Нора Робъртс
Видение в бяло (15)

Четиринадесета глава

Двете изглеждаха съвършено различни в очите на Картър — дребната блондинка с апетитни извивки в изискан червен костюм и тънката като върба червенокоса жена в карирания халат.

И все пак и двете замръзнаха и му отправиха погледи, изразяващи смесица от ужас и притеснение. После дори и тази връзка помежду им се разпадна, когато в очите на Мак се появи страдание, а в тези на Линда — лукава пресметливост.

— Виж ти, виж ти. Макензи не спомена, че има компания. И при това толкова симпатичен мъж. Макензи, къде са ти обноските? Човек би помислил, че е израснала и гората. Аз съм Линда Барингтън, майката на Макензи — тя остана на мястото си, но протегна ръка. — И за мен с удоволствие да се запознаем.

— Картър Магуайър — приближи се до нея и пое ръката й. Тъкмо да я стисне, и тя хвана неговата между дланите си.

— Добро утро, Картър. Къде те намери Макензи?

— Харесва ми да си мисля, че аз съм я намерил.

— Не е ли истински чаровник? — тя се засмя звънливо и отметна коса. — От Гринуич ли си, Картър?

— Да, семейството ми живее тук.

— Магуайър, Магуайър. Чудя се дали ги познавам. Макензи, за бога, сипи на човека кафе. Седни, Картър — тя потупа една табуретка, за да го покани. — И ми разкажи всичко.

— Ще ми се да имахме време, но двамата с Макензи трябва да се приготвяме за едно събитие.

— О? И ти ли си фотограф?

— Не, само помагам.

Тя го огледа от глава до пети с бърз и закачлив поглед.

— Определено изглеждаш полезен човек. Поне ми прави компания, докато изпия кафето си, а Мак изтича горе да се облече. Мак, иди да се приведеш в приличен вид. Изглеждаш като повлекана.

— Тъкмо си мислех колко добре изглеждаш — обади се Картър. — Напълно подходящо за неделя сутрин.

Линда се засмя в отговор.

— Вече отбелязах, че си чаровник. Винаги мога да позная човека. Внимавай, Макензи. Някоя може да ти го отмъкне. Така, Картър, седни тук и ми разкажи всичко за себе си. Настоявам.

— Вземи колата — Мак грабна ключовете от панерчето на плота. — Вземи колата и тръгвай.

— Наистина, Макензи, няма нужда да бъдеш груба — но Линда взе ключовете.

— Искаш колата, получи ключовете. Офертата е валидна точно трийсет секунди.

Линда вирна брадичка и взе палтото си.

— Извинявам се за държанието на дъщеря си, Картър.

— Няма нужда. Изобщо няма нужда.

— Надявай се той да се окаже търпелив човек, иначе ще се окажеш сама. Отново — с последен бърз поглед към Мак Линда се изнесе от стаята.

— Е, това бе дръзко. Ще ми се да не й беше давала ключовете — подхвана той и тръгна към нея.

Мак вдигна ръка, за да го спре.

— Недей. Моля те, недей. Съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на това, но недей.

— Недей какво?

— Каквото и да е — вдигна ръка малко по-високо и отстъпи крачка назад. — Не знам какво съм си мислела. Господ знае какво съм си въобразявала. Казах си, че това е грешка. Знаех, че трябва да го прекратя, просто да прекъсна всичко, преди да е станало твърде сложно. Но се увлякох. Вината е моя.

— Предполагам, че вече не говориш за майка си.

— Съжалявам. Извинявай, Картър. Но това… Това между нас двамата… Няма да стигне доникъде. Няма да свърши там, където искаш да стигне. Не е заради теб, аз…

— Недей — прекъсна я. — Не го превръщай в клише, струваш много повече. И двамата струваме повече.

— Наистина е заради мен — тъй като гласът й се канеше да пресекне, тя вложи острота в тона си. — Аз не съм способна на това. Не съм момиче за цял живот. Аз съм тази, която се паникьосва и хуква на бегом от дома ти, защото всичко е станало прекалено удобно.

— Е, това обяснява нещата.

— Това съм аз. Разбираш ли? Не съм онова, което търсиш.

— Можеш да ми кажеш какво искаш ти, Макензи, но не и какво искам аз.

— Разбира се, че мога. Ти си… толкова заслепен от увлечението си, че си представяш общо бъдеще. Искаш го. Ти си дълбоко традиционен в очакванията си, Картър, и няма да мине много и ще поискаш солидна връзка, брак, семейство, къща и три крак котарак. Така си устроен и ти казвам, че в тази картинка аз не се вписвам — метна телената бъркалка, която още не бе използвала, в мивката. — Дори не ме познаваш. Всичко бе един флирт, сексуално привличане, спомен за нещо отминало. Младежко увлечение, което пробуди любопитството ти и поласка мен, но и двамата оставихме нещата да стигнат прекалено далеч прекалено бързо. Препускаме презглава за никъде, понеже пътят беше гладък. Но има дупки и препятствия. Господи, та ние дори не сме се карали досега, как бихме могли да си помислим…

— Всичко е наред — прекъсна я той. — На път сме да се скараме. Не съм сигурен за кого имаш по-ниско мнение в момента, за себе си или за мен. Дали искам сериозна връзка, брак, семейство, къща и проклетия котарак, когото вече си имам, много благодаря. Искам ги в крайна сметка. Това не ме прави глупак.

— Не съм казала…

— Дупки и препятствия? Добре дошла в реалността. Има ги навсякъде. Там са, за да бъдат избягвани, заобикаляни или преодолявани, за да минем от другата страна. Твоят проблем е, че непрекъснато засядаш в дупката, която представлява майка ти, и позволяваш това да съсипе цялото пътешествие. Тя не е виновна за лошото ти шофиране. Ти си виновна.

— Много добре знам… Чакай малко. Лошо шофиране ли? — първите прояви на надигащия се гняв зачервиха страните й. — Знам накъде съм тръгнала и как да стигна дотам. Само леко се отклоних от пътя. Престани да говориш с метафори.

Той повдигна едната си вежда.

— Мисля, че ти подхвана тази и прекали с нея. Отклонение, друг път. Има нещо между нас. Може да не е онова, което сме очаквали, но е истинско.

— Имам чувства към теб, Картър. Естествено, че имам. Това е очевидно. И затова ти казвам, че трябва да направим крачка назад. Трябва да си дадем ясна сметка.

— Защо й позволяваш да ръководи живота ти?

— Какво? Не е вярно.

— Тя е себична, самовлюбена жена, която те ограбва емоционално, защото й го позволяваш. Ти се предаваш, даваш й каквото поиска, вместо да й се противопоставиш.

Това е нелепо и несправедливо! — гневът в тона й контрастираше с неговото спокойствие и я караше да се чувства глупаво. — Дадох й проклетата си кола, за да я изпъдя оттук. И това няма нищо общо с останалото.

— Тогава бих казал, че имаш нужда да направиш равносметка на тази очевидно нездравословна връзка между вас.

— Това си е моя работа.

— Да, така е — тя си пое въздух, после още веднъж. — Не искам да се карам с теб. Не мога да се карам с теб точно сега, дори и да исках. Трябва да работя и да се подготвя за събитието, а… Господи.

— Ясно. Ще те оставя на мира.

— Картър, не искам да сме ядосани един на друг — тя прокара длан в косата си, докато той вземаше палтото си. — Не искам да те наранявам. Не искам да си мислиш, че ти… че всичко това не означава нищо за мен.

— Толкова много неща не искаш, Макензи — докато изучаваше лицето й, той си облече палтото. — Може би е време да обърнеш страницата и да видиш какво искаш всъщност — тръгна към вратата. — И една малка поправка. Не става дума за мимолетно увлечение. Влюбен съм и теб. Това е нещо, с което и двамата ще трябва да свикваме.

Излезе и тихо затвори вратата.

 

 

Успя да се справи. Каквото и да ставаше в сърцето й, в най-дълбоките кътчета на душата й, то не можеше да излезе на повърхността по време на събитие. Наложи си да го заличи, защото в този ден не бе важна тя, както и глупавият брат на младоженеца не бе важен предния ден.

— Ще ми кажеш ли какво не е наред? — попита я Ема, докато кръжаха около дансинга.

— Не. Не му е тук мястото.

— Видях колата на майка ти пред студиото. Не видях твоята.

— Не сега, Ем.

— Нещата тук полека приключват. Ще си поговорим после.

— Не искам да говоря. Нямам никакво време за курабийки и душевни терзания. Работя.

Как ли пък не, каза си Ема и издири Паркър.

— Нещо става с Мак.

— Да, забелязах. — Паркър стоеше до дългата маса при входа и наглеждаше пренасянето на подаръците в лимузината отвън. — Ще се заемем с това по-късно.

— Тя ще се опита да се измъкне — също като приятелката си и Ема се усмихваше ведро. — Тревожа се, понеже не е ядосана. Обикновено разправиите с майка й я карат да беснее. Може и да е сломена, но има и яд в нея.

— Няма какво да се направи, докато не я подхванем. Предстои последният танц — пресметна Паркър след мигновена справка с часовника си. — Ще трябва да направи последните снимки от изпращането навън. Ако е изпаднала в наистина мрачно настроение, ще иска да се прибере направо у дома. Затова ще я отклоним и ще опипаме почвата.

Ако изобщо бе в състояние да разсъждава трезво, Мак щеше да забележи, че й готвят капан. Но самото облекчение от приключването на събитието и съзнанието, че бе изпълнила задачата си, и то добре, блокира всичко останало.

Свали фотоапарата, когато лимузината потегли плавно по алеята.

— Бързо съвещание, след като се освободим — обяви Паркър.

— Слушай, изостанала съм с работата в студиото. Ще си препиша вашите бележки.

— Няма да отнеме много. Трябва да сме сигурни, че всичко е идеално за утрешната презентация. Приятна вечер. Шофирайте внимателно — Паркър се усмихна на групичка гости, които си тръгваха. — Мисля, че тези бяха последните. Да огледаме терена. Поеми втория етаж, моля те.

Леко ядосана, Мак хукна нагоре. Искаше да се прибере у дома, по дяволите. Искаше да остане сама, да поработи. И да работи, докато очите й се замъглят. После щеше да си легне, да заспи и да забрави мъката си.

Но не, най-напред всичко трябваше да бъде на мястото си. Такъв бе законът на Паркър.

Служителите от персонала вече бяха почистили и подредили апартаментите на булката и младоженеца, но тя провери в баните, просто за всеки случай. Веднъж бяха намерили един от гостите на сватбата, свит на кълбо и заспал в старинната вана в булчинския апартамент, на сутринта след тържеството.

Докато приключваше с проверката на етажа, тя се замисли дали да не се измъкне през някоя от страничните прати и да избегне съвещанието. Но това само щеше да вбеси останалите и щяха да тръгнат подире й.

Не искаше нов сблъсък с тях, нито поредната емоционална сцена. Каза си, че вече бездруго е изчерпала лимита си. Затова щеше да бъде добро момиче, да присъства на сбирката след събитието и да преговори всичко за презентацията на следващия ден.

Така щеше да е по-добре, реши тя. По-малко време за мислене. Мисленето бе почти на дъното на списъка от дейности, с които смяташе да се заеме.

Не се изненада, като видя Лоръл да приготвя табла с чай и малки сандвичи. Съвещанията на „Обети“ по традиция включваха някаква храна и напитки.

— Хубаво тържество — небрежно подхвърли Лоръл. — Никой не удари никого в лицето. Никой не е повръщал в храстите, доколкото ни е известно, никой не е използвал някое от помещенията за непристоен секс.

— Неделните тържества обикновено са по-кротки — Ема изхлузи обувките си и се протегна.

— Забравяш сватбата на Грийнбърг-Фогелман.

— О, да. Тогава имаше всичко споменато, че и отгоре.

Мак не можеше да седне на едно място и да се успокои, затова отиде до прозореца.

— Започва да вали сняг. Поне изчака, докато изпратим всички.

— Приключихме — обяви Паркър с влизането си. — Екипът по почистването започва с Балната зала. Госпожа Сиймън може да поиска утре отново да разгледа наоколо, затова всичко трябва да блести. Лоръл, менюто?

— Асорти от петифури, кафе, чай, пресен портокалов сок. Последвани по време на презентацията ми — която е последна — от дегустиране на торти. Освен това ще предложа различни шоколадови бонбони с имената на булката и младоженеца или само инициалите им в златно. Използвала съм различни стилове. Имам както снимки, така и скици на торти — сватбени и за ергенското парти, а също и няколко готови предложения, в случай че пожелаят да вземат торти за гостите си. Същото съм приготвила и за масата с десертите. Опаковала съм специални кутии с шоколадовите бонбони, които ще подарим на булката и майка й, както и няколко допълнителни, в случай че дойде още някой. Подготвена съм.

— Добре. Ема?

— Булката харесва лалета и изяви желание те да са нейните цветя за вечерта. Предлагам градинска сватба, тъй като събитието е през април. Ще донеса много лалета — в прозрачни стъклени вази с различни размери и форми. И рози, разбира се. Ще направя букети — с пролетни цветове и ухания. Както и бутониери. Бяло лале с малко стръкче лавандула, което да го подчертае. Направила съм три булчински букета от копринени цветя, аранжирани специално за нея. И ще представя един, който набляга на лалетата. Защото смятам, че ще избере него. Ако пожелае, разбира се.

Поспря за миг, за да разтърка уморените си стъпала и продължи със списъка.

— Приготвила съм и няколко варианта за шаферките — отново в пролетни цветове, тъй като още не е определила своя цвят. В добавка имам и снимки на моделите, които съм направила. Тя вече видя ателието ми и много от мострите и моделите, които имам във витрината, но съм променила някои и съм ги пригодила за нея. Лоръл ми помогна да скицирам няколко предложения за зоната на цветната колонада. Хрумна ми да използваме кучи дрян. Млади храсти кучи дрян в бели съдове като фон. Можем да ги окичим с лампички. За майките искам да предложа викториански букетчета вместо традиционните цветя за закичване. Направила съм няколко, за да й покажа. Ще опаковам различни варианти в една кутия, която могат да вземат със себе си.

— Имаме достатъчно снимки на всички зали, декорирани за пролетна сватба. — Паркър погледна към Мак.

— Подбрала съм снимки, които смятам за най-подходящи за тези клиенти. Както и кадри на отделни детайли. Както вече обсъдихме, времето през април е променливо и ще им трябват шатри.

— От коприна.

Мак кимна при забележката на Паркър.

— Четох офертата ти. И видях скиците на Лоръл. Нямаме снимки на точно такова разположение, но имаме подобни. Съставила съм много внушително портфолио от портрети — сватбени и годежни, както и още едно със снимки, които са публикувани в списания. Прегледали са набързо албумите при предишната си визита и ти ми каза, че очите на майката са блеснали при споменаването на артистичен албум. Ще донеса един такъв за модел. Ще направя портрет на майката и дъщерята тук по време на презентацията. Ще го разпечатам, ще го сложа в рамка, после ще го опаковам като подарък и ще го дам на майката.

— Страхотно — Паркър се ухили. — Отлично. От своя страна, аз съм приготвила три сценария в различен стил, които обхващат всичко — от репетицията, та чак до изпращането на младоженците. Доста размишлявах, но накрая реших да започна с онзи, който смятам за най-подходящ.

— Сценарият в стил „приказна принцеса от двадесет и първи век“ — обади се Ема. — Любимият ми.

— Общо, всички ние, вече сме отработили близо сто часа — изтъкна Лоръл. — Всеки детайл е обмислен.

Ема кимна решително.

— Имам добро предчувствие за това събитие.

— Ти имаш добро предчувствие за какво ли не. Ако това е всичко, чака ме цял куп работа.

— Почти — обади се Паркър, когато Мак понечи да стане. — Какво те тормози. Мак?

— Най-вече краката ми.

— Най-добре си излей душата — Лоръл си взе сандвич. — Тук сме трима на един.

— Нищо. И не виждам защо трябва да си разгалваме душите всеки път — щом някоя от нас изпадне в особено настроение.

— Ние сме момичета — напомни й Ема. — Майка ти е взела колата ти.

— Да, майка ми взе колата ми. Нападна ме от засада тази сутрин. Подразних се. Ще се подразня и когато реши да я върне, със сигурност без бензин, вероятно и с ударена броня. Това е всичко.

— Знам кога си подразнена — Паркър подви крака. — Днес не е така.

— Точно така е в момента.

— Защото това е най-малкото. Картър беше там, когато тя те изненада сутринта, нали?

— Тя му се нахвърли, както прави с всеки представител на мъжкия пол. Можете ли да си представите колко, неловко беше?

— Той притесни ли се? — попита Ема.

— От нея ли? — Мак стана и отиде до прозореца. — Не знам, не съм сигурна. Бях прекалено заета със собственото си унижение, за да забележа. Затова й дадох ключовете, за да я изгоня.

— Няма да питам защо й е била колата ти — Лоръл си сипа чаша чай. — Какво значение има? Само се чудя защо си ядосана на Картър.

— Не съм. Ядосвам се на себе си. Задето оставих нещата да се случат, да стигнат толкова далеч и задето не ми и мина през ума дори да остана поне малко по-близо до реалността?

— Вече не говориш за Страшната Линда — заключи Лоръл.

— О, Мак — съчувствието помрачи погледа на Ема. — Скарала си се с Картър.

— Не. Да. Не — объркана, Мак рязко се извърна. — Човек не може да се скара с такъв като него. Хората, които се карат, викат или беснеят, казват неща, за които после съжаляват. Той може единствено да бъде разумен.

— Да се продъни в ада дано — обади се Лоръл и си заслужи ядосан поглед.

— Опитай ти. Опитай се да накараш някого като Картър да разбере, че сте поели в погрешна посока, и гледай как всичко, което казваш, се връща обратно, след като рикошира в стена от спокойни и логични аргументи.

— Скъсала си е него — съдейки по тона й, съчувствието на Ема рязко мина на страната на Картър.

— Не знам какво направих. Освен това как можеш да скъсаш с някого, след като не сте си казали, че сте заедно? Официално. Аз съм виновна, изцяло, а той дори не иска и да чуе. Знам, че оставих нещата да стигнат прекадено далеч. Увлякох се, не бях на себе си. И аз не знам какво точно. И когато майка ми влезе вкъщи тази сутрин, това ми подейства като рязко завръщане в реалността.

— Ще се оставиш да ти влияе и в това отношение? — настоятелно попита Паркър.

— Не. Не става дума за това — Мак говореше разпалено, защото частица от нея се тревожеше, че всъщност е така. Точно така. — Не искам да го нараня. За това става въпрос. Той смята, че е влюбен в мен.

— Само смята? — повтори Лоръл. — Не може ли да е истина?

— Създал си е идеалистичен образ — за мен, за всичко.

— Говориш за същия човек, който може да бъде единствено разумен, спокоен и логичен — Паркър стисна устни и склони глава. — Но по отношение на теб е заслепен от фантазиите си?

— Може да бъде различен в различни ситуации — възрази Мак, почувствала се внезапно уморена и победена.

— Мисля, че въпросът, на който трябва да си отговориш, не би трябвало да е какво изпитва или не изпитва Картър към теб, а какво ти изпитваш към него. Влюбена ли си, Мак?

Мак се вторачи в приятелката си.

— Изпитвам силни чувства към него. Това е основното.

— Аз наричам това увъртане — отсече Лоръл. — Въпросът може да получи отговор „да“ или „не“.

— Не знам! Не знам какво да правя с всички тези чувства, които напират вътре в мен. Появява се изневиделица в живота ми, блъска си главата в стената, а накрая се оказва, че аз съм замаяна. Ти каза, че не е мой тип, в самото начало го каза. И беше права.

— Всъщност мисля, че това е един от редките случаи, в които съм сбъркала. Но ти трябва сама да решиш това. Онова, което би ме вбесило, Мак, и би ме разочаровало страшно, е да използваш Линда като мерило, когато става дума за любовта. Защото тя изобщо не може да бъде за пример.

— Имам нужда от малко време, това е. Нужно ми е време да намеря своя ритъм и равновесие. Явно не мога да се справя с това, когато той е наблизо.

— Тогава си дай време — посъветва я Паркър. — Трябва да бъдеш сигурна сама за себе си.

— Ще го направя. Трябва.

— Само още нещо. Ако той те обича, тогава съм на негова страна.

 

 

Катрин Сиймън пристигна заедно с дъщеря си Джесика точно в десет часа в понеделник. Подобна точност беше едно от нещата, които можеха да разтопят педантичното сърце на Паркър, каза си Мак, но самата тя я намираше за малко стряскаща.

Преумора, нервност и емоционална нестабилност бушуваха в доста неприятна бъркотия вътре в нея, когато седна с партньорите си и потенциалните клиенти в салона. Морето от лалета на Ема бе донесло пролетта в стаята, въпреки че продължаваха да разчитат на пукащия в камината огън да ги стопли. Паркър бе извадила разкошните чаени и кафени сервизи от майсенски порцелан на баба си, чаши от уотърфордски кристал и табли от сребро от епохата на крал Джордж, които идеално подхождаха на изтънчените сладкиши на Лоръл. Ако й трябваше по някакъв начин да бъде представена идеята за разкош, изисканост и женственост, то щеше да бъде именно така.

След задължителните любезности за времето Паркър ловко подхвана темата.

— Много сме развълнувани, че обмисляте възможността „Обети“ да се ангажира с този специален за вас ден. Разбираме колко е важно да се чувствате спокойни и уверени за всеки детайл от сътворяването на една сватба, която показва кои сте вие и какво двамата с Джош означавате един за друг. Искаме да се насладите на този ден, както и на всички останали, които водят до него, със съзнанието, че всичко, което можем и знаем, е специално за вас. Ние искаме онова, което вие искате — един прекрасен и щастлив ден, изпълнен със спомени за цял живот. За тази цел сме подготвили няколко идеи. Преди да ви покажа първата оферта, имате ли някакви въпроси?

— Да — Кейт Сиймън отвори бележника в скута си. Дъщеря й само се засмя и вдигна очи към тавана, а тя започна да обстрелва Паркър с въпроси.

Отговорът на всички неизменно бе „да“. Осигуряваха това, можеха да се справят с онова, имаха свой доставчик яли мостра от другото. Когато въпросите се насочиха към цветния декор и аранжировката, Ема пое щафетата.

— В допълнение към сватбената украса ще използваме сезонни цветя и сандъчета, разположени в цветните лехи и градините, които ще бъдат специално подбрани, така че да подхождат на букетите, които Джесика сама ще избере. Знам, че е доста рано за сезона, но мога да ви обещая истинска пролет на сватбения ви ден.

— Ако бяха изчакали до май…

— Мамо — Джесика потупа майка си по ръката. — Запознахме се през април и сме решили да бъдем сантиментални. Изглежда ми толкова далеч и мисля, че има достатъчно време за подготовка, но вече се сблъскваме с хиляди подробности.

— Именно затова сме ние — увери я Паркър.

— Сега се занимаваме с годежното парти в клуба и поканите за сватбата.

— Можем да го организираме и да се погрижим за поканите.

Джесика замълча и сви устни.

— Наистина ли?

— Разбира се. Всичко, от което се нуждаем, е списък с гостите. Имаме няколко различни варианта за поканите. Един от оригиналните начини е да се направи картичка от годежния ви портрет или от наша обща снимка, която много харесвате.

— Чудесна идея. Какво мислиш, мамо?

Мак реши, че е неин ред.

— Самият годежен портрет може да ви помогне да решите дали искате да бъде в този стил, или предпочитате по-традиционно решение. Определянето на датата, мястото и намирането на идеалната рокля, както и годежният портрет, са все ранни детайли, които, след като бъдат отметнати, освобождават мислите ви и времето ви за останалото. А и освен това донякъде определят стила на цялата сватба.

— Сигурно имате някои снимки, които бихте могли да ни покажете.

— Да — Мак стана, взе портфолиото с годежни потрети и го подаде на Кейт. — Смятам, че годежният портрет е толкова важен, колкото и сватбеният. Той ни показва даденото обещание, намеренията, радостта от очакването. Какво е свързало тези хора заедно. Защо са разменили тези първи обещания. Моята задача е създаването на този портрет, който показва пред приятелите, семейството и всички останали, че Джесика и Джош са се намерили един друг.

— В студиото ли? — попита Кейт.

— Да, или на всяко друго място, което двойката предпочита.

— В клуба — реши Кейт. — На годежното парти. Джеси има зашеметяваща рокля. Двамата с Джош изглеждат фантастично заедно в официални тоалети. А Джеси ще носи и рубините на майка ми.

Очите на майката се замъглиха и тя протегна ръка да хване дъщеря си.

— Чудесна идея и с удоволствие ще се погрижа. Но имах и друга представа за този портрет. Двамата с Джош не се запознали по време на езда и това е страст, която и двамата споделяте. Бих искала да ви снимам на кон.

— На кон ли? — намръщи се Кейт. — Това не е моментална снимка. Не искам Джесика да бъде с костюм и шапка за езда на годежния си портрет. Искам да е ослепителна.

— Мислех си по-скоро за по-дискретен блясък. Романтичен и някак вълшебен. Имаш червеникавокафяв жребец, Трупър.

— Откъде знаете?

— Работата ни е да знаем всичко за клиентите си. Но не в лошия смисъл — добави Мак и накара Джесика да се засмее.

— Представям си теб и Джош върху гърба на Трупър заедно. Джош е в смокинг, папийонката е разхлабена и горните няколко копчета са разкопчани, а ти си зад него в прекрасна рокля с пищна пола — и рубините на баба ги — добави тя. — Ръцете ти го обгръщат през кръста, косата ти е пусната свободно и развяна от вятъра. Фонът е просто размазани цветове и форми.

— О, Боже мой. — Джесика едва прошепна думите, като дихание. — Харесва ми. Много ми харесва. Мамо?

— Звучи ми… красиво. Вълшебно.

— И мисля, че ще разберете, че много добре се впишем в темата, която сме подбрали за основен мотив на сватбата. Паркър.

Паркър се изправи и пристъпи към статива, който бе приготвен в залата.

— Ще видите снимки на цялостни аранжировки и отделни детайли от събития, които сме организирали преди, за да покажем какво можем да правим, но тъй като вашата сватба ще бъде уникално събитие, използваме скици, за да представим визията си за вашия ден.

Тя отгърна листа и показа първата скица.

— Страната на приказките — каза тя и Мак си представи как всяка от партньорките усеща същото онова потрепване в стомаха като нея, когато булката въздъхна дълбоко.

 

 

— Мисля, че успяхме. Не мислите ли, че успяхме? Господи, изтощена съм — Ема се просна на дивана. — И ми е малко лошо. Изядох прекалено много сладкиши, за да успокоя нервите си. Мислите ли, че успяхме?

— Ако не сме, предлагам да съберем средства и да поръчаме покушение срещу Катрин Сиймън — Лоръл вдигна крака върху купчината албуми на малката масичка. — Тази жена е истински звяр.

— Обича дъщеря си — отбеляза Паркър.

— Да, стана ми ясно, но божичко, та ние сътворихме самото съвършенство пред очите й, а не можахме да я накараме да подпише договора.

— Ще го подпише. Ако ли не, няма да се наложи да събираме пари. Аз лично ще я застрелям — Паркър крачеше напред-назад и разтриваше врата си. — Трябва да го обмисли, да го обсъди със съпруга си, така както и Джесика трябва да поговори с Джош и да разбере мнението му. Това е съвсем разумно. Нормално е.

— Кейт държи кормилото — изтъкна Мак. — Мисля, че просто иска да ни измъчи. Беше абсолютно възхитена от тортата във форма на кралски замък.

Лоръл загриза устни.

— Мислиш ли?

— Наблюдавах я, започнах да я следя като котка, която дебне мишка — или може би аз бях мишката, а тя котката. Но я наблюдавах. Очите й блеснаха при представянето на тортата. Направо можех да прочета мислите й: „Никой друг няма да получи тортата дворец, освен моето малко момиченце“. Улучихме десетката във всяко отношение. И двете се размечтаха за храстите от цъфнал кучи дрян с вълшебни светлинки, предложени от Ема. Ами разкошният букет от лалета? Джеси го иска за себе си. А после майката случайно спомена, че съпругът й е с два леви крака, и Паркър бръкна във вълшебната си кутия с визитни картички и измъкна телефона на личен инструктор по танци.

— Това беше добро попадение — съгласи се Ема. — Както и да е, майката иска каквото иска дъщеря й, а дъщерята иска нас. Усещам го — тя въздъхна дълбоко и се надигна от дивана. — Трябва да ида да преместя в саксии петдесет и пет нарциса за моминско парти. Всички си вземете лалета.

— Ще ида да видя дали колата ми е върната. Имам външни снимки, както и куп доставки — Мак погледна Паркър. — Ако не е дошла, мога ли да взема твоята кола?

 

 

Някои хора биха казали, че се меси в чужди работи, помисли си Паркър, биха казали, че това не я засяга. Тези хора, каза си тя, изобщо не я познаваха. Нейната работа беше да решава проблеми. И ако поне не се опиташе да оправи ситуацията, в която бе попаднала най-старата й приятелка, какъв смисъл имаше изобщо да се занимава с подобни неща?

Влезе в „На кафе“ с твърдото намерение да направи най-доброто, на което е способна, в полза на всички замесени. Посетителите в неделната вечер си говореха тихичко помежду си. Чуваше звука от машината за капучино и бръмченето на кафемелачката, докато се ориентираше в обстановката. Забеляза Картър до една висока маса за двама, усмихна се и отиде при него.

— Здравей, Картър, благодаря, че прие да се видим.

— Разбира се. Днес имахте тържество.

— Следобед. Мина много добре — няма смисъл да се губи време, каза си тя. — Мак беше нещастна и разстроена, но успя да прикрие това от клиентите.

— Съжалявам, че съм я разстроил.

— Както и тя. Но… — Паркър продължи, преди той да успее да отвори уста. — Майка й е в основата на проблема. Сигурна съм, че и тримата го знаем, макар всеки от нас да реагира различно.

— Тя се притесни.

— Макензи. Нямаше нужда. Не и заради мен.

— Тя винаги ще се притеснява от майка си — Паркър вдигна очи към сервитьорката, която спря до масата им. — Чай от жасмин, благодаря.

— Веднага. Доктор Магуайър?

— Чудесно. Нека бъдат два.

— Картър, искам да ти споделя малко вътрешна информация, за да разбереш причините за всичко това. Какво ще направите двамата с Мак, си е ваша лична работа.

Докато говореше, Паркър свали ръкавиците си и разкопча палтото си.

— Не знам колко от миналото си ти е разкрила и съм сигурна, че ще бъде страшно ядосана, че добавям детайли към малкото казано от нея, но това е положението. Родителите й се разведоха, когато беше на четири. Баща й — когото тя обожаваше — изостави нея също толкова лесно, колкото и Линда. Той е безгрижен и лекомислен. Не е пресметлив като Линда, просто е нехаен. Израснал е в богато семейство и е наследил солиден попечителски фонд. Може да ти се стори лицемерно от моя страна, но…

— Не ми звучи лицемерно. Ти и Дел, както и родителите ти, винаги сте се грижили за околните. Това е точната дума.

— Благодаря ти. Джефри Елиът просто ходи, където си пожелае, прави каквото си поиска и предпочита да избягва всякакви тревоги. Линда се домогва, изнудва и постига целта си с ласкателство и измама. Получи много прилична издръжка от бащата на Мак, но пропиля по-голямата част — тя се усмихна.

— Децата научават разни неща дори когато възрастните си мислят, че те не разбират за какво става дума.

— Сигурно е имало издръжка и за детето.

— Да. Мак имаше покрив над главата си, беше облечена и нахранена прилично. Както и майка й, разбира се. И двамата й родители се ожениха наново, преди Мак да навърши седем. Линда се разведе след още две години.

Тя замълча за миг, докато сервират чая им.

— След това имаше много мъже, любовни истории, както и доста драматични обрати. Линда не може да живее без драма. Джефри се разведе и после пак се ожени. Има син от третата си жена и прекарват повечето време в Европа. Линда има дъщеря от втория си съпруг.

— Да, Мак ми каза, че има полубрат и полусестра.

— Рядко се виждат. Елоиза прекарваше и все още прекарва доста време с баща си, който явно много я обича.

— Това сигурно с било тежко за Мак. Да гледа как сестра й получава онова, което тя не е имала.

— Да. И понеже през повечето време единствено Мак си беше у дома, Линда разчиташе на нея, изискваше от нея и я използваше. По своя си начин. После се омъжи отново. Всеки път, когато се омъжеше, се местеха в нова къща, в нов квартал. Това означаваше ново училище за Мак. Линда я отписа от нашата гимназия, когато се разведе с третия си съпруг. После отново я записа тук, за малко, няколко години по-късно, защото се оказа увлечена по някакъв мъж — женен при това — от борда на директорите.

— Липса на стабилност през целия й живот. Нищо, на което да може да разчита — измърмори Картър.

Паркър въздъхна.

— През целия си живот Мак е утешавала майка си, която хленчеше на рамото й заради някаква обида, разбито сърце или наранени чувства. Линда е била възпитана да вярва, че е центърът на Вселената, затова тя възпита Мак така, че и тя да го повярва. Нашата Мак е силна жена. Умна, независима, гениална в работата си. Но това уязвимо късче в душата й е като болезнена рана. Линда постоянно я дразни там и не му дава да зарасне. Мак е израснала с тази уязвимост и се бои да не бъде наранена.

— Не ни се доверява, защото нищо в миналото й не й е давало основание да се довери на някого.

— Наистина умееш да слушаш. Това бе едно от първите неща, които тя ми каза за теб. Давам ти леко предимство, Картър, и това е още едно нещо, за което тя няма да ми е благодарна. Давам ти го, защото я обичам.

— Ще ми бъде от полза.

Паркър се протегна и сложи длан върху ръката му на масата.

— Никога не съм я виждала да изпитва такива чувства към друг, както към теб. Никога не е държала толкова на някого. Именно затова онова, което става между вас, което сега открива заедно с теб, я плаши много.

— Досетих се за по-голямата част, поне за страха й. Като човек, който я обича, какво би ме посъветвала да направя?

— Надявах се да попиташ — с лека усмивка каза тя. — Дай й малко лично пространство, малко време — но не прекалено. И не се отказвай от нея. Единственото постоянно нещо в живота й сме били аз и семейството ми, Ема и Лоръл. Тя има нужда от теб.

— Не мога да се откажа от нея — простичко заяви Картър. — Чакал съм я през целия си живот.