Нора Робъртс
Видение в бяло (12)

Единадесета глава

Беше ли я целувал някой така досега? Така, че от срещата на устните, на езиците да вибрира цялото й тяло? Беше ли съблазнявана някога толкова всепоглъщащо, както думи, така и с тази единствена, вълшебна целувка? Как се бяха обърнали нещата? Тя имаше намерение да съблазни него, да го подмами горе и да го вкара в леглото. Възнамеряваше да поддържа лек и шеговит тон, както бе цялата вечер — с единствената цел да освободи топката от желание, която се свиваше вътре в нея, когато бе близо до него. Трябваше да е просто и елементарно. Но не беше.

Той докосна с устни страните й, веждите й, а после, докато разкопчаваше ризата й, я изпиваше с дълбоките си сини очи. Едва я докосваше, а въздухът сякаш не стигаше в дробовете й. Едва я докосваше, а въпреки това контролът мина от нейните ръце в неговите.

Застанала неподвижно в приглушената светлина, улавяйки погледа му, впит в нейния, тя вече не се интересуваше от нищо. Когато разтвори ризата й, прокара пръст по извивката на шията, после слезе към гънката между гърдите. Съвсем леко докосване, почти като полъх.

— Студено ли ти е? — попита той, когато тя потрепери.

— Не.

Той се усмихна. Тогава… бавно смъкна ризата от раменете й, остави я да се плъзне на пода.

— Красота — прошепна той, галейки с палци дантелата на сутиена й.

Въздухът излезе от дробовете й, после рязко навлезе вътре и заседна.

— Картър, караш ме да прималявам.

— Обичам очите ти. Вълшебно море — той прокара пръсти надолу по тялото й, после нагоре и отново надолу, оставяйки тънки линийки на тръпнещо удоволствие по дирите си. — Исках да ги гледам, когато те докосвам. Ето така.

Търпеливо, спокойно изследваше тялото й. Възвишения и низини, обли извивки и остри ъгли. Докато тялото й потръпваше в отговор, той дръпна копчето на панталона й и смъкна ципа. Отново прокара ръце по очертанията на тялото й, сантиметър по сантиметър. Панталонът й се смъкна по бедрата и надолу към пода.

— Ела — хвана ръката й. — Насам.

Тя се подчини като изпаднала в транс и усети как пулсът й препуска, докато очите му обхождаха тялото й, както преди това го правеха ръцете му. Бавно. Устните му се извиха в усмивка.

— Харесват ми ботушите ти.

Тя сведе поглед и забеляза високите си до глезена боти с тънък ток, които сега носеше само по сутиен и бикини.

— Страхотна гледка.

Все така усмихнат, той пъхна пръст под горния ръб на бикините й. Тя успя само да простене, когато той отново притегли тялото й до своето. Този път устните му срещнаха нейните като огън, като гореща светкавица. Докато тя се разтапяше в целувката, той я завъртя и отново я притисна до себе си. Зъбите му леко гризнаха извивката на шията й, когато главата й се отпусна назад. Със свободната си ръка продължи да обхожда тялото й, да гали гладката й кожа, извивките й, докато с другата разкопчаваше своята риза.

Когато голата му кожа се озова до нейната, тя обви с ръка врата му, а тялото й започна да се движи плавно до неговото. Той си напомни, че не бива да бърза. Искаше да се наслади на всеки миг, на всяко докосване, на всяка глътка въздух. В ръцете си държеше Макензи. Сърцето й биеше гръмко под дланта му и дори само това му се струваше като чудо. Тя беше с него, усещаше го, желаеше го. И тази нощ, най-накрая, мечтите на момчето, копнежите на мъжа щяха да бъдат засенчени от реалността на жената.

Измъкна се от обувките си, докато се наслаждаваше на вкуса и нежната кожа на врата й. Улови със зъби презрамката на сутиена й и я издърпа настрани, за да освободи красивата извивка на раменете й. Тя изви гръб към него, потрепери.

Удоволствие, помисли си той, имаше толкова много — и за вземане, и за даване. Искаше да й достави удоволствие, да насити тялото й с емоция и да я гледа как се издига и полита. Докато собствените му потребности крещяха вътре в него, той разкопча сутиена й, а ръката му много нежно погали тънката материя на бикините й. Прокара пръсти по вътрешната страна на бедрото й, подразни я, съвсем лекичко вмъкна пръст под дантелата.

— Картър — ръката й притисна неговата, подтикваше го да продължи. Но той се отдръпна и отново я обърна с лице към себе си.

— Съжалявам. Не съм свършил.

Вълшебните й очи сега бяха пълни с копнеж, порцелановата й кожа бе порозовяла от страст. Заради мен, помисли си той. Още едно чудо. Тя се протегна към него и устните й го потърсиха в страстна целувка.

Изчакай, помисли си той, докато кръвта му пулсираше. Изчакай, има и още.

Положи я върху леглото и се отпусна върху нея.

— Ботушите — обади се тя.

— Харесват ми — и сведе глава, за да поеме гърдата й.

Тялото й потрепери и грейна, изгаряше и се разтапяше. В ума й не остана нищо друго, освен той и онова, което й даваше.

Бавните му ръце, умелите му устни заливаха тялото й с усещания, покриваха я с нежни воали, които накрая станаха толкова плътни, че не можеше да си поеме въздух през тях.

— Не мога… Не мога…

— Всичко е наред — той плъзна пръст надолу, погали я, проникна в нея.

Воалите се разкъсаха от мощно изригване на удоволствие.

Докато тялото й се разтърсваше в конвулсии, той слезе с устни надолу и използва устата си. Това я довърши. Тя се издигна и пропадна — толкова бързо, толкова устремно, толкова силно, докато усещанията връхлитаха едно след друго и накрая всичко се сля в сянка и светлина и диво движение. Истински океан от чувства я заля и разразилата се буря я хвърли в отчаяние, че няма да може да преодолее следващата огромна вълна.

Когато най-сетне той проникна в нея, двамата простенаха заедно. Тя изви тялото си като дъга и почти успя да скъса изтънялата нишка на самоконтрола му. Той се вгледа в очите й, помътнели и вече невиждащи, докато подлудяваше и нея, и себе си с дълги и бавни движения. Усети, че тя наближава края, видя как стигна до него и потъна в нея.

— Макензи — само прошепна той. — Макензи… — и се изгуби в очите й, в тялото й, удави се в нея.

 

 

Тя се чувстваше пияна и упоена. Дори и пръстите на краката й сякаш се бяха размекнали, помисли си Мак. Въздухът влизаше и излизаше от дробовете й и това бе добре. Беше почти сигурна, че престана да диша на няколко пъти, докато Картър… Беше я взривил, реши тя.

Дори и сега, когато лежеше проснат върху нея като човек, пострадал от тежка катастрофа, а сърцата им биеха ускорено като две полудели топки за тенис, той нежно докосваше с устни шията й.

— Добре ли си? — попита той.

Добре? Да не беше полудял? Човек казваше, че е добре, когато се подхлъзне на леда и се хване здраво, преди да падне и да си счупи глезена. Добре беше и когато се отпуснеше в приятна гореща вана след тежък ден.

Не може да си само добре, когато сякаш си бил разглобен на парчета и после отново си бил събран в едно цяло.

— Да — какво друго би могла да отвърне? — А ти?

— Ммм. Макензи е гола в леглото ми. Много добре съм.

— Още съм с ботушите.

— Да. Още по-добре. Извинявай, сигурно ги тежа — той се претърколи и я притегли към себе си.

— Картър, ти си слаб почти колкото мен. Не ми тежиш.

— Знам — това, че съм слаб, имам предвид. Изглежда, нищо не може да промени този факт. Кор… Някога ме убеждаваха да поработя с личен треньор. Но кой има време за подобни неща? Здравите мускули не са от нещата, които съм наследил генетично.

— Имаш изключително привлекателно стройно тяло. Не оставяй никой да те убеди в обратното. Освен това го използваш като парен чук.

— Събирал съм сили — той се ухили и се загледа в лицето й. — Толкова си красива.

— Не съм. Знам го, защото съм професионалист. Имам интересно лице и мога да подчертавам добрите му черти. Аз също имам слабо тяло, което е в сравнително добра физическа форма от… всъщност повече от мисли за тренировки, отколкото от реални такива. Приличам на закачалка. Дрехите изглеждат добре върху мен. Иначе съм костелива.

— Красива си. Не оставяй никой да те убеди в противното… Извинявай, не мога да се сдържа. Казва се „в обратното“.

Тя се засмя и се сгуши в него.

— Да, професоре. Виж само колко сме щедри в комплиментите след секс.

— Ти винаги си красива. Имаш червена коса и очи на морска сирена. И трапчинки — помисли си, че ако има на разположение поне петнайсетина минути, би могъл да я оближе като сметана и да види как отново се възбужда.

Тя вдигна глава и му се усмихна. Очите му бяха затворени, а лицето му бе толкова спокойно и отпуснато. Така би изглеждал, когато спи, помисли си тя. Ако се събудеше преди него, щеше да го види точно такъв.

Лениво погали с пръст брадичката му.

— А какъв е този любопитен малък белег тук?

— Улична схватка.

— Биеш се с бандити — като капитан Джак Спароу?

— Де да беше така. Обзалагам се, че си падаш по Джони Деп.

— Жива съм. Жена съм. Следващият въпрос, моля.

— Той е извън времето. Това е интересно. Зрелите жени го намират за привлекателен сексуално, както и тийнейджърките, на които преподавам.

— Аз го видях първа. Но всъщност, точно в момента, намирам друг мъж за привлекателен сексуално. Улична схватка — подкани го тя, а той се ухили.

— А, това ли? Опитвах се да избягам от няколко хлапета, който бяха решили да се позабавляват, като ме поступат. Трябваше да се покатеря върху една ограда и понеже обичайната ми пъргавост и грациозност за съжаление нямат нищо общо с тази на пиратите или актьорите, които ги играят, успях да се подхлъзна. Разпрах лицето си на телта от оградата.

— Ох. Кога се случи това?

— Миналата седмица.

Тя се засмя и се търкулна встрани.

— Жестоки малки дяволчета.

— Наистина. Бях на десет, а те бяха жестоки малки дяволи.

— Успя ли да им избягаш?

— Онзи път, да.

Той подръпна късата й коса, за да я притегли за целувка. Тя въздъхна и се сгуши удобно в извивката на рамото му.

Беше толкова хубаво, каза си тя, да стои така сгушена, с кожата си да усеща кожата му, докато ритъмът на сърцата им постепенно се нормализира, и да чувства всеки сантиметър от тялото си невероятно задоволен от този мъж, когото намираше за изключително привлекателен във всяко отношение.

Можеше да остане така, без да помръдне, с часове, е дни наред. Приласкана и унесена, сплела тялото си с това на прелестния Картър Магуайър. А на сутринта двамата можеше да… Очите й мигновено се отвориха широко. Какво си мислеше? Какво правеше! На сутринта? Часове и дни наред? Внезапният пристъп на паника я накара да седне рязко в леглото.

— Какво има?

— Какво? О, нищо. Нищо. Какво може да има?

Той също седна до нея, такъв един секси и разрошен, а сърцето и хормоните й направо полудяха.

Трябваше да се измъкне. Да се махне още сега. Да се пренесе в реалността. Да си върне здравия разум, преди да извърши някоя глупост, като да се влюби например.

— Аз просто… Господи, виж колко е часът! Трябва да тръгвам.

— Да тръгваш? Но…

— Беше страхотно. Всичко… наистина страхотно — Господи, господи, нямаше нищо върху себе си, освен ботушите. — Наистина изгубих представа за времето. Късно е.

Очевидно в недоумение, той погледна часовника.

— Не е много късно. Недей…

— Учебен ден — каза тя, като отчаяно се мъчеше да поддържа шеговит тон, докато издирваше бельото си, а паниката препускаше във вените й като див мустанг. Къде беше сутиенът й, къде се беше дянал? По дяволите сутиенът.

— Имам да свърша хиляди неща. Трябва да стана наистина много рано утре сутринта.

— Ще наглася будилника. И бездруго ставам в шест. Остани, Макензи.

— Наистина ми се иска да можех. Наистина — колко ли пъти можеше да каже „наистина“ за пет минути? Май беше на път да счупи досегашния рекорд. — Но… дългът ме зове. Не, недей да ставаш.

Моля те, моля те, не ставай, мислеше си тя, докато се измъкваше от леглото.

— Остани — каза той и докосна бузата й, докато тя навличаше ризата си. — Искам да спя с теб.

— Това вече го отметнахме в списъка, и то с гръм и трясък — тя му отправи широка и сияйна усмивка.

— Да спим.

— О, това е наистина много мило, Картър. С удоволствие — някой друг път. Три тържества, презентация. Работа, работа — тя го целуна набързо. — Трябва да бягам. Благодаря за всичко. Ще ти звънна.

И избяга.

 

 

О, тя беше ужасен човек. Направо луда, мислеше си Мак, докато шофираше към къщи. Вероятно щеше да иде в ада. Заслужаваше го. Но беше постъпила правилно, беше избрала единствения правилен изход. За себе си и за Картър. За Картър със сигурност, каза си тя. В ада ли? Глупости. Трябваше да й дадат медал — трябваше да й издигнат статуя, за бога, задето бе постъпила правилно. Беше постъпила правилно и само това беше важно. Сега всичко щеше да е наред. Всичко щеше да се оправи. Направо идеално.

Забеляза, че в голямата къща свети, и мислено благодари на бога. Паркър и Лоръл щяха да се съгласят с нея. Щяха да я подкрепят в случилото се. Точно от това имаше нужда, реши тя и натисна рязко спирачки пред входа. Просто малко разбиране от страна на приятелките й, за да може да облекчи напрежението в стомаха си.

Втурна се в къщата, хукна нагоре по стълбите и извика името на Паркър.

— Всички сме тук горе — Паркър излезе в коридора. — Господи, какво има? Нещастен случай ли?

— Не, всичко беше съвсем умишлено. Или пък не. Имаше списък.

— Добре. Очевидно не си ранена. Ние сме в моя салон и тъкмо преглеждахме някои последни детайли, тъй като всички сме будни.

— И Ема ли?

— Да.

— Добре, добре, така е още по-добре.

Тя подмина бързо Паркър и влезе в салона, където седяха Лоръл и Ема с курабийки, чай и куп папки.

— Здравей. Мислехме, че ще си посипваш главата с пепел утре сутрин — Лоръл хвърли молива си. — Канехме се да сложим видеокамера.

— Как беше вечерята? — попита я Ема.

— Тръгнах си. Просто си тръгнах — с леко налудничав блясък в очите, Мак свали палтото си. — И вие щяхте да направите същото.

— Толкова ли беше хубаво? — Лоръл вдигна чинийката. — Е, вземи си курабийка.

— Не, не. Той е правил репетиция във вторник. Можете ли да си представите? А тази вечер имаше прекрасна храна и свещи, и винен сос.

— Винен сос — Паркър въздъхна тихичко и седна. — Слава богу, че си се отървала жива. Трябва да се обадим в полицията.

— Добре, чакайте, не схващате ситуацията в пълнота — Мак се опита да се успокои и няколко пъти пое дълбоко въздух. Май не й помогна особено. — Беше положил толкова усилия и всичко беше, как да кажа, прелестно. И забавно. Боб беше направил списък.

— Кой, по дяволите, е Боб? — обади се Лоръл.

— Няма значение, но Картър толкова се притесни. Беше много сладко. Върховете на ушите му се изчервиха.

— Ооо — проточи Ема.

— Точно така. Какво можех да направя? Толкова се развълнувах. Трябваше да спя с него.

— Разбирам те, когато нечии уши порозовеят, направо започвам да разкъсвам дрехите си — тъй като Мак явно не искаше курабийка, Лоръл си взе още една. — Значи правихте секс.

— Не правихме секс. Правихме най-страхотния взривяващ ума и тялото, изпепеляващ мозъчните клетки секс в историята на човечеството.

— Сега вече стана интересно — Паркър кръстоса крака и се настани удобно. — А дали беше от онзи нежен, каращ костите ти да омекват секс, при който чуваш ангелски песни, или по-скоро див и по животински необуздан секс?

Беше… Никой досега не ме е карал да се чувствам така, нито пък е изпитвал подобно нещо към мен — седна на ръба на креслото на Паркър и се загледа в огъня, докато се мъчеше да намери думи. — Сякаш знаеш, че ти си центърът на всичко, единственото, което вижда той. Няма нищо, освен теб. И е много нежно и страстно, плашещо и великолепно. Този човек не вижда никого другиго, освен теб. Когато те докосва, няма друг, освен него.

Последваха три замечтани въздишки и миг на благоговейно мълчание.

— Защо не си сгушена в леглото до него? — попита Ема.

— О, господи! — Мак рязко извърна глава, за да се вторачи в нея. — Не ме ли слушахте досега?

— Слушахме, представяхме си, завиждахме.

— Трябваше да си тръгна. Исках да остана, затова трябваше да си тръгна — Мак размаха диво ръце и скочи на крака. — Исках да остана там, сгушена до него. Исках да живея в онова проклето легло, затова трябваше да бягам.

— Изплашила си се — подсказа Паркър.

— Естествено, че се уплаших. Кой не би го направил? Той беше толкова мил и сладък, сънен и доволен, а и онзи негов белег от улична схватка.

— Картър участва в улични схватки? — възкликна Ема.

— Не, няма значение. Извън темата е. Казвам ви, все едно бях хипнотизирана или упоена. Трябваше да се махна оттам. И… о, боже, постъпих като мъж — картината се появи ясно в съзнанието й и Мак скри лицето си с ръце. — Като мъж, който се търкулва настрани веднага след секс, става и заявява: „Беше страхотно, скъпа. Утре трябва да ставам рано. Ще ти звънна“.

— О, Мак, не си го направила.

Мак размаха пръст към Ема.

— Бях длъжна. Акт на самозащита. А също и защита на Картър. Очакваше се след секса желанието ми да заглъхне. А не да се размекна напълно. Всичко ми идва прекалено, това е. Той е прекалено добър за мен. Мил е, забавен, умен и наистина, с добро сърце. Секси е и носи очила. Ушите му се изчервяват. Обича да преподава. Видях го как работи с децата, а и… Сякаш нещо засяда точно тук — тя потърка с ръка мястото между гърдите си. — Всички тези чувства и желания се натрупват — грабна най-близката чаша чай и я пресуши. — Той ми обръща внимание. Изслушва ме и мисли за казаното от мен. Кара ме да се замислям.

— Ясно е, че трябва да бъде спрян — Лоръл поклати глава. — Мак, скъпа, влюбена си в него.

— Това просто е недопустимо. Защо мислиш, че си тръгнах по този начин? Все едно да затъваш в плаващи пясъци. Само че много меки и топли, хубави плаващи пясъци. Аз не съм устроена така. Не вярвам в подобни неща. Не са трайни. Важен е мигът или поредицата от мигове, докато нещата се объркат или всичко избледнее и се разпадне. Господи, колко празненства сме организирали за повторни бракове? По дяволите, правили сме и такива, които поне за една от участващите страни са били трети опит. На кого е нужно това? Знам какво е всичко да се разпадне. Не си струва.

— Нека опростим малко нещата — предложи Лоръл. — Страхуваш се да се влюбиш в мъжа, който току-що описа като мъжкия вариант на Мери Попинс. Направо идеален във всяко отношение — поясни тя, след като всички я погледнаха неразбиращо. — Изплашила си се и си побягнала, след като си правила секс, който може да се сравнява само с божествено откровение, с мъжа, когото уважаваш, на когото се възхищаваш и който те привлича сексуално, защото майка ти е една голяма уличница.

— Лоръл!

— Не — Мак поклати глава и се обърна към Ема. — Това е вярно. Майка ми е уличница. Но тя не се вижда като такава, което подкрепя донякъде моята теза. Тя се смята за жена, която вечно търси любовта. По-скоро търси пари, положение в обществото и сигурност, но тя би се заклела, че всичко е заради любовта. Баща ми си тръгна от нея, за което не мога да го виня, както и от мен, за което определено мога да го обвинявам, защото просто не си струваше усилията.

— Те не са ти, Мак — тихо се обади Паркър.

— Не са. Знам го. И може да е цинично да смятам, че те не са изключение, а по-скоро правилото, но именно така виждам нещата. И ми харесва как се подрежда животът ми, доволна съм от посоката, в която се движи.

Вече малко по-спокойна, тя отново седна.

— Картър е сериозен мъж. Дълбоко в себе си той е сериозен човек с традиционни виждания за живота. Изпитва страхотно увлечение по мен и това е всичко. Това увлечение е тлеело вътре в него години наред. Ако оставя нещата да продължат, той ще започне да си мисли как да наеме фирмата ни за голямото събитие. Накрая ще тръгне да пита Паркър откъде да купи пръстена. Не мога да му причиня това. Правилно постъпих, като си тръгнах. По-добре да прекратя всичко сега, отколкото да…

— Да рискуваш да си щастлива с мъж, който е луд по теб? — предположи Ема.

— Добре де, като представяш така нещата, да. От моята гледна точка звучи горе-долу така.

— Мога ли аз да го взема?

Мак изгледа гневно Лоръл.

— Не е смешно.

— Не, наистина не е.

— Знаеш ли защо ти изглежда така от мястото, на което стоиш в момента? — Ема впери големите си тъмни очи право в Мак. — Защото никой досега не е бил луд по теб, не е държал толкова много на теб, не и задълго и истински. И ти никога не си изпитвала подобно нещо към друг. Знам това, защото и аз съм в същото положение — бих казала, че всички сме. Разликата е, че аз винаги се надявам това да се случи.

— Затова и непрекъснато ходиш по срещи.

— Престани, Лоръл — укори я Паркър.

— Права си. Извинявам се. Правя се на многознайка, защото завиждам. С цялото си същество. Никой досега не е виждал единствено и само мен.

— Но той ме гледа през филтъра на младежкото си увлечение.

— Не го познавам толкова добре като теб, в библейския смисъл и не само, но ми се струва, че е по-умен.

— Любовта и умът не вървят ръка за ръка.

— Да, така е — Лоръл вдигна ръце към Мак. — Ето го и живото доказателство за това. Ти си полудяла от любов по този мъж.

— Не ми помагаш. Паркър?

— Страхуваш се, че ще го нараниш. Защото той, дълбоко в себе си, е добър човек, а ти ще го прегазиш и ще разбиеш сърцето му, като го оставиш да събира разпилените парчета.

— Това е доста драматично представяне, но да. В основни линии.

— И си категорично уверена, че не си способна да поддържаш една зряла и отговорна връзка. Твърдо вярваш, че не заслужаваш любов, а и се съмняваш, че имаш куража и силите да се бориш за нея.

— Доста рязко звучи, но…

— Мисля, че подценяваш и него, и себе си — тя стана и отиде до полицата над камината, за да вземе една снимка в сребърна рамка. — Помниш ли?

Мак взе снимката на родителите на Паркър, уловени прегърнати и засмени, с очи, пълни с удоволствие, жизненост и взаимност.

— Разбира се.

— Направи я само няколко месеца, преди да загинат. От всички техни снимки тази ми е любимата. Знаеш ли защо?

Очите на Мак започваха да парят, докато я гледаше. Винаги ставаше така.

— Вижда се колко се обичаха един друг — продължи Паркър. — Колко бяха щастливи заедно. Спореха помежду си и се караха и предполагам, че е имало моменти, в които не са можели да се понасят един друг. Но въпреки това се обичаха. През половината си живот са били заедно, успяха да бъдат заедно. Ти си уловила това в снимката. Защото си го видяла. Разпознала си го.

— Те бяха изключителни хора.

— И ти си такава. Аз не си губя времето с приятелки, които не са изключителни хора — взе снимката и я върна на полицата. — Поеми си въздух, Мак. Любовта е стряскаща и понякога преходна. Но си струва риска и нервите. Струва си дори болката.

Не беше сигурна. Как някой би могъл да е сигурен? Но Мак знаеше, че единственото, което можеше и трябваше да направи, бе да остави всичко настрани и да се хване на работа. Нейните партньори, бизнесът, клиентите разчитаха на това, че тя ще свърши своя дял. Така че трябваше да се успокои и да подреди нещата по важност.

Реши да се наспи добре и да започне рано на другата сутрин. И напълно да се съсредоточи, като истински професионалист, върху нуждите на клиентите си.

Прекара неспокойна нощ в спорове със самата себе си, после с горчивина се замисли над факта, че не бе губила съня си заради някой мъж от времето, когато бе на шестнайсет.

Направи си кафето толкова силно, че лъжичката можеше да стои права в чашата. Но пък така кофеиновата възбуда потисна умората й. Тъй като пъстрата кутия с кексчета подсказваше, че има апетита и емоционалното равновесие на шестгодишно хлапе, тя реши да си приготви закуска, която считаше достойна за възрастен човек — кисело мляко, пресни плодове и кифличка, която бе отмъкнала от запасите на Лоръл.

След като прилежно изми съдовете, седна да прегледа бележките си за предстоящото събитие и да провери оборудването си. Тържеството бе в сравнително тесен кръг, размишлявате тя, докато избираше онова, което й трябваше. Щеше да има само една шаферка, която щеше да изпълнява задълженията и на кума. Клиентите искаха топлота и простота. Знаеше, че булката е избрала да облече синя рокля с дължина малко под коляното, комбинирана с много елегантна шапка вместо с воал и цветя в косата. Щеше да носи само три бели гардении, чиито стъбълца бяха увити в сатенена панделка. Отличен избор като цяло според Мак, тъй като това бе втора сватба и за двамата.

Ето, видяхте ли?

— Не започвай с това — измърмори на себе си тя.

БНБ щеше да придружи булката по пътеката, но щяха да пропуснат церемонията с „даването на ръката“. Защото — отново — това вече го бяха правили.

След като оборудването й, подробният трафик и бележките й бяха напълно готови, тя погледна часовника. Имаше доста време, за да прегледа и електронната си поща. Отвори пощенската си кутия, хвърли бърз поглед и мигновено закова очи върху неотворено писмо от „Магуайър К101“. Стана от работното си място пред компютъра и започна да крачи из студиото. Отиде обратно в кухнята за още една чаша от отвратително силното кафе.

Нямаше нужда да отваря съобщението сега. Всъщност не биваше да го прави. Трябваше да се съсредоточи върху работата си, нали така? Така би постъпил един отговорен човек. Един зрял човек, който закусва с кисело мляко и пресни плодове. Едва ли беше спешно. Той би се обадил, ако имаше да й казва нещо важно. Или ако искаше да обсъдят нещо. Като например да попита защо, по дяволите, го е отсвирила така, след като я е задоволил напълно.

Не че той някога би се изразил толкова грубо. Правилната постъпка бе да се качи горе, да се изкъпе и облече, после да иде в голямата къща за съвещанието и за подготовката. Нямаше време за никакви лични…

— О, моля те, кого заблуждаваш?

Върна се на компютъра и отвори писмото от Картър.

„Макензи,

Видях този адрес на служебната ти визитка. Надявам се, че е удачно да се свържа с теб по този начин. Знам колко си заета днес и затова не исках да звъня и да те притеснявам.

Исках да ти кажа най-напред колко много ми хареса снощи. Всяка минута с теб. Къщата ми изглежда по-светла и по-жива днес, защото ти си била тук.“

— О, господи. Картър.

„А също заради Боб, съпругата му и нероденото им дете искам да изразя облекчението си, че няма да се налага да го убия. Длъжник ти е.

И накрая, в случай че си я търсила, намерих една от ръкавиците ти на пода в гардероба. Сигурно е паднала, когато си вземала палтото си. Отначало възнамерявах да те помоля да ми позволиш да я задържа като спомен, както са правели дамите в Средновековието със своите верни рицари. Обаче, след като поразмислих, това ми се стори малко стряскащо даже и за мен самия.

Ще ти я върна.

Междувременно, надявам се събитието днес да мине добре. Най-добри пожелания за щастливата двойка.

Картър.“

— О, Боже мой.

С мисълта, че Картър Магуайър е като наркотик във вените й, тя отново прочете цялото писмо. После, макар да се чувстваше глупаво, разпечата текста. Качи се горе и го прибра в едно чекмедже.