Арчибалд Кронин
Героични години (5)

Пета част

Следния петък Дънкан напусна фондацията след един забележителен ден. Сутринта бе изпратил заявлението си за длъжността управител на фондацията и лицето му изразяваше твърдост и решителност. Когато прекоси „Принц Стрийт“ на път към квартирата си, изведнъж той се спря. Към него идваше човек в груби селски дрехи.

— Хемиш!

— Да. Самият той, докторе! — слугата от Страт Линтън стисна подадената ръка.

Със зачервено лице, чувствуващ се твърде неудобно в черния празничен костюм, с целулоидна яка и мазни, тежки ботуши, той продължи стеснително:

— Отдавна не съм ви виждал, докторе. И понеже съм в Единбург, реших, че мога да ви потърся. При все че сега вие сте вече голям човек и едва ли ще имате време за такива като мен.

— Глупости, Хемиш! Напротив, много се радвам, че те виждам! Ела в квартирата ми да пийнем нещо!

Като се настани удобно на стола, с калпак на скута си, с чаша уиски в една ръка и парче шотландски кекс в другата, той каза:

— За ваше здраве, докторе!

— За твое, Хемиш! — отвърна Дънкан. — Казвай сега какви новини има? Защо си в Единбург?

— По работа: да купя някои лекарства и други дреболии.

Дънкан се изненада.

— Мислех, че купувате лекарствата си в Сент Андрюс.

— Да. Купувахме ги, купувахме ги — потвърди Хемиш, без да мисли. — Но сега купуваме от друго дружество, дето е по-евтино.

— А! — каза неволно Дънкан.

— Освен това — продължи колебливо и стеснено едрият селянин, като чувствуваше, че трябва да даде по-подробни обяснения, — трябваше не само да купя лекарства, а и да продам някои от книгите на д-р Мърдок.

— Какво! — Дънкан погледна смаяно госта. После взе лулата си от камината и почна да я пълни. — Предполагам, че всичко е наред в Страт Линтън?

— Да — побърза да потвърди Хемиш. — Караме я горе-долу. Разбира се, господарят позападна малко напоследък. Животът не е лесен за седемдесетгодишен човек.

— Трябва да си вземе помощник.

— Помощник! — повтори Хемиш, като изкриви устни. — Смени четирима за шест месеца.

— Защо? — запита бързо Дънкан.

— Защото се мотаеха насам-нататък — усмихна се добродушно Хемиш, — не искаха да ходят на нощни посещения при болните, изпотрошиха мотора на колата, предписваха погрешни лекарства. Господарят щеше да полудее от тях, докато най-после изгони и четиримата един след друг — той помълча. — Не намерихме човек както трябва след вас, докторе.

Дънкан рязко драсна клечка кибрит.

— Все ще се намери някой подходящ. Познавам мнозина способни младежи. Ще намеря някой и ще ви го пратя.

Уискито бе развързало езика на Хемиш.

— Безполезно, д-р Стърлинг! Клиентелата сега не може да се повери на помощник.

— Защо, за Бога? — Дънкан се обърна и почна да се разхожда из стаята.

— Защото — Хемиш си пое дълбоко дъх, — сега имаме противник. Има още един лекар — конкурент, доведен от Овъртън. Казва се Бейли. Заповядва му сладкодумният индустриалец. А в замяна той лекува хиляда и двеста работници в алуминиевите заводи и електрическата централа. Задължени са да се лекуват при него — щат не щат. Той е лекар на дружеството! Вие знаете, че старият доктор никога не вземаше хонорар, а получаваше парите си от картите за обществени осигуровки. Сега са му останали само дванадесетина карти. Казвам ви, че едва свързваме двата края!

Дънкан се спря развълнуван, като си представи ясно положението.

— Ще спечелим борбата най-после — каза весело Хемиш. — Както и да е, много се радвам, че ви видях, докторе. Мис Джейн ме помоли да ви кажа, че сте винаги добре дошъл, ако минете към Линтън.

При споменаването на Джейн лицето на Дънкан се помрачи още повече. Той си представи как се бори с трудностите, как ги посреща с ясна и спокойна смелост. Разбра, че не е престанал да я обича, а в същото време си припомни още нещо.

— Предполагам, че младият Ейгл ги навестява често?

— Да, да — потвърди с въодушевление Хемиш. — Алекс се навърта постоянно вкъщи. За него тя е всичко. От два месеца насам той е в Канада, но към края на годината го чакаме да се върне.

— Предполагам, че работите ще се пооправят тогава за Мърдок. И за Джейн.

— Сигурно ще се пооправят — усмихна се доверително Хемиш. — Алекс иска да се ожени за нея, както знаете.

След като Хемиш си отиде, Дънкан погледна скромните подаръци, изпратени по него от семейство Маккелви. Той си припомни бедната къщица на горския пазач през оная снежна нощ, когато бе спасил умиращата жена.

Това беше действителност, а в същото време беше чудо. „Господи, помисли той. Какво съм свършил оттогава?“

Но какво значение имаше сега тази отдавнашна драма в снеговете? Какво го интересуваха никого незасягащите злочестини на стареещия провинциален лекар? Той бе отстранил чувствата от своя живот. Бъдещето му зависеше от това безстрастие. Освен това, богатата сполучлива женитба щеше да тури край на затрудненията на Мърдок.

Три дни след посещението на Хемиш Дънкан видя д-р Овъртън, за пръв път след приема.

Тоя понеделник, към три и половина, той влезе в кабинета на Овъртън със свитък книжа.

— Ето ви резултата от изследванията на трима ваши болни, Овъртън — каза официално той.

Като вдигна изведнъж глава, Овъртън се поколеба, после реши да придаде на държанието си любезна пренебрежителност.

— Благодаря. Много любезно от ваша страна да ми ги донесете! Да не забравя, Стърлинг, носи се някакъв глупав слух, че сте кандидат за катедрата? Вярно ли е?

— Съвсем вярно — отвърна кратко Дънкан.

— Жалко — каза Овъртън, — че пак трябва да бъдем конкуренти — той вдигна любезно рамене. — Защото, най-после, все един от двамата ще трябва да отпадне.

— Ценя съображенията ви.

— Всъщност — продължи Овъртън, наглед логично, — аз мисля за вас, Стърлинг. Защо не запазите мястото, на което така добре изпъквате?

— И да не ви мътя водата?

— Именно! Според мен, вашите възможности тук, в собственото ви поле на дейност, са чудесни. Ако се откажете и продължите да работите в своята област, като не се намесвате…

— Вие ще ми дадете всички възможни улеснения и ключовете на царството небесно, когато станете шеф! — довърши подигравателно Дънкан.

Овъртън се изчерви:

— Опитвам се само да ви спестя едно неизбежно унижение.

— Ще го понеса.

— Ще има да понесете и много повече! — отвърна гневно възмутеният Овъртън. — Когато заема катедрата, ще се погрижа да получите това, което заслужавате! По-другояче ще се смеете, когато почнете да получавате заповеди от мене.

— Не съм получавал досега заповеди от вас и не предполагам, че ще получавам някога.

— Ще видим! — извика Овъртън, загубил вече самообладание. — А засега, не се опитвайте да ухажвате Маргарет. Случи се така, че тя е моя, а не ваша съпруга!

— Какво искате да кажете точно? — запита Дънкан.

— Каквото казах: от месеци вече я ухажвате.

— От внимание към съпругата си поне, трябва да вземете думите си назад, Овъртън!

— Да ме вземат дяволите, ако ги взема! — изрева Овъртън. — Всички знаем отношенията ви с жените. В Сент Андрюс целият град говореше за отношенията ви с Анна. Мислите ли, че ще позволя същото да се повтори с жена ми?

Дънкан направи една стъпка към него.

— Признайте, че лъжете, Овъртън, иначе ще ви смажа ей сега!

— Не лъжа! Маргарет ми разправи сама всичко!

В същия миг в стаята влезе Маргарет. Тя се спря, сдържана и изящна, разбирайки ясно сцената, която прекъсваше. Без да обърне внимание на Дънкан, тя се усмихна любезно на съпруга си:

— Идваш ли вече за обяд, мили?

Овъртън извади кърпичка и изтри челото си:

— Идвам, Маргарет, ако нашият влюбен приятел няма нищо против.

Едва сега тя си даде вид, че е забелязала присъствието на Дънкан, поклони се студено и каза:

— Наистина, драги ми Донжуане, трябва да се погрижите повече за гардероба си!

— Така ли мислите, Маргарет?

— Така мисля, наистина — изсмя се весело тя. — Не можех да не забележа селския ви вид миналата вечер, на приема.

— Може би ще е по-добре да не идвам вече.

— Всъщност, аз самата не предполагам, че ще ви виждаме често тая зима. Аз възнамерявам да дам редица забави с оглед кандидатурата на Оуен. А при сегашните обстоятелства, едва ли ще желаете да бъдете там.

— Съвършено вярно — съгласи се той.

Тя оправи елегантната си шапка.

— Толкова съм заета. Откакто се откри тази вакантна длъжност за управител на фондацията! Всички мислят, че Оуен ще сполучи. Той е толкова популярен, наистина. Сигурна съм, че ще сполучи. Решила съм да му помогна, доколкото мога.

Като сложи весело ръка на ръкава на Овъртън, тя излезе от стаята. На Дънкан не се удаде да заговори. Явно бе, че е преиначила пред съпруга си случката на балкона. Знаеше, че сега тя ще работи заедно с Овъртън, като употреби всички средства да го изложи пред комитета и професор Лий.

На излизане от кабинета той се озова неочаквано пред едър мъж с мушама и мека шапка. Беше самият Почтен Джо.

— Здравейте, здравейте! — извика весело индустриалецът. Той бързаше и бе леко запъхтян. — Тъкмо човека, когото търсех! Дойдох да взема за обяд сина и снахата. Имате ли нещо против да дойдете с нас? — той беше особено любезен.

— Не днес, благодаря.

— Искрено съжалявам. А мога ли да поговоря с вас? Само една минута! Слушайте, докторе: между нас имаше недоразумения едно време. Но аз винаги съм бил ваш приятел. Помните ли разговора ни при язовира? Затова съм дошъл. От няколко месеца все се каня да дойда, но бях толкова отрупан с работа, че не можах да намеря нито минутка свободна. Сега идвам лично да ви предложа мястото… — той изрече това твърде важно — на главен лекар и хирург на Електрическото дружество за източните области.

— Доколкото зная, вие си имате лекар — каза бавно Дънкан.

— Да, имаме д-р Бейли! Но той не е човек от вашия ранг. Сега, когато дружеството вече започва работа, искам първостепенен лекар. И съм готов да платя за него! Хиляда лири годишно, всички хонорари по обществените осигуровки, а освен това и едно чудесно пакетче от привилегировани акции на дружеството.

Този нов пристъп беше толкова явен, щото беше оскърбителен. Почтения Джо се страхуваше, че Дънкан може да попречи на кариерата на сина му. Неизказано разгневен, Дънкан обърна гръб и влезе в отделението си, като остави Почтения Джо неподвижен и безмълвен в коридора.

 

 

Към края на ноември общественото мнение посочваше трима кандидати с най-големи изгледи за успех. Според реда на предпочитанието те бяха: д-р Овъртън, англичанинът Чайвърс, професор от Даръмския университет, и Дънкан.

Разгорещените спорове в самата фондация и между местната лекарска колегия за крайния резултат на избора минаха и в печата, където предстоящият избор се оповестяваше на първа страница като голямо събитие. Започнаха да се появяват снимки на Овъртън и на съпругата му с твърде убедителни обяснения:

„Главният кандидат за Фондацията Уолас“

или

„Д-р и мисис Овъртън, които ще бъдат отличени от фондацията“

Парите на Почтения Джо бяха в действие.

Скоро борбата стана по-яростна. В една широко четена колона за градски сплетни на вестник „Ивнинг Трибюн“ се появи твърде прозрачна бележка под надслов „Д-р Лотарио“, където клеветнически се повтаряше клюката, свързала името на Дънкан и Анна в Сент Андрюс.

Дънкан беснееше, но си наложи самообладание и отмина пасквила, без да му обърне внимание.

Когато на следния понеделник клеветата бе повторена, в още по-възмутителен вид в „Морнинг Аргус“, той занесе вестника на Анна.

— Трябва да предприема нещо! — той се разхождаше из стаята, докато тя четеше. — Да го опровергая! Да разбия редакцията! Да набия Овъртън така, че да помни цял живот!

— Драги Дънкан, припомняте ли си едно прекрасно пакетче с писма? Ако не си го припомняте, аз ще ви го припомня!

Тя отвори писалището си и му подаде едно пакетче, свързано със светлосиня панделка. Бяха писмата на Овъртън до сестра Даусън.

— Не, Анна! Не можем да ги използуваме! Много е гадно! Отказах вече да сторя това…

— По-рано нямаше смисъл! Или мислите да ги оставите да ви клеветят из целия град, без да им се отплатите! Казвам ви, че небето е дало тия писма в ръцете ни! Засега не ще предприемам нищо, ще ги оставим да тровят комитета с тая кал и едва в последната минута ще хвърлим бомбата в увеселението!

— Господи! — извика той. — Та това е истинско убийство!

— Бих могла дори да доведа и сестра Даусън. Аз винаги се старая да не загубя следите й. Сега тя е в общата болница в Глазгоу. Чувствата и към милия д-р Овъртън не са много нежни.

Той бавно стисна ръката й.

— Добре, Анна! Казах ви, че съм затънал до шия в тая борба за катедрата. Мога да газя в калта заедно с другите!

От тоя ден той почна да подготвя по всички линии успеха си. Засили дейността на отделението си, като работеше от ранна сутрин до късна вечер. През декември обнародва в „Медицински вестник“ със забележителен успех втората си монография „Съживяване на нервната клетка“.

Но все още отказваше да почива на лаврите си. При все че ненавиждаше сухата техника на своите изследвания, светкавично написа нов труд: „За патологията на мускулната несъгласуваност“. След напечатването на студията в „Научния летопис“, той се зае трескаво да потвърди теорията си.

 

 

В един дъждовен декемврийски следобед, на мръкване, когато светлината и топлината в отделението бе закрита от спуснатите щори, Дънкан вдигна глава от писалището си и видя пред себе си професор Лий.

— Извинете ме, сър — каза той, — не чух кога сте влезли.

— Не се извинявайте! Дойдох просто да ви поканя на вечеря.

— На вечеря ли? — попита изненадано Дънкан.

— Да, у нас, тази вечер, точно в седем часа — очите на спокойния старец намигнаха. — Доколкото разбрах, напоследък сте отсъствували от много приеми. Поне аз не съм ви виждал ни веднъж в дома на мисис Овъртън.

— Не, сър — наведе глава Дънкан.

— Странно за такъв „ухажван мъж“, нали, Стърлинг? — подхвърли Лий. — Създадоха ви голяма слава чрез местните вестници.

Дънкан се изчерви.

— Така! — професорът потърка леко ръце. — Значи, довечера у дома няма да има жени — ще бъдем само мъже! Искам да се срещнете с членовете на Комитета. Вие вече познавате д-р Инглис, освен него ще бъдат и съдията Ленци, професор Брандт, Джибсън и аз.

Зад поканата и приятелския тон не можеше да не се съзре значението на това внимание.

— Много мило от ваша страна, сър! Трогнат съм и разбира се ще дойда!

— Господи! — кимна старецът. — Предупреждавам ви, че ще има голямо любопитство към отговора ви на някои скорошни намеци. Пригответе си подходяща лъжа!

— Ще предпочета да кажа истината, сър.

Лий се засмя.

— Да не забравя — миналата нощ прочетох втората ви монография. Много сполучлива.

След като Лий си отиде, Дънкан седна на канапето. Мислите му радостно летяха. Той почти не чу, когато вратата се отвори пак и Анна влезе, с шапка и мушама.

— Забравихте ли, че довечера отиваме на опера?

— Ще трябва да отидете сама, Анна. Зает съм.

Тя се намръщи и седна на облегалото на канапето.

— Слушайте, Дънкан — каза тя с особена съкрушеност и с уважение, каквото се промъкваше напоследък в отношенията й към него, — известна ми е вашата мрачна упоритост и шотландска решителност. Но, драги приятелю, когато ви накарах да се кандидатирате, аз не предполагах, че ще се погубите! Нямам полза от смъртта ви.

— Не се тревожете — жив и здрав съм!

— Да, но страните ви са хлътнали, а слепите ви очи са посивели. Не правите никакви упражнения. Ако не дойдете на опера, трябва да отидете на голф или тенис… — гласът и замря, недоверчив, странно майчински.

Той я погледна изпод вежди, като се чудеше какво я е прихванало.

— Голф! Тенис! Господи, Анна, в ума ми има много по-важни неща! — той я погледна косо. — Например, вечеря с професор Лий.

— Какво?

Тя стана изведнъж.

— Шефът беше тук преди пет минути — той помълча. — Беше твърде любезен — пошегува се с печалната кампания на нашите приятели. И ме покани на вечеря с членовете на комитета.

Никога досега той не бе я виждал толкова развълнувана. Гласът й трепереше.

— Не разбирате ли, какво значи това? — тя говореше почти несвързано. — Всичко е ясно като бял ден: Лий желае вие да го заместите. Чувствувах, че той ви обича. Ако използувате внимателно козовете си… — тя повиши глас: — Сигурно ще искат да узнаят от вас нещо за клеветническата кампания. Изострете любопитството им до крайния предел. Когато ви поднесат вино след вечерята, проявете колебание. И, най-после, покажете писмата до Даусън.

Той кимна мрачно.

— Случаят е посочен от Бога.

— Gruss Gott! — възкликна тя. — Да бих могла да зърна отнейде лицата им! Ще бъде хубава изненада! Вие вече сте на катедрата!

— Чакайте, Анна! — каза рязко той. — Още не съм там!

Но не можа да я накара да млъкне. Тя продължи да говори възбудено, като го поздравяваше и се разхождаше из лабораторията. Все пак, той се отърва най-после от нея и можа да продължи работата си.

Като се прибра у дома си, Дънкан имаше половин час, преди да дойде време да се приготви за излизане в дъждовната нощ. Той се отпусна в креслото пред запалената камина, изпи чаша уиски, взе вечерния вестник и почна да го прелиства небрежно, докато изведнъж погледът му падна на следните новини:

Злополука в Страт Линтън

„Поройните води, придошли вследствие последните силни дъждове, причиниха днес след обяд злополука в новопостроения язовир на хидроелектрическата централа на Източното дружество. Напорът на придошлите води в езерото е причинил смъртта на пет души и е наранил седем. Д-р Мърдок, повикан на местопроизшествието, за да помогне на д-р Бейли, лекар на дружеството, е бил ударен от паднал блок зидария. Предполага се, че е тежко ранен…“

Ужасѐн, Дънкан прочете два пъти съобщението. Мисълта му се върна към първата нощ, когато провинциалният лекар се бе сприятелил с него, прелетя през десетте години приятелство и отчуждението им. А сега Мърдок бе ранен от паднал блок зидария… и то тежко ранен…

Дънкан скочи. И забрави приетата покана за вечеря у д-р Лий. От съзнанието му беше изчезнало всичко, освен вестта за злополуката с Мърдок. Той погледна часовника. Колата му беше в съседен гараж. В девет часа би могъл да стигне в Линтън.

Дъждът се бе засилил в истински порой, така че докато летеше из потъналата във вода околност от двете страни на колата се стичаха същински реки. При замъглената светлина на фаровете той виждаше навред доказателства за продължителни валежи: в наводнените поля, в пълните с вода ровове и реки, които бучаха под мостовете.

Скоростта на неспокойното пътуване като че облекчаваше напрежението му. Наближаваше вече целта си. Изведнъж в тъмните води калникът на колата се удари о една жълта преграда насред пътя, край която някакъв човек му даваше отчаяни знаци да спре. Само по чудо той можа навреме да се отдръпне.

Пазачът се приближи до прозореца на колата със своята мазна мушама.

— Къде сте тръгнали в такава нощ? Трябва да обърнете колата назад! Не може да продължите!

— Защо? — попита Дънкан, при блясъка на факлата, която пазачът държеше.

— Защото шосето за Страт Линтън е наводнено. Язовирът може да се отприщи всеки миг.

Дънкан не възрази, но докато другият говореше, безшумно пусна мотора. Колата тръгна, като събори дъсчената преграда и отхвърли встрани препречените дъски.

Пътят, макар и силно наводнен, не беше непроходим.

На Дънкан хрумна изведнъж да отвори радиото. И веднага чу новините, които го интересуваха.

„Заплахата за Страт Линтън — съобщаваше безстрастният глас на говорителя, — е по-сериозна, отколкото се предполагаше отначало. Няма изгледи за спиране на дъжда, а разрушенията в новите хидроелектрически и алуминиеви юзини край езерото Линтън изглежда, че се разширяват. На мястото вече са пристигнали спасителни команди. Според мистър Джозеф Овъртън и други чиновници на дружеството, положението е в ръцете на работниците, но все пак в областта е прекратено движението, а жителите в долината са посъветвани за всеки случай да напуснат временно жилищата си.“

Гласът стана по-сериозен:

„Току-що получените сведения гласят, че броят на убитите досега е петнадесет души. Д-р Мърдок, от Страт Линтън, затрупан от съборена зидария, докато се опитвал да измъкне един ранен, е ранен по-тежко, отколкото бе първоначално съобщено. Има опасения, че положението му е безнадеждно.“

Дънкан натисна газта. Колата забръмча. След десетина мили той навлезе в познат страничен път, като отмина две чифликчийски платформи, натоварени с покъщнина. След още пет мили беше вече в село Линтън. Той спря пред къщата на доктора и скочи от колата. Дъждът го плисна като из ведро. Улицата беше пуста.

Рета, с шапка и палто, го въведе вкъщи.

— Къде е д-р Мърдок, Рета?

Тя вдигна към него разтрепераното си, разплакано лице.

— Оставили го в централата, д-р Стърлинг.

— А мис Джейн?

— И тя е там — момичето помълча. — Всички заминаха. И аз заминавам.

Тя хукна надолу по улицата.

Като се озова пак навън в дъждовната нощ, Дънкан не можа да види никого, докато най-после, откъм ъгъла, зави слаба, самотна фигура. Дънкан извика облекчено:

— Маккелви!

— Д-р Стърлинг!

— Господи! Колко се радвам, че те виждам, човече! — Дънкан сграбчи ръката му. — Трябва да отида до централата!

— Невъзможно — отвърна решително Маккелви. — Пътят е отнесен.

— Но аз трябва да отида там! Не разбираш ли, човече: горе е д-р Мърдок. Трябва да отида при него!

Маккелви поглади мършавата си, мокра брадичка.

— Добре — каза най-после той. — Но по шосето не можете да стигнете. Може би — само може би — има още възможност да ви преведа през Бен.

И двамата влязоха в колата. Дънкан пусна мотора.

Маккелви го насочваше из непознат, лъкатушещ и каменлив път, който се изкачваше по източните склонове на височината, после свиваше вляво. Като се изкачиха на половината път, стигнаха до едно място, където колата вече не можеше да се движи. Маккелви скочи и, без да продума, тръгна пеш.

Трябваше да се борят с мокри борове, кална почва и остри камъни, като полувървяха, полупълзяха по острите, стръмни скали. Ръцете на Дънкан бяха издраскани и изтръпнали.

Издраскани, окървавени, запъхтени, те стигнаха най-после до върха. Изправен срещу вятъра и суграшицата, която валеше тук, втренчил притворените си очи в тъмнината, Дънкан разбра, че са стигнали до брега на езерото.

— Лодката е наблизо — викна Маккелви, като сви тръбообразно ръце, за да бъде разбран сред рева на вълните и воя на вятъра в гората.

На стотина ярда по-далеко те намериха край брега плоскодънната рибарска лодка. Нагазиха дълбоко във водата и скочиха в лодката. Маккелви я отвърза и двамата взеха по едно гребло. Дънкан почна да гребе с облекчение. Езерото беше бурно, вълните преливаха през стените на лодката. Наоколо беше непрогледен мрак.

Докато гребеше, пазачът се оглеждаше от време на време наоколо, като се мъчеше да надуши по вятъра накъде отиват. Пътуваха вече доста време, когато Маккелви изведнъж престана да гребе, наведе се и внимателно се ослуша.

— Чувате ли? — запита след малко той.

Над рева на вълните се долавяше глухият тътнеж на водопад.

— Язовирът — каза със странна загриженост Маккелви. — Господ да ни е на помощ, ако попаднем в отприщените му води!

Като насочиха лодката по посока на вятъра, те почнаха да гребат с удвоени усилия. Тътнежът приближаваше. Но почти в същата минута, когато той стана непоносимо оглушителен, лодката се удари шумно о невидимия бряг, Маккелви скочи, напрегна здравите си плещи, дръпна я и я измъкна на брега.

Зад полуострова, който заграждаше малкия залив, някакво мъгливо сияние се очертаваше над близкия хоризонт. Придружен от Маккелви, Дънкан тръгна бързо нататък, по ниския ръб на брега. Пред тях, над равнината пред централата, осветена от неясната червеникава светлина на нафтови фарове, изпъкна гледка, която смрази Дънкан.

На фона се издигаше голата постройка на алуминиевите заводи с новата електрическа централа и безредна смесица от хангари и канцеларии. Около сградите се тълпяха работници и селяни — тъмни, неподвижни фигури. Отпред беше язовирната стена, дъгообразна бетонна постройка, заздравена с високи подпорни кули.

През отприщените шлюзи кипеше и се спускаше в мрака към долината пенлив порой, а от горния край на стената бучеше водопад, двеста стъпки висок.

Но скоро се показа нова, по-зловеща гледка — широк, зеещ процеп по гладката повърхност на язовирната стена, на не повече от тридесетина ярда от по-близкия бряг. През тоя процеп водата се изливаше с адска сила и тътнеж, като непрестанно откъртваше нови късове бетон от ръбовете на отвора.

Обзет от нетърпение да стигне по-скоро до Мърдок, Дънкан бързаше напред, когато наблюдателите трепнаха изведнъж от някакво ново вълнение. Дънкан се обърна навреме, за да забележи новата катастрофа.

Процепът в пробитата стена бавно се разширяваше, разсичан сякаш от невидима, исполинска ръка. Огромни късове бетон хвърчаха из въздуха като тежки снаряди излизащи из дулата на чудовищни оръжия. Язовирната стена бавно потрепери в тоя участък, смъкна се и се огъна. И почти веднага, като някакъв хартиен модел, цялата постройка потрепери едва уловимо, наклони се, изпъкна навън и изчезна под кипящите води на освободеното езеро.

— Господи! — извика Маккелви. — Като че ли настана второ пришествие!

Дънкан остана за миг като гръмнат. После тръгна изведнъж сред тълпата, към главното здание на централата.

Зад спуснатите завеси на прозорците се движеха сенки. Той трепна, и сложил ръка на бравата, се поколеба. После си представи как самият Мърдок би влязъл в такъв случай, вдигна глава и влезе.

Известен брой членове на дружеството бяха във външната канцелария. Тук бяха Скот, преподобният Симпсън, юрисконсултът Лигът — всичките му някогашни врагове от общинския съвет в Ливънфорд. Пред писалището си, замаян, разбит, седеше Почтения Джо. При влизането на Дънкан той вдигна с глупав израз наведената си глава. Двамата мъже размениха един-единствен поглед. Но за Дънкан това беше достатъчно, за да съзре чувството на срама и разорението в тия очи на победен, заедно с подлия страх на картоиграч, който е залагал живота на хората и е загубил в играта.

Дънкан отмина към съседната стая. Там най-после намери стария лекар на Страт Линтън.

Мърдок лежеше на гръб сред стаята, покрит с грубо тъмно одеяло. От едната страна на малкото импровизирано легло беше Джейн — бледа, измъчена, без сълзи. От другата — сравнително млад човек в черно сако и райе панталон, навярно Бейли, лекарят на дружеството.

Дънкан се приближи на пръсти към леглото. Винаги руменото лице на стария лекар бе восъчнобледо. Неподвижността му в това пълно безсъзнание беше страшна. Под шията бе вмъкната малка възглавничка с пясък. Като видя тази възглавничка, Дънкан погледна другия лекар и каза тихо:

— Аз съм д-р Стърлинг от Единбург. Гръбнакът… ли?

Д-р Бейли, чието тревожно и нерешително изражение свидетелствуваше за прекараното през тоя ден напрежение, направи безпомощно утвърдителен знак.

— Да, гръбнакът, където паднаха камъните — той потрепери. — Счупен е вратният прешлен. Хълбокът също е изкълчен. Има и няколко счупени ребра. Засегнати са сигурно всички кости. Предполагам, че трябва да има вътрешен кръвоизлив.

— Какво направихте?

— Всичко, което можах — умореният млад лекар се държеше отбранително. — Топли бутилки. Неподвижност. Невъзможно е да се промени положението му, защото гръбначният стълб ще се счупи. Какво друго би могло да се стори? — промълви той. — Докторът е почти свършил вече.

Дънкан потрепери, като забеляза изведнъж, че д-р Мърдок отвори очи. Някогашната насмешливост блесна в тях, докато старецът прошепна с мъка:

— Не изливайте адския си гняв над д-р Бейли! Той е прав: аз свършвам.

— Не говорете така!

— Умиращите могат да говорят както им е угодно — продължи Мърдок. — Сигурно разбирате, момко, че тоя стар Адам е виждал и по-добри дни.

Дълбоко ридание разтърси отпуснатите рамене на Джейн. Тя отвърна глава.

— Шт, девойче! Не видях, че си била тук! Страшно тъмно е в тая стаичка. Дай ръка, пиле, и не плачи.

Дънкан се наведе тревожно над леглото:

— Велики Боже! Не може да се предадете така лесно, човече! Пуснете ръката на баща си, Джейн! Пуснете я, казвам ви! И ни оставете сами с него!

Момичето стана и излезе от стаята с несигурен ход. Дънкан веднага коленичи на мястото й и каза дрезгаво, в самото ухо на стария лекар:

— На жена ли се обърнахте на старини, Мърдок? Къде ви е смелостта? Чувате ли ме?

— Оставете ме да издъхна, момко — прошепна Мърдок.

— Никога няма да ви оставя да издъхнете — отвърна, без да мисли Дънкан. — Съвземете се, за Бога!

Той отметна одеялото и с бърза, опитна ръка опипа ранения. Бейли бе поне добър диагностик.

Докато пръстите му се бавеха при повторния преглед на счупения прешлен в основата на черепа, мисълта, работеща с отчаяна скорост, преценяваше силата на жизнената нишка, която още задържаше стареца в света.

Дори без напомнянето на д-р Бейли, Дънкан знаеше опасността от променяне положението на Мърдок. Всяко несръчно движение би довело веднага до прекъсване на гръбначния стълб от островърхия прешлен и би причинило моментална смърт.

Трябваше да се действува веднага, в дървената канцелария-барака, без помощта на опитни сестри, без възможностите и средствата на съвременна операционна зала. Механическата сила бе напълно изключена, оставаше само човешката сила.

Той стана решително, намислил вече какво ще прави. У него се пробуди някогашната вродена упоритост, съзнанието за изкуството да лекува. Той се наведе над стария лекар, почна да намества счупените кости, да освобождава притиснатите гръбначни нерви, да изправя изкривените кости, да отстранява смъртоносния натиск над гръбначния стълб.

Изведнъж той се обърна бързо към Бейли:

— Имате упойка, нали? Ако обичате, да ми я дадете! — после се наведе: — Ще направя ужасен опит, Мърдок — той помълча, после добави с груба сериозност: — Ще се борите ли? Или ще ме оставите да се проваля?

Старият лекар изкриви устни в призрачно подобие на усмивка. И прошепна:

— Винаги съм бил готов да се закълна, че имате дарбата да убивате хората. Припомнете си… когато не се събудя… че съм бил прав.