Докато се увиваше в хавлиената си кърпа, Мак реши, че Картър е също толкова изобретателен във вертикално положение, колкото и в хоризонтално. Прекрасно отпусната, тя изрови резервна четка, самобръсначка за еднократна употреба и малък флакон пяна за бръснене.

— Ето, заповядай. — Обърна се, когато той си удари лакътя, докато излизаше от душ кабината. — Имам въпрос. Как така изобщо не си тромав, докато правиш секс?

— Вероятно му обръщам повече внимание — той се намръщи и потърка лакътя си. — Освен това ме разсея с тази кърпа.

— Тъй като трябва да се обръснеш, ще сляза долу да приготвя кафето. Така няма да те разсейвам и да рискуваме да нарежеш лицето си на парчета.

Потупа го леко по бузата, при което се озова рязко притисната към него и напълно разсеяна. Когато успя да се измъкне, тя му хвърли кърпата си.

— Ти я вземи, щом ти създава такива проблеми. Грабна халата си от закачалката на вратата и излезе гола от банята.

Когато тя изчезна, Картър взе самобръсначката и я изгледа критично, преди да се вторачи в ужасната синина, която красеше челюстта му.

— Добре, да видим дали можем да се справим без трайни белези по лицето.

На долния етаж Мак си тананикаше, докато отмерваше кафеените зърна. Всъщност не й трябваше кафе, за да събере нужната енергия да започне деня си, каза си тя. Картър се бе погрижил за това. Беше направил така, въздъхна мислено тя, че да се почувства оценена и задоволена, развълнувана и готова да посрещне предизвикателствата.

Кога за последен път някой бе успявал да предизвика подобни усещания у нея? Да видим… Абсолютно никога. А освен всичко това се чувстваше и щастлива.

Отвори хладилника и преброи четири яйца. Трябваше да стигнат. Извади купа, телена бъркалка и тиган. Искаше да му приготви закуска, осъзна тя — точно това беше. Искаше да му сготви нещо. Да се погрижи за него, предположи тя, както той се грижеше за нея.

Това сигурно бе…

Мислите й се разпиляха, когато чу вратата да се отваря.

— Ем? Ако си дошла да просиш кафе, най-добре да ми носиш чашата, която ми отмъкна последния път.

Обърна се като очаквате да зърне приятелката си и видя майка си да влиза в кухнята.

— Мамо — лицето на мак замръзна. — Какво правиш тук?

— Отбих се да видя дъщеря си — разцъфнала в усмивка, Линда разтвори широко ръце и се втурна навътре, за да сграбчи Мак в здрава прегръдка. — О, толкова си слаба! Трябва ти да си модел, а не само да правиш снимките. Кафе, прекрасно. Имаш ли бита сметана?

— Не. Мамо, съжалявам, но моментът не е подходящ.

— О, защо искаш да нараниш чувствата ми? — върху лицето на Линда нацупените устни бяха в еднаква степен красиви и ефикасни като оръжие, и тя го знаеше. От бебешки сините й очи струеше болка, а меките й розови устни изразяваха безпомощност — и съвсем леко потрепваха.

— Не е нарочно. Просто… днес имаме събитие и…

— Вие винаги имате събитие — Линда махна с ръка. — Можеш да отделиш пет минутки на майка си. — Докато говореше, метна палтото си върху една табуретка. — Дойдох чак дотук да ти благодаря за СПА почивката. И да се извиня — в сините й очи проблеснаха чувства и напиращи сълзи. — Не биваше да ти се сърдя така, особено след като бе толкова мила с мен. Много съжалявам.

Мак знаеше, че говори искрено. Колкото и краткотрайно да бе съжалението й.

Вместо да приеме чувствата, които отлитаха мигновено, Мак извади голяма чаша. Каза си, че е най-добре да й сипе кафе и да я изпрати да си ходи.

— Страхотен тоалет. Много си наконтена за случайно посещение.

— О, това ли? — Линда се завъртя като на моден подиум, за да покаже червения си костюм, който подчертаваше извивките на тялото й и открояваше буйната й руса коса. — Прелестен е, нали? — тя отметна глава назад и се засмя така, че накрая и Мак трябваше да се усмихне.

— Така е. Особено върху теб.

— Как мислиш, перлите подхождат ли му? Не идват ли в повече, като за достолепна дама?

— Нищо не може да изглежда достолепна върху теб.

Мак и подаде чашата.

— О, мила, нямаш ли прилична чаша с чинийка?

— Не. Къде ще заведеш тоалета си?

— Отивам на късна закуска в града, в „Елмо“. С Ари.

— С кой?

— С Ари. Срещах го на СПА ваканцията. Казах ти. Живее в града. Има много маслинови гори и лозя, както и… е, не съм сигурна какво още, но не е важно. Сега синовете му се занимават с по-голямата част от бизнеса. Той е вдовец.

— О!

— Може би той е мъжът — забравила за кафето, Линда притисна ръка до сърцето си. — О, Мак, усетихме такова единение на умовете и душите си, такава мигновена връзка. Сигурно съдбата ме е изпратила в този СПА курорт по същото време, когато и той е там.

Моите три хиляди долара те изпратиха, помисли си Мак.

— Много е красив, по един изискан начин. Пътува навсякъде. Има вила на остров Корфу, апартамент в Лондон и лятна къща в Хемптънс. Едва бях прекрачила прага на дома си след ваканцията, когато ми се обади и ме покани на закуска днес.

— Приятно прекарване. Време е да тръгваш, до града има доста път.

— Така е, а колата ми издаваше странен шум вчера. Трябва да взема назаем твоята.

— Не мога да ти дам колата си. Нужна ми е.

— Ами, можеш да караш моята.

Със странния шум, каза си мислено Мак.

— Твоята двуместна кола с гюрук не ми върши работа. Утре имам срещи с клиенти, както и външни снимки, което означава, че ще нося оборудване. Трябва ми моята кола.

— Ще ти я върна довечера. За Бога, Макензи.

— Така каза и последния път, когато я взе назаем, а после не видях нито теб, нито нея цели три дни.

— Онова беше спонтанна почивка за уикенда. Твоят проблем е, че никога не вършиш нещо спонтанно. Всичко трябва да е включено в график и предварително нагласено. Да не искаш да закъсам насред пътя? Или да катастрофирам? Не можеш ли да помислиш за друг, освен за себе си?

— Извинете — Картър застана в долния край на стълбите. — Простете, че ви прекъсвам. Здравейте, вие сигурно сте майката на Макензи.