Нора Робъртс
Видение в бяло (5)

Четвърта глава

В някои сутрини човек просто има нужда от нещо повече от едно кексче и доза кафе, реши Мак. Разбра, че са й спестени неприятностите, свързани с махмурлука — Благодаря ти, Картър Магуайър! — но десетината сантиметра сняг, натрупани през нощта, означаваха, че ще се наложи да работи с лопатата. Трябваше да се подкрепи с нещо наистина солидно. Тъй като знаеше къде да го намери, тя нахлузи ботушите си, намъкна палтото си и излезе навън.

И моментално се върна за фотоапарата си.

Светлината — остра и ярка, струеше от наситеносиньото небе върху неподвижно бяло море. Недокоснато, непокътнато, това море бе покрило земята, разстлало се бе отгоре й. Беше я потопило. Храстите изглеждаха като прегърбени същества, които прекосяваха това море, а скалите, които оформяха лагуната на езерцето, бяха като срутена барикада.

Мак пое дълбоко въздух и усети студа като малки остри парченца стъкло, а после го издиша в пухкави бели облачета, докато снимаше зимния дворец, в който се бе превърнала горичката.

Пейзажите рядко приковаваха вниманието й. Но гледката пред очите й, реши тя, тази картина в бяло и черно с толкова много нюанси, с играта между светлината и сянката под направо жестоко синьото небе изискваше да й отдели време. Тези разнообразни форми, тези различни повърхности, затрупаните клони и заскрежената кора на дърветата — всичко това предоставяше безброй възможности за фотографиране.

А голямата величествена къща изглеждаше сред необятната белота като красив, изящен остров.

Мак действаше интуитивно — експериментираше с ъгъла, използваше по най-добрия начин светлината, фокусираше върху блещукащите бели топки на азалиите, които щяха да се разпукат в цвят с настъпването на пролетта. Някакво движение привлече погледа й, и когато се обърна да го проследи, забеляза кардиналчето да каца на покрития със сняг клон на един чинар. Остана там като единствено яркочервено петно и запя.

Мак приклекна и приближи фокуса, вместо да рискува да се придвижи по-близо и да пропусне момента. Зачуди се дали това не беше същата птичка, която се беше блъснала в прозореца на кухнята й. Ако беше така, то определено изглеждаше здрава и невредима, стояща като ярко пламъче върху покрития със снежна дантела клон.

Улови мига и успя да направи три бързи снимки, като само леко променяше ъгъла, а джинсите й побеляха, докато се подпираше на лявото си коляно.

После птичката литна, понесе се над замръзналото море, окъпана от ярката светлина, и изчезна.

Емалин, хубавата Емалин, загърната в старото си тъмносиньо палто, с бяла шапка и шал, си проправяше път през снега към нея.

— Чудех се колко ли още ще трябва да стоя неподвижно, докато ти приключиш или докато проклетата птичка излети. Студено е.

— Обичам зимата — Мак отново вдигна фотоапарата, и когато улови Ема на фокус, натисна копчето.

— Недей! Господи, изглеждам ужасно.

— Много си сладка. Явно обожаваш розови ботуши.

— Кой дявол ме накара да си купя дебели рошави ботуши в розово? Къде ми е бил умът? — тя поклати глава и тръгна редом с Мак към голямата къща. — Мислех, че вече ще си на топло и ще врънкаш Лоръл да направи закуска. Нали ти ми се обади и поръча палачинки преди близо час?

— Аз бях, а сега можем двете да идем да я врънкаме. Увлякох се. Навън е страхотно. Светлината, тоновете, различните повърхности. Ами онази птичка? Истински бонус.

— Поне пет градуса под нулата е и след палачинките ще трябва да ринем сняг и да мръзнем като кучета. Защо не може винаги да е лято?

— През лятото много рядко ядем палачинки. Може би само от онези тънките френски палачинки, но то не е същото.

Докато тропаше с дебелите си розови ботуши, за да изтупа снега от тях, Ема хвърли един изпепеляващ поглед към приятелката си и отвори вратата.

Мак мигновено надуши кафето. Захвърли палтото и шапката си, после внимателно остави фотоапарата върху рафта и решително прекрачи прага, за да стисне в мечешка прегръдка Лоръл.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— Видях те да си играеш на природозащитничка навън и реших, че идваш да хленчиш за палачинки — Лоръл бе вързала стегнато косата си на опашка, бе навила ръкавите си и добросъвестно отмерваше необходимата доза брашно.

— Обичам те, и то не само заради палачинките, които правиш в снеговити дни.

— Хубаво, тогава слагай масата. Паркър вече е на крак и отговаря на електронните писма.

— Обади ли се за почистването на снега? — попита Ема. — Днес имам три консултации.

— Само за паркинга. Общото мнение е, че няма достатъчно сняг, за да викаме подкрепления за останалите зони. Можем да се справим.

Ема се намуси престорено.

— Мразя да рина сняг.

— Горката Ем — едновременно възкликнаха Лоръл и Мак.

— Гаднярки.

— Имам история за закуската — въодушевена от импровизираната фотосесия и предвкусвайки палачинките, Мак си сипа захар в кафето, което току-що бе наляла. — Секси история за закуска.

Ема замръзна, докато отваряше шкафа за чинии.

— Разказвай.

— Още не сме седнали да ядем. А и Паркър я няма.

— Отивам да я довлека. Искам секси история за закуска, която да ми държи топло, докато рина глупавия сняг.

Ема побърза да излезе от кухнята.

— Секси история за закуска — държейки Мак под око, Лоръл грабна дървена лъжица, за да разбърка сместа. — Вероятно в нея участва Картър Магуайър, освен ако не си получила мръснишко обаждане по телефона и не броиш това за секси.

— Зависи кой се обажда.

— Той е сравнително готин. Но пък не е твой тип.

Мак се обърна да я погледне, докато отваряше чекмеджето за прибори.

— Значи имам определен тип?

— Знаеш, че е така. Атлетичен, обичащ забавленията, може да е с артистични наклонности, но не е задължително, да не е прекалено взискателен или сериозен. В досегашния ти опит не е имало интелектуален, академичен или някой чаровен симпатяга.

Сега бе ред на Мак да се нацупи.

— Харесвам умни мъже. Може би досега не съм попадала на такъв, който да ми въздейства сексуално.

— Освен това е сладък. Не е обичайно за теб.

— Обичам сладкото — възрази Мак. — Опитай кафето ми!

Лоръл се засмя, остави купата с тестото и се пресегна за замразени горски плодове от хладилника.

— Слагай масата, Елиът.

— Това правя — докато се суетеше, тя се замисли върху това, което каза Лоръл. Май беше права — до известна степен. — Всеки си има определен тип. Паркър има — успял, добре възпитан, образован.

— Владеенето на два езика е предимство — допълни Лоръл, докато миеше плодовете. — Трябва да може да различава „Армани“ и „Хюго Бос“ от двайсет крачки.

— Ема също има свой тип — мъжете.

Смехът на Лоръл още кънтеше, когато Ема се върна.

— Паркър идва. На какво се смеете?

— На теб, мила. Тиганът е горещ — обяви Лоръл. — Размърдайте се.

— Добро утро, партньори — Паркър влетя в кухнята — тъмни джинси, кашмирен пуловер, коса — прилежно прибрана в стегната опашка на тила, дискретен грим. На Мак й мина през ума еретичната мисъл, че лесно би могла да намрази Паркър, ако не я обичаше толкова. — Току-що потвърдих още три резервации за предварителна консултация и обиколка на имението. Господи! Обичам празниците. Толкова много хора се сгодяват по това време. А преди да се усетим, ще дойде Свети Валентин и ще имаме нов наплив. Палачинки?

— Дай сиропа — нареди й Лоръл.

— Пътищата са почистени. Не мисля, че ще има отложени срещи в днешния график. О, а семейство Полсън са изпратили писмо по електронната поща — тъкмо са се върнали от меден месец. Ще извадя цитати от него за сайта ни.

— Никакви разговори за бизнес — прекъсна я Ема. — Мак има секси история за закуска.

— Така ли? — Паркър вдигна вежди и остави сиропа и маслото на масата. — Разказвай.

— Всичко започна, както е с повечето секси истории, когато разлях диетична кола върху ризата си.

Когато започна разказа си, Лоръл тъкмо поднасяше голям куп палачинки на масата.

— Той каза, че се е ударил в стената — прекъсна я Ема. — Горкият Картър! — тя се изсмя силно и отряза тънка лентичка от палачинката си.

— И то здравата — допълни Мак. — Искам да кажа, че направо щеше да я събори. Ако беше в анимационен филм, щеше да мине право през нея и да остави дупка с формата на тялото си. А после се озова седнал на пода и докато аз се опитвах да разбера колко лошо се е ударил, гърдите ми се оказаха заврени в лицето му — което той много любезно отбеляза.

— „Извинете ме, госпожице, циците ви май са под носа ми“, така ли?

Мак размаха вилицата си към Лоръл.

— Само че той не използва думата „цици“ и леко заекваше. И така, аз отидох и измъкнах някаква риза от сушилнята, занесох му торбичка с лед и в крайна сметка прецених, че вероятно няма нужда от посещение в спешното отделение.

Продължи разказа си, докато с охота омиташе малка купчинка палачинки в чинията си.

— Малко съм разочарована — обади се Лоръл. — Очаквам в една секси история за закуска да има и секс, а не само твоите доста хубави гърди.

— Не съм свършила. Част втора започва, когато се върнах у дома да поработя и непредпазливо вдигнах телефона. Беше майка ми.

Усмивката на Паркър помръкна и тя поклати глава.

— Това не е секси. Казвала съм ти да поглеждаш кой те търси, Мак.

— Знам, знам, но беше служебният телефон, а и аз не мислех. Както и да е, направих и нещо по-лошо. Тя е скъсала с последното си гадже и ми стовари поредната си порция самосъжаление. Била съсипана, опустошена и така нататък, и така нататък. Болката й, страданието й изисквали да прекара една седмица в СПА център във Флорида и поиска три хилядарки от мен.

— Не си й дала — измърмори Ема. — Кажи, че не си.

Мак сви рамене и набоде с вилицата още палачинки.

— Ще ми се да можех да отказвам.

— Скъпа, трябва да престанеш — обади се и Лоръл. — Просто трябва да престанеш.

— Знам — Ема потупа коляното й под масата в знак на съчувствие. — Знам, но се поддадох и това е. След което отворих бутилка вино и се заех да давя тъгата и отвращението си.

— Трябваше да се върнеш тук — Паркър се протегна и докосна ръката й. — Ние сме насреща.

— И това знам. Бях прекалено ядосана, тъжна и изпълнена със самосъжаление и отвращение от себе си. И познайте кой почука на вратата ми?

— Ооо — очите на Лоръл щяха да изскочат. — Кажи ми, че не си правила пиянски секс от самосъжаление с Картър. Но ако е така, моля те, разкажи най-подробно.

— Поканих го да пийне с мен.

— О, боже! — в изблик на радост Ема хапна още едно тъничко парченце палачинка.

— Излях цялата помия върху него — за семейството ми и всички други гадости. Човекът се беше отбил да остави някакъв пакет и се озова насаме с полупияна жена, която е затънала в самосъжаление. Той ме изслуша, което аз не осъзнавах по онова време, тъй като бях леко пияна и бях твърде заета да говоря, но той ме изслуша. После ме изведе на разходка. Просто ми облече палтото, закопча го, сякаш съм на три годинки, и ме изведе навън. Където продължи да ме слуша, докато най-сетне се успокоих. После ме изпрати обратно и…

— Поканила си го вътре и сте правили секс — подсказа Ема.

— Разказвай си твоята секси история за закуска. Чувствах се леко засрамена и много благодарна, затова го целунах лекичко. Приятелска целувка за благодарност. И докато се усетя, бях погълната от изпържваща мозъка, възпламеняваща кръвта, превръщаща в див барабанен ритъм пулса целувка. От онези, при които те притеглят рязко напред, а после залепват гърба ти в най-близката вертикална повърхност.

— О! — Ема потръпна от истинско удоволствие. — Обожавам такива.

— Ти обичаш всякакви целувки — изтъкна Лоръл.

— Да, да, така е. Бих предположила, че Картър с по-скоро секси, стеснителен и не особено бърз в това отношение.

— Може и да е такъв, по принцип. Защото, докато главата ми експлодираше, той спря, извини се — няколко пъти — и после се освободи от прегръдката ми и избяга към колата си. Беше си тръгнал, преди да си възвърна дар словото.

Паркър побутна настрани чинията си и взе кафето си.

— Е, трябва да му се обадиш. Очевидно.

— Очевидно — съгласи се Ема и погледна към Лоръл, за да приключи тя гласуването.

— Може да си навлече беля — Лоръл сви рамене. — Той не е нейният обичаен тип, а и върши неща, които не отговарят на общото впечатление, което оставя. Мирише ми на усложнения.

— Защото е добър, мил и малко непохватен тип, който се целува като древен воин? — Ема леко срита Лоръл под масата. — На мен ми мирише на романтика.

— Ти надушваш романтика и в задръстване на магистралата.

— И така да е. Но много добре знаеш, че искаш да разбереш какво ще стане по-нататък. Не можеш да оставиш такава целувка просто така — добави Ема, обръщайки се към Мак.

— Може би, защото както стоят сега нещата, това е една секси история за закуска и никой не е пострадал. А сега трябва да ида да се обадя в банката и да захвърля три хиляди долара, сякаш са конфети — тя се измъкна от мястото си. — Ще се видим навън, с лопатите.

Паркър си взе една малина от купата, след като Мак излезе.

— Няма да остави нещата така. Това ще я побърка.

— Ще има повторен контакт в рамките на четиридесет и осем часа — съгласи се Лоръл, после се намръщи. — По дяволите, тя се измъкна от миенето на чинии.

 

 

Седнал зад бюрото си в гимназията, Картър преглеждаше основните моменти за дискусията, която планираше да предизвика в последния час. Поддържането на енергията и интереса бяха ключов фактор в този последен за деня час, когато свободата бе само на петдесет кратки — или безкрайно дълги, в зависимост от гледната точка, — минути. При правилен подход можеше да се сдобие с вниманието на гледащите в часовника.

Може би щяха да научат нещичко.

Проблемът бе, че не можеше да съсредоточи собственото си внимание.

Дали да не й се обади и отново да се извини? Може би трябваше да й напише бележка. Справяше се по-добре с писането, отколкото с говоренето. В повечето случаи.

Дали пък не беше най-добре просто да остави нещата така? Бяха минали няколко дни. Е, един ден и две нощи, ако трябваше да е пределно точен.

Знаеше, че е пределно точен.

Искаше му се да остави всичко така, просто да го остави и да го впише в дългия списък „Смущаващи моменти в живота на Картър“. Но не можеше да спре да мисли за това. За нея.

Беше се озовал отново точно там, където бе и преди тринайсет години. Страдаше от отчаяно романтично увлечение по Макензи Елиът.

Наложи си да мисли, че ще го преживее. Преди беше успял. Почти напълно.

Само си бе изгубил ума за един миг, това е. И беше напълно разбираемо, предвид всичко случило се.

И все пак, може би трябваше да напише бележка и да й се извини.

„Скъпа Макензи,

Искам да изрази искрените си извинения за неуместното си поведение във вечерта на четвърти януари. Действията ми бяха непростими и дълбоко съжалявам за тях.

Твой Картър“

Възможно ли бе да е толкова скован и непохватен? Тя вероятно бе забравила всичко, след като се бе посмяла с приятелките си. Кой можеше да я вини? Да остави нещата така, бе най-правилното решение. Просто да зареже всичко и да се върне към дискусията с класа върху темата за Розалинд като жена от двадесет и първи век. Сексуалност. Скрита самоличност. Лукавост. Смелост. Остроумие. Преданост. Любов.

Как Розалинд използва двойствената си сексуалност в пиесата, за да се превърне накрая в жена, вместо да остане момичето, което е била в началото, или момчето, на което се преструва през цялото време? Замисли се, че само думата „секс“ вече е достатъчна, за да привлече вниманието на тийнейджърите. Как…

Продължи да преглежда бележките си и разсеяно извика „Влез“, когато чу почукване на вратата. Промяна в идентичността и смелостта, мислеше си той, чрез преобразяването…

Вдигна очи и примигна невярващо. Мислите му все още бяха погълнати от очарователната Розалинд, а виждаше пред себе си Мак.

— Здравей, съжалявам, че те прекъсвам.

Той скочи на крака и разпиля листовете си, така че някои се посипаха по пода.

— О, няма нищо. Няма проблем. Аз само…

Наведе се да ги събере в момента, в който и тя напрани същото, и чукна главата си в нейната.

— Извинявай, извинявай — остана клекнал и срещна погледа й. — По дяволите.

Тя се усмихна и закачливите трапчинки се появиха на страните й.

— Здрасти, Картър.

— Здравей — той взе листовете, които тя му подаде. — Просто преглеждах някои идеи за насочване на дискусия върху Розалинд.

— Коя е Розалинд?

— Героиня на Шекспир. От „Както ви се харесва“.

— Онази, която Ема Томпсън играе ли?

— Не. Това е от „Много шум за нищо“. Розалинд е племенница на херцог Фредерик, която е изгонена от двореца и се преоблича като Ганимед, млад момък.

— Нейният брат близнак, нали?

— Не, това го има в „Дванайсета нощ“.

— Много ги бъркам.

— Е, макар да има известни паралели между „Както ви се харесва“ и „Дванайсета нощ“ по отношение на темата и движещата сила, двете пиеси третират категорично различни… Извинявай, няма значение.

Остави листовете си и свали очилата за четене. И се приготви да приеме последиците от действията си.

— Искам да се извиня за…

— Вече го направи. На всяка жена, която целуваш, ли се извиняваш?

— Не, но предвид обстоятелствата…

— Остави, Картър.

— Както и да е. Какво мога да направя за теб?

— Отбих се да ти оставя това. Щях да го предам в канцеларията, но там ми казаха, че имаш свободен час и си тук. Затова реших да ти го дам лично.

Тя му подаде пакет, увит в кафява хартия.

— Можеш да го отвориш — подкани го тя, забелязала объркването му. — Просто символичен подарък — като благодарност, задето ме остави да си излея душата пред теб онази вечер, както и че ми спести гаден махмурлук. Реших, че може да ти хареса.

Отвори го внимателно, разгъвайки хартията и прегънатите краища. И извади снимка, поставена в семпла черна рамка. На фона на белия сняг и черните клони на зимните дървета кардиналчето грееше като жив пламък.

— Прекрасна е.

— Хубава е — тя се загледа заедно с него в снимката. Едно от онези случайни добри попадения. Направих я вчера, рано сутринта. Не е бяла стърчиопашка, но пък е нашата птичка.

— Нашата… О, да. И си дошла, за да ми я дадеш — удоволствието го смути почти колкото и притеснението. — Мислех, че ще си ми ядосана, след като аз…

— Ме целуна така, че видях звезди посред бял ден — довърши тя. — Би било глупаво. Освен това, ако бях ядосана, щях да ти сритам задника още тогава.

— Сигурно си права. И все пак, не биваше…

— Хареса ми — прекъсна го тя и го остави без думи. Обърна се и се разходи из стаята. — Значи това е твоята класна стая, където се случва всичко.

— Да, моята стая — защо, Господи, не можеше да накара ума и устата си да действат в синхрон?

— Не съм се връщала тук от години. Всичко изглежда почти същото, усещането ми е толкова познато. Нали хората все казват, че училището им се струва много по-малко, когато се върнат там като големи? На мен ми изглежда дори по-голямо. Просторно, светло и огромно.

— Има отлична архитектура, сградата, имам предвид. Открити пространства и… Но ти говореше метафорично.

— Може би. Мисля, че съм имала часове в тази стая — тя заобиколи масите и се приближи до трите прозореца на южната стена. — Май седях точно тук и зяпах през прозореца, вместо да внимавам. Харесваше ми тук.

— Наистина ли? Много хора не пазят мили спомени от гимназията. Често тук се води истинска война на убеждения и личностни отношения, подклаждана от бомбардировките на хормоните.

Тя се усмихна широко.

— Спокойно можеш да го сложиш като надпис на тениска. Не, не харесвах особено гимназията като цяло. Но тук ми харесваше, защото Паркър и Ема учеха тук. Аз изкарах само два срока. Един в десети клас и един в единайсети, но предпочитах това училище пред гимназията „Джеферсън“. Макар че Лоръл ходеше там, училището беше толкова голямо, че двете не се засичахме много.

Тя се обърна.

— Като оставим настрана интригите и военните действия, гимназията все пак е страхотна школа. След като си се върнал в класната стая, явно много ти е било хубаво тук.

— За мен гимназията бе въпрос на оцеляване. Смотаняците са на най-долното ниво в социалната стълбица и съответно са унижавани, пренебрегвани или тормозени от останалите. Бих могъл да напиша цяла книга.

Тя го изгледа с любопитство.

— И аз ли съм го правила?

— Дали си писала книги? Не, имаш предвид другото. Да не забелязваш някого, не е същото, като да го пренебрегваш.

— Понякога е по-лошо — измърмори Мак.

— Чудех се дали не бихме могли да се върнем на онази вечер и на думите ти, че ти е харесало. Би ли могла да бъдеш по-конкретна, за да не би да ги тълкувам погрешно?

Това я накара да се усмихне.

— Не мисля, че тълкуваш погрешно. Но…

— Доктор Магуайър?

Момичето стоеше нерешително на прага и излъчваше свежест и младежко очарование в спретнатата си тъмносиня училищна униформа. Мак забеляза признаците — силното изчервяване, блесналите очи — и разбра, че девойчето сериозно се е увлякло по преподавателя си.

— Ааа… Джули. Да?

— Казахте, че мога да намина в този час и да поговорим за есето ми.

— Точно така. Трябва ми само минутка, за да…

— Няма да ви преча — обади се Мак. — И бездруго вече закъснявам. Радвам се, че се видяхме отново, доктор Магуайър.

Тя се размина бавно с хубавата Джули и се запъти към стълбището. Той я настигна, преди да е стигнала средата му.

— Почакай.

Тя спря и се извърна. Картър докосна ръката й.

— Това, че не тълкувам погрешно думите ти, означава ли, че нямаш нищо против да ти се обадя?

— Би могъл да ми се обадиш. Или да излезем да пийнем нещо след училище.

— Знаеш ли къде е „На кафе“?

— Горе-долу. Ще го намеря.

— В четири и половина.

— Аз мога в пет.

— В пет. Чудесно. Ще… се видим там.

Тя продължи надолу и погледна назад едва когато стигна на края на стълбището. Той още стоеше там, на средата на пътя, пъхнал ръце в джобовете на спортните си панталони, сакото му от туид бе леко провиснало, а косата — небрежно разрошена.

Горката Джули, каза си Мак и продължи. Горкичка малка Джули, знам точно как се чувстваш.

 

 

— Поканил си я в „На кафе“? Какво ти става?

Картър се намръщи, докато прибираше папките и книгите си в куфарчето.

— Какво му има на „На кафе“?

— Там се мотаят учители и ученици — Боб Таркинсън, учител по математика и самопровъзгласил се експерт по сърдечните въпроси, тъжно поклати глава. — Ако искаш да спиш с някоя жена, трябва да я заведеш да пийнете по нещо. В някой хубав бар, Картър. Някъде, където има поне малко атмосфера и усещане за интимност.

— Не всеки контакт с жена е с цел да спиш с нея.

— Тогава всеки втори.

— Ти си женен — изтъкна Картър. — И чакате бебе.

— Точно затова знам нещата, които знам — Боб се облегна на бюрото на Картър и си придаде многознаещ вид. — Да не мислиш, че съм накарал жена като Ейми да се омъжи за мен, като съм я водил на кафе? Не, по дяволите. Знаеш ли с какво спечелих Ейми?

— Да, Боб — защото му беше казвал вече стотина пъти. — Сготвил си й вечеря на втората ви среща и тя се е влюбила в теб заради пилешките ти котлети.

Все така самодоволен, Боб размаха пръст.

— Никой не се влюбва заради някакво си кафе лате, Картър. Повярвай ми.

— Тя дори не ме познава, не и в истинския: смисъл. Затова влюбването просто не е на дневен ред. Знаеш ли, започваш да ме изнервяш.

— Ти вече си беше изнервен. Добре, засега нека да е кафе, просто виж как ще потръгне. Ако още те интересува, обади й се утре. Най-късно вдругиден. Покани я на вечеря.

— Няма да готвя пилешки котлети.

— Ти и омлет не можеш да сготвиш, Магуайър. Освен това пиенето на кафе дори не се брои за официална първа среща. Покани я да излезете. Когато си готов да доведеш нещата докрай, ще ти дам рецепта. Нещо простичко.

— Господи! — Картър потърка челото между веждите си, където усещаше напрежение. — Затова избягвам да излизам по срещи. Това е ад.

— Избягваш срещите, защото Корин разби самоувереността ти. Добре е, че се връщаш на седлото, и то с човек извън нашата сфера — в подкрепа на думите си той тупна Картър по рамото. — С какво каза, че се занимава тя?

— Фотограф е. Имат сватбена агенция заедно с три нейни приятелки. Ще организират сватбата на Шери. Ние — Макензи и аз — сме били заедно в едно училище, около пет минути.

— Чакай, чакай. Макензи? Червенокосата, в която си бил влюбен в гимназията?

Сразен, Картър отново потърка точката между веждите си.

— Изобщо не биваше да ги казвам за това. Ето защо пия рядко.

— Но, Карт, това е съдба — от думите му извираше въодушевление. — Това е реваншът на смотаняка. Големият ти шанс да наваксаш пропусната възможност.

— Просто излизаме на кафе — измърмори Картър.

Преливащ от ентусиазъм, Боб скочи, грабна парче тебешир и нарисува кръг на дъската.

— Очевидно е — кръг. Ти извървяваш един кръг, а това означава да доведеш точка А и точка Б — вътре в кръга той отбеляза две точки и ги свърза хоризонтално — до точка В — отбеляза още една точка в горния край, после я свърза с другите две с прави линии. — Виждаш ли?

— Да, виждам триъгълник, вписан в кръга. Трябва да тръгвам.

— Това е триъгълникът на съдбата в кръга на живота!

Картър вдигна куфарчето си.

— Прибирай се у дома, Боб.

— Не можеш да спориш с математиката, Картър. Винаги ще губиш.

Картър избяга и прекоси с бързи крачки почти празното училище, докато неговите стъпки отекваха зад гърба му.