Нора Робъртс
Видение в бяло (11)

Десета глава

Картър погледна за трети път как изглежда масата в помещението, което минаваше за трапезария в апартамента му. Рядко я използваше, тъй като обикновено хапваше на плота в кухнята или на бюрото си. Всъщност това бе първият случай, в който слагаше покривка отгоре й. Смяташе, че е улучил верния тон между претенциозния и небрежния стил. Бели чинии върху тъмносиня покривка и салфетки с жълти райета, които да освежават масата. Така мислеше. Надяваше се. Махна трите дебели ароматни свещи от масата — изглеждаха прекалено официално. После ги върна обратно. Без тях всичко изглеждаше незавършено. След като прокара пръсти в косата си и мислено си нареди да престане да се вманиачава, той обърна гръб на масата и реши да се върне в кухнята. Там бяха най-големите му притеснения все пак.

Менюто бе предварително одобрено. Беше го съгласувал с преподавателката по домашен бит, съобразил се бе с нейните предложения и бе приел да използва нейния винегрет с мед за зелената салата. Тя му бе дала списък с какво трябва да се направи и кога, колко време да изчака, както и полезни съвети за сервирането. Явно сервирането на храната бе толкова важно, колкото и самата храна. Което бе причина сега да притежава покривка и весели салфетки.

Беше минал сухата тренировка. Всичко бе готово, всичко изглеждаше… наред. Оставаше му близо час, през който напълно да изгуби ума си. В това състояние на духа той отвори чекмеджето, в което бе списъкът на Боб. Списъкът, който си бе обещал да игнорира напълно.

— Музика. По дяволите. Щях да се сетя за това — измърмори той, обръщайки се мислено към Боб. — Наистина щях.

Побърза да иде във всекидневната и да прерови колекцията си от музикални дискове. Котаракът се смъкна от стола, на който дотогава лежеше свит и закуцука към него.

— Няма да пусна Бари Уайт, независимо какво твърди Боб за отпускащата музика. Без да се обижда господин Уайт, не искам да се превръщаме в клише. Нали така?

Триад побутна с глава коляното му.

Докато се суетеше с дисковете, вратата се отвори и вътре нахлу Шери.

— Здрасти! Мога ли да оставя това тук?

— Да. Защо? Какво е?

— Подарък за Ник по случай Деня на свети Валентин. Лекарска чанта. Накарах да гравират името му и току-що я взех готова. Много ще му хареса! Знам, че ако я занеса у дома, няма да устоя и ще му я дам още сега. Затова трябва да я скриеш от него. И от мен — тя подуши въздуха. — Да не би да готвиш?

— Да. Господи, да не би нещо да гори?

Той се втурна като вихър.

— Не, мирише добре. Много добре — тъй като той вече бе хукнал към кухнята, тя го последва. — И не прилича на миризмата на сандвичи със сирене на скара, които обикновено… Ей, Картър, виж! Сложил си нещо във фурната. О, масата е толкова красива. Свещи и чаши за вино, и… Приготвяш вечеря за някоя жена — тя забучи пръст в корема му, както правеше още от времето, когато бяха деца. — Макензи Елиът!

— Престани! — буквално усещаше как в стомаха му се образуват нови възли от нерви. — Умолявам те. И бездруго вече откачам.

— Мисля, че е чудесно. Толкова е мило. Ник ми приготви вечеря, когато започнахме да излизаме заедно. Беше пълна катастрофа — тя въздъхна замечтано. — Много ми хареса.

— Харесала ти е катастрофата?

— Той толкова се стараеше. Прекалено много, защото иначе го бива в кухнята. Обърка всичко, понеже страшно се притесняваше дали ще ме впечатли. О! — тя отново въздъхна и притисна ръка до сърцето си. — Беше толкова мило.

— Не знаех, че се предполага да объркам всичко. Защо няма някаква книга с инструкции за това?

— Не, не е нужно да объркваш всичко. Просто така се получи при него, защото… ами, просто така. — Тя отвори хладилника и надникна любопитно. — Мариноваш пилешко. Картър, ти мариноваш пилешко!? Това трябва да е любов.

— Махай се. Тръгвай си.

— С това ли ще бъдеш облечен?

В гласа му се прокраднаха опасни нотки.

— Шери, пред теб стои човек на ръба.

— Просто си смени ризата. Сложи синята, онази, която мама ти подари. Много ти отива.

— Ако обещая да си сменя ризата, ще си тръгнеш ли?

— Да.

— Преди да го направиш, ще избереш ли някаква музика? Защото не мога да понеса повече напрежение.

— Разчитай на мен. Хайде, отивай да се преоблечеш — тя го хвана за ръка и го измъкна от кухнята. — Аз ще подбера подходяща музика и ще си тръгна, преди да си слязъл. Вземи подаръка горе, моля те. Не ми казвай къде ще го скриеш, в случай че ми хрумне да се промъкна и да го подаря преди Деня на Свети Валентин.

— Дадено.

— Картър? — обади се тя, когато той вече се качваше по стълбите. — Запали свещите пет минути преди нейното идване.

— Добре.

— И приятно прекарване.

— Благодаря. А сега не забравяй да си тръгнеш.

Смени ризата си и се забави, за да даде на Шери достатъчно време да приключи и да си тръгне. Скри опакования подарък в килера до кабинета си.

Когато слезе долу, намери бележка, залепена на музикалната уредба: „Натисни копчето пет минути преди тя да дойде. Хиляди целувки.“

— Това е като военна операция — измърмори Картър и смачка бележката, докато отиваше към кухнята, та да се заеме с пилето.

Захвана се да кълца, да мачка, да задушава и да мери, засече времето — и успя да се изгори само веднъж. Когато пилешкото месо вече къкреше ароматно на котлона, той запали свещите ма масата, както и тези на страничната помощна масичка. Сложи малките купички с маслини и кашу. Когато останаха пет минути до уречения час, включи стереоуредбата. Аланис Морисет. Чудесен избор.

В седем тя почука на вратата.

— Паркър ме е обучила така — каза Мак, когато й отвори вратата. — Затова съм педантично точна. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. Дай да взема палтото ти. О, и…

— Десерт — каза тя, като му подаде лъскавата кутия с логото на пекарната на „Обети“. — Италианска сметанова торта, любимата ми. Хубава къща, Картър. Много ти подхожда — добави тя, докато влизаше във всекидневната с високата етажерка с книги до стената. — О, имаш котка.

— Не се сетих да попитам дали не си алергична.

— Не съм. Здравей, приятелче — тя понечи да клекне, после спря и изви глава нагоре. — Имаш котка с три крака.

— Триад. Удари го кола.

— О, горкото животинче! — тя мигновено се озова клекнала ниско и се зае да гали и почесва доволния котарак. — Сигурно е било ужасно и за двама ви. Слава богу, че си бил вкъщи.

— Не, всъщност тъкмо се прибирах от училище. Колата, която се движеше пред мен, го удари и просто отмина. Не разбирам как някой може да постъпи така. Когато спрях, помислих, че е мъртъв, но той просто си лежеше на пътя, предполагам, че е бил в шок. Ветеринарят не можа да спаси крака му, но и така се справя добре.

Мак продължи да гали котарака по гърба, докато гледаше втренчено Картър.

— Сигурна съм.

— Искаш ли чаша вино?

— С удоволствие — тя почеса за последен път Триад и се изправи. — И бих искала да видя какво мирише толкова добре.

— Мислех, че си ти.

— Освен мен — каза тя, докато той прилежно закачаше палтото й в гардероба си.

— Ела — той я хвана за ръка и я поведе към кухнята. — Изглеждаш много добре. Трябваше веднага да ти го кажа.

— Само ако отмяташ точки от някакъв списък.

Той потръпна вътрешно и се зарадва, че вниманието й е насочено към кухнята вместо към лицето му.

— Наистина мирише вкусно. Какво има тук, Картър? — тя отиде до печката и подуши тигана.

— Хм, да видим. Има зелена салата, пилешко с розмарин и сос от бяло вино, печени червени картофи и аспержи.

Тя остана с отворена уста.

— Шегуваш се.

— Не обичаш ли аспержи? Мога да…

— Не, нямах това предвид. Направил си всичко това? — тя повдигна леко капака на тигана.

— Не бива да се вдига капака, преди да… Е, все едно — той сви рамене, когато тя отново подуши ястието и после постави обратно капака.

— Толкова много труд, Картър.

— Какво? За пилето ли става дума?

— Положил си толкова много усилия. Мислех, че просто ще метнеш няколко пържоли на скарата или ще изсипеш готова порция рагу в тенджерата и ще кажеш, че сам си го приготвил. Но това е истинско готвене. Постарал си се и си вложил много труд. Направо съм смаяна. Виж само каква красива маса си подредил.

Тя отиде в трапезарията и обиколи масата.

— Явно си човек, който умее много и различни неща, нали?

— Защо ли не се сетих за рагуто? — той взе бутилката вино, което бе отворил. — Взех бяло заради пилето, но не съм сигурен какво предпочиташ. Това би трябвало да е добро.

— Би трябвало ли?

— Не разбирам много от вино. Проверих го.

Тя взе чашата, която той й подаде, опита виното, като не сваляше поглед от лицето му.

— Проучването ти е дало отличен резултат.

— Макензи — той се наведе и леко погали с устни нейните. — Така. Вече се чувствам по-добре.

— Отколкото?

— Вероятно по-добре, отколкото всеки друг мъж в радиус от двайсет километра, защото никой друг не може да те целуне в кухнята.

— Направо ме зашеметяваш, Картър.

— И това беше част от плана ми. Трябва само да довърша някои неща. Ти може да седнеш.

— Мога да ти помогна.

— Имам си система — надявам се. Ако и ти се включиш, системата ще се промени. Направих суха тренировка във вторник, затова си мисля, че всичко с наред.

— Тренировка ли?

Той се запита защо ли бе изтърсил това, докато нагласяше силата на огъня под тигана.

— Ами, не бях сигурен как ще се получи всичко, а и се притеснявах дали ще се справя навреме. Затова направих нещо като чернова на вечерята.

— Направил си репетиция за вечерята?

— В известен смисъл. Жената на Боб беше на сбирка на читателския клуб, в който членува, затова той се отби при мен. Аз сготвих. Хапнахме. Така че можеш да си спокойна. Как мина подготовката ти?

— Подготовката ми ли?

— За презентацията в понеделник.

— Напълно готова съм. Което е добре, защото от утре насетне сме ангажирани непрекъснато. Тази сутрин имахме общо събрание, а следобед — две репетиции. Втората, от които бе пълна с подводни камъни, тъй като кумата и кумът, които отскоро са бивши гаджета, след като наяве излезе неговата връзка с дама, която е негов бизнес партньор, не си говорят.

— Как се справихте с това?

— Както се борави с пръчка димящ динамит. Сватбеният бизнес не е за слабохарактерни хора.

— Разбирам.

— А в понеделник ще направим такова изпълнение пред госпожа „Мебели Сиймън“, че тя ще скочи на крака и ще ни аплодира.

— „Мебели Сиймън“ ли е потенциалният клиент?

— Формално погледнато, клиент е дъщерята на „Мебели Сиймън“, но майката плаща разходите.

— Тази вечер ще се храним на маса и ще седим на столове, които съм купил от тях. Бих казал, че това е добър знак.

Седнаха на късметлийските столове пред късметлийската маса, за да пият вино и да слушат музика под светлината на свещите. Мак осъзна, че съвсем открито и целенасочено я ухажват. И това й харесваше.

— Знаеш ли, Картър, толкова е вкусно, че престанах да се чувствам виновна заради факта, че ядеш същото ястие за втори път тази седмица.

— Можеш да считаш това за остатъци от висока класа. И бездруго остатъците са основна част от менюто тук по принцип — той погледна към котарака, който седеше до стола му и го зяпаше с немигащи жълти очи.

— Предполагам, че твоят приятел чака своята дажба.

— Не е свикнал да ме вижда да се храня на масата. Обикновено хапвам на кухненския плот, затова, предполагам, е объркан. Искаш ли да го изгоня от стаята?

— Не. Харесвам котки. Всъщност била съм омъжена за котки няколко пъти.

— Не го знаех. Явно не е потръгнало добре.

— Това зависи от гледната точка. Аз имам много скъпи спомени от тези бракове, колкото и нетрайни да бяха. Когато бяхме деца, ние четирите обичахме да си играем на „Сватбен ден“. Много — тя се засмя над чашата си с вино. — Предполагам, че всичко е започнало още тогава, макар да не сме го знаели. Имахме костюми и реквизит, всички играехме различни роли. Женехме се помежду си или за различни домашни любимци, или за Дел, ако Паркър успееше да го изнуди с нещо.

— Снимката в студиото ти, онази с пеперудата…

— Фотоапаратът беше подарък от баща ми, който вероятно не бе подходящ за възрастта ми. Баба ми използваше повода да критикува баща ми. За пореден път. Беше в един горещ летен ден, когато аз исках да идем да плуваме, вместо да играем на играта. Паркър реши да ме умилостиви, като ме обяви за официалния фотограф на сватбеното тържество, вместо да съм кума.

— Моля?

— Вместо да съм кума. Не исках да обличам роклята, затова Паркър ме назначи за официален фотограф.

— Истинско предзнаменование.

— Предполагам. Като прибавим към това и щастливото съвпадение от кацането на онази пеперуда, всички елементи се подредиха, за да получа личното си прозрение. Осъзнах, че не само мога да запазя спомена, мига, образа, но и искам да го направя — тя хапна отново от пилешкото. — Обзалагам се, че си карал Шери да играете на училище.

— Може би. Понякога. Винаги можете да бъде подкупена с лепенки за албума си.

— Че кой не може? Не знам дали сме късметлии, или много скучни хора, задето сме разбрали какво искаме да правим още толкова млади.

— Всъщност аз смятах, че ще споделям мъдростта си в тържествените зали на „Йейл“, докато пиша великия американски роман.

— Така ли? Защо не го направи? Или си се отказал?

— Разбрах, че обичам да си играя на училище.

Да, съгласи се мислено тя, така беше. Сама го бе видяла.

— Написа ли книгата?

— О, започнал съм да пиша роман — като всеки уважаващ себе си професор по английски. И най-вероятно ще си остане на този етап още дълго време.

— За какво се разказва?

— Засега са написани около двеста страници.

— Сериозно? — тя го бутна шеговито по рамото. — Какъв е сюжетът?

— Разказва се за голяма любов, гибел, саможертва, предателство и смелост. Както виждаш, обичайните неща. Все си мисля, че може би има нужда от трикрак котарак, а вероятно и от саксийно цвете.

— Кой е главният герой?

— Едва ли искаш да разбереш.

— Не бих питала, ако не исках. Кой е той, с какво се занимава?

— Главният герой е — и вероятно това ще те шокира — учител — той се усмихна, докато доливаше вино в чашата й. Винаги можеше да я закара до вкъщи с колата си. — Той е предаден. От една жена, разбира се.

— Разбира се.

— Животът му е съсипан, както и кариерата му, и душата му. Дълбоко наранен, той трябва да започне отначало, да намери смелост да възстанови пречупеното в себе си. Да се научи отново да вярва и да обича. Наистина се нуждае и от цвете в саксия.

— Тя защо го предава?

— Защото той я обича, но не я вижда истински. Тя го унищожава, за да я види. Така мисля.

— Значи трикракият котарак би бил метафора на ранената му душа и на решимостта му да живее с белезите си.

— Много добре. Получаваш отлична оценка.

— А сега, важният въпрос — тя се приведе към него. — Има ли в книгата секс, насилие и нецензурен език?

— Има.

— Продадено. Трябва да довършиш романа. Във вашия свят не важи ли правилото „Публикуваш или потъваш“?

— Не е задължително да е книга. Имам публикувани статии, доклади и няколко разказа, което ми дава свободата да не се притеснявам точно от това правило.

— Разкази ли? Сериозно?

— Просто малки публикации. От онези, които не излизат извън академичните среди. Ти трябва да публикуваш фотографиите си. В художествен албум.

— Понякога се забавлявам с тази мисъл. Предполагам, че е като с романа. Когато не е нещо, с което се занимаваш активно, тогава някак си остава на заден план. Идеята на Паркър е да издадем заедно специални сватбени албуми. Аранжировки на цветя, сватбени торти, сватбени снимки. Най-доброто от работата ни.

— Идеята е добра.

— Паркър рядко има идеи, които не са добри. Въпросът е да намерим време да сглобим всичко заедно, за да можем да го представим по подходящ начин пред хората, които публикуват подобни неща. Междувременно ни предстоят три тържества за три дни и при това съботното събитие е доста трънлива задача. Трябва и ти да дойдеш.

— На… на чужда сватба? Не мога. Не съм поканен.

— Ще си част от персонала — мигновено реши Мак. — Господ ми е свидетел, че можем да използваме още един мъж с разум в главата си в този случай. Аз използвам помощник за някои събития — когато ми се налага. Обикновено не го правя. Но в конкретния случай щях да използвам, заради димящия динамит. Хората, на които обикновено мога да разчитам, не са свободни. Ти си нает.

— Не разбирам нищо от фотография.

— Аз разбирам. Ще ми подаваш каквото поискам, ще те ползвам за модел и ще играеш ролята на товарно муле, когато е нужно. Имаш ли тъмен костюм, който не е от туид?

— Аз… да, но…

Тя му отправи съблазнителна усмивка.

— Ще има и торта.

— Е, в такъв случай…

— Джак ще играе ролята на кавалер на кумата заради ИК.

— Моля?

— Кавалер на кумата заради изневеряващия кум. А Дел ще ни помага, защото Джак го е накарал. Познаваш ги. Познаваш нас — тя гризна още едно картофче. — И ще получиш торта.

Никое от изредените неща не можеше да наклони везните. Но пък представата да бъде с нея, вместо само да си мисли как да бъде с нея, определено свърши работа.

— Добре, щом си сигурна.

— В три часа в събота. Ще бъде страхотно.

— И този път аз ще те видя в естествената ти среда.

— Да, така е. И като стана дума за торта, нямам място за десерт. Ще изразходвам малко калории от това великолепно ястие, като измия съдовете.

— Не, не искам да се занимаваш с това.

— Ти си сготвил вечерята, два пъти. Аз ще почистя, докато ти пиеш бренди с една пура.

— Нямам бренди. Нито пура.

Тя го потупа по рамото, докато ставаше.

— Един преподавател по английски трябва да разпознае метафората, когато я чуе. Изпий още една чаша вино, след като няма да шофираш.

Тя сама му наля чашата, преди да вдигне чиниите от масата.

— Аз всъщност обичам да мия чинии. Това е единственото домакинско задължение, което харесвам.

Напълни мивката с топла вода, намери препарата за съдове в шкафа под мивката и сипа малко върху тиганите и тенджерите.

Харесваше му да седи и да я гледа как върши това основно и много прозаично задължение. И се надяваше, че в момента не казва нищо особено важно, тъй като мозъкът му бе замъглен. Това нямаше нищо общо с виното, а се дължеше на факта, че си я представяше как стои там, как разчиства кухнята и следващата седмица, следващия месец, другата година. Представяше си как седи до него и споделят вечерята.

Прекалено бърза, знаеше, че бърза прекалено. Но не можеше да се сдържи. Беше погълнат от увлечението си и главоломно се спускаше по стръмния склон към любовта.

— Къде са кърпите за чинии?

— Какво? Моля?

— Кърпите за чинии — повтори тя и отвори наслуки едно чекмедже.

— Не, не са там. От другата страна. Аз ще извадя.

Той стана, отвори правилното чекмедже и взе кърпа.

— Защо аз да не се заема с тиганите? — започна той. Когато се обърна, сърцето му се качи в гърлото.

Тя стоеше, леко склонила глава, и четеше списъка на Боб.

— Имаш списък.

— Не. Да. Не е мой. Искам да кажа, да, мой е, но не съм го писал аз. Не съм го съставял. Господи.

Тя продължи да чете със замислено изражение.

— Много е подробен.

— Боб. Запозна се с него. Той е луд — май не споменах това, когато ти го представях.

— Има подчертани важни моменти.

— Знам, знам, съжалявам. Твърдо е решил да играе ролята на Сирано. Имам предвид…

Тя погледна над листа право в очите му.

— Схванах намека за Сирано, Картър.

— О, разбира се. Той се ожени преди няколко години, очаква бебе.

— Поздравления за Боб.

— Навил си е на пръста да ми помага, хм, в тази област. Донесе ми го във вторник. Казах ти, че се отби на вечеря във вторник, нали?

— За репетицията.

— Да, точно така, за репетицията. Трябваше да го изхвърля още щом той си тръгна, но просто го пъхнах в чекмеджето. Само…

— За всеки случай? Като резервен план.

— Да. Да, и нямам никакво извинение. Не те виня, че си разстроена.

Тя прехвърли вниманието си от списъка към Картър.

— Разстроена ли ти изглеждам?

— О… Не, сега, като го каза, не изглеждаш. Което е хубаво. Слава богу. Би ли казала, че си… развеселена?

— От една страна, да — отвърна тя. — Според списъка на Боб се движим горе-долу по график.

— Не се ръководя от него. Давам ти думата си — той вдигна ръка с дланта напред, сякаш се заклева. — Имам собствен списък. В главата си. Което в момента осъзнавам, че е също толкова глупаво.

— Как се движим според твоя?

Тя се усмихна, но той не можеше да разчете докрай изражението й. Можеше да има подтекст.

— Добре. Справяме се чудесно. Може би бихме могли да хапнем торта.

Тя размаха пръст под носа му, когато той се пресегна за списъка.

— Тук виждам, че трябва просто да приберем чиниите в мивката — освен ако, забележката е в скоби, не усетиш, че според мен това би било проява на мърлявост. Боб смята — а знаем кой е Боб — че миенето на чинии заедно, ако е нужно, може да се използва като прелюдия към любовната игра.

Напълно засрамен, той само затвори очи.

— Просто ме убий на място. Моля те.

— Съжалявам, но го няма в списъка. Тук пише, че след като се погрижиш да звучи подходяща музика — предложението му е Бари Уайт — трябва да потанцуваш с мен. Кухнята или всекидневната са еднакво подходящи за целта места. Бавен танц, с който да преминем към романтичното съблазняване в тази част от вечерта. Съветът му е, че би трябвало да си усетил, към този момент, дали аз съм склонна да се качим горе.

— Искаш ли да убия Боб? Мислил съм за това.

— Не чувам Бари Уайт.

— Не мисля, че имам негови записи… Дори и ако имах, не бих… Споменах ли, че Боб е луд?

— Едно нещо ми е чудно, Картър — без да откъсва очи от него, тя остави списъка на плота. — Чудно мие защо не танцуваш с мен.

Пристъпи към него и вдигна ръце, за да ги увие около врата му.

— О!

— Не бихме искали да разочароваме Боб.

— Той е много добър приятел — облегна буза на главата й, докато всичко отново си идваше на мястото. — Не съм много добър танцьор. Краката ми са прекалено големи. Ако те настъпя, просто…

Тя повдигна лице към неговото.

— Млъквай и ме целуни. Картър.

— Това го мога.

Докато се поклащаха леко, той долепи устните си до нейните. Бавно и нежно, в унисон с момента. Водеше я в танца предпазливо, докато пръстите й се плъзгаха в косата му и въздишката й замъгляваше съзнанието му.

Тя извърна глава и устните й се плъзнаха по страната му.

— Картър?

— Мммм?

— Ако си внимавал, би трябвало да си усетил, че съм склонна — тя задържа очите си отворени и впити в неговите, когато устните им отново се срещнаха. — Защо не се качим горе? — тя направи крачка назад и протегна ръка. — Ако ме искаш.

Той пое ръката й и я поднесе към устните си.

— Мисля, че съм прекарал целия си живот в копнеж по теб.

Изведе я от кухнята. В началото на стълбите се наложи да спре, трябваше да я целуне отново. Питаше се дали виното, копнежът и образите витаят в главата й, както в неговата. Поведе я нагоре, а сърцето му биеше оглушително с всяка стъпка.

— Мислех да взема цветя и свещи, за всеки случай — каза той, когато стигнаха до спалнята. — После си казах — а аз обикновено не съм суеверен, — че така само ще урочасам всичко. А те исках прекалено силно тук, за да рискувам. Исках те в леглото си.

— Когато ми го казваш, ми въздейства много повече, отколкото свещите и цветята, повярвай ми — също както и къщата, помисли си тя, стаята напълно му подхождаше. Изчистени линии, приглушени цветове, подредено пространство. — Исках да съм тук. Исках да съм в леглото ти.

Докато вървеше към него, тя забеляза снимката на кардиналчето на отсрещната стена. Трогната, тя се извърна към него и го пожела по-силно, отколкото си мислеше, че би могла. Вдигна ръка, за да разкопчае ризата си.

— Недей. Моля те. Искам аз да те съблека. Ако нямаш нищо против.

Тя отпусна ръце.

— Не. Нямам.

Той се пресегна и светна лампата на нощното шкафче.

— И искам да те гледам, докато го правя.

Погали с длан бузата й и обходи с ръце тялото й, докато я привличаше към себе си. После устните му превзеха нейните.