Нора Робъртс
Видение в бяло (13)

Дванадесета глава

В събота сутринта Мак усещаше, че отново е намерила равновесието в живота си. Тържеството в петък не само бе минало гладко, но „Обети“ си осигури и нов клиент. Родителите на младоженеца си резервираха пълен пакет за годишнината си през идния ноември.

Освен това си бе имала работа с една жизнерадостна и спокойна булка, която би била удоволствие за всеки фотограф. Въодушевлението бе накарало Мак да продължи работата си върху снимките доста след полунощ.

И бе прочела писмото от Картър само още два пъти, преди да потъне в безпаметен сън.

Всичко се дължеше на самонаблюдението, напомни си тя. На това да познаваш себе си, силните и слабите си страни, както и целите си. Трябваше само леко да охлади страстите в отношенията си с Картър, да си изясни къде точно стоят и двамата и какви са границите, отвъд които не бива да се минава. Тогава можеха да се наслаждават един на друг и никой нямаше да пострада. Беше реагирала прекалено остро, сега го разбираше. Малко лично пространство, лека дистанция, малко време и всичко се уравновесяваше. Лудешкият график за уикенда, както и днешната, заредена с капани и минни полета, сватба бяха идеалната противоотрова. След няколко дни, може би седмица, двамата щяха да поговорят. Той щеше да разбере, че нямаше смисъл това нещо помежду им да излиза от контрол.

Той вече бе наранен в предишната си връзка, бе сигурна в това, от тайнствената Корин. Едва ли би искал да повтори преживяването. Реши, че всъщност той вероятно се чувства точно като нея в момента и щеше да й бъде благодарен, че изважда всичко това наяве. Приятелски, разумни и открити отношения — това бе разковничето. А в професионален план тя и партньорите й щяха да бъдат постоянно нащрек, за да преминат безопасно през минното поле. Без жертви.

Избра перленосив костюм с лека лъскавина в плата и обувки на нисък ток — достатъчно официални, за да подхождат за случая, и много удобни — в знак на уважение към краката, на които щеше да стои почти през целия ден.

Докато събираше оборудването си за деня, тя мислено си повтаряше направените бележки и коментари. Спомни си, че роклята бе истинско произведение на изкуството, с бляскаво бюстие без презрамки и километрично дълга пола. Освен това си припомни, че булката е фитнес маниачка и е с много стегнато тяло. А като цяло двойката — гаджета още от гимназията, бе с традиционни възгледи.

Въоръжена и готова, тя пристигна в голямата къща.

— В бойна готовност сме!

Мак зяпна към Ема, докато приятелката й тичаше надолу по стълбите.

— Вече?

— Не отговори нито на стационарния, нито на мобилния си телефон.

— Току-що излизам от студиото. Още не съм си включила мобилния. Какво?

— Кумата на булката е подразбрала, че ИМК възнамерява да доведе РБП на тържеството. Това е представата му за компромис, което не си е направил труда да обсъди нито с младоженеца, нито с булката. Които, след като чули за намеренията му, заплашват с физическа саморазправа ИМК, която той напълно си е заслужил, ако споменатият вече слух е истина. Паркър се опитва да потуши огъня.

— По дяволите. Да го вземат мътните. — Мак изобщо не се затрудни с разшифроването на съкращенията. ИМК — изневеряващ мръсник кум, РБП — развратна бизнес партньорка. И ако огънят изобщо можеше да бъде угасен, то Паркър щеше да го угаси.

Но това не вещаеше нищо хубаво.

— Каква е нашата задача?

— Всички от обслужващия персонал трябва да бъдат предупредени да стоят нащрек. Паркър е намерила снимка на РБП от някаква статия във вестника. Сега прави копия. Всеки трябва да получи по едно. Ако РБП бъде забелязана, трябва да бъде спряна, изолирана, задържана на място — сякаш за да докаже сериозността на думите си, Ема удари с юмрук дланта си. — Каквото и да е, стига да е ефикасно, докато Паркър може да се занимае с нея.

— Надявам се да стигнем до ръкопашен бой. Ще стане страхотна снимка за рекламните ни материали.

— Лоръл трябва да се свърже с Джак и да го помоли да дойде по-рано, за да очарова кумата и да я разсее от плановете, които може да крои за отмъщение. Аз трябва да събера хората си, да ги осведомя накратко и да започнем да носим цветята. Лоръл има още работа по завършването на тортата. Днес представя „Коприна и дантела“.

— Знам. В бележките ми е.

— Тя тежи цял тон и се украсява с мъниста и коронка на самия прием. Ще й трябват няколко души, за да й помогнат с пренасянето, което означава, че по-малко хора ще наблюдават за РБП.

— Работното съвещание преди тържеството е отменено — добави Ема, след като успя да си поеме въздух, — затова всичко ще се върши на момента. Трябва да помогнеш за последните щрихи в Голямата зала. Някой ще те извести, когато забележим пристигането на булката.

— Добре, залавям се. Нека първо да подготвя каквото мога в Булчинския апартамент. Давай смело.

— Готова съм да се развихря.

Мак се качи горе, нагласи принадлежностите си в Булчинския апартамент, а после преметна през рамо чантата с фотоапарата и с няколко различни обектива. Щеше да вземе и втори апарат, след като булката пристигне. Преди да слезе долу, тя се качи да види докъде е стигнала Паркър.

Завари приятелката си да отваря нова опаковка таблетки против стомашни киселини.

— Зле ли е?

— Не, не, в момента е под контрол. Но съм бясна. Тъкмо приключих разговор по телефона с ИМК по молба на булката. Той започна с това да ме информира, че никой, включително и неговият брат, не може да му казва с кого да се среща. Себичен, инфантилен идиот.

— Ти повиши глас. Наистина си бясна.

— И после се нахвърли върху мен задето съм се бъркала в личния му живот. Налагаше се да го понеса, защото по-добре да съм аз, отколкото булката или младоженецът, но ми се искаше да го скастря здравата. Успях да го успокоя донякъде, да апелирам към миниатюрното късче почтеност и здравомислие у него. Ще изпълни дълга си, но възнамерява да си тръгне незабавно след тоста си за новата двойка, който несъмнено ще бъде от все сърце.

— Вярваш ли му?

Паркър присви очи.

— Нито за миг. Готов е да направи сцена. Ще трябва непрекъснато да бъде държан под око, защото, ако не го спрем, ще се покаже с онази жена пред всички. За което обаче няма да казваме нищо на когото и да било от обкръжението на младоженците.

Паркър изду бузи, изпусна шумно въздуха и подаде на Мак купчина листове със снимка на привлекателна блондинка. Под снимката имаше надпис „Роксан Пулсен. Вход забранен“.

— Раздай ги на служителите. Аз ще дам няколко на Лоръл за хората на доставчика на храна.

— Заемам се веднага. Знаеш ли, Паркс, понякога обичам тази работа до безумие. Странно, но това е един от тези моменти.

— Напълно съм съгласна с теб — Паркър схруска таблетката против киселини. — Вероятно и двете имаме нужда от психотерапия.

 

 

Мак занесе снимките, които тя мислено наричаше „снимка на заподозрения“, на Ема и нейния екип, после раздаде останалите на забързаните служители, които работеха в Голямата зала. Помогна в застилането на масите — лавандулови покривки върху синя основа — и в слагането на приборите, докато Ема добавяше основната украса. В стъклени купи с широко гърло плуваха бели лилиуми върху легло от лъскави камъчета.

— Хубави са — одобри ги Мак.

Ема сложи на масите и малки вази, в които имаше само едри цветове на рози, и бели свещи край централната купа, разпиля наоколо розови листенца и мънички чер вени сърчица и сини звезди.

— Така е още по-хубаво. Остават само още деветнайсет. Да сложим и малките подаръчета — извика тя. — Първо да довършим… О, здравей, Картър.

— Какво? — Мак се завъртя на място.

В тъмносив костюм Картър стоеше сред хаоса на подготовката за събитието. Мак реши, че изглежда като островче на озадачено спокойствие насред море от движение и цветове.

— Ами, един човек на име Луис каза, че просто трябва да вляза. Доста труд кипи тук. Вероятно се пречкам.

— Не, не пречиш — увери то Ема. — Но внимавай, всеки, който е способен да се движи, да вдига или мъкне разни неща, може да бъде използван по всяко време.

— С удоволствие ще помогна, ако мога.

— Вълшебните думички. Трябва да подредим сто деветдесет и осем малки подаръчета, шишенца с балончета и бонбонки в тюл. Мак, защо не покажеш работата на най-новия ни роб? Аз трябва да проверя как върви в салона.

— Разбира се — как бе могла да забрави, че го е поканила да дойде? И какво трябваше да направи с особеното пърхане в стомаха, което не спираше, докато го гледаше? — Хубав костюм.

— Не е от туид. Ти изглеждаш едновременно красива и делова.

— Служителите трябва да се сливат с обстановката. Съжалявам, разсеяна съм. В състояние на тревога сме. ИМК може да се опита тайно да вкара на тържеството РБП.

— Чакай за миг. — Той набърчи чело. — Мисля, че го разбрах. Говориш за кума и бизнес партньорката му. Онази, с която е имал връзка. Ще я доведе ли? Това е грубо.

— Най-меко казано. Може да последва саморазправа. Затова… — тя грабна чантата с фотоапарата си и извади от там снимката на заподозряната. — Това е обектът. Видиш ли я, докладваш. Ясно?

— Ясно — той огледа снимката, усмихна се леко, после я сгъна и я прибра във вътрешния си джоб. — Имали и друго? Струва ми се… Изглеждаш ми разстроена.

— Разстроена? Не, не, само съм разсеяна. Това вече го казах, нали? Булката е разстроена, а това може да се отрази на портретните снимки, затова…

В този момент си заповяда да се изправи лице в лице с него. Просто трябваше да обясни как стоят нещата.

— Всъщност, Картър… — тя го хвана за ръка и го поведе в едно относително тихо ъгълче на стаята, която жужеше като кошер. — Исках да ти кажа, че си мисля, че е добре да обсъдим… По дяволите — тя потупа радиостанцията, закачена за джоба й. — Това е сигнал за мен. Булката е в имението. Трябва да тръгвам. Май е най-добре да дойдеш с мен.

— Трябва ли да нося нещо от оборудването ти? — попита той, докато влизаше в крак със забързаното й темпо.

— Не, имам каквото ми е нужно засега. Всичко останало е горе в Булчинския апартамент. Тя ще се качи там. Но ми трябват снимки от пристигането й. Само гледай да не влезеш в кадър.

— Здравей, Картър — поздрави го Паркър, която се присъедини към бързия им ход. Отправи мигновен въпросителен поглед към Мак, после превключи на делова вълна. — Булката е твърдо девет и половина от десет възможни по емоционалната скала. Постоянна подкрепа, увереност.

— Ясно.

— Трябва да я качим горе, да ангажираме вниманието и, и да я накараме да се съсредоточи върху себе си възможно най-бързо. Вече изпратих шампанско там, но трябва да й попречим да ни спретне нова „Карън“.

— Никакъв проблем.

— Кумата и две шаферки са с нея, както и МНБ. МНБ е непоклатима като скала. Ако аз не съм на разположение, а булката или кумата изтърват нервите си, повикайте на помощ МНБ.

— Джак идва ли?

— Очаква се да пристигне след около петнайсет минути. Ще го пратя веднага горе.

— Коя е Карън? — попита Картър.

— Предишна булка, пристигна полупияна и се довърши, преди да успеем да се намесим. Повърна през терасата точно преди церемонията.

— О!

Отвън жените пристъпиха встрани от верандата, която вече бе украсена с малки лампички и тюл.

— Къде са ви палтата? — попита Картър. — Ще ви ги донеса.

— Няма нужда — Мак извади фотоапарата си. — Адреналинът ни топли.

Докато бялата лимузина бавно приближаваше по алеята, Ема и Лоръл също се появиха.

— Исках да сме тук и четирите — обясни Паркър. — Присъствието ни трябва да говори, че сме тук, за да превърнем този ден в идеалното тържество. Широки усмивки, всички.

 

 

Лимузината спря. Мак улови на фокус булката, която тъкмо се бе извърнала да слезе през отворената врата на колата с усмивка на лицето, която можеше да се нарече едновременно и храбра, и несигурна.

Мак изруга мислено.

— Това е вашият ден — каза Паркър откъм стълбите. — Гарантираме го.

Усмивката леко се разведри. Мак улови мига, преди лицето на булката отново да помръкне. Тя изскочи от колата, протегна ръце и извика:

— О, Паркър!

— Хей! — гласът на Мак я хвана в крачка. — Нима ще оставиш онази кучка да ти докара зачервени и подпухнали очи на сватбените снимки? Хайде, покажи ми красивото си лице. Да направим снимка, която ще я накара да заплаче като бебе, когато я види.

Може да беше от ярост, но лицето на булката светна.

— Омъжвам се! Точно така.

— Една и с двете ни — булката грабна ръката на кумата и се усмихна дръзко на приятелката си. — Заедно. Неразделни.

— Това се казва дух.

Тя засне движението, енергията, струяща наоколо, докато разтоварваха чантите с тоалетите, а жените се качваха заедно нагоре. И без съмнение улови и напрежението в тях, помисли си Мак.

— Паркър, какво ще правя, ако…

— Съвсем нищо — успокои булката Паркър. — Всичко е напълно под контрол. Ти трябва само да бъдеш красива, да си щастлива, а ние ще се погрижим за останалото. Да вървим горе. Чака ни бутилка шампанско.

Мак направи сигнал на Картър да я последва и заобиколи Паркър и близките на булката.

— Трябва да накараме булката и кумата да изпият по чаша шампанско. Тост за приятелството им — заговори Мак, докато тичаше нагоре по стълбите. — Заснемаме хронологията на важно събитие, а в този случай тази връзка е част от цялото. Ще заложим на това и вместо да поддържаме известна дистанция помежду им в началото, както първоначално възнамерявах, ще запечатаме единството им. Подготовката на булката, освен като брачен ритуал и като израз на силна приятелска връзка.

— Добре — той влезе в стаята след Мак. — Много красиво е тук. — Огледа дантелата, цветята, свещите, копринените драперии. — Много женствено.

— Ами, да — Мак извади втория фотоапарат и го окачи на врата си.

— Трябва ли да съм тук? Струва ми се… неуместно.

— Може да имам нужда от теб. Но засега заемаш позиция на вратата. Никой не бива да влиза без парола.

— Каква е паролата?

— Измисли я.

Той зае поста си тъкмо когато Паркър мина с булката покрай него. Една брюнетка поспря и го огледа от глава до пети по начин, който го накара да потръпне.

— Джак?

— Не, казвам се Картър.

— Много жалко — тя му отправи бляскава и многозначителна усмивка. — Стой наблизо, Картър. Може да се окажеш полезен.

Вратата рязко се затвори. През нея можеше да чуе женски гласове, а после и веселото пукване на тапа, която изскача от бутилка. Смехът, който последва, сигурно бе добър знак.

След няколко минути малък отряд от мъже и жени, помъкнали големи торби и куфари, се приближи към него.

— Извинете — подхвана той, а вратата зад него се отвори широко.

— Всичко е наред, Картър. Това са специалистите за коса и лице. — Паркър ги покани да влязат с жест. — Пусни и Джак да мине, когато дойде.

Вратата отново се затвори и шумът от другата страна се увеличи.

 

 

Запита се дали това бе обичайно, дали Мак и останалите повтарят тази церемония по няколко пъти в седмицата. Вълнението, напрежението, тревогите, странният код на общуване, слушалките в ухото, радиостанциите. Беше като непрестанна битка. Или като неспирно шоу на Бродуей. Във всеки случай, реши той, на тяхно място в края на всеки ден щеше да бъде изтощен.

Мак отвори вратата и пъхна чаша шампанско в ръката му.

— Заповядай — и отново затвори.

Той погледна чашата и се замисли дали му е разрешено да пие на пост. Развеселен, сви рамене и отпи глътка. Погледна бегло мъжа, който се появи в горния край на стълбите и тръгна към нето.

— Здравей, Картър, как е?

Джак бе с тъмен костюм с дискретни тъмносиви райета. Тъмнорусата му коса се виеше на къдри около лицето му. Очите му, опушено сиви и дружелюбни, блестяха под въпросително вдигнатите вежди.

— Гост на сватбата ли си?

— Не, помагам.

— И аз — пъхна ръце в джобовете си и се отпусна. Джак Кук винаги му изглеждаше спокоен. — Е, моята дама за случая е вътре. Успя ли да я зърнеш? Мегън. Мег за приятелите си.

— О, кумата. Да, вътре е.

— Е? — Джак изчака секунда. — Дай ми мнение. Паркър ми я описа като красавица естествено, но тя преследваше собствените си цели. И без друго съм поел ангажимента, но мога поне да получа обективно мнение.

— Много привлекателна. Брюнетка.

— В какво настроение е?

— Малко е стряскаща всъщност. Сега вътре правят нещо с косите си.

— Супер — Джак издиша шумно. — Какво ли не прави човек за приятелството и каса добро вино. Е, да се захващаме — той почука. — Чужди хромозоми — извика.

Паркър отвори.

— Тъкмо навреме — каза тя и го дръпна навътре.

Картър се облегна на стената, отпи от шампанското си и се замисли над човешките ритуали.

При следващото отваряне на вратата Мак го издърпа навътре. Жените седяха, покрити с предпазни наметала, докато фризьорите вършеха работата си с инструменти, които винаги караха Картър да се чувства леко неловко. Ако косата бе права, имаше странен инструмент за къдрене. Ако косата бе къдрава, имаше друг инструмент за изправяне.

Защо, бе големият въпрос. Но той го запази за себе си и послушно се зае да хваща светломера, когато му казваха, да застава с воал от бяла дантела до прозореца или да подава нов обектив. Нямаше нищо против. Дори когато Джак напусна бойното поле и той остана единственият мъж сред армията от жени.

Никога преди не бе виждал как работи Мак и точно затова за него бе едновременно и поучително, и истинска наслада. Стори му се уверена, целенасочена, с плавни и точни движения. Тя сменяше ъгъла, фотоапаратите, обективите, обикаляше и се промушваше край жените, много рядко говореше на тези, които снимаше.

Оставяше ги да бъдат себе си, осъзна той. Такива, каквито са и както се чувстват в момента.

Тя докосна слушалката в ухото си.

— Младоженецът пристига. Тръгваме.

Тук солидарността не бе водеща сила, забеляза Картър, тъй като кумът не пристигна заедно с брат си. Мак вършеше работата си в студа и дъхът й излизаше под формата на пухкави облачета.

— Младоженецът се качва — каза тя в микрофона си. — ИМК липсва. Ясно. — Обърна се към Картър. — Всички са нащрек за появата на негодника. Аз ще ида да се приготвя за портретните снимки с официалните тоалети. Защо не потърсиш Джак и Дел и не се отпуснеш за малко?

— Добре — той се огледа в салона с редиците столове с бели драперии, изобилието от цветя и подредените наоколо свещи. — Истинско преобразяване. Като вълшебство.

— Да, но вълшебството изисква много пот. Аз ще те намеря.

Не се съмняваше в това, но не бе сигурен къде трябва да бъде намерен. Той прекоси салона сред цветя и бял тюл, сред малки искрящи лампички, на път за Голямата зала. Там, с известно облекчение, откри Джак и Дел, седнали до бара.

— Искаш ли бира? — викна Дел.

— Не, благодаря. Само гледам да стоя настрана.

— Това е най-доброто място за всички ни — съгласи се Джак. — Улучих десетката с Мегън — Джак вдигна бутилката си бира. — Има далеч по-лоши начини да прекараш съботата от това да утешаваш красива брюнетка. Нещо за хапване?

Картър огледа малката табла с хапки.

— Може би.

— Дел използва чара си, за да измъкне малко храна от доставчиците.

— Има и по-лоши начини човек да прекара съботата — съгласи се Дел. — Е, Картър, сега, като сме се събрали всички, какво става с теб и моето момиче?

— Твоето… какво?

— Хвърлил си око на моята Макадамия. Нещо друго да си й пуснал?

— Дел си пази територията. Вземи си скарида.

Картър осъзна, че и той иска да си пази територията.

— И кога е станала твоя — според теб?

— Откакто беше на около две годинки. Успокой топката, Картър. Питам като брат.

— Тогава по-добре питай нея.

— Дискретен е — Дел кимна. — Това е хубаво качество. Ако я нараниш, ще се разправяш с мен.

— Защитаваш я. Това също е хубаво — отвърна му Картър.

— Значи се разбрахме. Освен това ни хванаха в крачка — заяви той, когато видя Ема.

— Не ви ли казах, че тази част от къщата е забранена за вас? — облечена в син костюм, с прибрана в стегнат кок гъста коса, тя обиколи бързо масите. — Откъде взехте тази храна?

— Дел го направи — Джак хвърли приятеля си в огъня без капка колебание.

— Няма да позволя тук да се мотаят бирени бутилки и трохи. Махайте се и вземете това с вас. Излезте навън или се качете в семейното крило. Очаквам подобно нещо от тези двамата — добави Ема — но съм изненадана от теб, Картър.

— Аз само… Не съм пил бира. Нито нещо друго.

Тя го изгледа ледено и посочи вратата.

— Щяхме да си почистим всичко — Джак се измъкна гузно с останалите, а после се обърна да види Ема, която проверяваше украсата на масите.

Картър се блъсна в него на вратата.

— Извинявай.

— Няма нищо — Джак извърна поглед, когато радиостанцията на Дел изпука.

— И мен ме вързаха — обясни Дел. — Негодникът тъкмо е пристигнал. Сам. Предполагам, че това означава, че не се налага да излизаме да го сплашим, а може би и да го ступаме леко. Много жалко.

 

 

Всичко изглеждаше чудесно, реши Картър. Ако не бе видял толкова голяма част от ставащото зад кулисите, можеше, да повярва, че нещата просто се нареждат сами. Цветята, музиката, сияещата булка, озарена от светлината на свещите. Той стоеше в дъното с Дел и Джак и наблюдаваше как двама души се вричат в любов.

Но не можеше да свали очи от Мак. Тя се движеше толкова плавно и тихо. Не точно като сянка, помисли си той. Беше прекалено ярка за сянка. Но все пак му се струваше, че едва раздвижва въздуха, толкова силно бе приковано вниманието й върху двойката, застанала пред пламтящия огън.

— Здравата си хлътнал, а? — измърмори Дел.

— Да, така е.

Когато младото семейство се обърна, за да поеме към залата, Мак се втурна назад и избута Картър вляво. Минаха във фоайето и тя за миг свали фотоапарата си.

— Мога да те използвам за груповите снимки. Просто стой зад мен.

Гостите бяха поканени да минат през друга врата. Мак можеше да се възползва от стълбището, фоайето и вече изпразнения салон. Работеше бързо, забеляза Картър. Не изглеждаше притеснена от времето, но действаше методично, като аранжираше хората в групи или по двойки и ловко избягваше всяка поза, която би поставила в близост враждуващите кум и кума.

В мига, в който приключи, Паркър пое щафетата.

— Паркър ще ги подреди за поздравите. Ние ще минем оттам.

— Нека да нося чантата ти.

— Не, свикнала съм — тя го поведе по обиколния маршрут — през коридори и стаи, през кухнята, в която кипеше оживление, и отново в Голямата зала. Ще направя няколко снимки, когато влизат. Младоженците сядат на централната маса тук. Вечерята е с предварително определено меню и с номерирани маси. След като присъстващите се настанят, всичко се свежда само до улавянето на подходящия миг за снимка. Как се чувстваш?

— Чудесно. Ти вършиш цялата работа.

— Още сме в състояние на тревога. Трябва да наблюдаваме внимателно ИМК. Ако напусне залата, някой от нас трябва да го проследи, за да се увери, че отива само до тоалетната или да изпуши една цигара. Когато привършим тук и се преместим в Балната зала за танците, именно тогава всичко се обръща с главата надолу. Няма строг ред и ще бъде по-трудно да го държим под око.

 

 

Беше права. Той стоеше близо до нея, когато имаше възможност, след като тържеството започна да става шумно. Гостите се наслаждаваха на музиката на живо и танцуваха или се събираха на групички да си приказват. Някои влизаха навътре, други се разхождаха навън. Тъй като знаеше какво да търси, той забеляза различни служители от персонала да стоят до изходите. Беше странно вълнуващо.

— Мисля, че може и да ни се размине — Лоръл дойде при тях. — След този танц ще донесем тортата, а той още не е направил нищо. Няма и следа от заподозряната. Младоженците изобщо не изглеждат разтревожени.

— Изглеждат напълно щастливи — съгласи се Мак. — Още около час и половина и сме готови.

— Отивам да проверя масата с десертите.

— Почакай само да я опиташ — обърна се Мак към Картър. — Тортата. Великолепна е.

— Картър? Картър! — красива блондинка в червена рокля се втурна към него, хвана го за ръце и му отправи бляскава усмивка. — Стори ми се, че си ти. Как си?

— Добре съм. А…

— Стеф. Стефани Гордън. Приятелката на Корин. Колко бързо забравят мъжете — тя се засмя и се надигна на токчетата си, за да го целуне по бузата. — Не знаех, че си приятел на Наоми и Брент.

— Всъщност аз…

— Брент ми е братовчед. Много красива сватба. Това място е просто разкошно. Наистина, представи си да имаш истинска бална зала в дома си. Естествено, предполагам, че семейство Браун я дават под наем за различни събития, за да могат да поддържат имението. Трябва да потърся Грег — помниш съпруга ми Грег, нали? Как ще се изненада да те види тук. Колко време мина? Поне година. Не сме се виждали, откакто вие е Корин…

Тя замълча и го погледна съчувствено.

— Съжалявам, че нещата не се получиха. Мислехме, че сте идеални един за друг.

— Ами, не. Това е Макензи Елиът. Сватбеният фотограф.

— Здравейте, как сте? Сигурно сте изтощена! Видях ви да тичате наоколо, непрекъснато щракате с фотоапарата. Наоми сигурно много ви улеснява. Тя е прелестна булка.

— Просто… щракам.

— И аз направих някои много хубави снимки. Тези дигитални фотоапарати сами вършат всичко, нали?

— Почти нямат нужда от мен. Извинете ме. Трябва да ида и да се престоря, че работя.

Когато Картър я настигна, Мак бе заета да прави импровизирани снимки на танцуващите.

— Съжалявам. Не мисля, че имаше намерение да те обиди, но просто е глупачка и не може да го преодолее.

— Няма проблем — тя смени фотоапаратите и му подаде единия. — Нова карта памет. Помниш ли как става?

— Да.

— Сега украсяват лимузината. Искам да направя няколко снимки навън, преди да донесат тортата — тя пое към двора с Картър по петите си. — Значи преди година — раздялата ви?

— Ами… да. Горе-долу. Бяхме двойка почти толкова и живяхме заедно около осем месеца. Или пък девет. После тя реши, че иска да живее с друг. И го направи.

Мак замълча за миг.

— Наранила те е.

— Не толкова, колкото би се очаквало, като се имат предвид обстоятелствата. Което означава, че не сме били идеални един за друг. Никак даже.

— Щом си живял с нея, значи си бил влюбен.

— Не. Исках да съм влюбен в нея. Не е същото. Макензи… — започна той, когато излязоха отвън.

— Мамка му, по дяволите, гадост!

— Моля?

— РБП. Тревога първа степен! — каза тя в микрофона си. — РБП, забелязана южно от главния вход. ИМК е с нея. Хайде, Картър, трябва да ги задържим, докато пристигнат подкрепления.