Нора Робъртс
Видение в бяло (10)

Девета глава

Лошото настроение не можеше да служи като оправдание за пропускане на сутрешната среща в понеделник. Затова Мак го взе със себе си — като ръмжащо куче, вързано на каишка, — в заседателната зала на голямата къща. Лоръл и Паркър седяха и дъвчеха кифлички с боровинки в стаята, която някога бе служила за библиотека на семейство Браун.

Книгите бяха останали — като своеобразна рамка на помещението. Огънят пропукваше бодро в камината. Върху старата лъскава маса бяха подредени чаши за кафе и тя знаеше, че гравираната помощна масичка крие запасите от бутилирана вода.

Приятелките й седяха до кръглата инкрустирана масичка в средата на стаята. Помисли си колко свежи и красиви изглеждаха и двете. Всяко косъмче по главите им си беше на мястото даже и в осем сутринта, за бога. Само като ги гледаше, вече се чувстваше мърлява и неугледна и някак си недостойна в оръфаните джинси, които си бе навлякла.

— А когато го попитах за това — Лоръл вдигна чашата си, която Мак знаеше, че е пълна с перфектно приготвено капучино, — той каза, че никога не излиза от къщи без четката си за зъби — тя се изсмя презрително, после се усмихна на Макензи. — Изпусна разказа ми за „Позорния провал на Мартин Богс“. Защо изобщо съм излизала с човек на име Мартин Богс? Надявам се, че твоята среща е минала по-добре от моята.

— Беше си наред.

— Ммм, толкова хубаво значи?

— Казах, че всичко е наред — Мак тръшна лаптопа си на заседателната маса и отиде до бара за кафе. — Може ли вече да започваме? Днес имам много неща за вършене.

— Някой е станал със задника нагоре.

Мак й показа среден пръст.

— Да ти се връща, приятелко.

— Момичета, момичета — Паркър въздъхна дълбоко и шумно. — Трябва ли да ви разделям? Вземи си кифличка, Мак.

— Не искам скапаната ти кифличка. Искам само да продължим с тази среща, която и бездруго е пълна загуба на време.

— Този уикенд имаме три тържества. Мак — напомни й Паркър.

— Които са планирани, организирани, разпределени, обсъдени, отработени и разгледани под микроскоп чак до последния дребен детайл. Знаем какво да правим. Няма нужда да го говорим до побъркване.

— Пийни малко кафе — предложи Паркър, но тонът й бе охладнял. — Изглежда, имаш нужда.

— Нямам нужда от кафе или тъпи кифлички — Мак се извърна ядосано. — Нека да обобщя. Ще дойдат хора. Двама от тях ще се оженят — най-вероятно. Нещо ще се обърка и ще бъде поправено. Някой ще се напие и ще се погрижим за него. Храната ще бъде изядена, ще има музика. Хората ще си тръгнат и ще ни бъде платено. Двамата, които най-вероятно ще се оженят, най-вероятно ще се разведат в рамките на пет години. Но това не е наш проблем. Край на срещата.

— В такъв случай вратата е там — Лоръл махна с ръка. — Защо не я използваш?

Мак тръшна кафето си на плота.

— Отлична идея.

— Минутка. Само минутка, по дяволите! — каза рязко Паркър и осуети вбесеното излизане на Мак. — Това е бизнес. Нашият бизнес. Ако не ти харесва как се ръководи, ще насрочим среща, на която можеш да изразиш недоволството си. Но избликът ти на лошотия не е включен в дневния ред тази сутрин.

— Вярно, забравих, че живеем и дишаме по дневен ред. Ако нещо не е включено в Свещения график или не е отразено във вълшебния ти джобен компютър, значи не е достойна за вниманието на Паркър. На клиентите им е позволено да си мислят, че са човешки същества с истински умове и емоции, докато ние ги водим по предварително начертания път. Всички трябва да слушат Паркър, иначе бог да им е на помощ.

Паркър се изправи бавно.

— Ако имаш проблем с начина, по който ръководя бизнеса, ще го обсъдим. Но след около час очаквам една група, която трябва да разведем наоколо. Днес имам свободен час в два, така че можем да се заемем с това тогава. Междувременно, мисля, че идеята на Лоръл беше добра. Вратата е там.

Зачервена от студа, в стаята нахлу Ема.

— Нямаше да закъснея, но изтървах цяла… — тя зяпна, когато Мак я бутна и продължи навън. — Какво й става на Мак? Какво се е случило?

— Мак е изровила томахавката — със стаен в очите си гняв Лоръл вдигна чашата си. — Ние не искахме да играем по свирката й.

— Е, попитахте ли я защо?

— Беше прекалено заета да ни обижда.

— О, за бога. Ще ида при нея.

— Недей — с леден гняв в очите Паркър поклати плана. — Просто недей. Само ще те нагруби за усилията ти. Очаквам потенциални клиенти на посещение тази сутрин, а имаме и настоящи такива, които се нуждаят от вниманието ни. Засега ще се справим и без нея.

— Паркър, когато една от нас има проблем, всички имаме проблем. Не само в бизнеса.

— Знам това, Ема — Паркър притисна с пръсти слепоочията си. — Дори и да беше в състояние да те изслуша сега, а тя не е, нямаме време.

— Освен това, ако всички избухвахме всеки път, когато някоя от нас е имала кофти среща, тази стая щеше да е осеяна с телесни останки.

— Мак и Картър? — Ема поклати глава към Лоръл. — Не мисля, че е това. Майка ми е говорила с неговата снощи и след това ми се обади, за да се опита да изкопчи нещо. Доколкото знам, всичко е минало добре на срещата им.

— Какво друго? — учуди се Лоръл. Какво може да скапе настроението на една жена, освен мъж? И може би понякога друга жена. Но… — тя замълча и затвори очи. — Майка й. Господи, какви глупачки сме. Нищо не побърква Мак така, както майка й.

— Мислех, че майка й е във Флорида.

— Смяташ ли, че разстоянието е някаква пречка за стихията Линда Елиът? — обърна се Лоръл към Паркър. — Може би това е проблемът. Вероятно е това, или поне отчасти. Но все пак не е извинение да ни се зъби по този начин.

— Ще се занимаем с това. Непременно. Но имаме три планирани тържества и трябва да преговорим детайлите.

Ема отново отвори уста, после преглътна думите си, когато забеляза Паркър да взема таблетка против стомашни киселини, която измъкна от джоба си. Реши, че няма смисъл две от приятелките й да са разстроени.

— Всъщност исках да поговоря с вас за вазите за петък.

— Чудесно — Паркър зае мястото си. — Да започваме.

 

 

Знаеше кога е прекалила и се е държала като кучка. Нямаше нужда някой да й обяснява, нито да й предлагат кифличка, сякаш с двегодишно дете, което може да се залъже с бонбон. Още по-малко пък беше необходимо приятелките й да й посочват вратата. Отлично знаеше къде е.

Знаеше как да си върши работата. Вършеше си работата и сега, нали така? Мак изряза паспарту за снимките, които не бе имала сили и настроение да довърши предната вечер. След няколко часа резултатът от работата й щеше да е пълен пакет снимки и много доволен клиент. Защото знаеше точно какво да прави, без да се налага да обяснява всяка стъпка от процеса на своите партньори в бизнеса.

Трябваше ли да знае защо Емалин предпочита евкалипт вместо аспарагус като зеленина в букетите си? Не, не трябваше.

Трябваше ли да знае каква е тайната съставка на Лоръл за маслено сметановата глазура? Отново не.

Трябваше ли да знае за последните бележки на Паркър във всезнаещия й компютър? Господи, не.

Защо, по дяволите, трябваше някой да се интересува какъв филтър планира да използва или какви обективи за фотоапарата си е решила да вземе? Те вършеха техните неща, тя — своите, и всички бяха доволни. Даваше своя принос. Полагаше усилия и работеше дълги часове, както и останалите. Тя…

Тя сряза проклетото паспарту накриво.

Възмутена, Мак захвърли съсипания картон в другия край на стаята. Грабна нов лист и отново провери размерите. Но когато вдигна ножа за рязане, ръката й потрепери. Много внимателно остави ножа на масата и се отдръпна две крачки назад.

Да, каза си мислено, знаеше кога се е държала като кучка. И кога е време да се стегне. Както в този момент. Освен това знаеше, призна си тя с въздишка, че дължи извинение на двама от хората, които обичаше най-много на света. Дори и да са се държали надуто — а то си беше точно така — най-напред тя бе започнала.

Погледна часовника и въздъхна. Не можеше да го направи сега. Не можеше да смъкне товара от плещите си, не и в момента, в който Паркър развежда клиентите из къщата.

„… Предлагаме пълно обслужване. Можем да се погрижим всеки детайл да отговаря на вашите потребности и вашата представа за деня. Това е нашата луда фотографка, която ще документира в снимки този ден за вас.“

Нямаше ли да е страхотно?

Отиде до банята, за да си наплиска лицето със студена вода. Напомни си, че те са й приятелки. Трябваше да й простят. Такова беше правилото.

Вече по-спокойна, тя се върна в студиото. Остави телефонния секретар да приема обажданията и посвети цялото си внимание на настоящата задача. Когато свърши, реши, че клиентът никога няма да разбере, че снимките са били приготвени от побъркана жена, която е била измъчвана от страхотен пристъп на самосъжаление. След като натовари всичко в колата си. Мак отиде до голямата къща.

Вярно, трябваше да й простят, но първо трябваше да ги помоли. Това беше другото правило.

По навик влезе през задната врата. Когато стигна до кухнята, видя Лоръл да работи на плота. С уверена и точна като на хирург ръка тя изписваше с монограм шоколадови сърчица.

Мак прекрасно знаеше, че не бива да я прекъсва, затова остана мълчалива.

— Чувам дишането ти — обади се след минутка Лоръл. — Махай се.

— Дойдох само да искам прошка. Няма да се бавя.

— Гледай да си много бърза. Трябва да довърша още петстотин такива.

— Съжалявам. Извинявай, че се държах така и че казах онези неща. Които изобщо не мисля сериозно. Съжалявам, че напуснах срещата.

— Добре — Лоръл остави четката и се обърна. — Сега въпросът е защо.

Мак понечи да отговори и установи, че гърлото й е свито. Внезапно появилата се там преграда накара насъбралото се напрежение да прелее във вид на сълзи от очите й. Успя само да поклати глава, когато те се затъркаляха по бузите й.

— Добре, добре — Лоръл отиде до нея и я прегърна здраво. — Всичко е наред. Хайде, седни.

— Имаш да рисуваш още петстотин сърчица.

— Вероятно на този етап са около четиристотин деветдесет и пет.

— О, господи, Лоръл, толкова съм глупава!

— Да, така е.

Бързо и ловко Лоръл настани Мак до плота с кутия салфетки и малка чинийка с още неукрасени шоколадови сърчица.

— Не мога да ти изям сладките.

— Много по-вкусни са от разкаянието ти, а и имам достатъчно.

Мак подсмръкна и захапа едно.

— Никой не ги прави като теб.

— Конкуренцията просто трепери от страх. Какво стана, мила? Майка ти ли беше? Досетихме се — добави тя, след като Мак не каза нищо. — Веднага след като хукна бясна навън.

— Защо винаги се поддавам, Лоръл?

— Защото тя знае кое копче по теб да натисне. И независимо колко си подготвена, винаги има нещо, с което да те хване.

Мак трябваше да признае, че точно там е проблемът.

— Това никога няма да се промени.

— Тя няма да се промени.

— Което означава, че аз трябва да направя нещо — Мак отново отхапа от шоколада. — Знам това. Наистина. Отказах й. Направих го и бях твърда, и щях да продължа да й отказвам. Дори и ако Дел не бе взел телефона и не й беше затворил.

Лоръл, която тъкмо вземаше чаша от рафта, я погледна през рамо.

— Дел е бил там?

— Да, отби се да ме дразни за Картър, което си е съвсем различна тема, в която не знам защо се забърквам. И тя се обади от Флорида да ми иска нови две хиляди долара, за да остане още седмица и да довърши възстановяването си.

— Браво на Дел, че й е затворил телефона, но трябваше да дойде и да ни каже.

— Помолих го да не го прави.

— И какво от това? — възкликна Лоръл. — Ако имаше малко здрав разум, щеше да постъпи, както трябва, а не както си го помолила. Тогава нямаше да се самосъжаляваш цяла вечер и да се събудиш крива на целия свят.

Тя остави чаша студена вода до шоколадовите сладки.

— Изпий това. Вероятно си дехидратирана. Колко пъти ти се обади, след като Дел те остави сама?

— Вината не е негова. Два пъти. Не й вдигнах — Мак въздъхна тежко. — Наистина съжалявам, че си го изкарах на вас.

— За какво са приятелите?

— Да се надяваме, че и Паркър ще го приеме така. Мога ли да взема от тези, за да подсладя малко разкаянието си?

Лоръл избра две сърчица от бял шоколад от запасите си.

— Тя не може да устои на белия шоколад, а може да имаш нужда от малко помощ. Аз бях само ядосана. Лесно ми минава. Но при нея засегна чувствата й.

— О, боже.

— Мисля, че е по-добре да го знаеш, преди, да идеш там. И тя е ядосана, но по-важно е да стигнеш до накърнените й чувства.

— Добре. Благодаря.

Тъй като добре познаваше Паркър, Мак отиде право в заседателната зала. Инцидентът бе станал там, затова логиката на Паркър диктуваше следващата им среща да бъде на същото място.

Както и бе очаквала, приятелката й седеше до масата и работеше на джобния си компютър. Огънят бе изтлял до приятно мъждукане, а кафето бе заменено от бутилка вода, без която Паркър рядко оставаше. Лаптопът й бе отворен и до него имаше спретната купчина разпечатки и папки.

Паркър не можеше да бъде сварена неподготвена.

Когато Мак влезе, тя остави настрани джобния компютър. Лицето й бе хладно и безизразно. Мак знаеше, че това е деловото й изражение.

— Не казвай нищо. Моля те. Нося шоколад и всякакви видове извинение. Можеш да получиш, колкото искаш, и от двете — и от шоколада, и от извиненията. Държанието ми беше изключително недопустимо. Всичко, което казах, бе резултат от отвратителното настроение, с което дойдох. Тъй като не мога да си взема думите обратно, ти трябва да ми простиш. Нямаш друг избор.

Тя остави чинията на масата.

— Има и бял шоколад.

— Виждам.

Паркър мълчаливо се вгледа в лицето на приятелката си. Дори и да не познаваше Мак, откакто се помнеше, пак би могла да различи следите от скорошен плач.

— Значи идваш тук да се извиниш след всичката работа, която съм свършила, в резултат на което можем да се скараме и да те накарам да пълзиш в краката ми?

— Да.

Паркър обмисли чутото и взе в ръка бяло шоколадово сърчице.

— Предполагам, че вече си направила същото с Лоръл.

— Да. Затова има шоколад. Излях душата си пред нея. Изплаках почти всичките си сълзи, но ако не изядеш сърчицата, за да знам, че си ми простила, ще започна отново. Това е символичен жест. Мъжете си стискат ръка, след като са се сбили. Ние ядем шоколад.

Без да откъсва очи от лицето на Мак, Паркър захапа сърчицето.

— Благодаря, Паркър — Мак се отпусна на един стол. — Чувствам се като пълна идиотка.

— Това е от полза. Нека да си изясним всичко. Ако имаш проблем с начина, по който ръководя „Обети“, трябва да можем да го обсъдим насаме или заедно с другите.

— Нямам. Паркс, как бих могла? Нито аз, нито който и да било. Естествено репетициите са досадни понякога, но всички знаем каква е ползата от тях. Както знаем и че изпипването и вземането предвид на хилядите подробности ни дава свободата да се съсредоточим върху конкретните области, в които сме добри. Аз мога да върша своята работа — а същото важи и за Ем и Лоръл, — защото ти мислиш за всичко останало. Включително и за това, което ние правим, за да можем да сме най-добрите в този бизнес.

— Не повдигнах темата, за да ласкаеш егото ми — Паркър отново хапна от шоколада. — Но продължавай, моля те.

И всичко отново е наред, помисли си Мак и се засмя.

— Това е абсолютната истина. Ти си педантична, крайно взискателна и малко стряскаш със способността си да помниш всяка подробност. И истината е, че това е от съществено значение за успеха ни. Не искам да се занимавам с работата, която ти вършиш, Паркс. Никоя от нас не иска. И понеже бях отворила своята кутия на Пандора и бях станала накриво сутринта, аз те засегнах там, където знаех, че ще те заболи най-много.

Мак погледна папките и разпечатките.

— Приготвила си отчети, нали? Документация, анализи на разходите и други важни неща.

— Бях се приготвила да те размажа като буболечка.

Мак кимна и си избра сърчице от тъмен шоколад.

— Хапването на шоколад е по-хубаво.

— Така е.

— Е… как мина обиколката?

— Дойдоха с майките си и с една леля. Както и с едно едва проходило бебе.

— Бебе ли?

— Внучка на лелята. Беше много сладка — и страшно бърза с малките си крачета. Вчера са обиколили „Фелфут менър“, а миналата седмица — „Суон ризорт“.

— Целят се нависоко. Как им се сторихме?

— Искат да резервират някоя събота през април догодина. Цяла събота.

— Имаме резервация? Само след едно представяне и обиколка на имението? Двойна резервация?

— Още не е време за танци — Паркър вдигна бутилката вода и отпи — МНБ — жената с разкошната чанта на „Прада“ в ръка и чекова книжка в нея — иска да се срещне с всички ни. Пълна консултация, преди да потвърди. Има големи идеи.

— Ооо.

— Не, има страхотни идеи, които могат да превърнат това в голямо събитие. Такова, което да привлече сериозно внимание. Бащата на булката е Уайът Сиймън от „Мебели Сиймън“.

— От „Мебели Сиймън“ — „Ние превръщаме къщата ви в дом“, ли?

— Същите, а съпругата му ни оцени като потенциален кандидат. Все още не сме заслужили пълното й доверие. Но ще й подготвим такава презентация, че да я омагьосаме напълно.

Предизвикателството накара лицето на Паркър да грейне и в очите й пламна огън.

— След което тя ще извади чековата си книжка от онази разкошна чанта на „Прада“ и ще ни остави депозит, от който сърцата ни ще запеят благодарствени химни.

— Тогава ще танцуваме.

— Тогава ще танцуваме.

— Кога е презентацията?

— След седмица. Ще ни трябват нови пакети. Искаме всичко да е оригинално. Успяха да разгледат ателието на Ема и тя направи кратко представяне. Тъй като ти беше изпаднала в особено настроение, реших да им спестя посещение в студиото ти.

— Много мъдро.

— Но тук имаме твои примерни снимки, така че тя получи обща представа. Следващият понеделник искаме да й покажем всяка твоя снимка, която е била публикувана в списание. И… ти знаеш точно какво да правиш.

— И ще го направя.

Паркър побутна една от папките.

— Тук има данни с кого ще си имаме работа. Направих проучване в интернет. А това са основните неща за графика на трите предстоящи тържества.

— Ще ги прегледам непременно.

— Направи го — Паркър подаде на Мак бутилка вода. — Сега ми разкажи какво стана.

— Просто поредният епизод от сериала „Линда“. Треската премина и вече съм добре.

— Не може да е искала пари. Ти тъкмо… — Паркър замлъкна, когато забеляза изражението на Мак. — Вече?

— Отказах й — няколко пъти. После Дел й затвори телефона.

— Браво на брат ми — гордостта й бе явна. — Радвам се, че е бил там, когато се е обадила. Но мисля, че Дел би могъл да направи и много повече от това да й затвори. Нещо юридическо. Може би е време за това.

Мак гледаше мрачно в огъня.

— Ти би ли го направила, ако беше твоя майка?

— Не знам. Вероятно бих. Аз съм по-строга от теб.

— И аз съм строга.

— Аз съм строга, Лоръл е корава, а Ема е добра душа. А ти си по средата между Лоръл и Ем. Покриваме цялата гама — заяви Паркър и сложи ръката си върху тази на Мак. — Затова работим толкова добре като екип. Защо си казала на Дел да не ми казва?

— Откъде знаеш, че съм го помолила да не ти казва?

— А той защо иначе да ми го каже?

Мак издиша шумно.

— Не исках да ви въвличам в поразиите на Линда. После потънах в мрачни мисли и самосъжаление, събудих се в скапано настроение и накрая си го изкарах на вас.

— Следващия път пропусни средната част и си спомни, че всички сме готови да бъдем въвлечени.

— Ясно. Сега, преди да се заема с изкарването на прехраната си и с работата си като продуктивен член на екипа, имам въпрос. Би ли спала с Картър Магуайър?

— Ами, той не ми е предложил. Ще ме заведе ли на вечеря преди това?

— Говоря сериозно.

— И аз. Не може да очаква да скоча в леглото му, преди дори да е платил една вечеря. Но ако говорим за теб — каза тя и махна с бутилката вода в ръката си, — би трябвало да попитам дали го намираш за привлекателен в сексуално отношение.

— Човек не може да спи с всеки, когото счита за сексуално привлекателен. Дори и ако вечерята е вписана в сметката.

— Вярно, така никога няма да свършим нищо друго. Очевидно го харесваш и мислиш за него, искаш да прекарвате времето си заедно и… обмисляш възможността да спиш с него.

— И преди съм правила секс.

Паркър се предаде и изяде и другото шоколадово сърчице.

— Чувала съм за това.

— Не знам защо отдавам такова значение на този въпрос, когато става дума за Картър. Би трябвало да мога да се справя. Би трябвало да спя с него, да приключа с това и да продължа нататък.

— Ти си романтична по душа, Макензи. Винаги си заслепена от звездите.

Така е, защото съм в сватбения бизнес.

 

 

Не се налагаше да се отклонява от пътя си много, за да се отбие в гимназията на път за следващия си клиент. И бездруго имаше малко време за убиване преди уговорката си. А и освен това не беше отговорила на телефонното съобщение на Картър, което бе грубо, така че какво лошо имаше да се отбие набързо?

Предполагаше, че ще е в час. Щеше да надникне за миг — само да хвърли един поглед, и после щеше да му остави бележка в канцеларията. Щеше да измисли нещо забавно и шеговито и така да върне топката, която си подаваха, в неговото поле.

Толкова ли бе тихо в коридорите и по времето, когато тя бе учила тук? Толкова ли силно отекваха стъпките и тогава, като пистолетни и изстрели?

Стълбите, по които се качваше, бяха същите, които бе изкачвала и преди десетина години. Сякаш в друг живот. Толкова отдавна, че не можеше да си представи себе си по онова време, имаше само бегла представа, като прекалено замъглена снимка.

Струваше й се, че върви редом с тогавашното си аз — същество, което имаше всички възможности и цялото бъдеще пред себе си.

Едно безстрашно момиче.

Къде се бе дянало то?

Мак се приближи до вратата на класната стая и надникна през малкото прозорче. Тъжното й настроение изчезна.

Той отново беше със сакото от туид, с риза, вратовръзка и пуловер с остро деколте. Слава богу, че не бе сложил очилата си, иначе направо щеше да се разтопи от желание още там, на място.

Беше се облегнал на бюрото си, на лицето му имаше лека усмивка, а вниманието му бе съсредоточено върху една ученичка, която — ако можеше да се съди по изражението на лицето и жестовете й — говореше разпалено.

Видя го как кима, отговаря и после прехвърля вниманието си — цялото — върху друг ученик.

Той е влюбен, осъзна тя. Влюбен е в мига и всички останат и мигове, които съставляваха случващото се в тази стая. Беше толкова всеотдаен. Запита се дали те го разбираха. Дали тези хлапета осъзнаваха, че изцяло е посветен на тях?

Знаеха ли те — как биха могли да знаят младите и безстрашните — какво велико чудо е някой изцяло да се посвети на теб?

Тя подскочи, когато звънецът прозвуча, и притисна ръка до сърцето си, което биеше ускорено от изненада. Последва суркане на столове и всички скочиха от местата си. Мак едва успя да се дръпне от вратата, преди тя да се отвори с трясък.

— Прочетете трето действие за утре и бъдете готови да го обсъждате. Това се отнася и за теб, Грант.

— О, стига, доктор Магуайър.

Тя направи път на връхлитащия поток ученици, но успя да застане така, че да види как трима се спряха до бюрото му. Той не бързаше да ги отпрати, а после — бог да й е на помощ — сложи очилата си, за да прегледа писмената работа, която единият от учениците му подаде.

Макензи, каза си тя мислено, докато хормоните й бушуваха, с теб е свършено.

— Днес направи няколко отлични коментара, Марси. Да видим дали ще можем да ги доразвием утре, когато обсъждаме трето действие. Аз ще…

Мак забеляза как той хвърля поглед към вратата, когато тя застана на прага. Видя го да примигва, а после да сваля очилата си, за да я фокусира.

— Ще очаквам с нетърпение твоята гледна точка.

— Благодаря, доктор Магуайър. До утре.

Когато класната стая се изпразни, а коридорите се изпълниха с шумни ученици, Картър остави очилата си на бюрото.

— Макензи.

— Бях наблизо и ми хрумна, че не отговорих на обаждането ти — каза тя и се приближи към бюрото.

— Така е по-добре.

— За мен определено е по-интересно. Изглеждаш като олицетворение на преподавател.

Той сведе поглед, когато тя подръпна леко възела на вратовръзката му.

— О, в понеделник сутрин има съвещание на преподавателите.

— И при вас ли? Надявам се, че при теб е минало по-добре, отколкото при мен.

— Моля?

— Нищо. Много вода изтече по моста.

— Тече под моста обикновено. Е, с изключение на наводненията.

— Точно така. Хареса ми да те видя в естествената ти среда.

— Искаш ли да излезем на кафе? Това беше последният час за деня. Бихме могли…

— Хей, Картър, тъкмо се канех да… — нисичък мъж с очила с рогови рамки и с четвъртита чанта, преметната през рамото, влезе в стаята. Спря и изгледа Мак озадачено. — О, извинете. Не исках да ви прекъсвам.

— Макензи Елиът, това е мой колега, Боб Таркинсън.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Мак, докато Боб ококорваше очи зад очилата си. — И вие ли преподавате английски?

— Английски ли? Не, не, аз съм в катедрата по математика.

— Обичах математиката. Особено геометрията. Харесва ми да изчислявам ъглите.

— Макензи е фотограф — обясни Картър, после си спомни, че Боб вече го знае. Както и вероятно малко повече от необходимото.

— Да. Фотография, ъгли. Добре. Значи вие с Картър сте…

— Каним се да пием кафе — побърза да каже Картър. — Ще се видим утре, Боб.

— Ами, аз бих могъл… О, да, добре — след като най-после загря какво става, Боб грейна. — До утре. Радвам се, че се запознахме, Макензи.

— Чао, Боб. — Мак отново се обърна към Картър.

Боб се възползва от възможността да се ухили широко на Картър и да вдигне окуражително палци, докато излизаше.

— И така, кафе.

— Много бих искала, но съм на път към един клиент. Когато приключа, трябва да се прибирам и да си пиша домашните. Имам да се готвя за тест.

— Така ли? Какъв?

— Голяма поръчка, много важен клиент. Нужна е страховита презентация. Имаме една седмица, за да подготвим нещо, което ще ни гарантира сделката. Но ако си свършил за днес, би могъл да ме изпратиш до колата ми.

— Разбира се.

Тя го изчака да си вземе палтото.

— Направо ми се иска да имах учебници, които да ти дам да носиш. Така щях да задоволя напълно носталгията, която изпитвам, когато идвам тук. Макар да не си спомням някое момче да ми е носило учебниците.

— Никога не си молила мен.

— О, само ако знаехме тогава това, което знаем днес. Ти изглеждаше много добре там вътре, доктор Магуайър. И нямам предвид професорския ти костюм. Преподаването ти подхожда.

— Всъщност аз само водех дискусията. Оставям ги да вършат цялата работа. Изпълнявам по-скоро ролята на диригент.

— Картър, просто благодари за комплимента.

— Благодаря.

Излязоха навън и слязоха по стъпалата пред входа, преди да тръгнат по алеята към паркинга за посетители.

— Когато си тийнейджър, студът никога не е толкова голям, че да те откаже да се мотаеш навън — отбеляза Мак.

Учениците се разхождаха по моравата, седяха на каменните стъпала, шляеха се из паркинга.

— Получих първата си истинска целувка ето там — тя махна към страничното крило на сградата. — Джон С. Праудър ме целуна след една сбирка на класа. Трябваше да издиря Паркър и Ема между петия и шестия час и да им преразкажа цялата случка в дамската тоалетна.

— Видях те да го целуваш веднъж, застанала на стълбите. Разби сърцето ми.

— Ако знаехме тогава… Ще трябва да ти се реванширам — тя се обърна към него, обви врата му с ръце и притисна устни до неговите. Целуна го в сянката на гимназията с всички призраци, които витаеха в коридорите й, и всички пробудени стари мечти.

— Браво, доктор Магуайър — извика някой и го последваха няколко одобрителни подсвирквания.

Със засмяно лице тя подръпна отново вратовръзката му.

— Сега вече съсипах репутацията ти.

— Или сериозно я вдигна — той се прокашля, когато стигнаха до колата й. — Предполагам, че цяла седмица ще си заета с презентацията.

— Заета, да — съгласи се тя, когато той й отвори вратата. — Но ще трябва и да отдъхвам.

— Бих могъл да ти сготвя вечеря, може би в четвъртък, ако решиш да отдъхнеш тогава.

— Ти готвиш?

— Не съм напълно сигурен. Рисковано е.

— Не съм против риска. Особено когато става дума за храна. Седем часът? У вас?

— Чудесно. Ще ти дам адреса си.

— Мога да те намеря — тя се качи в колата. — Аз ще донеса десерта — каза тя, после се засмя и остана без дъх, забелязала изражението на лицето му. — Това не беше метафора за секс, Картър. Имах предвид истински десерт. Ще изнудя Лоръл да приготви нещо.

— Ясно. Но много обичам хубавите метафори.

Тя потегли, докато все още поклащаше глава. Професорът спечели точка. Сега имаше време до четвъртък да реши дали да се задоволи само с парче от италианската сметанова торта на Лоръл, или да добави и метафората.