Арчибалд Кронин
Героични години (3)

Трета част

След шест седмици, легнал в малката болнична стая, Дънкан обърна леко глава при шума на стъпки в коридора. Той беше невероятно слаб. И през ум не би могло да му мине какви поражения ще нанесе операцията на организма му.

Казаха му, че цели четири часа е бил на операционната маса. Няколко дни след това продължаваше да му е зле от упойката. А по-късно дойде болката — той изтръпна при тая мисъл — като че ли цялата му лява страна бе огнена стена.

Анна бе засегнала не само мускулите, костите и ставите, но и самия нервен възел, който се излъчва, заедно с големи кръвоносни съдове, от подмишничната кухина. Никакви упойки не облекчаваха мъчението от тия разкъсани нерви.

Често пъти той се молеше нощем: „О, Господи, сега, когато зная, какво значи да страдаш от болка, ще бъда по-добър лекар, ако се спася“.

Вратата се отвори тихо и сестрата каза:

— Една гостенка, мистър Стърлинг. Обеща, че няма да стои много.

В следния миг на прага се появи Джейн.

Тя внесе лъх от свежия планински кът в задушната стая. Над парите от антисептични лекарства се понесе мирис на бор и крайбрежни мирти, на сапун и дим. Тя седна стеснително, в скромна тъмна рокля, с небрежно сложено кепе, с пакети в ръце. В топлите й младежки очи имаше недоверие и мъчителна тревога.

— Джейн!

— Дънкан! — извика тя, като се приближи. — Колко сте отслабнал!

— Ужасно се радвам, че ви виждам, Джейн! Мислех, че завинаги сте се отказали от мене — той протегна свободната си ръка — другата бе неподвижна, гипсирана в леглото — и стисна нейната.

— Бях по покупки в града. Трябваше да дойда, въпреки ужасното скарване между вас и тате.

Въпреки горчивото решение, че всичко е свършено между него и Мърдок, Дънкан запита:

— Как е татко ви?

Погледът й се помрачи.

— Не е много добре. Излиза във всяко време, нали знаете, не се грижи никак за себе си. Бронхитът му се е влошил. А напоследък е много разстроен и от новия язовир, който строят на езерото Линтън, с електрическа централа, алуминиеви фабрики и какво ли не — с големи, димящи комини, които ще опропастят красотата на долината.

Той погледна разстроеното й лице:

— Зад това предприятие стои някой си Овъртън, нали?

Тя кимна.

— Татко вече се скара с него. Аз съм просто… ужасена — тя побърза да промени разговора: — Но не съм дошла да говоря за татко и неговите неприятности. Кажете, Дънкан, ще се поправи ли всичко?

Той пак стисна ръката й:

— Скоро ще разбера. Днес ще махнат гипса.

— О, сигурна съм, че ще бъде сполучливо! Не мога да ви обясня… — тя заекна. — Всяка нощ лежах будна, мислех, надявах се, че ръката ви ще оздравее.

— Значи, поне вие — той не можа да отмине тая забележка — одобрявате д-р Гайслер.

Тя го погледна, без да мигне.

— Всеки, който ви прави добро, Дънкан, е за мене добър.

Настана неловко мълчание, докато Джейн извади донесения подарък — домашен мармалад и кифли, с които се надяваше да го зарадва. После му разказа новини от Страт Линтън: за Хемиш и старата им кола, за новите пилета, за лова, устройван на двадесети същия месец от сър Джон Ейгл, за сина на сър Джон, Алекс, който се върнал от Оксфорд, за да се бори против нежеланото предприятие за електрическа енергия. На няколко пъти тя заяви, че го уморява и ставаше да си отиде. Но той я задържаше.

Когато най-после стана, той вдигна поглед и каза:

— Бих дал всичко, за да ми бъдете сестра, Джейн!

Тя побърза да отвърне глава.

— Поправете се по-бързо! — прошепна тя. — Само това има значение, драги Дънкан.

Посещението и го ободри невероятно много.

 

 

В три часа д-р Гайслер пристигна заедно със старшата сестра за съдбоносното посещение.

— Е, добре! — възкликна Анна, като седна на края на леглото и почна да преглежда превръзките. — По страните ви може да се забележи малко кръв! — тя вдигна глава и му се усмихна. — Дайте ми длетото, сестра! Неспокоен ли сте? — продължи тя, като почна внимателно да откъртва тежкия гипс.

Той овлажни засъхналите си устни.

— Вие трябва да сте неспокойна.

— Не познавам подобно страдание — възрази тя. — Поръчах да донесат реостата, за да опитаме как реагирате на електричеството.

Докато парчетата на гипса падаха, той бе обзет от невероятна слабост. След всичко преживяно, освобождаването на ръката ставаше сега много бързо. Изведнъж той почти изпита желание да помоли за възстановяване на гипса — за отлагане до утре.

Но и последната част от гипса бе махната и Анна почна да вади вътрешните превръзки. Със сръчно, бързо движение тя махна и последната марля, и той видя най-после лявата си ръка.

Отначало не можа да я познае, така дълбоко в съзнанието му бе останал образът на схванатата ръка. При все че бе тънка и мършава, ръката изглеждаше вече нормална. По цялата й дължина минаваха дълбоките белези на разрезите. Кожата беше синьо белезникава. Пред него беше възкръсналата му ръка. Анна Гайслер я бе пречупила и преобразила, както ваятел моделира глина.

— Е? — запита тя.

— Виждам — промълви неуверено той, — че сте извършили чудо.

— Ще видим — отвърна тихо тя и поиска реостата.

Сестрата докара тежката електрическа машина до леглото. Подпомогната от другата сестра, Анна нагласи жиците, потопи крайчетата на апарата в солена вода и пусна тока.

Тихо свистене изпълни стаята. Облегнат на възглавниците си, Дънкан очакваше допирането на наконечниците, с опасение, което далеч надвишаваше досегашното. Успехът или неуспехът на операцията щеше да бъде доказан след няколко секунди. Той едва поемаше дъх, когато мускулите на оперираната ръка трепнаха един след друг от галваничния ток. И разбра, веднъж завинаги, че е излекуван.

— Няма защо да се тревожим вече — каза Анна. — Сега ще ви трябват само няколко седмици за масажи. Но, вярвайте ми — тя говореше със студена насмешка, — вие сте съвършено подновен.

— Зная — каза просто той. — И сега още мога да го почувствувам. Гледайте!

Преди да успеят да го задържат, той простря ръка и взе чаша от масичката.

— Недейте! — извика ужасено сестрата. — Ще си навредите!

Но Анна, която внимателно наблюдаваше, направи знак да не му се месят.

Те наблюдаваха смаяни как той вдигна чашата с лекарството до устните си, пийна от нея и пак я остави на масичката. Откакто бе боледувал от паралич, не бе могъл нито веднъж да извърши такова нещо.

— Е, добре, мистър Стърлинг — каза изведнъж старшата сестра, като искаше да се освободи от напора на собствените си чувства, — аз не се чувствувам вече сигурна: ами че вие можете да запратите след миг и мебелите по главите ни!

Тя се обърна още преди младшата сестра да смогне да се засмее и каза:

— Хайде, сестро, помогнете ми да изнесем тоя апарат.

Когато сестрите излязоха, Анна и Дънкан замълчаха.

— Толкова много ви дължа — каза най-после той сериозно и възторжено. — Отначало вие ме посветихте в музиката, изкуството, литературата — образовахте ме, превъзпитахте ме. Намерихте ми работа в един момент, когато най-много се нуждаех. Дадохте ми широк поглед за медицината. А сега… — гласът му трепна — и това…

— За Бога, Стърлинг! Вие, шотландците, сте такива сантиментални хора! — тя тръгна упорито към прозореца. — Нали ви казах, че искам да изпитам задоволство от успеха! Ще ви поставя в учебника си — с цяла дузина илюстрации и отвратителни диаграми.

— И така да е дори, трябва да ми позволите да ви благодаря, Анна! Най-прекрасното в цялата история е, че въпреки всички дрънканици по наш адрес вие сторихте това от чисто приятелство!

— Драги Дънкан — прекъсна го рязко тя, — трябва ли да продължавате, като някой професор по философия? Сигурно заслужавам нещо по-добро.

— Извинете, Анна — отвърна той, — но така безкрайно съм ви признателен! И толкова малко мога да сторя, за да изразя признателността си.

Тя отдръпна завесата и погледна навън. После каза уж случайно:

— Можете да сторите много! Не съм толкова алтруистична, колкото изглеждам, Дънкан! Искам да работите заедно с мене, да ми помагате в патологията на изследванията ми, да ми се отплатите по този начин — тя се обърна бързо, със спокойно, весело лице: — Но имаме достатъчно време да установим това по-късно. А сега, току-що ми хрумна, че преди десет минути сестрата направи ужасна грешка.

— Каква грешка?

— Каза ви „мистър Стърлинг“. А от тази сутрин правилно е да ви казва „д-р Стърлинг“ — отивайки към вратата, тя се усмихна. — Д-р Инглис ми съобщи, преди да дойда тук. Той беше във възторг. Издържали сте изпитите си, Дънкан, и то с много добър успех.

Тя отвори вратата и поглеждайки за последен път изненаданото му лице, излезе.

Той остана неподвижен, с желание тя да се върне, да й благодари по-сърдечно. После бе обзет постепенно от мисълта за бъдещето си. Почти несъзнателно раздвижи възкръсналата си ръка, стисна и отпусна безжизнените някога пръсти. Вълна на бодрост нахлу в сърцето му. Най-после, както бе казала Анна, светът беше в нозете му.

Той се обърна изведнъж, взе вехтия си портфейл от нощната масичка и извади от там едно изсъхнало стръкче — разковничето, дадено му от Маргарет преди много години. Тя беше на разходка в Швейцария сега. „Когато се върне, помисли пламенно той, има какво да й поднеса“.

 

 

В една ясна утрин към края на юни Дънкан, в бяла манта, чакаше нетърпеливо д-р Оуен Овъртън пред отделението на д-р Инглис, в болницата Виктория.

Преди шест седмици, след излизането му от болницата, деканът Инглис го бе назначил ординатор в това отделение, най-голямото в болницата.

— Винаги съм вярвал във вас, драги Дънкан!

Достойният декан, чийто песимизъм едва не попари най-ранните надежди на Дънкан, го бе потупал добродушно по гърба и го бе завел в своя разкошно обзаведен кабинет.

Дънкан се бе преместил да живее в болницата и радвайки се на силата на двете си здрави ръце се бе отдал на работата, за която отдавна копнееше.

Дните му бяха претрупани. Ставаше в седем и до закуска пишеше анамнезите. Преди обяд бе зает да придружава д-р Инглис при визитацията му в отделението — изпитание за търпеливостта на Дънкан, защото деканът беше бавен до невъзможност. След набързо изгълтания обяд, дълга редица биохимични изследвания го занимаваха до шест часа. Накрая идваше вечерната визитация с Овъртън, младши лекар на отделението, готов да се ползува от новата си власт до най-малките и най-предизвикателни подробности.

След шест изтощителни седмици странно недоволство помрачи усърдието на Дънкан. То не се дължеше на досадното еднообразие на работата му, нито на дребнавите прояви на Овъртъновото озлобение, дължеше се на това, че навред чувствуваше спънки за пламенното си желание за пряк досег с болните.

Стъпки в предверието го накараха да вдигне глава. Овъртън слизаше. Той го почака да се приближи.

— Бих искал да поговоря с вас за Уолстър Въртън!

— Кой Уолстър? Бързам, отивам на закуска.

— Но случаят е сериозен, Овъртън! Става дума за младежа от легло №7 — с неясни гръдни симптоми. Той е много по-зле.

— Какво мога да сторя? — миналата нощ Овъртън бе стоял до късно на танци, заедно със сестра Даусън от амбулаторията и по много причини, свързани с хубавичката сестра, беше в лошо настроение. — Направихме всичко каквото можем.

— Направихме всичко, само не открихме какво му е — гласът на Дънкан беше суров. — Цяла седмица правех всеки ден по дванадесетина безуспешни изследвания, докато се замаях. А момчето умира.

— Диагнозата не е установена — прекъсна го рязко Овъртън. — Не можем да сторим нищо! Мнението на шефа е, че това е някаква още не добре проявена анемия.

— По мое мнение, това е едно съвършено ясно и просто отравяне на кръвта! Трябва да му се направи пункция, иначе момъкът ще умре.

— А кой ви пита за мнението ви? Не забравяйте положението си тук, Стърлинг! Попаднахте в отделението само по някаква прищявка на декана. Но повечето хора считат, че трябва да бъдете вън.

Той прекоси коридора. Дънкан проследи отдалечаването му, неподвижен и намръщен.

 

 

Тази вечер той имаше един свободен час. Прекара го, както обикновено, в стаята на Анна. Така изпитваше удоволствието, че доказва презрението си към градските клюки. След като му поднесе кафе, тя забеляза необичайното му мълчание.

— Какво има? Пак ли някой дрънка за нас?

Той поклати отрицателно глава.

— Не, наслаждавам се на въвеждането ми в механическата медицина. — Забавно е — продължи насмешливо той, — да се мотаете с епруветки за анализи и с реакции на разните основи, когато, ако послушам само две минути някой болен, мога да кажа какво му е.

— Не омаловажавайте средствата на съвременната медицина, Дънкан — отвърна тя, като го погледна строго.

Той се отпусна изведнъж:

— От шест седмици вече този гнет расте у мене! Искам да работя с ръцете си, а не с дрънкалки, които парализират професията. Половината зло в нашата професия е, че лекарите са покварени от алчност. Втората половина на злото е, че при сегашния ред те са лишени от качествата, които имат истинско значение — личност, способност да вдъхват вяра, познания да поставят правилна диагноза. Никога не им се позволява да направят нещо самостоятелно. Винаги има някоя сестра, болногледачка, болногледач или машина, които ще ги заместят. И сега в моето отделение умира един болен, само защото не могат да прозрат истината сред гората от карти, диаграми, анализи и изчисления.

Мълчанието й бе студено и неодобрително.

— Време е да свиквате с научното отношение към работата си.

— И да се откажа от човешкото отношение към нея? — отвърна гневно той.

— Защо не? Малко полза ще имаме от него, когато се посветите на патологията.

Като вдигна глава изведнъж, той я погледна. Нейният поглед бе остър като неговия.

— Много добре знаете, че ще бъдем сътрудници. Ще ми е потребен един наистина вещ патолог при моите проучвания за нервно-мускулните връзки.

— Вашите проучвания! — повтори той.

— Да кажем нашите проучвания. Не забравяйте, че вие сте окончателно свързан с мене — тя му се усмихна загадъчно и весело промени разговора. — Успокойте се сега! Ще ви посвиря нещо от Бах.

Но тя не бе разрешила мъчнотията, само бе създала още една.

Той стана преди изтичането на часа и отиде право в отделението си, като се спря пред №7.

Уолтър, двадесет и двегодишен младеж, беше в безнадеждно състояние — засъхнали устни, мътен поглед, повърхностно и прекъсвано дишане. Дънкан се намръщи още повече, при смекчената светлина в болничната стая. Той пъхна ръка под пижамата на болния, усещайки, с тайната способност на осезанието, дълбокото смущение под вълнуващите се ребра.

Като се обърна бързо, той направи знак на сестрата да дойде до леглото.

— Донесете ми веднага рентгеновите снимки на този болен, сестро.

След пет минути тя се върна заедно с още една сестра и двама стажанти, които носеха апарат за преброяване кръвните телца, кутийки, стерилизатори, цяла табла с реактиви и багрилни вещества — всичките уреди за сложния обряд.

— Трябва ми само една куха игла, сестро — каза кратко Дънкан. — Подайте ми я, моля!

Той се бе навел над пациента, когато внезапно скръцване на отваряна врата го накара да вдигне глава. Д-р Овъртън влизаше за нощната визитация.

— Какво значи това? — макар и сдържан, гласът на Овъртън бе гневен.

— Ще разберете, ако почакате една минута — каза Дънкан, като се поизправи.

— Полудели ли сте? — пламна Овъртън. — Не можете да се занимавате с този болен без мое разрешение.

— Трябва ли да получа вашето разрешение, за да го спася?

Помагащите сестри смутено и изненадано мълчаха. Болният, отмествайки поглед от пребледнялото лице на Овъртън към твърдия, студен поглед на Дънкан, се залови слабо о ръкава на младшия лекар.

— Продължавайте, докторе — прошепна той. — За Бога, направете каквото можете, за да ме спасите!

— Предупреждавам ви… — повиши глас Овъртън, — че това става на ваша отговорност!

Дънкан се наведе пак предизвикателно, стискайки здраво ланцета. Пулсът му биеше до пръсване, когато заби инструмента в гърдите на болния. След минутно чакане, от мястото на пункцията нахлу гъста, жълта гной от абсцеса в плеврата. Като че ли нямаше да спре.

Уолтър въздъхна облекчено.

Овъртън бе все още блед, по челото му лъщяха капки пот. Като изтриваше инструмента с парче марля, Дънкан каза спокойно на сестрата:

— Преместете го в стая „Е“ още тази нощ, сестро. Ще се почувствува отлично след разрез на реброто.

— Аз се чувствувам вече отлично! — радостни сълзи капеха по страните на младия Уолтър. — Мога вече да дишам. Бог да ви благослови, докторе!

 

 

На следното утро по време на визитацията, Дънкан забеляза, че д-р Инглис го поглежда някак странно. Когато останаха сами, деканът нервно го хвана за ревера и, след кратко мънкане и запъване, забеляза:

— Не се погаждате с д-р Овъртън, Стърлинг.

— Не, сър.

Лицето на декана се поотпусна.

— И аз също! — изсмя се той. Но скоро се опомни и се върна към обикновената си настръхнала недоверчивост. — Все пак, драги Стърлинг, бих желал да не създавате неприятности на колегата си. Няма защо да ви казвам, че против вас тук има силни хора. Може би ви очакват неприятности. Аз искрено не вярвам, но, моля ви, бъдете по-отстъпчив в бъдеще.

Уолтър се поправи напълно. По-късно, когато изписа от болницата признателния младеж, Дънкан не можа да не помисли: „Ако бях по-отстъпчив, тази прекрасен младеж би бил мъртъв“.

 

 

В един петъчен следобед, късно през септември, докато Дънкан беше в лабораторията, почти свършил дневната си работа, някой леко почука на вратата.

Преди още да каже „Влезте“ пред него застана Маргарет.

— Виждате ли — каза тя, — планината идва при д-р Мохамед.

— О, Маргарет! — извика той. — Нямах понятие, че сте се върнали!

— Татко трябваше да се прибере преди десет дни по работа — във връзка с новото електрическо дружество.

— Много мило от ваша страна да дойдете да ме видите — каза бавно той.

— О! — изсмя се безгрижно тя. — Имаше да предам някакво съобщение до чичо Инглис, пък реших да надникна и тук.

Погледът й преценяваше — така, както само Маргарет можеше да преценява — неговата висока, права фигура, облечена в бяла манта.

Внезапно копнеж по нея го обзе изведнъж. Бе страдал от отсъствието й, очаквал бе завръщането й с растящо нетърпение. Сега вече той умееше да говори, не беше борещ се недъгав, с малко надежди за краен успех. Той бе дълбоко убеден, че честолюбието му може да го изведе до върховете.

— Желая да ви кажа, нещо, Маргарет — каза той.

При тия думи тя го погледна с широко разтворени, изненадани очи.

— Стига да не е цялото ви животоописание!

Той се приближи към нея.

— Не, но все пак ще ни върне доста назад, Маргарет. Назад — към едно нещастно момче и една царкиня, която живеела в своя замък.

Тя го погледна дяволито.

— Какви прекрасни неща казвате! Коя беше вашата царкиня?

— Можете ли да отгатнете, Маргарет?

— За мене ли се отнася?

Той извади изсъхналата стръкче зеленина от чантата си.

— Не си ли спомняте, кога ми дадохте това?

— Не — тя поклати учудено глава.

— При реката — продължи бързо той. — Когато бях за риба и ви срещнах.

— О, да! И вие сте го пазили досега?

Той кимна.

Предпазливостта я задържаше, но въпреки това тя не можеше да се стърпи да не сгрее суетността си на пламъка на неговата любов.

— Не мога да изразя, колко съм поласкана.

— Маргарет — каза той, като я улови за ръката, — толкова време чаках, за да мога да ви кажа тия думи! Обичам ви, зная, че мога да постигна големи успехи. И всичко ще бъде заради вас — той избърза слепешката нататък. — Ще се омъжите ли за мене, когато си създам име, когато извоювам място в обществото за вас и за себе си?

Тя издържа погледа му доста дълго време. После въздъхна кратко. И наведе поглед.

— Не би трябвало да ви оставя да продължите — прошепна тя, с престорено смущение. — Но аз ви обичам, наистина ви обичам — и исках да чуя какво желаете да ми кажете.

— Защо пък да не го чуете? — запита той.

Тя освободи полека ръката си.

— Ами че вие наистина би трябвало сам да видите…

Тя простря лявата си ръка, където на безименния пръст блестеше нов диамантен пръстен.

— Изненадана съм, че не сте го забелязали. Какъв огромен и прекрасен диамант!

Той бе смаян. И каза бавно и тежко:

— Голям глупак съм в такива случаи, Маргарет! — настъпи продължително мълчание. — Прекрасен пръстен, наистина — той замълча отново, като търсеше думите: — Кой е…?

Знаеше предварително отговора й.

— Разбира се, Оуен — д-р Овъртън. Ние винаги сме имали влечение един към друг. Затова именно дойдох да ви видя — да приема поздравленията и благопожеланията ви!

Той отстрани със страшно усилие горчивината от гласа си:

— Желая ви сполука и щастие, Маргарет — от все сърце!

— Трябва да се съгласите — продължи тя, — че този брак е напълно сполучлив във всяко отношение. Толкова много общо има между нас! Новото назначение на Оуен във Фондацията Уолас ще ни заведе в Единбург. Татко ни обеща една чудесна къща. Всички вярват, че след няколко години Оуен ще бъде непременно шеф на Фондацията.

— Ще се ожените почти веднага, нали?

Тя кимна.

— Идущият месец. Трябва да дойдете да танцувате на сватбата ми. Каня всичките си бивши поклонници. Забавно, нали?

Приказките й предизвикаха внезапно просветление у него. Той прозря изведнъж глупостта й. Но след миг това прозрение изчезна и той отвърна със спокойна искреност:

— Ако мога някога да ви бъда полезен, ще го сторя с готовност.

Тя стисна леко ръката му, готвейки се да отговори, но в същия миг звукът на клаксона я привлече до прозореца.

— Това е Оуен! Отиваме на голф, преди чая!

Тя се завъртя весело и подаде ръка с леко съжаление:

— Сбогом! Не се безпокойте да ме изпращате до долу, защото трябва да бързаме, докато не се е стъмнило.

Той остана до прозореца, докато двамата заминаха, като си наложи със студена твърдост да наблюдава тържествуващата усмивка на Овъртън и любовта на собственик, с която подаде ръка на Маргарет при качването й в колата.

 

 

Дънкан щеше да придружи същата вечер Анна на концерта на Филхармонията. Но отиде у мисис Галт и остави бележка, че трябва да се откаже от това задължение.

Обаче към десет и половина Анна влезе в стаята му без предупреждение. Тя захвърли шапката си и се отпусна в един стол. После, без да му обръща внимание, взе местния вестник и почна да чете.

— Как мина концертът’? — попита той, като се съвзе от унеса си.

— И аз не ходих — в държането й имаше странна многозначителност. — Не се тревожете да бъдете учтив заради мене. Продължавайте да се къпете в мъката си.

Без да обръща внимание на гневния му поглед, тя продължи невъзмутимо:

— Чуйте местния орган за новини и обществено мнение:

„Многобройните им приятели в Сент Андрюското общество ще узнаят с най-голямо удоволствие за годежа на мис Маргарет Скот и д-р Оуен Овъртън, който се е състоял миналата вечер и се съобщава от мисис Инглис, леля на мис Скот. Мис Скот, добре известна с дейността си в редовете на светската младеж, е дъщеря на полковник Джон Скот, от Стинчър Лодж“.

Тя пусна с отвращение вестника:

— Това ме отвращава! Вие сте били влюбен не в това момиче, а в някакъв свой идеал. Поставили я бяхте на пиедестал и я обожавахте коленопреклонно. Навред се повтаря същото. И в моята страна всеки дърварски син мечтае само за дъщерята на замъка.

Той я погледна, но тя продължи:

— Тя е само една суетна, себелюбива, празноглава кокетка. Как мислите, че бихте могли да работите — с нея, с постоянните й изисквания, глупави развлечения и светски стремежи?

— Анна! — скочи Дънкан, пребледнял от гняв.

— Зная, зная — отблъсна го безгрижно тя с ръка. — Ако не бях оперирала ръката ви, бихте били способни да ме убиете на място за тия думи. А ако не предполагах, че у вас има нещо добро, скрито под тая сантименталност, аз щях да стана и завинаги да си отида.

Той я погледна безпомощно и се отпусна в стола си.

— Така е по-добре — продължи тя с променен глас. — Зная, че сте наранен. Зная, какво трябва да чувствувате при мисълта, че е предпочела Овъртън — лека, цинична усмивка пропълзя по лицето й. — Не се тревожете: той няма да бъде много щастлив! И тя също!

— Млъкнете, Анна! — той притисна глава в ръцете си.

— Сестра Даусън се опита да се самоубие тази вечер — каза нарочно тя.

— Какво? — той вдигна глава, смаян. Значението на тая постъпка изведнъж го плесна като камшик.

Анна кимна.

— Несръчна, глупава историйка! Можете ли да си представите опитна сестра, която избира болница, за да глътне петдесет таблетки от някакво лекарство за сън? Промихме стомаха й като свирка и всичко се потуши. Изпратиха я у дома й в Пърт, съвсем оздравяла, но не съвсем непокътната.

Дънкан я погледна.

— След олелията, стаята и бе, естествено, в пълно безредие. Но аз видях ей това и счетох за уместно да го прибера.

Тя му подаде връзка писма. Той ги отвърза полека. Бяха от Овъртън. Само няколко минути бяха достатъчни, за да се разбере съдържанието им.

— Да — забеляза тя, когато Дънкан вдигна поглед към нея. — Вашият скъп, любезен приятел е над кладенеца. Забавно ще бъде да видим, как ще падне вътре.

— Не!

— Защо? Той сам си търси тая отплата, разпространявайки лъжите си по наш адрес, тоя шеф, който прелъстява собствените си милосърдни сестри!

Дънкан поклати остро глава.

— Не мога, Анна! Никога! Това ще бъде много тежък удар за Маргарет! Ще се боря с Овъртън, но не по тоя начин!

Тя го загледа с притворени очи, променяйки изкусно разговора:

— Може би сте прав. Но аз истински копнея да повалите тоя човек. Струва ми се, че виждам вече как може да стане това. Кога свършвате във Виктория?

— През втората седмица на октомври — ако не ме изгонят по-рано.

— Великолепно! На четиринадесети октомври ще заминете на почивка. Свежият ветрец ще отвее тая натрапчива мисъл от главата ви. Обзалагам се, че за четири седмици всичко ще мине. Тогава…

— Какво?

— Тогава ще съм готова за вас.

— Готова за мене?

— Комитетът предлага да ме преместят в Единбург — това още не е официално, но фактически е решено. Ще имам по-голяма длъжност с всички улеснения във Фондацията Уолас. А също така — добави сериозно тя, — и правото да посоча колегата, който ще ми помага в патологичните изследвания.

Лицето му бе неподвижно, почти намръщено.

— Патология! Същински надгробен камък. Господи! Ненавиждам патологията.

— Не говорете глупости! Аз имам влияние в комитета. Може би ще мога да ви издействувам дори катедра по патология. Помислете само: шеф на отдела — на вашата възраст! Помислете си как ще изглежда Овъртън в такъв случай!

— По дяволите! Защо искате да пробудите винаги най-лошото у мене? — попита той.

— Защото сте до голяма степен моя собственост — тя се усмихна нежно. — Да, драги Дънкан, сега повече, отколкото всеки друг път…

— Вие сте най-себелюбивата, най-демоничната жена, която съм срещал.

Тя скри прозявката си и погледна ръчния си часовник.

— Да, щом се отнася до науката. И двамата вървим под това знаме — тя му отправи последен, равнодушен поглед. — Лека нощ, млади дърварю! Свърши се вече глупавата ви любов!

Отивайки към вратата, тя взе връзката с Овъртъновите писма. Когато стигна у дома си, внимателно запечати пакета и със загадъчна усмивка го прибра в едно чекмедже на писалището си.

 

 

Трескав и неуверен, измъчван от безкрайна душевна борба, Дънкан дочака последната си седмица в болницата Виктория. Времето беше много студено, с остри, снежни виелици и суров мраз, който сковаваше земята. Една нощ, когато се върна късно от последната нощна визитация, телефонът във всекидневната стая иззвъня. Като предполагаше, че е късно повикване от сестра Грант, той вдигна слушалката. Гласът идваше отдалеко, от няколко мили. Той разбра с изненада, че го търси Джейн Мърдок.

— За татко… Той лежи.

— Какво му е?

— Бронхит. Тук има дълбок сняг. Три нощи по ред той обикаляше из Страт, при все че сам беше настинал. Не искаше да отстъпи, но най-накрая легна.

— А болните му?

— Това именно ме тревожи. Има много болни.

Той си представи положението в Страт Линтън: лекарят болен, областта потънала в сняг и лед, болните пръснати на мили един от друг.

— Нуждаете се от заместник, нали?

— Да, и то веднага. Можете ли да се сетите за някого? — тя се поколеба, после каза бързо: — Не бихте ли могли сам да дойдете, Дънкан, за една-две седмици?

Той бе взел решението си още преди да я чуе. Ако не бе отчуждеността му с Мърдок, би предложил помощта си преди да му я поиска Джейн. Той размисли бързо: при тия обстоятелства деканът Инглис сигурно щеше да го освободи от последните няколко дни, които трябваше да прекара в болницата.

— Кога тръгва последният автобус? — попита той.

— В девет часа, от стария площад.

— Ще мога да го взема, значи. Чакайте ме към десет часа.

Той закачи слушалката и потърси по телефона д-р Инглис. Подробните и настойчиви обяснения бяха приети. Нямаше време да вземе какъвто и да е багаж. Само навлече шалчето и палтото си, нахлупи шапка и се спусна по стълбите. Тичайки по пустите улици, той стигна пред раздрънкания провинциален автобус тъкмо в минутата, когато колата се измъкваше от стария площад.

Автобусът бе обикновено препълнен, но тази вечер имаше само още двама пътници — първият беше двадесет и петгодишен младеж, с гладко обръснато, охранено лице, вдълбочен в четене на някакъв роман; вторият, непосредствен съсед на Дънкан, го накара да подскочи от изненада. При все че не бе го виждал шест години, той позна веднага пълния, възрастен мъж с надути бузи, подпухнали очи и гладко причесана, рядка, черна коса. Беше Почтения Джо Овъртън.

Старият мъж веднага доказа, че не е забравил Дънкан.

— Вие ли сте? — изръмжа той. — Какво търсите тук в такова време?

— А вие? — възрази рязко Дънкан.

— Аз ли? — отсече Джо Овъртън. — Бях на гости у сина си. Не бих бил в тая проклета талига, ако колата ми не е неизползваема. Повреда в мотора. Но ще пипна механика и ще извия мършавия му врат — той извади пура, чукна края й и запита, докато я палеше: — Далеко ли пътувате?

— За Страт Линтън — каза Дънкан.

— А-а! — извика другият с внезапен интерес. — Прекрасна долина! И аз отивам недалеко от тоя забравен от Бога кът. Занимавам се с най-голямото си начинание, при езерото Линтън — язовир, шлюзи, турбини, генератори, всякакви фокуси, където работят повече от хиляда души. Всички ваши приятели от Ливънфордския градски съвет са с мене в това дело. Когато свършим, ще снабдяваме с двигателна сила и осветление половината източни графства. Фактически монопол, вън от използуването на собствените ни алуминиеви заводи.

Дънкан мълчеше. Вън от това, което му бе казала Джейн, напоследък във вестниците се говореше много по тоя въпрос. Новото начинание бе повдигнало бурни спорове, защото, въпреки безспорната си полза, то опропастяваше най-красивия кът в цялата област.

— Виждате ли оня млад парвеню? — Почтения Джо посочи вдълбочения в четене техен спътник. — Това е Алекс Ейгл, син на Джон Ейгл. Ей Богу, не можете да си представите неприятностите, които ни създадоха тия червендалести Ейгловци, за да провалят предприятието ни и да спасят своите владения. Смазах ги, обаче! — той потърка ръце, после погледна косо Дънкан. — Смея ли да попитам, какво ви води в Линтън?

— Отивам да заместя местния лекар, д-р Мърдок — отвърна кратко Дънкан.

— Мърдок! — извика буйно другият. — Тая твърдоглава стара свиня!

— Познавате ли д-р Мърдок? — запита студено Дънкан.

— Много добре — изръмжа Овъртън. — Помолих го да ми направи една услуга при няколко дела за обезщетения на работници. Някои от хората ми направиха глупостта да се разболеят от възпаление на червата — и поискаха обезщетение за болест. Вместо да ме подкрепи, този стар дявол почна да кори храната, която им давах и да ме заплашва, че ще свидетелствува против мене, ако не им платя доброволно.

— Разбира се, той беше прав, нали? — запита спокойно Дънкан.

Индустриалецът го погледна остро:

— Прав или крив, няма да забравя лесно вашия д-р Мърдок. Кажете му това от Джо Овъртън, когато го видите! Радвам се, че е болен — време е да мре! В Линтън се нуждаят от нов, съвременен лекар и може би аз ще им го доведа.

— Напразен труд! — каза студено Дънкан. — Всички в Страт Линтън обичат д-р Мърдок.

Той се обърна, извади някакво ръководство от джоба си и почна да чете. Докато вадеше книгата, стори му се, че долавя лека, одобрителна полуусмивка по лицето на младия Ейгл.

При все че се стараеше да съсредоточи мислите си в книгата, той се зарадва, че дългото пътуване в студената нощ най-после се свърши. И тръгна из бялата тишина на селото, докато снегът скърцаше под нозете му, а студът смразяваше парата от дишането му. Той бе радостен като ученик, който се връща у дома си.

На края на шосето осветеният дом на лекаря блесна в нощта. Той се изкачи по стъпалата и вдигна тежкото чукче. Но още преди да почука, вратата се отвори и образът на Джейн се открои на топлата светлина.

— Заповядайте — извика тя. — Радвам се, че ви виждам. Колко мило, че дойдохте!

Тя му помогна усърдно, със светнали от радост очи, да свали палтото си.

— А ръката ви? — прошепна тя. — Какво чудо, нали?

И нито дума повече. Но радостта в гласа й го трогна неизказано.

— Не е такова чудо, като вашето посрещане, Джейн — той се спря да я погледа, като не му се искаше да се отдели от топлата утеха на присъствието й. — Къде е болният?

— Горе. В ужасно настроение е — което показва, че не е много болен.

— Все пак, ще го видя още сега — той й се усмихна отново и тръгна към стълбите за горния етаж.

Старият лекар седеше, обграден с възглавници, на един стол с висок гръб, коленете му бяха завити с одеяло, до лакътя му имаше грейка, страните му бяха пламнали, челото червено, но хремавият му поглед се спря на Дънкан с неугаснал гняв.

— Така, значи — изсъска той, — самият велик човек е дошъл! Направо от епруветките и прекрасните си бели манти!

Дънкан го погледна загрижено и каза кратко:

— Трябва да легнете! Температурата ви е сигурно висока и сте страшно цианозиран.

— Цианозиран! — повтори насмешливо Мърдок. — Това трябва да е някой от новите ви научни термини. Господи помилуй, оздравях, само като го чух!

— Моля ви се! Само влошавате положението си по тоя начин!

— Може би — промънка Мърдок, — но ще оздравея без вашата прехвалена помощ! Не съм пращал да ви викат — Джейн е сторила това на своя глава. А ако се осмелите да оставите до мене, макар и капка от вашите новоизмислени глупости, ще скоча от тоя стол и ще ви поваля на земята! — той помълча, после добави с оскърбителна насмешливост: — Но аз почти забравих — как е вашата хубавица?

— Много добре — скръцна със зъби Дънкан.

— Разочаровахте ме, безсрамно хлапе! Трябва да се засрамите от себе си! — извика Мърдок.

— Трябва да се засрамите и вие, упорити стари глупчо! — като се досети, че спорът разстройва болния Дънкан направи усилие да овладее раздразването си. — Ще ми дадете ли списъка на утрешните посещения? — запита равнодушно той.

— Ще ви го даде Джейн — изръмжа Мърдок.

— Благодаря — каза Дънкан и си тръгна.

— В Блен Ду има една болна — каза Мърдок, — жена на пазача Маккелви. Умира, горката, от двойна пневмония. Разбира се, от прочут учен не може да се иска да я навести в такава нощ — той отвърна поглед. — Но който е човек, би отишъл, навярно.

— Къде се намира Блен Ду?

— Някъде на петнадесетина мили из планината нагоре. Хемиш знае къщурката — Мърдок помълча и бавно вдигна поглед. — Мислите да отидете ли?

Дънкан само го погледна.

— Имайте предвид — изсъска Мърдок, — че не можете да помогнете. Но поне ще утешите с отиването си съпруга. Не опитвайте разни модерни лечения пред смъртното легло. Иначе Маккелви е в състояние да ви простреля на място.

— Ще опитам такова лечение, каквото пожелая — отсече Дънкан през рамо. — А вашият Маккелви може да отиде по дяволите заедно с вас! — и блъсна вратата след себе си.

Долу той влезе в малката, гола амбулатория на лекаря — трогателна с дървените си лавици, няколко стъкла и потъмнели месингови везни. После взе малката, изцапана и извехтяла чанта на Мърдок с пожълтяла ключалка и почервеняла от слънцето и вятъра черна кожа. Вътре бяха грижливо подредени най-обикновени лекарства, най-сигурните и изпитани лечебни средства — подкожни инжекции, стрихнин, морфин, старомоден форцепс, турникет, превръзки, игли — първобитни принадлежности, които биха могли да служат на галите, или дори на самия Хипократ.

Със странно вълнение Дънкан занесе чантата в колата и седна до Хемиш. Тръгнаха. Снегът бе станал още по-дълбок. Виелицата бе навяла високи преспи. Най-после, като свиха от главното шосе към по-тесен планински път, колата почна да подскача и да се люшка. Заскрежени борове се издигаха като привидения от всички страни.

Колата пълзеше все по-високо и по-високо. Силен вятър ги блъскаше при завоите, като заглушаваше стона на брезента и скърцането на тежките вериги по снега.

Измина повече от час, преди Хемиш да спре колата край неясната сянка на някаква хижа. Явно бе, че ги чакат, защото вратата веднага се отвори.

След въртящия се бял лабиринт, осветен от автомобилните фарове, осветената с петролна лампа стаичка изглеждаше невероятно мрачна. Като премигна няколко пъти Дънкан откри високата, едра фигура на пазача — блед, неспокоен младеж, около тридесетгодишен. Край каменното огнище седеше възрастна жена, която Дънкан сметна за съседка, а до нея две неподвижни и мълчаливи деца.

И четиримата насочиха поглед към него, с безмълвна тревога и напрегнато недоверие.

— Д-р Мърдок е болен — каза Дънкан. — Аз съм д-р Стърлинг.

— Горката Анни! — горският пазач се отпусна в нисък дървен стол и скри глава в ръцете си.

Като видяха отчаянието на баща си, двете деца почнаха да плачат. Жената ги дръпна при себе си, като почна да ги утешава жално и тихо:

— Не плачете, дечица, при все че сте почти осиротели!

Дънкан овладя смущението си при това посрещане в такава нощ. В една ниша, в най-отдалечения ъгъл на стаята, се чуваше тежко дишане. Като остави чантата на Мърдок на масата, той тръгна към ниското дървено легло, където беше болната.

Само един поглед го убеди в диагнозата и сериозността на положението. Тук не бяха потребни и научните съоръжения на доскорошната му практика. Болната, млада селянка, все още хубава, въпреки пораженията от болестта, имаше двойна пневмония и беше на смъртно легло.

Обзе го дълбоко вълнение, зашеметяващ, неудържим стремеж за борба. С тоя стремеж нахлу и съзнанието за собствената му мощ. Жената умираше, може би, но бе все още жива. И той нямаше, не трябваше да я остави да умре!

Той свали палтото си, запретна ръкавите на ризата си и каза на съседката до огнището:

— Ще ми трябва сняг. Най-малко две-три котлета.

После отиде до простата дъсчена маса и отвори чантата. Планът му бе ясен: ще се бори с треската и ще поддържа угасващите сили на болната, докато настъпи кризата.

Най-напред се погрижи да я настани по-удобно, като махна натрупаните върху й одеяла и я зави с един чаршаф. Нямаше лед. Но природата му доставяше също такова, дори по-добро средство. Когато му донесоха снега, той го използува обилно за разхлаждане на пламтящото, измършавяло тяло.

Като я изтърка два-три пъти, той погледна термометъра при светлината на петролната лампа. Покачването на температурата бе спряло. Той взе спринцовката и сложи предпазливо слаба стрихнинова инжекция.

Мина час. Двете деца бяха заспали на малкото миндерче до огнището. Съседката бе прекратила недоверчивите си вайкания и гледаше Дънкан с враждебен интерес и почит. Маккелви също съзнаваше, изглежда, положените усилия.

— Докторе — промълви той, — мислите ли, че има надежда?

— Мълчете, Джон Маккелви — побърза да се намеси жената, — и оставете доктора да си гледа работата!

Часът беше вече три сутринта. Седнал край леглото, разчорлен, с разкопчана яка, стиснал китката на болната, Дънкан почувствува, че сърцето му замира. От два часа вече той употребяваше свободно стрихниновите инжекции, вложил бе всичките си сили в борбата. Температурата бе непроменена, дишането не бе влошено, но сърцето като че ли бе прехвърлило границите на човешката помощ. Той чувствуваше под пръста си как ударите му туптят, спират, подновяват се още по-слаби и най-после престанаха.

— Ох — промълви мрачно жената до него, — направихте всичко, каквото можахте, докторе, но все пак, тя свърши!

В бунта си срещу тия думи Дънкан бе обзет от отчаяно вдъхновение. Той стана, грабна едно стъкълце етер от масата, напълни спринцовката и я изля отляво в гърдите на изпадналата в безсъзнание болна. После започна да търка с две ръце безжизненото й сърце. Той действуваше лудо, отначало без никакъв резултат, после почувствува под пръстите си бавна, конвулсивна тръпка. Първият удар бе последван от колеблива пауза, съживеното сърце направи втори, трети опит и най-после възстанови своето несигурно туптене.

При все че бе почти вдървен, Дънкан не смееше да мръдне. Знаеше, че всяка измината секунда е негов съюзник. Трябваше му време, време — да я задържи до настъпването на кризата.

От ужасната минута, когато бе изгубила съзнание, жената не бе мръднала. Най-после, със слаб стон, тя помести главата си на възглавницата. Безумна надежда го обзе. Почти веднага той зърна капка пот на челото й и загледа като омагьосан тая капка, която бавно се спускаше надолу по бузата. Последва я втора, трета. Не след много болната потъна в пот, треската спадна, кризата настъпи. Жената бе спасена.

Когато най-после Дънкан стана от мястото си край леглото, в прозореца блесна първият слаб лъч на зората. Буквално смазан, той все пак чувствуваше, че в ушите му звънти странна гордост. Като изми полека ръцете и лицето си със студена вода, той облече палтото си. После забеляза с изненада присъствието на Маккелви.

Едрият горски пазач го наблюдаваше.

— Докторе… — почна той и млъкна.

Никакво славословие не можеше да се сравни с тая единствена, запъхтяна дума, никаква признателност не би могла да се сравни с риданието, което разтърси гърдите на горския пазач.

— Не досаждайте на доктора, човече! — намеси се съседката, като съживяваше огъня. — Докторе, вземете тази паничка грахова чорба. Приготвих малко за закуска на децата, но вие трябва да я опитате пръв! Никой не я е заслужил като вас, след тоя нощен труд.

Дънкан поля топлата вкусна чорба с мътеница. Никога в живота си не бе хапвал по-вкусно нещо. Заедно с него закусиха Маккелви и Хемиш, повикан от килера за хамутите, където бе нощувал. Децата се събудиха, отидоха да погледнат със страхопочитание заспалата си майка, после се присъединиха към закусващите.

На връщане снегът бе престанал вече и небето на изток почваше да руменее. За пръв път Хемиш бе странно разговорчив, размразяването на победеното предубеждение повлече порой от приятелско бъбрене. Когато наближиха селото, той заяви:

— Зная някой, който ще се зарадва от успеха ви. Докторът е бабувал някога при раждането на Анни Маккелви. И жестоко страдаше, че може да му я отнемат.

Дънкан влезе вкъщи и се качи на горния етаж. При все че стъпваше на пръсти, Мърдок го повика, когато мина край стаята му. Дънкан се поспря, после влезе.

— Е-е — каза със странен глас старият лекар, — помогнахте ли на горката женица да умре?

Дънкан махна уморено с ръка.

— Тя е на път да се поправи. Кризата мина в четири часа тази сутрин. Сигурно ще оздравее преди вас.

— Шегувате ли се? — попита Мърдок.

— Не — отвърна уморено Дънкан.

Лицето на стареца беше непроницаемо. Той помълча, после каза тихо:

— Идете да поспите един-два часа! Предстои ви тежък ден. Амбулаторните хирургически прегледи почват в девет.

В думите нямаше нищо забележително. Но начинът, по който бяха изречени, изпълни сърцето на Дънкан, тръгнал към стаята си, с неизразимо задоволство.