Нора Робъртс
Видение в бяло (9)

Осма глава

Мак прекара цели четири часа в преглеждане на снимки, обработването им с „Фотошоп“, разпечатване. Работата я държеше съсредоточена и уравновесена. Никакви разсейващи мисли за сексапилни учители по английски не бяха допустими, когато имаше клиенти, които очакваха — и заслужаваха — най-доброто.

Концентрира се върху балансирането на цветовете, като увеличаваше или тушираше наситеността, за да предаде по-добре настроението и емоциите на момента.

Подчерта фокуса в една спонтанна снимка на младоженците, които тичаха усмихнати по пътеката, хванати за ръце, като замъгли всичко, освен тях двамата.

Само те двамата, мислеше си тя, безумно щастливи в тези първи мигове от брака им. Всичко около тях бе извън фокус и сякаш като в сън, а лицата им, техният устрем, единението им бяха ярко подчертани.

Мислеше си как всичко само след миг отново щеше да връхлети — гласовете на другите, движенията, изискванията и връзките. Но в този миг, уловен в снимката, те двамата бяха всичко.

Доволна от постигнатия резултат, тя добави и ефекта на леко зърнеста структура на фона, преди да тества как снимката би изглеждала на хартия. След като я разпечата, се зае да я разглежда и да търси недостатъци.

Добави я, както правеше понякога, към вече поръчаните снимки — малък подарък за новата двойка. Смени работното си място, разопакова големия албум, който клиентите бяха избрали, и се зае да подрежда по страниците му фотосите, които разказваха приказката на деня.

Повтори цялата процедура с по-малките албуми и снимки, избрани от родителите.

Върна се на компютъра и направи поръчаните лични благодарствени картички, като използва снимката, избрана от клиентите й. Сложи ги в кутии по двадесет и пет броя, като завърза всяка с тънка бяла панделка, и едва тогава си даде почивка.

Трябваше да разпечата и да сложи в рамки още десетина снимки лично за младоженците, както и онези, които те бяха избрали за подаръци.

Щеше да свърши всичко още днес, каза си Мак, като стана и се протегна. Работеше с добро темпо и щеше да се обади на клиента на другата сутрин, за да се уговорят за доставката.

Наведе тялото си от кръста, остави ръцете си да висят свободно и само извика при почукването на вратата.

— Отворено е. — Мак завъртя глава и погледна отдолу Дилейни. — Имах предчувствие.

— Отбих се да оставя едни документи и да се видя с Паркър, преди да ида у Джак, за да гледаме мача — той свали палтото си и го метна на дивана. — Е, как беше виното?

— Хубаво, благодаря, господин Многознайко.

— Значи ти и Картър Магуайър, а? — чувствайки се като у дома си, той се запъти към кухнята. Тя чу как отваря хладилника, а после мърмори разочаровано. — Мак, та ти нямаш никакво дупе. Защо тук има само диетична кола?

— За да не ми изпият запасите такива като теб.

Тя се изправи, когато той се върна в стаята и си отвори една кутийка кола.

— Просяците не подбират. Разправят, че ти и Картър сте се събрали, защото сестра му ви е клиентка.

— Сблъскахме се един с друг заради това, вярно е.

— И ти си му показала голите си цици при първа възможност.

Тя повдигна вежди.

— Това не са думи на Паркър, която е източникът ти на информация. Ако ще се държиш като момиче, защо не седнем да си сплитаме косите на плитки, докато клюкарстваме?

— Нямаш достатъчно дълга коса — той отпи голяма глътка от колата и се намръщи. — Гадост. Все едно, да се върнем на въпроса. Човек има право да проявява любопитство и лека подозрителност, когато става дума за неща, свързани с придобитата му в наследство малка сестра и други мъже.

Тя също отиде да си вземе кола.

— Излязохме на вечеря. Доколкото знам, хората го правят от десетилетия.

— Втора среща — според неназоваемия ми източник. Без да се брои разголването.

Когато тя се върна, той я посрещна с вдигнати вежди.

— Нямаше никакво разголване, а само моментна липса на риза. Перверзник.

— Познат съм под много имена. А твоето увъртане ме кара да мисля, че работата е сериозна.

— Изобщо не увъртам, а и какво против Картър имаш?

— Нямам нищо против Картър, освен че ти си ти, а той е мъж. Харесвам го — той вдигна рамене и приседна върху облегалката на дивана. — Винаги съм го харесвал. Не бях го виждал, откакто се е върнал тук. Чух, че бил заедно с Корин Мелтън — тя работеше за един от клиентите на Джак — и той, имам предвид Джак, я смяташе за ужасно досадна.

— Какво знаеш за нея?

— О, значи е сериозно.

— Млъквай. Разкажи ми.

— Невъзможно е да направя и двете едновременно.

— Хайде, Дел.

— Не знам нищо, освен че Джак се дразнеше ужасно и тя явно го е сваляла. Докато още е била с Картър. Което, предполагам, вече е минало.

— Как изглежда? Хубава ли е?

— Господи, Мак, сега ти се държиш като момиче. Нямам представа. Питай Джак.

Тя се намръщи и му посочи вратата.

— Щом нямаш какво да ми кажеш, вземи си питието и се махай. Работя.

Той се ухили широко с очарователната усмивка на всички от семейство Браун.

— Но аз се забавлявам чудесно.

— Щом нямаш пикантни новини, и от мен няма да чуеш нищо.

Телефонът звънна. Тя погледна изписания номер и не го разпозна.

— „Фотография Мак“ за „Обети“.

— Макензи! Привет от красивата и слънчева Флорида.

— Мамо — тя моментално опря пръста си до слепоочието и имитира спусък с палеца.

Дел метна палтото си обратно на дивана. Приятелите не се изоставяха в беда. А щом Линда беше на телефона, накрая Мак щеше да се окаже в голяма беда.

— Прекарвам си страхотно. Чувствам се като нов човек!

— Чий е този телефон?

— О, на Ари е. Оставих моя в стаята, а сега сме край басейна. Или поне аз седя до басейна. Той тъкмо отиде да види защо толкова се бавят с напитките ни. Много е мил. Тук е великолепно! Скоро съм на процедури, но първо трябваше да поговоря с теб, затова Ари ми зае телефона си. Като истински джентълмен.

Господи, възкликна мислено Мак, тя всъщност го бе предвидила.

— Радвам се, че си прекарваш добре.

— Отрази ми се страхотно. На здравето и благосъстоянието ми, на умственото ми, емоционално и духовно благосъстояние. Имам нужда от още една седмица.

Мак затвори очи.

— Не мога да ти помогна.

— Разбира се, че можеш! Миличка, трябва да довърша тук. Ако не го направя, ще се върна и отново ще потъна в депресия. Всичко ще е било напразно, все едно да си хвърлиш парите на вятъра. Просто трябва да ми изпратиш още хиляда. Или две хиляди, за да сме съвсем спокойни. Трябва да завърша преобразяването си.

— Не мога да ти отделя повече — замисли се за работата, която бе свършила и която й бе отнела над четири часа в неделния ден.

— Можеш да платиш с кредитната си карта — обади се Линда с лека острота в звънливия си глас. — За бога, не е нужно да идваш тук с парите в брой. Само се обади на рецепцията с данните от кредитната си карта и те ще се погрижат за всичко останало. Толкова е просто. Вече им казах, че ще се обадиш, така че…

— Не можеш да продължаваш да ми причиняваш това — гласът й бе готов да пресекне. — Не можеш да очакваш да плащам непрекъснато. Аз…

Мак подскочи, когато Дел грабна телефона от ръката й.

— Недей — подхвана тя, но той я сряза с поглед.

— Линда? Здравей, обажда се Дилейни Браун. Съжалявам, но Макензи беше извикана по работа.

— Не сме свършили…

— Напротив, Линда. Свършихте. Каквото и да си я притискала да ти даде този път, тя вече ти отказа. А сега е заета.

— Нямаш право да ми говориш по този начин. Мислиш си, че като си от семейство Браун и че като имаш пари, можеш да заставаш между мен и собственото ми дете, така ли?

— Не, мисля, че мога да го направя, защото съм приятел на Мак. Приятен ден на теб.

Той затвори и се обърна към Мак, която стоеше и в очите й блестеше тъга.

— Не плачи! — заповяда й той.

Тя поклати глава и се приюти в прегръдката му, притискайки лице в рамото му.

— По дяволите, по дяволите, защо й позволявам да ми причинява това?

— Защото, ако имаше избор, ти щеше да си добра и обична дъщеря. Тя не ти дава този шанс. Вината е в нея, Мак. Пак ли пари?

— Да, отново.

Той потупа гърба й.

— Постъпи правилно. Отказа й. Просто продължавай да го правиш. Сега искам да ми обещаеш, че няма да вдигаш телефона, ако… когато тя се обади отново. Ако не ми дадеш дума, ще те замъкна с мен и ще те накарам да гледаш мача у Джак.

— Обещавам. Нямаше да вдигна, но не беше нейният номер. Използва телефона на някой си Ари и ме потърси на служебната линия. Знае как да се добере до мен.

— Не отговаряй на непознати номера поне за известно време. Освен ако не чакаш клиент. Става ли?

— Да, добре. Благодаря ти, Дел. Благодаря.

— Обичам те, скъпа.

— Знам — тя отстъпи назад и му се усмихна. — И аз те обичам. Иди да гледаш мача. Не казвай на Паркър. Ако има нужда, аз ще го направя.

— Добре — той отново взе палтото си. — Ако имаш нужда от мен…

— Ще ти се обадя. Обещавам.

Не можеше да се върне към работата си, още не, не и преди да проясни мислите си, за да може отново да се съсредоточи. А самосъжалението, което усещаше да напира в нея като буйна река, нямаше да й помогне. Каза си, че трябва да се разходи. Беше й свършило работа онзи път с Картър. Можеше да види дали ще се получи и когато е сама. Сега не беше привечер и не валеше сняг, но въздухът беше чист и студен. Замисли се, че всички останали са вътре, на топло. Всеки си е у дома, но са наблизо. Ако искаше или имаше нужда от компания, можеше да я намери. Но не и сега, помисли си тя отново, още не. Спомни си за хранилките за птици и нагази в снега, за да ги напълни от затворената кутия. Запасите им намаляваха, осъзна тя, докато гребваше от зърното. Трябваше да го добави в списъка за покупките:

„Пет килограма храна за птици.

Литър мляко.

Здрав гръбнак.“

Жалко, че не можеше да купи и последното в местния супермаркет. Трябваше сама да се научи да не превива гръб пред Линда Елиът-Майърс-Барингтън.

Затвори добре кутията и тръгна към езерото, където застана под една от върбите. Изчисти снета от пейката, разположена под ветрилото от тънки клонки, и седна за миг. Земята бе все така покрита със сняг, но слънцето бе оголило клоните и сега дърветата се протягаха нагоре, сякаш пробождаха със зимните си кости небето, което бе в цвят на стар избелял деним. Оттук виждаше розовите храсти, бели като снега, и стъблата им — увити едни около други и настръхнали с острите си бодли. А отвъд тях бе цветната колонада, отрупана със спящи глицинии. Сигурно гледката пред очите й можеше да се опише с думи като покой и потопени в зимен сън цвят и жизненост. Но в момента, точно в този момент, единствената дума, която й идваше на ум, бе самота.

Изправи се, за да тръгне обратно към дома си. Работата щеше да й подейства по-добре. Ако обърка нещо, тогава ще го поправя отново и отново, докато мрачното й настроение премине. Щеше да си пусне музика, силна, за да не чува собствените си мисли.

Още докато отваряше вратата, чу хленченето и хлипащия глас на майка си: „Не знам как можеш да си толкова студена, толкова безчувствена. Имам нужда от помощта ти. Само още няколко дни, Макензи. Само…“

И слава богу, секретарят прекъсна обаждането.

Мак затвори вратата, свали палтото си. Работа ли? Кого заблуждаваше?

Сви се на дивана и придърпа покривката му върху тялото си. Реши, че е най-добре да спи. Да заспи и да проспи мъката си.

Когато телефонът отново звънна, тя се сви на кълбо, за да се предпази.

— О, господи, остави ме на мира, моля те, остави ме на мира. Дай ми минутка покой.

„Здравей. Картър се обажда. Сигурно работиш или се с наложило да излезеш някъде. Или, хм, просто не си в настроение да говориш.“

— Не мога да говоря — измърмори тя откъм дивана. Не мога. Ти говори! Просто ми говори!

Затвори очи и се остави гласът му да я успокоява.

 

 

В дома си в града Картър затвори телефона и остана седнал в креслото си. Трикракият оранжев котарак, когото бе кръстил Триад, скочи в скута му. Картър разсеяно го почесваше между ушите, докато със съжаление продължаваше да мисли, че не бе успял да поприказва с Мак. Поне за минутка. Ако беше успял, сега нямаше да седи така и да мисли за нея, вместо да се занимава с неделните си ангажименти.

Трябваше да се заеме с прането, да прегледа учебния план за следващия ден, да оцени още някои писмени работи, както и да прочете и рецензира черновите на учениците от курса по творческо писане. Не бе довършил есето си на тема: „Героините на Шекспир: двойствеността в образите“.

Не бе отделил и достатъчно внимание на разказа, с който се бе захванал.

А после бе поканен на неделна вечеря в дома на родителите си.

Мислите му все се връщаха към нея и осъзнаваше, че от това няма никаква полза.

— Най-напред е прането — заяви той на котарака и го остави да се разположи на креслото, което той освободи.

Зареди първата купчина дрехи в машината, която се намираше в клаустрофобично тясното перално помещение до кухнята му. Понечи да си приготви чаша чай, после се намръщи.

— Мога да си направя кафе, ако искам. Няма закон, който да казва, че не мога да изпия чаша следобедно кафе.

Свари си кафе в изблик на бунтарство, което то накара да се почувства глупаво, макар че нямаше кой да го види. Докато дрехите бяха в пералнята, той се качи с чашата кафе в по-малката от двете спални, която бе пригодена за негов кабинет.

Зае се с оценяването на писмените работи и въздъхна тежко, когато се наложи да даде лоша оценка на един от най-будните си — и най-мързеливи — ученици. Явно му предстоеше разговор с момчето. Нямаше смисъл да го отлага и затова реши да добави след оценката: „Да се видим след часовете“.

Когато таймерът, който бе нагласил, изписука, отиде да извади мокрите дрехи, за да ги сложи в сушилнята и да зареди нови в пералнята.

Върна се на бюрото си и прегледа черновите. Добави своите забележки, коментари, предложения. С червения си молив отбеляза похвали и съвети. Обичаше тази работа — да вижда как учениците му използват умовете си, организират мислите си, създават свои светове.

Приключи с работата и с прането и му остана повече от час до времето за вечерята.

Разсеяно се захвана да търси рецепти в интернет.

Това не означаваше, че ще я покани на вечеря. Беше просто за всеки случай. Ако изгубеше ума си и действително решеше да следва съветите на Боб, нямаше да е лошо да има някакъв план.

Чернова, така да се каже.

Реши, че не бива да е нещо прекалено сложно или изискано, тъй като това вече би било катастрофа. Но и нищо прекалено просто или обикновено. Ако ще готви за жена, не трябваше ли да положи малко повече усилия, вместо просто да метне нещо в микровълновата?

Разпечата няколко възможни варианта и си набеляза евентуален избор на меню. И вина. Тя обичаше вино. Той не разбираше нищо от вина, но би могъл да се научи. Събра всичко в една папка.

И бездруго вероятно щеше да я покани на кино. Стандартна среща, последвана от хапване на Пипа. Съвсем обикновена, без никакви очаквания или натиск. Най-вероятно точно така щеше да направи, каза си той, докато отиваше в спалнята си, за да си сложи чиста риза.

И все пак — нямаше да е зле да вземе малко свещи, може би и цветя. Огледа стаята си и си я представи тук. На светлината на свещи. Представи си как се отпускат върху леглото и как тя се раздвижва под него. Как наблюдава лицето й в потрепващата светлина и как я докосва. Вкусва я.

— О, боже.

След като си пое дълбоко въздух, за да се успокои, Картър се вторачи в котарака, който също го зяпаше.

— Тя е права. Сексът е голяма работа.

 

 

Къщата на улица „Честнът лейн“ с големия двор и старите дървета бе една от причините Картър да се откаже от преподавателското си място в „Йейл“. Беше му липсвала — сините кепенци и бялата дървена ламперия, масивната веранда и високите фронтони, — както и хората, които я обитаваха.

Не можеше да се каже, че сега идва в къщата по-често, отколкото когато живееше и работеше в Ню Хейвън. Но намираше утеха в мисълта, че би могъл да се отбие, ако му се прииска. Пристъпи прага и прекоси фоайето, за да надникне в големия салон, където Чонси — кокер шпаньолът на семейството, се бе свил на дивана.

Не му бе позволено да се качва по мебелите и много добре го знаеше, затова смиреното му изражение и дружелюбното тупане с опашка бяха молба да не го издават.

— Нищо не съм видял — прошепна Картър и продължи към всекидневната и шума. Усети аромата на гювеча на майка си, чу смеха на по-малката си сестра, а след това и множество мъжки викове и проклятия.

Каза си, че явно мачът е в разгара си.

Застана на прага, за да се наслади на гледката. Майка му, костелива жена, здрава като скалите на Ню Ингланд, бъркаше нещо на печката, докато Шери се бе облегнала на плота до нея и бъбреше като картечница, размахала чаша вино. По-голямата му сестра, Даян, стоеше с ръце на хълбоците и гледаше през големите прозорци. Можеше да види двете й деца, увити в шаловете си чак до очите, да се спускат с пъстрите си шейни от възвишението в задния двор.

Баща му, зет му и Ник продължаваха да викат пред телевизора от другата страна на кухненския плот. Тъй като футболът или му докарваше главоболие, или го приспиваше, Картър предпочете женския кът в стаята и се приближи тихо до майка си, за да целуне неочаквано тила й.

— Мислех, че си забравил за нас. — Пам Магуайър подаде на сина си лъжица, за да опита граховата супа, която къкреше на котлона.

— Трябваше да довърша някои неща. Много е хубава — заяви той, след като покорно опита супата.

— Децата питаха за теб. Предполагаха, че ще бъдеш тук навреме, за да се пързаляш с тях.

В тона на Даян се долавяше съвсем лек упрек. Тъй като знаеше, че тя се чувства най-щастлива, когато има от какво или от кого да се оплаче, той отиде и я целуна по бузата.

— Радвам се да те видя.

— Пийни чаша вино, Картър — зад гърба на Даян Шери му отправи съчувствен поглед. — И без това няма да ядем, преди да свърши мачът. Има много време.

— В нашата къща не отлагаме семейната вечеря заради спорта — заяви Даян.

Картър си каза, че това вероятно е причината зет му да се възползва от по-свободните правила в дома на Магуайър.

Майка му продължи да си тананика край супата, когато футболните запалянковци до един скочиха от местата си и се развикаха възторжено.

— Тъчдаун.

— Защо и ти не си сипеш чаша хубаво вино, Ди? — Пам остави лъжицата си и нагласи пламъка под тенджерата. — Децата са си добре навън. Не сме имали лавини тук поне от десет години. Майкъл! Синът ти е тук.

Майк Магуайър вдигна палец, докато с другата си ръка продължаваше да окуражава нападателя, застанал на позиция за допълнителен удар.

— И това е добре! — ухили се през рамо на Картър, а бледата му ирландска кожа, поруменяла от радост, бе обградена от добре оформена бяла брада. — „Джайънтс“ водят с пет точки!

Шери подаде чаша на брат си.

— След като всичко е под контрол както тук, така и там — добави тя и кимна към трибуните на екрана, — защо не поседнеш и не ни разкажеш всичко за теб и Макензи Елиът.

— Макензи Елиът? Фотографката? Наистина ли? — проточи Пам.

— Мисля да хвана края на мача.

— Няма начин — Шери го избута обратно към плота. Чух, че ви били видели да си гукате в „На кафе“.

— Пихме кафе. И си приказвахме. Така се прави в кафене.

— После чух, че са ви видели в още по-близки отношения в „Уилоус“ снощи. Какво става?

Шери непрекъснато чуваше нещо от някого, който чул от друг, уморено си помисли Картър. Сестра му беше като някакъв жив радиоприемник.

— Излязохме няколко пъти.

— Излизаш с Макензи Елиът? — попита Пам.

— Явно.

— Същата Макензи Елиът, по която бе сляпо увлечен месеци наред в гимназията.

— Откъде знаеш, че съм бил… — каза си, че разсъждава глупаво. Майка му знаеше всичко. — Просто вечеряхме заедно. Не е новина от национално значение.

— В тази къща е — поправи го Пам. — Можеше да я поканиш тук днес. Знаеш, че винаги има много храна.

— Не сме… не е… Не сме стигнали до семейни посещения. Вечеряхме заедно. Това е една среща.

— Две с кафето — поправи го Шери. — Ще излизате ли пак?

— Вероятно. Може би — раменете му леко увиснаха, когато напъха ръце в джобовете. — Не знам.

— Чувам добри неща за нея, а и работите й са много хубави. Иначе нямаше да снима сватбата на Шери.

— Тя не е ли дъщеря на Линда Елиът? Или сега се казва Линда Барингтън.

— Не съм се срещал с майка й. Беше само вечеря.

Новината откъсна Даян от прозореца.

— Линда Барингтън, точно така. Дъщеря й е близка приятелка със семейство Браун и с Емалин Грант, както и с онова другото момиче. Заедно управляват сватбената агенция.

— Значи точно тя е — съгласи се Картър.

— Линда Барингтън — Даян стисна устни и на лицето й се изписа суровото изражение, което Картър знаеше, че изразява неодобрението й. — Това е онази жена, която имаше връзка със Стю Гибънс и която разруши брака му.

— Тя не може да носи отговорност за поведението на майка си — Пам отвори фурната, за да провери гювеча. — А и Стю сам разруши брака си.

— Е, аз пък чух, че тя е притискала Стю да напусне Морийн, а когато той отказал, сама разказала на съпругата му за връзката им. Морийн остави Стю без пукната пара при развода — и кой може да я вини за това, — а след това Линда вече не се интересувала от него.

— Сега за Макензи ли говорим, или за майка й? — учуди се Пам.

Даян сви рамене.

— Само казвам каквото знам. Хората говорят, че тя е винаги в търсене на следващия си съпруг, особено ако той е чужд.

— Не излизам с майката на Макензи — тонът на Картър бе достатъчно тих и хладен, за да запали огън в очите на Даян.

— Кой е казал, че излизаш с нея? Но знаеш какво казват за крушата и дървото. Не е зле да внимаваш, това е, за да не се окажеш обвързан с нова Корин Мелтън.

— Ди, защо се държиш като гаднярка? — попита Шери.

— Ще си държа езика зад зъбите.

— Чудесна идея.

Пам вдигна очи към тавана, когато по-голямата й дъщеря начумерено се залепи за прозореца.

— В лошо настроение е, откакто дойде.

— Тя е в лошо настроение по рождение — измърмори Шери.

— Стига вече. Хубаво момиче е, доколкото си спомням — Макензи Елиът. И както казах, чувам добри неща за нея. Майка й е труден човек, няма спор. Помня, че баща й беше очарователен мъж и непрекъснато отсъстваше. Иска се много здрава воля и упоритост, за да се превърнеш в добър човек, когато никой не ти е дал пример.

Картър се наведе и целуна майка си по бузата.

— Не всички са късметлии като нас.

— Много си прав. Даян, извикай децата да влизат, за да се измият. След две минути сядаме на масата.

Когато разговорът по време на вечерята мина от разбора на мача към училищната пиеса на племенничката му, после се насочи към сватбените планове и прескочи към отчаяното желание на племенника му за кученце, Картър се успокои.

Връзката му с Мак — ако изобщо имаше такава — явно не бе на дневен ред.

Ник разчисти масата — жест, който бе разчувствал Пам още при първата им семейна вечеря. Майк се облегна на мястото си и погледна по дължина на тържествената маса в голямата трапезария.

— Искам да ви кажа нещо.

— Ще ми вземеш ли кученце, дядо?

Майк се наведе към внука си и прошепна:

— Нека да си поприказвам още малко с майка ти — отново се облегна назад. — С майка ви имаме годишнина другия месец. Ти все още си моята любима — добави той и й намигна.

— Мислех, че може да ви организираме малко тържество в клуба — обади се Даян. — Само за семейството и близки приятели.

— Много мило, Даян, но двамата с моята избраница ще отпразнуваме тридесет и шест години семейно щастие в слънчева Испания. Ако тя се съгласи да дойде с мен, естествено.

— Майкъл!

— Знам, че трябваше да отложим почивката, която бяхме планирали преди няколко години, когато станах шеф на хирургията. Разчистил съм две седмици в графика си за февруари, нищо не може да ме разколебае. Какво ще кажеш, мила? Да хапнем паеля.

— Дай ми пет минутки да си събера багажа и тръгвам — Пам скочи от стола си, втурна се към Майк и седна в скута му.

— Всички можете да си тръгвате — махна на децата си той.

Картър си каза, че това е другата причина да се върне у дома. Верността.