Арчибалд Кронин
Героични години (2)

Втора част

На Дънкан, който се връщаше от късно посещение в клиниката към дома на декана д-р Инглис, се струваше, че студентството му бе профучало като хвърчащи листа. Той беше вече студент десети семестър и през следващата зима, след няколко седмици, щеше да издържи последните си изпити. След няколко седмици щеше да бъде доктор.

Борбата бе оставила отпечатъка си върху него. Отначало той се издържаше, като работеше в канцеларията на местен магазин. Накрая бе принуден да преклони гордостта си и да приеме предложението, направено му още от началото от декана. От три години вече работеше след лекциите в дома на Инглис и бе обикнал декана. Дребният д-р Инглис имаше стеснителна, насмешлива веселост зад защитната си официална черупка. Но мисис Инглис беше дребнава, властна жена, която водеше съпруга си както иска и заплатите на прислугата бяха такива, че едва стигаха за плащане на наема и за изхранване, колкото да не се умре от глад.

Като стигна в дома на декана, той влезе през задния вход, смени палтото си със синята престилка и почна обикновената работа: да нацепи дърва, да напълни кофите, да измие кухнята, да запали пещта в подземието. Беше в кухнята, когато мисис Инглис влезе. Тя беше пълна, много нагиздена и предизвикателна жена.

— Стърлинг, искам да запалите огън в гостната.

— Добре, мисис Инглис.

Тя го погледна сурово. Не го обичаше.

— По-бързо! На гости е племенницата ми.

Той бе свикнал вече с дребнавите унижения, на които тя го подлагаше. Като взе кофа с въглища и запалки, той влезе в гостната. Там, седнала на кушетката с книга в ръка, беше Маргарет Скот.

Той се спря на прага и дълго потиснатият копнеж на жадното му сърце изведнъж литна към нея. Отначало тя не можа да го познае.

После извика изненадано:

— О, Дънкан!

Изненадата бе изместена от радост и веселият й смях високо прозвънтя. Най-после тя извика:

— Извинявайте, моля ви се, но не знаех, че сте второто слугинче тук.

— Едновременно първо и второ!

Той се бе опомнил вече и като й се усмихна спокойно, тръгна да запали огъня.

Наклонила замислено глава, тя се опитваше да го прецени.

— Променили сте се, откакто ви видях за последен път.

— Имах достатъчно простор за тая цел.

— Татко говореше за вас завчера! Спореше с Джо Овъртън за голямата електрическа юзина, която най-после започнаха. И не зная как, споменаха и вас. Почти не ви виждаме вече.

Огънят пламна буйно. Той стана. Внезапно дръзка мисъл мина през ума му, като последица на случайната й бележка.

— Съвършено вярно. Не съм ви виждал цяла вечност, Маргарет. Бихте ли желали да дойдете утре… на чай?

Тя искрено се изненада.

— Къде? У вас ли?

Той кимна.

Тя не можеше да го разбере. Но размисли, че би било забавно да види тоя странен приятел у дома му. Въпреки смешното си положение, той се бе променил до неузнаваемост.

— Не мога да дойда утре — каза тя. — Ще излизам с д-р Овъртън.

Той не отговори. Повече от всеки друг път името на Овъртън предизвика у него вълна от неприязън. След успеха на Дънкан в състезателните изпити, Овъртън бе почнал да го отминава като непознат или в редките случаи, когато се срещаха, се отнасяше към него с прекалено пренебрежение.

— Но мога да дойда вдругиден — продължи Маргарет.

Когато се прибираше в жилището си вечерта, Дънкан все още сияеше от щастие. Тичайки нагоре, той се спря изведнъж на втората половина на стълбището. Някой свиреше на пиано. Пристигнала бе, навярно, новата квартирантка, за която бе говорила мисис Галт. Той застана в полумрака на средната площадка и се ослуша. Свиреше наистина прекрасно, така както не бе чувал да се свири досега. Обикновено той беше много стеснителен, за да предприеме подобна стъпка, но тази нощ щастието надделя над сдържаността му. Той почука и когато отвътре се чу отговор: „Влезте“, натисна бравата.

— Минавах случайно… и реших, че ще е най-добре да се представя сам. Д-р Гайслер, нали! Аз съм Дънкан Стърлинг — живея на по-горния етаж.

Продължавайки да свири, жената пред пианото се обърна и го погледна. Трябва да беше около двадесет и осемгодишна. Очите й, мрачни и нещастни в бледото, обикновено лице, имаха особена привлекателност. Облечена бе в памучна деколтирана блуза на сини и бели черти и тъмносини панталони. Босите й нозе бяха обути в червени марокенови пантофи. Черните коси бяха в безредие като дрехите й. Никога досега той не бе виждал жена, така напълно и безгрижно неженствена. Като че се бе превърнала в съвършена липса на очарование.

Като дочака края на думите му, тя стана изведнъж и каза студено:

— О, несравнимият студент медик! Мисис Галт не е престанала да ви славослови откакто съм пристигнала!

Той се засмя, после погледна из стаята, която, макар и скромно мебелирана, имаше все пак някаква странна изисканост. Само една картина над огнището — наплескани зелени и жълти петна — леглото покрито с мек светложълт сатен, малък роял. Неочаквано бе да се видят такива мебели под тоя скромен покрив.

Той не можа да се въздържи да не забележи:

— Стаята е много привлекателна. Предполагам, че вещите са ваши?

— Останки от това, което имах — отвърна тя.

Лицето й бе станало пак мрачно.

Той отвърна поглед. Знаеше вече, че тя е бежанка от Виена, дошла в университета като лекарка в ортопедическата хирургия при новото отделение за медицинска помощ, учредена от съвета на Фондацията Уолас.

— Когато човек бърза да се измъкне от някоя страна, доволен е да го стори както смогне — продължи със студено безразличие тя.

— Предполагам — съгласи се той.

— Тази стара къща ми харесва — продължи тя след миг, — така различна е от… новата Виена — тя тръсна глава, като че искаше да прогони някакъв спомен. — Ще ви безпокои ли пианото ми?

— Не — побърза да отговори той. — Напротив! Свирехте много приятна мелодия, когато влязох.

— Мелодия ли? — повтори насмешливо тя, като вдигна вежди. — Да, свирех нещо от скъпия Шуман. Като толкава други и той свърши в лудницата — тя отметна пак глава, вдигайки поглед, лицето й се помрачи отново, докато пръстите се задвижиха по клавишите. — За мене музиката е упойка. Идвайте всякога, когато имате време, ако я обичате. Не се страхувайте от мене.

Рязко и безразлично му бе показана вратата, но все пак изгонването не бе оскърбително.

— Лека нощ, д-р Гайслер — каза той. — Надявам се, че ще станем приятели.

Странният звучен порой на нейната музика го придружи, докато се качваше в стаята си.

 

 

Настъпи часът за посещението на Маргарет. Дънкан бе поискал от мисис Галт нова бяла покривка и ваза, в която сложи няколко бели рози. За гостенката бе приготвил бисквити, кекс и стъкленица с ягодов мармалад. Бюджетът му, уравновесен до петаче, се бе провалил при тоя разкош. Принуден бе дори с болка да отиде в заложната къща и да остави там часовника и верижката, дадени от баща му на раздяла.

Докато преглеждаше за последен път приготовленията, по стълбите се чуха бързите стъпки на Маргарет. След миг тя се появи, прекрасна в късото кожено палто от парчета, с дръзко калпаче и маншон от същата скъпа кожа. Страните й бяха поруменели от студения източен вятър, очите и сияеха от оживление.

— Каква забавна стаичка! — заяви тя, като подаде весело ръка и почна да разглежда обстановката със смешно намръщено носле. — Тук ли живеете наистина, Дънкан? Ами че тук не може и коте да се завърти!

— Нямам коте — усмихна се щастливо Дънкан.

Присъствието й озари цялата стая. Докато й наливаше чай, той каза с дълбока искреност:

— Идването ви е велико събитие, Маргарет! Не мога да изразя колко много значи то… — той млъкна. — Но аз почвам да ви досаждам. Искате ли кекс?

— Не ми досаждате, Дънкан! Обичам ласкателствата — когато са отправени към мене. Само ако позволите, няма да докосна кекса. Оуен — д-р Овъртън — ми чете такава мрачна лекция миналата вечер за въглеродите! Но вие разправяхте нещо чудесно — продължи тя, — и то за мене. Какво беше?

— О, нищо!

— Моля ви се!

— Е, добре — поколеба се той. — Просто отдавна искам да ви кажа, какво вдъхновение сте били за мен през всичкото време, докато работех в това малко градче.

— Ох, мили! — извика зарадвана тя. — Дайте ми още една чаша чай и ми разправете всичко!

Той пламна. Гостуването вървеше по-добре, отколкото би могъл да предполага. Той взе чашата й, когато почна да налива чая, някой потропа силно на вратата и отвън се чу глас:

— Вкъщи ли си, Дънкан?

Настана напрегнато мълчание. Най-после той запита:

— Кой е?

Но в сърцето си знаеше кой е.

— Баща ти идва да те види, синко.

Баща му! Последният човек, който би могъл да очаква! Още докато ставаше, вратата се отвори и Том Дългия, последван от Раст, влезе със залитане в стаята. Том беше пиян. Щастливото му кръгло лице бе озарено от дълбока любов към сина.

— Как си, момко? — хлъцна умилено той. — Дойдох насам за един ден с автобус. От месеци копнеех да те видя.

Пристъпвайки напред, той прегърна сина си. Раст, обезумял от радост, започна да подскача около господаря си.

Малката стаичка не можеше да побере такава олелия. При едно несръчно движение на Том Дългия вазата се търкулна и стана на парчета на пода.

— Господи помилуй и спаси! — изтрезнял изведнъж от трясъка на счупеното стъкло, Том Дългия пак залитна… — Не знаех, че имаш гостенка. Всемогъщи Боже, та това е самата мис Маргарет! Горд и щастлив съм, че ви виждам, мис!

Той й подаде ръка, която тя не пое.

— Седни, тате.

С израз на мъченик Дънкан улови баща си за ръката и го заведе до един стол.

— Трябва да изпиеш чашка чай!

— Чай ли? — изсмя се весело Том Дългия. — Има нещо по-хубаво от твоя чай!

Намигвайки приятелски на Маргарет, той извади една бутилка от задния джоб на панталона си.

— За ваше здраве, мис!

— Трябва да си ходя вече — каза Маргарет, като почна да слага ръкавиците си.

— Моля ви се — опита се да я задържи Дънкан, — татко, изпий чая си!

— Казах ти, че не искам твоя чай! Предпочитам да поговоря с гостенката ти.

Маргарет стана.

— Не бива да си отивате заради мен — извика съкрушено Том Дългия.

И за да подчертае настояването си, той се опита да я задържи, като я хвана за ръката. Фатална постъпка! Блъсквайки чашата, поднесена от Дънкан, старецът плисна с чай палтото на Маргарет.

Настана мъчително мълчание.

Маргарет пребледня от недоволство и гняв. Дънкан стоеше като закован.

— Съжалявам, Маргарет — каза най-после той.

— Трябва да съжалявате, наистина — каза яростно тя. — Дойдох тук да пия чай, а не някакъв пиян простак да го плиска върху дрехите ми.

Какво би могъл да й каже? Разкъсан от две чувства, на привързаност и вярност, не му оставаше нищо друго, освен да мълчи и да пожелае подът да се отвори някак и да го погълне.

Тя изпитваше може би все още някакво чувство към него, но и сега дори присмехът й бе жесток и жлъчен:

— Благодаря ви за прекрасната вечер. Всичко бе наистина чудесно.

И си отиде.

Намръщен и замаян, Том Дългия пийна пак от бутилката си, за да се подкрепи. После въздъхна.

— Мисля, че не се радваш много на идването ми, синко!

— Знаеш, че се радвам, тате — побърза да го увери Дънкан. — Само че… Впрочем, няма смисъл!

— Казвай! Какво няма смисъл? — изръмжа старецът. — Господи Боже, защо дойдох? Не съм желан тук. И синът ми дори се срамува от мене.

Търпението на Дънкан почна да се изчерпва и той каза рязко:

— Време е да поспиш, тате!

Улавяйки баща си за рамото, той го накара да легне. Том Дългия намигна на Дънкан, прозина се, поиска да каже нещо и изведнъж заспа.

Уморено и състрадателно, Дънкан загледа легналия.

Сред бурята, която бушуваше в сърцето му, блесна внезапна светкавица. Заслужено възмездие бе получил, помисли той, загдето си бе позволил да заложи часовника на стареца!

Като настани баща си колкото може по-удобно, той излезе от стаята с диво желание да забрави.

Докато слизаше, вратата на стаята в долния етаж се отвори и гласът на д-р Гайслер го спря:

— Вие ли сте, Стърлинг? Почакайте малко!

— Излизам — отвърна рязко той.

— Къде? — уловила с ръце полата на дългата си сива рокля, тя застава пред осветения праг.

— Не зная.

Изражението на лицето й не се промени.

— Елате при мене, тогава.

Той влезе неохотно.

— Имахте гости, нали? — каза тя. — Видях гостенката ви, когато слизаше.

Тя млъкна.

Дънкан се изсмя рязко и с няколко горчиви думи й разказа случката.

— Е добре — каза тя, — не виждам защо гостенката ви е трябвало да вдига шум. Кажете сега, сърдите ли се на баща си?

— Не. Сърдя се на себе си — всичко се дължи на моята несръчност. Но какво може да се очаква от еднорък глупак?

— Хайде, не отпадайте духом! Не си струва труда!

Тя отиде до пианото. И почна да свири. Той я слушаше, седнал пред запалената камина. Отначало, като че ли обзета от носталгия, тя свиреше лирични арии, валсове от любимия си роден град. После мина към Четвъртата симфония на Чайковски. Постепенно, докато настойчивите съзвучия изпълваха стаята, а пламъкът в камината се извисяваше и трептеше, той почувствува, че странно успокоение се разстила около него. А когато тя престана да свири, беше вече напълно спокоен.

— Искате ли пак да бягате? — попита тя.

— Не, да ви вземат дяволите! Искам да продължа, да творя, да се отлича в медицината!

— Обичате ли медицината?

— Страшно! — той я погледна. — Свирите великолепно.

— Музиката е добро упражнение за пръстите ми, прави ги по-яки и по-сръчни — тя седна в стола си пред камината. — Не забравяйте, че съм хирург.

— Почти бях забравил — призна той, вдигайки глава. После продължи: — Всъщност, името ви е в ума ми. В Австрия има една известна лекарка — д-р Гайслер. Д-р Анна Гайслер. Написала е великолепно ръководство по съвременна хирургия. Роднина ли ви е?

— Не напълно — тя запали спокойно папироса. — Аз съм д-р Анна Гайслер.

Отначало Дънкан помисли, че тя се шегува. После, убеден от равнодушието й, че е казала истината, той се смая. Тази жена — блестящата Анна Гайслер от Хайделберг и Виена!

— Господи! — заекна той. — Аз съм тук някакъв парий, а вие… името ви е познато по целия свят!

— Ласкаете ме — каза тя.

— Не. Просто съм поразен.

Тя погледна горящия край на папиросата си.

— Това ръководство е нищо в сравнение с новото, което готвя. Когато свърша престоя си тук — на едногодишната длъжност — комисията, чрез вашия приятел д-р Инглис, ми е обещала добро място в Единбург, във Фондацията Уолас. Тогава ще чуете за мене — тя се обърна изведнъж към него: — Ако не сте зает утре, елате да присъствувате на една моя операция.

— Ще бъда много щастлив — каза с готовност той.

Тя кимна, без да се занимава по-нататък с този въпрос. После стана, повличайки дългата си рокля из стаята.

— Гладна съм. А, за жалост, не съм готвачка! Но с помощта на Хипократ ще се опитам да нарежа два благородни сандвича.

Тя можа да стори нещо повече, защото донесе и кафе, и стъкленичка с краставички. Седнали пред камината, те почнаха да ядат, разговаряйки за занаята си. Начетеността и остротата на познанията й направиха дълбоко впечатление на Дънкан.

Когато стана да си върви, в десет часа, той каза признателно:

— Това бе несравнимо лечение за мене. Не зная как да ви благодаря, д-р Гайслер.

— Името ми е Анна — отвърна тя. — И не се опитвайте да ми благодарите. Ако ми досаждахте, отдавна бих ви отпратила.

Когато Дънкан си отиде, тя дълго стоя замислена.

„Клетото хлапе, помисли тя. Животът го е наранил, както и мене. Само че той не е успял да се съвземе, както се съвзех аз“. Изправена пред загасващия огън в камината, тя си каза с груба откровеност: „Ще го взема в свои ръце, ще го образовам, ще го направя по-твърд. Той е умен и по-късно може би ще ми бъде полезен като колега.“

 

 

На следното утро Дънкан бе събуден, за да слезе да говори по телефона. Обаждаше се Маргарет, твърде съкрушена от сцената, която бе направила.

Той не можеше да предположи, че мисълта да загуби дори най-незначителния си поклонник е червей за суетността й. Същинско чудо, бе да го потърси пак, да му прости, да възстанови приятелството им.

Том Дългия, потиснат от главоболие и от още по-тежки угризения на съвестта, посрещна вестта за помирението с доволно изръмжаване.

— Аз съм, наистина, проклет стар глупак! Но, не бой се — ще си получа наказанието. Като се върна вкъщи, ще има да се разправям с майка ти.

При споменаването на майка му лицето на Дънкан се помрачи. Отчуждението им продължаваше — дори бе засилено от нейна страна при опитите му да се помирят. Тя продължаваше да твърди, че всичките му усилия ще свършат с крушение, че времето ще докаже правотата й.

Той неволно стисна пестник.

— Разбираш ли сега честолюбието ми, тате? Разбираш ли, защо не трябва да унивам? Защо трябва да сполуча?

Том Дългия бе свършил приготовленията си за тръгване. Той кимна, докато си туряше калпака, и тръгна към вратата.

— Сполучвай колкото искаш, синко, но не забравяй да бъдеш и щастлив!

Той се усмихна за последен път на сина си; после, като повика Раст, тръгна да вземе утринния автобус.

 

 

След обяд Дънкан отиде на операцията на д-р Гайслер. Той пристигна рано в малката болница, която се намираше в бедна улица на фабричния квартал в съседната община Дънди. Все пак Анна бе дошла преди него и се миеше вече в предверието на операционната. Държанието й бе напълно безлично. Но докато милосърдната сестра й помагаше да облече мантата си, тя попита през рамо:

— Искате ли да давате упойката?

Дънкан се зарадва от благоволението и започна да й благодари, но тя го прекъсна веднага:

— Моля, без излияния! Пригответе се! — после се обърна към сестрата: — Сестра Даусън, искам пациентът да бъде тук след пет минути. Защо д-р Овъртън не е дошъл още?

Сестра Даусън, с нахално изражение, меки руси коси и дръзки сини очи, го извини със странна самоувереност:

— Всяка минута го чакам. Сигурно е бил ужасно зает.

Едва бе довършила думите си, когато Овъртън се втурна в стаята и почна да се извинява словоохотливо за закъснението си. Дънкан го бе предварил, защото Овъртън, като младши лекар, бе длъжен да асистира при операциите. Явно бе, че Овъртън не очакваше да го види.

— О, здравейте, Стърлинг! — във враждебния привет се таеше неохотен прием. — Не знаех, че днес вие ще сте продавач на етер!

— Без разговори, моля! — прекъсна го остро Анна. — В моята операционна те са забранени.

Овъртън вдигна рамене. Но хитро смигна на хубавичката сестра Даусън, която грижливо му помагаше да облече мантата си.

Почти веднага бе въведен пациентът — единадесетгодишно момче, недохранено, изнурено, само кожа и кости, създание на съседните улички. Имаше сраснал глезен и бе куцо.

Като при повечето деца, упойването му мина нормално; седнал на белия металически стол край главата на пациента, успокоен от дълбокото и силно дишане на детето, Дънкан имаше отлична възможност да наблюдава операцията.

Скъсеният и обезформен крак — по-малко крак, отколкото куп изкривени и обезформени мускули — изглеждаше безнадежден случай. Дънкан бе убеден, че едва ли един между хиляда хирурзи би се решил на такава операция. И видя, че още при първия бърз и смел разрез, заобикаляйки затвърделия глезен като алена панделка, Анна опитваше невъзможното.

Острият ланцет се движеше непогрешимо в спокойната й, бърза ръка, между тая маса от кости и мускули. Всяко движение беше целесъобразно — нищо не бе напразно, никакво колебание, бързо движещите се пръсти никога не сбъркваха. Дънкан бе виждал отлични хирурзи в болницата, виждал бе самият професор Реджиъс, но това бе съвсем друго, това бе нещо несравнимо, безусловно гениално.

Когато най-после операцията свърши, тя се обърна рязко, свали ръкавиците си и с дълбока въздишка тръгна към съседната стаичка, за да снеме маската си. Дънкан я последва там. Когато влизаше, д-р Овъртън говореше, явно изтръгнат от обичайната си поза на отегченост.

— Искрено казано, д-р Гайслер, това е най-необикновената операция, на която съм присъствувал досега в болницата. Поздравявам ви!

Тя се усмихна сдържано, изтривайки ръце в кърпата, която Овъртън й подаде.

— Нали казах, без глупави разговори!

— Тогава да пием чай! — в гласа му имаше примирително ласкателство. — Чака ни в залата долу!

Но тия подкупващи обноски нямаха успех пред нея. Тя поклати отрицателно глава:

— Уговорила съм вече да пия чай с един приятел.

— Тогава — друг път, може би?

Когато си отиде, Анна направи гримаса на отвращение:

— Тоя младеж е прекалено красив.

— Той е искрено възхитен от вас.

— Може би. Но тоя тип хора винаги имат някаква задна мисъл. Освен това, обзалагам се на един нов стетоскоп, че се е оплел с тая сестра! — тя развърза мантата си. — А сега, за Бога, да бързаме!

— Разбрах, че излизате с приятел.

— Вие сте тоя приятел.

Докато отиваха към най-близкото кафене, тя каза:

— Добре давахте упойката днес. Искате ли да продължавате да давате упойка при операциите ми през следващите три месеца? Болницата ми отпуска един човек за упойка. Заплатата е петдесет лири.

Той се изчерви от изненада и радост. Петдесет лири!

Край на безпаричието, край на слугуването у мисис Инглис — вън от опита, който щеше да получи!

— Сериозно ли говорите, Анна? — запита той, без да я гледа.

Тя го погледна:

— Драги приятелю, никога не говоря иначе.

 

 

Дънкан прочете с топла усмивка неподписаната пощенска картичка, със свойския, любим пощенски печат от Страт Линтън.

„Двама ваши недостойни приятели ще бъдат в Сент Андрюс в четвъртък след обяд. Елате да ги видите, ако смеете, в книжарницата на Лики, в един часа.“

Приятелството му с Мърдок и Джейн се бе заякчило и при редките посещения на лекаря и дъщеря му в града Дънкан ги намираше в книжарницата, откъдето отиваха да обядват. Старият лекар, който винаги търсеше някоя ценна книга на износна цена, винаги се отбиваше най-напред в книжарницата.

Но изведнъж усмивката на Дънкан угасна: той бе поканил в същия ден Анна на обяд, в чест на новото му назначение.

Прав, с картичката в ръка, той прецени набързо и живо значението на изтеклите шест седмици за него. В лицето на Анна Гайслер бе намерил колега, чийто привиден цинизъм скриваше амбиция, непреклонна като неговата. Тяхната дружба беше напълно безлична и за него това беше най-ценното й качество. Под нейното влияние подготовката му бе напреднала, честолюбието му се бе засилило, схващането му за хирургията се бе неизмеримо разширило. Тя му заемаше книги, почна да го запознава и с изкуствата, с литературата и музиката. Въпреки грубостта и привидната си небрежност, тя беше много културна.

Той се намръщи при неочакваното затруднение. Като не желаеше да огорчи добрите си приятели, той седна и със странно чувство на угризение написа на Мърдок писмо, за да се извини, под предлог, че в четвъртък след обяд ще бъде на работа в Института — което беше впрочем напълно вярно, защото наистина след обяд имаше сериозна операция.

 

 

Дойде четвъртък. Обедът не можеше, разбира се, да се състои къде да е. Той бе решил да заведе Анна, както подобава, в ресторант „Тран“, най-модерния в града.

Когато влезе в залата, тя беше вече там. Днес не беше така намръщена, както обикновено. Беше в черна рокля, със своеобразна черна касторена шапка с червено перо. Макар и не хубава, тя бе особено изискана със своето безцветно лице, силно начервени устни и прекрасни ръце. На фона на провинциалния ресторант тя изглеждаше извратена и чужда. Много погледи бяха насочени към нея — някои с интерес, повечето с явно неодобрение.

Донесоха храната, отвориха бутилките с вино. Навеждайки се над масата, Ана поднесе чашата си, за да се чукнат.

— Наздраве! — каза тя. — За медицинските успехи на Гайслер и Стърлинг!

Нещо го накара да се обърне. Той трепна. В ресторанта влизаха д-р Мърдок и Джейн. И двамата веднага го зърнаха и приближавайки, доловиха с погрешно тълкуване минутната близост между него и Анна.

Дънкан силно се изчерви. Никога не би му минало през ум, че Мърдок би удостоил именно днес „Тран“ с присъствието си.

Старият лекар, последван от Джейн, мина край масата на Дънкан, отивайки към дъното на ресторанта. Когато минаваха точно край него, Дънкан полустана и промълви някакво запознаване, опитвайки се да предотврати възможната сцена.

Но претърпя страхотна несполука. Мърдок, прегърбен под вехтия си пъстър жакет, вдигнал възмутено вежди над пронизващите си очи, удостои Анна с един многозначителен поглед и веднага й обърна гръб. После се обърна към Дънкан и се поизкашля:

— Разбирам сега защо нямахте време днес за старите си приятели.

— Но вие не разбирате…

— Разбирам! — прекъсна го презрително Мърдок. — Сериозно работите в института.

Попаднал, поради глупавото си извинение, в явна лъжа, Дънкан веднага седна. Оскърбен и разгневен, той не продума вече нищо. Джейн, съкрушена и изплашена поиска да заговори. Но Мърдок сложи ръка на рамото й и тръгна заедно с нея към най-отдалечения ъгъл на залата.

— Кой е? — запита Анна след минутно мълчание.

— Много близък мой приятел — отвърна рязко Дънкан.

— О! — тя вдигна вежди. — А момичето?

— Също.

Безгрижното приятелство, с което бяха почнали обеда си, не съществуваше вече. При все че и двамата, особено Анна, се опитваха да го възстановят, Дънкан бе много доволен, когато вдигнаха и последното безвкусно блюдо. Той плати набързо сметката и придружи Анна към изхода.

Отидоха право в института, където — в два и половина — Анна имаше тежка операция.

Отчасти поради важността на операцията, отчасти, поради това че изкуството на Анна беше вече прочуто, амфитеатралната аудитория до операционната зала беше препълнена със студенти, имаше, освен това, двама местни лекари на свободна практика, един хирург от болница Виктория и — като венец на списъка — една личност от първа величина — старият професор Лий, шеф на Фондацията Уолас. Овъртън, който винаги сияеше, когато може да се прояви, щеше да асистира.

Когато зае мястото си до главата на пациента, Дънкан изпита смътен страх. Беше разстроен от случката в ресторанта, а присъствието на толкова много зрители само увеличи стеснението му. Предстоеше му да дава трудна упойка — смес от хлороформ, кислород и етер. Той почна да върти несръчно със здравата си ръка многобройните кранчета и тръбички.

Докато траеше операцията, той разбра, че греши, веднъж-дваж Анна го погледна остро. Почувствува и други погледи, а изведнъж долови и неодобрителния поглед на д-р Овъртън, насочен към недъгавата му ръка.

И съзна внезапно собствената си негодност. Замаян и смутен, той почна да движи несръчно кранчето на трицевната маска — несръчността му се усили, обгръщайки и задушавайки го като мъгла.

После, когато се обърна да даде отново етера, настъпи краят. Пръстите му трепнаха и той изпусна на пода стъклото с упойката.

Настана възмутено мълчание. Всички погледи се обърнаха към Дънкан. Само погледът на професор Лий тактично потърси тавата.

— Несръчен идиот! — промълви Овъртън.

— Мълчете! — прекъсна го рязко Анна. После се обърна към младата сестра Даусън: — Не стойте като идиот! Донесете веднага ново стъкло!

— Да, докторе!

Сестрата се отдалечи намусено.

Стъклото бе донесено и операцията мъчително завърши.

 

 

Когато отиде в предверието на операционната зала, за да се съблече, Дънкан бе блед като мъртвец. Той съзнаваше непростимостта на грешката си, ужасните последици, които биха могли да настъпят след нея. Чувствуваше се зле. Не можеше да намери сили да погледне хората.

И се бавеше умишлено, докато Анна напусне института. Когато си тръгваше, дочу откъслечно разговора на двете хирургически сестри, който го спря като удар.

— Ужасно бе, нали — казваше старшата сестра, това изливане на етера? Толкова несръчен хлапак!

Другата, сестра Даусън, която Анна бе смъмрила така остро, отвърна рязко:

— Какво друго може да се очаква от него? Безброй пъти досега д-р Овъртън ми е казвал, че от този човек не може да стане лекар.

Докато се прибираше вкъщи, Дънкан бе обзет от пълно отчаяние.

Лошото му настроение продължаваше и на следния ден, душата му бе потънала в униние. Никога досега този тежък облак не бе се надвесвал така ниско над него. Той буквално не можеше да се освободи от мисълта за своя недъг.

Въобразяваше си, че му засвидетелствуват пренебрежение, когато никой не мислеше нищо подобно, представяше си, че състудентите му се присмиват на недъгавата ръка, стана още по-несръчен поради това болезнено, непрестанно самонаблюдение.

В събота вечер Анна го спря на стълбите.

— Е, момко! — каза тя, като го улови здраво за яката. — Отбягвате ме, значи!

И го блъсна в стаята си.

— Какво има? — продължи тя, като го изгледа. После седна и като че ли се отказа от тая тема за разговор. — Наближават последните ви изпити — забеляза тя разговорчиво. — Радвам се, че ще ги изкарате. Знаете ли, Дънкан, че ако се специализирате бихме били отлични сътрудници?

— Какво да специализирам? Знаете, че не съм годен за нищо.

— Не говорете глупости!

Без да й обръща внимание, той продължи нервно:

— Знаете, че е така! За какво съм годен? Инглис беше прав. Когато почвах, той ме предупреди, че ще свърша в някой затънтен кът на професията — хрома патица, която ще работи санитарна статистика, ще прави обеззаразявания и така нататък. За нищо не ме бива!

Той вдигна безнадеждно рамене.

Най-после раната блесна открито пред нея. Без нито сянка от състрадание в гласа, тя каза бавно:

— Ако ми позволите да кажа и аз нещо, ще видите колко полезен може да бъдете.

— Няма защо да се самоизмамваме! — прекъсна я мрачно той. — Аз съм само жалък еднорък несретник! Трябваше отдавна да разбера това! Когато почнах следването си преди пет години, струваше ми се, че нищо друго, освен моя докторат, няма значение. Бях сляп за всичко останало. Сега виждам колко безполезно е всичко! Не! Не ме прекъсвайте! Мога да изтръгна сам тая мисъл от сърцето си! Как бих могъл да изцеря някого! Как бих могъл?

Анна стана умишлено от стола си и седна до него. Държанието й бе напълно безстрастно.

— Отдавна исках да ви питам нещо. Струва ми се, че сега е подходящ момент — тя го погледна право в очите. — Искате ли да прегледам ръката ви?

— Прегледайте я, ако желаете — отвърна горчиво той. — Нямам нищо против. Заповядайте, госпожи и господа! Дайте едно петаче, за да видите чудото.

И почна бавно да съблича палтото си.

Тя не му отговори, не му обърна внимание, докато той сваляше връзката, яката и памучната си риза. Можеше да предположи каква мъка трябва да е за него да покаже своя недъг.

Най-после, съблечен до кръста, той се изправи пред нея.

Тя започна прегледа с безстрастния поглед на професионалист. Отначало, въпреки самообладанието си, почувствува, че трепва от ужас. Както й бе казал, както бе предполагала, състоянието беше лошо. Неподвижна и свита, ръката приличаше на изсъхнал клон.

— Раздвижете пръстите си — каза тя.

Той ги мръдна леко, с явно усилие.

— Това е все пак нещо — забеляза тя с внезапно облекчение.

— Каква полза? — отвърна мрачно той. — Положението е безнадеждно. Всички са я гледали — д-р Инглис, Трентън, Дейвисън. Преди две години я показах на професор Лий дори във Фондацията Уолас.

— Ще мирувате ли? — извика рязко тя.

— Добре — той я погледна горчиво. — Може да продължите лекцията си по анатомия.

Тя почна да опипва кожата, мускулите, да опипва втвърдените стави, караше го да затваря очи, докато опитваше чувствителността на кожата чрез убождания с игла. Въпреки волята си, той чувствуваше латентната сила, сръчността на всичките й действия. Прегледът продължи дълго. Най-после тя каза кратко:

— Облечете се.

После добави спокойно:

— Бих желала, Дънкан, да ми позволите да оперирам ръката ви.

Не можеше да има съмнение в искреността и увереността на тия думи.

— Казвам ви, че е безполезно! Чул съм мнението на цяла дузина хирурзи, на самия професор Лий. Той е на мнение, че една операция ще бъда крайно опасна, с малки изгледи за подобрение.

— Той е прав само в едно — тя продължаваше да говори все така монотонно. — Операцията ще е крайно опасна. Ако не сполуча — тя помълча, — може би ще изгубите ръката си — ново мълчание. — Но не мисля, че няма да сполуча.

Той погледна бледото й, безстрастно лице. Вълна от съмнения, възражения и дълбоко недоверие се надигна до устните му, после, като човек изправен пред края на пропастта, продължавайки да я наблюдава, той запита:

— Защо искате да направите това?

Тя сви вежди. Гласът и бе странно глух:

— Припомнете си Пигмалион. Мисля не за вас, а за себе си в случая. Ако сполуча в тази операция — в този опит за възкресяване — това не само ще ви направи годен да ми сътрудничите, но ще бъде и най-големият ми успех.

Лицето му се отпусна, той се усмихна леко, с насмешлива решителност, после каза бавно:

— Добре, в такъв случай, наострете добре инструментите си. А ако видите, че операцията не върви, както искате, забийте ланцета в гърлото ми. Такъв безполезен глупак съм, че бих предпочел да бъда мъртъв!

 

 

Пролетта настъпи рано. Старият сив град, който се съживяваше под новото си зелено наметало, никога не бе изглеждал толкова приятен. Дънкан вървеше по главната улица, като не смееше да се надява, че след няколко дни и той, може би, може да изплува възроден и възобновен. И влезе в двора на болницата.

За да изпълни правилника на института, трябваше да попълни някакъв формуляр, преди да бъде приет. Това беше обикновена формалност. Но все пак изразът му се помрачи, когато наближи канцеларията. Той почука и влезе.

Д-р Овъртън се бе облегнал в люлеещия се стол, зад отрупаното с книжа писалище, опрял нозе о подпората на прозореца. На облегалото на стола, съвсем близо до него, бе седнала сестра Даусън.

Изненадана, сестрата се изчерви, а вълна от смутено недоволство заля челото на Овъртън.

— О, вие ли сте, Стърлинг?

Докато сестра Даусън се смъкваше от стола, прибирайки косите под касинката си, той се обърна към нея с престорена важност:

— Значи, свършихме, сестра. Листовете за храната може да ми донесете по-късно.

— Добре, докторе.

— Да видим сега, Стърлинг! — започна провлечено Овъртън, без да мръдне. — Тия проклети листове бяха тук някъде! Знаете ли, че сте много щастлив, загдето можахте да получите стая в отделението на Анна, когато имаме такова претрупване от сериозни случаи?

— Напълно съзнавам незначителността си — отвърна Дънкан като прехапа устни.

— О, не ме разбирайте криво! — Овъртън се усмихна с някогашната снизходителност. — Само че… навярно не си въобразявате нито за миг, че тя може да стори нещо за ръката ви?

— Не — отвърна горчиво Дънкан, — идвам просто да си почина.

— Забавно! Както и да е, трябва да призная, Стърлинг, че сполучихте с Анна: тя е дама, която се движи в добро общество. А, вярвайте ми — Овъртън се усмихна многозначително, — влиянието на жените е нещо много важно.

Дънкан настръхна. В намека имаше нещо толкова низко, толкова отвратително, че би могъл да повали Овъртън от стола му.

— Да свършим! Имам много работа преди да постъпя.

— Не бързайте, драги! — Овъртън почна да играе нарочно с една линийка. — Амбициозен сте, нали?

— Вие не сте ли?

— Какво искате да кажете? — Овъртън пак се усмихна. — Нима не съм наследил тази черта от баща си? Знаете вече, че той почна да строи новата си хидроелектрическа юзина в Линтън — за да доставя електрическа енергия за осветление и движение в половината източна област. Старецът ще натрупа милиони от това. Аз съм същият, Стърлинг. Трябва да бъда оценен, да говорят за мене, да бъда винаги на първо място.

— Всички са позеленели от завист за длъжността ви тук — каза насмешливо Дънкан.

— Господи! — Овъртън благоволи да прояви изненада. — За мене това е само трамплин към по-нататъшното ми издигане. Следващата стъпка е помощник-управител на болницата Виктория. След това отивам в Единбург във Фондацията Уолас — той замълча внушително. — Д-р Инглис е най-важната личност там, а мисис Инглис е моя много добра приятелка. С моя ум, влияние и връзки, обзалагам се на пет лири срещу шилинг, че след пет години ще бъда шеф на Фондацията.

Дънкан го погледна мрачно и предизвикателно. Изпитваше горещо желание да приеме баса. Но само каза със смразяваща насмешливост:

— Нищо не е по-хубаво от високите стремежи.

— И от внимателното напредване.

Овъртън захвърли линийката на писалището и почна да се занимава със съответните формуляри.

— Повечето от моя род отиват направо в съответните гостни. Пак при дамите! И то, както бихте могли да предположите, когато нахълтахте тук, невинаги за делови разговори. Трябва да кажа пак, че сполучихте с Анна. Да! А сега, подпишете се тук! Ще се погрижа да ви дадат стаята.

Като подписа формуляра, Дънкан напусна канцеларията със студена и мрачна ярост. Безочливостта на Овъртън, суетното му, себелюбиво тщеславие винаги го вбесяваха. А низкият намек за отношенията му с Анна беше последен удар. Той се постара яростно да го забрави.

Но Овъртън не забрави. А Овъртън имаше зли, бъбриви уста. Не след много историята за предстоящата операция, съответно украсена, се пръсна из целия Сент Андрюс. Тя беше вкусно лакомство за любителите на скандали. След два дни мисис Инглис спря Дънкан, когато той мина край нея по обяд, на връщане от клиниката.

— Чувам много да се говори — каза поучително тя, — за д-р Гайслер и за вас. Вярно ли е това, което се разправя?

— Какво се разправя?

Тя се запъна смутено.

— Че сте винаги с нея, че във всяко време влизате и излизате от стаята й. Д-р Овъртън ми каза.

— Погрижил се е да ви поднесе всички местни лъжи.

Тя се изчерви.

— Той смята просто за свой дълг да ми съобщи това. Казвам ви ясно, че това не ще бъде полезно за кариерата ви. Говорих вече със съпруга си по тоя въпрос.

Той побесня от гняв, особено при мисълта, че може би наистина е извършил нещо нетактично в платоническите си отношения с Анна. А мисис Инглис, която водеше за носа декана, действително можеше да му напакости.

В такова настроение, докато крачеше по главната улица след срещата, той зърна пред витрината на книжарницата „Лики“ една едра фигура в пъстър костюм. Сърцето му трепна, той забрави грижите си и ускори ход. Наведен пред витрината беше старият лекар от Страт Линтън.

— Мърдок! Велико събитие е, че ви виждам.

Мърдок леко се изправи, погледна по-продължително, отколкото бе необходимо, отворената книга, която държеше в ръка, после кратко отговори:

— Добър вечер.

— Надявах се, че ще мога да прескоча до Линтън, за да ви обясня злополучната…

— Не обичам обясненията — каза кратко Мърдок. — А колкото по-малко се говори за злополучните случки — той обърна една страница на книгата, — толкова по-скоро те се поправят.

— Но най-искрено — настоя Дънкан, — вие не ме разбирате. Щях да пиша. Исках да пратя едно писъмце на Джейн…

Мърдок се обърна и за пръв път погледна Дънкан право в лицето. Той изглеждаше остарял, лицето му бе по-набръчкано, очите по-хлътнали, но гласът му бе твърд като стомана.

— Не бих се тревожил да пиша, на ваше място. Трябва да знаете, че аз съм много придирчив що се отнася до това, с кого кореспондира дъщеря ми.

Намекът беше ясен. Дънкан се изчерви от обидата, като че ли старецът го бе плеснал по лицето.

Значи и Мърдок бе узнал! Дънкан се постара да се овладее. Споменът за всичко, което старият лекар бе сторил за него, го накара да избегне една окончателна раздяла.

— Между мене и д-р Гайслер има само най-добро приятелство. Тя прави всичко възможно, за да излекува ръката ми, като залага доброто си име в тази операция.

— Вярно е, че залага доброто си име — изръмжа старецът.

— Вие сте стар глупак! — извика Дънкан, като едва можеше да говори. После преглътна: — Изпълнен с предразсъдъци стар глупак!

— Може би съм — изръмжа Мърдок. — Защото някога ви мислех за човек. Мислех, че сте смел, честен и съобразителен шотландец. А сега виждам, че сте само пале на някаква превзета кокотка-чужденка.

Като обърна гръб, старецът несръчно взе друга книга и остро я загледа.

Дънкан не виждаше в сгъстяващия се мрак, че пръстите на Мърдок трепереха така, щото едва задържаха треперещите страници. Той чувствуваше само обидата и бурната неправда, наранила сърцето му. Свършена бе, значи и тая глава от неговия живот! Трябваше да заличи Страт Линтън от там. Той се обърна и, без да продума вече, тръгна бързо по тъмната улица.

След два дни, в четвъртък, беше последният му изпит. Още същия ден — ясен, свеж пролетен ден, изпълнен с надежди и обещания за светло лято, с бели облаци, плуващи в синьото небе — той постъпи в отделението на Анна, за да бъде опериран.