Арчибалд Кронин
Героични години (6)

Заключение

След пет седмици светло януарско слънце изгря над планините и над възкръсналия живот в Страт Линтън. Здравите каменни жилища бяха запазени. Следи от височината на водите по измитите стени, няколко изкъртени огради, счупени прозорци и повредени капаци на прозорци, които бяха на поправка, отнесена част от шосето с парен валяк край него — това бяха единствените останали следи от страхотното наводнение.

„Ще имаме чудесно време“, помисли кметът Дъгал, като подаде нос на вратата си и предпазливо подуши въздуха.

По улицата минаваше друг виден чиновник, началникът на пощата Мърей. Двамата мъже се погледнаха сдържано, без да се поздравят и продължиха пътя си по средата на улицата.

Отначало те не си продумаха. В тия северни области мълчанието е признак на достойнство. Най-после кметът се обади:

— Видях тази сутрин в „Хералд“, че нашият приятел, Почтения Джо, е подал заявление за обявяване в несъстоятелност.

— О! — началникът на пощата, малко по-млад мъж, не можа да сдържи задоволството си. — Свършено е с него! Господ да е на помощ на ония, които са вложили пари в предприятието му!

— Винаги поддържах, че тоя негов язовир е прокълнат от съдбата! — забеляза кметът. — Разбира се — добави той с вродена прозорливост, — не казвам, че язовир както подобава, построен здраво от почтено дружество, не би бил от голяма полза за околността, стига да не се изроди в смрадливи алуминиеви заводи! Трябва да имаме нещо едновременно красиво и полезно — той замълча многозначително. — Всъщност, трябва да ви кажа, началник, че такъв план вече се обмисля. Сър Джон Ейгл и синът му, пасторът, с неколцина други, са се сдружили и дружеството ще бъде образувано към Свети Мартин.

— Така ли? — възкликна началникът. — Е, сър, право е казано: „Всичко идва за този, който умее да чака!“

Когато минаха покрай главната кръчма „Линтън Армс“ държането им видимо се промени. Кметът погледна мрачно посипаното със слама шосе, което се простираше пред тях, пощенският началник погледна полузатъмнените прозорци в къщата на лекаря. И двамата млъкнаха.

— Завесите още не са вдигнати — каза тихо началникът. — Добре си изтегли, горкият Мърдок!

— Повече от месец, откакто лежи така — каза тъжно кметът. — Никога няма да забравя деня, когато го свалиха от фабриката — прострян в безсъзнание на носилката.

— Казват, че седмици вече не е отворил очи. Просто си лежи унесен. Ех, велики Боже! Страшно е да се проточи такъв край!

Докато наблюдаваха, към тях се присъедини учителят, пощенският чиновник, старата мис Бел с избелялата си пелерина, дошла да отвори галантерийния си магазин. Скоро се събра малка, мълчалива групичка.

— Толкова хора спаси тоя човек на времето си — каза тъжно учителят. — Тежко е да го гледаме, че си отива така.

Мис Бел поклати скръбно глава:

— Жестоко е, просто, да се продължава агонията му.

— Да — съгласи се пощенският началник, — по-човечно би било да го оставят да си умре и да му се свършат мъките.

— Не сме съдници над живота и смъртта, началник! — каза провлечено кметът. — Д-р Мърдок бе голям приятел на нашето село. И Бог ще си го прибере, когато и както пожелае.

Кметът се поклони леко, с което даде знак, че събранието се разтуря. Всички се поклониха и продължиха пътя си.

 

 

В угнетително тихия дом се отвори врата. Дънкан излезе из стаята на болния. Той беше необръснат, дълбоки бръчки от умора се виждаха под очите му. Прекарал бе по-голямата част от нощта край леглото на Мърдок, където преди миг го замести Джейн. Това бдение, едно от многото, го бе напълно изтощило.

Той опря ръка о стената и облегна глава на нея.

Колко горд се чувствуваше след дългите усилия в бараката, когато сполучи да намести счупените кости и да запази слабата искрица живот у болния! И как буквално се сгромоляса, когато настъпи тази фатална продължителна кома, от която като че ли само смъртта щеше да отърве нещастника!

Той бе прекарал в Линтън пет безкрайни, съкрушителни седмици, без да се върне ни веднъж в Единбург. Съзнанието му смътно долавяше миналото съществуване, работата му във фондацията, задълженията и възможностите, които му се откриваха там. Все пак за него всичко бе свързано със задачата да вдигне Мърдок. А всичко, което бе сторил, и всичко, което можеше да стори, изглеждаше напразно.

В тишината на дома се чу глухият звън на телефона.

Той чу Рета, която стъпваше на пръсти, за да отиде да се обади, после въздъхна, стана с усилие и слезе.

— За болен ли, Рета? — запита той.

— Не, г-н докторе. Пак от Единбург. Непрестанно ви търсят оттам. Но аз отговарям както ми казахте — че не можете да се явите.

— Много добре — кимна той. — Ако се обадят пак, ще отговориш същото.

Обиколката му тази сутрин не беше много тежка. След оставката на Бейли цялата клиентела легна върху Мърдок, но той беше на легло и само при най-тежките и неотложни случаи хората търсеха медицинска помощ.

При последния си болен, след като беше предписал вече лекарства, Дънкан бе изпратен до вратата от домакинята. Тя го погледна с дълбока загриженост върху честното си селско лице, после зададе постоянния въпрос:

— Как е д-р Мърдок днес?

— Добре, доколкото е възможно — отвърна механично той.

— Мислите ли, докторе, че ще може да оздравее?

Нещо го накара да издаде скритата си мисъл.

— Не вярвам — каза той, — но Бог ми е свидетел, че правя всичко възможно.

— Всички знаем това, докторе — кимна бавно тя. — И вярвайте, за нас това е достатъчно.

Докато отиваше към селото, тази простичка похвала остана в сърцето му, топла и насърчителна, слаб таен лъч в мрака на неговото отчаяние.

Когато се прибра, часът минаваше един. Пред къщата на Мърдок се виждаше голяма, затворена наемна кола. Изведнъж той сви устни. Разбра какво означава присъствието й, още преди да влезе и да види Анна, която нетърпеливо пушеше в малката амбулатория.

— Е добре, Анна — поздрави я спокойно той, — мисля, че ви бях казал да не идвате! След толкова телеграми и телефонни разговори, предполагах, че сте разбрали!

— Но вие не отговаряте на телеграмите, нито се явявате на телефона, когато ви търсят — тя смачка нервно цигарата си в пепелницата. — Можете ли да ме укорите, че желая да имам прекрасното удоволствие да поговоря съвсем откровено с вас?

Той вдигна рамене и влезе в малката лаборатория в ъгъла. Изправен там, пред малката масичка с пропукан умивалник, той почна да приготвя, с малкото лекарства наредени по лавиците, най-простите церове, които бе предписал на пациентите си сутринта. Това като че отне и последните останки на самообладанието й.

— Съвършено ли сте полудели, Дънкан — извика тя, — да приготвяте разни оцветени течности в тая жалка дървена барака, когато можете да работите в собствената си лаборатория?

— Тия оцветени течности имат свойство, което вие не разбирате.

— Какво свойство? — прекъсна го рязко тя.

— Вяра — отвърна спокойно той.

Тя го погледна яростно и презрително.

— Вие наистина сте обезумял! Рискувате цялото си бъдеще, за да продавате митологични ценности на зяпнали от учудване селски пациенти.

— Възможно е — отвърна рязко той. — Но аз имам и друг пациент, който е горе.

— Зная. Видях го вече. Да, няма защо да ме гледате така! Позволих си да го прегледам във ваше отсъствие. И ви казвам, че напразно губите времето си!

Той трепна, като че ли тя бе изрекла собствената му смъртна присъда.

— Мнението ви е напълно естествено.

— То е безпристрастно, научно мнение. Този нещастен старец има мозъчен оток и е готов за гробищата. Всичката вяра, която ще му впръскате, няма да промени съдбата му.

— С какво право говорите така?

— С правото на учен — и ваш приятел. О, зная какво сте направили — сглобили сте гръбнака, поддържате живота на тоя човек с изкуствено хранене, бдите над него денонощно. Това е безспорно похвално. Но е безполезно, напълно безполезно! Най-доброто нещо, което можете да сторите за него, е да излезете и да му поръчате надгробен камък.

Ръката, която държеше малката мензурка леко трепна.

— Жестока жена сте, Анна — каза той.

— Можем ли да бъдем други в нашата професия? — гласът й потрепери. — Послушайте ме! И постарайте се да погледнете на нещата разумно — поне тоя път! Достатъчно глупаво бе да загубите златния случай да вечеряте с членовете на комитета. А отсъствието ви от отделението през петте седмици непосредствено пред избора, като давате възможност на всички да ви изпреварят, е просто самоубийство. Няма защо да ви казвам, как Овъртън използува това. Постарах се да сторя всичко, каквото можах — обясних на професор Лий признателността, който ви задържа тук, използувах тази страна на въпроса пред комитета — докато се изморих. Сега… — тя помълча — обясненията са вече безполезни. Кандидатите ще трябва да се явят утре. Разбирате ли? Съобщението е в стаята ви. Изборът ще се състои утре, в три часа — тя наблегна на всяка дума, като че разказваше на дете. — Трябва… трябва да бъдете там! Във фондацията, утре в три часа!

Той запуши едно стъкло с лекарство, сложи му етикет и го остави на лавицата. После каза бавно:

— Разбира се, ще се постарая да дойда. Но не мога да обещая, защото, ако дойда, ще ме задържат — ще бъда буквално погълнат. А вие знаете, че съм решил да остана тук, така, както сам Мърдок би стоял в такъв случай — докрай.

— Докрай! — тя прехапа гневно устни. — Не ви ли казах, че това е безсмислица… от страна на един вещ патолог…

— Има неща в лекарската професия, които не се намират в епруветките — каза той, като се обърна. — Едно от тях е: не изоставяйте болния си — до последната минута!

— Сантиментален глупак! — тя беше ядосана повече от всеки друг път. — Ако мислите да спорите по тоя начин, не трябва ли да си припомните, че имате задължение и към мене? Вие, с всичката си вяра, надежда и милосърдие, с всичките си понятия за признателност? Защо не ми се отплатите за това, което съм сторила за вас?

— Готов съм по-скоро да ви върна ръката си — каза бавно той, — отколкото да пожертвувам заради вас живота на Мърдок!

Гласът й изчезна изведнъж.

— Само това ли можахте да ми кажете, Дънкан, след толкова години съвместен труд?

Той я погледна недоумяващ.

— Искам да кажа — продължи нерешително тя, защо трябва да се караме? Това е наистина тежко!

— Странна забележка от ваша страна!

— Може би съм странна! Нито вие, нито аз самата, може би, зная колко съм странна. Казвате, че съм сурова. Само един Бог знае доколко през последните месеци съм станала слаба, по-слаба дори от вашата глупава Маргарет.

Тя наведе очи, но изведнъж ги вдигна изпълнени с неугасим копнеж.

— Понякога ние се надсмиваме над това, по което най-много копнеем. Но най-после настъпва ден, когато не можем вече да го отречем, когато огънят не може да бъде потушен. Отдавна вече сме заедно, Дънкан! И двамата сме жестоко засегнати от съдбата. И двамата имаме обща цел, която ни свързва. Всичко, което ви засяга, невероятно силно засяга и мене. Бих могла да кажа почти — гласът й трепна, — че ви обичам. Нима не можем да сторим нещо за бъдещето си? Говоря глупости може би! Но вие имате толкова голямо значение за мене! А сигурно и аз знача нещо за вас!

Той отвърна поглед и каза с мъка:

— Ценя приятелството ви повече от всичко, което ми е останало в света!

За миг тя остана неподвижна и безмълвна. После стана, като закопчаваше несръчно дрехата си.

Лицето й бе пак спокойно и безстрастно.

— Няма защо да продължаваме този разговор и аз обещавам, че никога няма да го подновя. Но вие ще дойдете утре! Това трябва да смятаме за решено. Остава още едно нещо — писмата на сестра Даусън.

— Не, Анна — поклати глава той, — няма да ги използувам.

За миг тя като че ли щеше да избухне пак.

— Утре ще има време да се помисли за това. Ще ви посрещна във фондацията в три часа! Да не забравите!

— Не. Но може би няма да дойда.

— Ще дойдете — отвърна тя. — Вие имате достатъчно честолюбие, както и аз, за да не пропуснете случай, от който зависи цялата ви по-нататъшна съдба. Довиждане — до утре.

Тя кимна с някогашната си твърдост, с все същата хипнотизаторска искра в погледа. И си отиде.

 

 

На следното утро Дънкан се пробуди с мъчително чувство на неспокойствие. Стаята му беше съседна със стаята на Мърдок. И по навик, още преди да отвори очи, той се ослуша да долови някакъв звук в другата стая. Дочу, че местната сестра сменя Джейн от дежурството й. Воден от смътното си безпокойство той стана, обръсна се и побърза да се облече. Рано сутринта трябваше да посети сериозен случай в горската станция Росуд, на тридесетина мили нагоре по долината. Но най-напред влезе да види домашния си пациент.

Когато влезе, сестра Гордън, пълничка, възрастна жена в избеляла синя блуза, с простичко, но съзнателно лице, над което десетгодишната служба в околията бе оставила своя отпечатък, бе почти свършила работата си около болния.

— Тази сутрин не е много добре, докторе — прошепна тя. — Струва ми се, че е много по-слаб.

Дънкан взе ръката на Мърдок, за да провери пулса, направи обикновения преглед и видя, че сестрата е права. Като прегледа листа, който бе оставила на масата, той написа наставленията си за през деня.

В долния етаж глътна набързо няколко хапки за закуска, отиде в гаража, извади колата и тръгна да обикаля болните.

Дълбоко угнетен, той разбра защо се нуждае от бърза и разсейваща дейност. Трябваше да избяга — от самия себе си, от Мърдок, от кризата, която обгръщаше и двамата.

Когато се върна, Джейн го посрещна в предверието, спретната в сивата си домашна рокля и свежа, въпреки бледността и тъмните кръгове под очите.

Той бе не само изненадан да я види — след като бе прекарала безсънна нощ — но почувствува и мъка от присъствието й. Знаеше сега несъмнено, че я обича. Тази любов беше действителна, неотменна, неумолима. А не можеше да забрави връзките й с младия Ейгл.

— Защо не почивате? — запита той, като направи усилие да срещне погледа й.

— Не съм никак изморена — помъчи се да се усмихне тя. — Ще полегна може би, когато сестра Гордън се върне в един часа. Мислех, че ще трябва да обядваме рано.

Той нямаше никаква охота. Като се постара да изяде пилето, получи и чиния грозде, от отгледано в парник лозе.

— Опитайте го — настоя тя, — сър Джон Ейгл ни го изпрати от собствените си парници.

Той поклати глава. Името Ейгл предизвика повече от всеки друг път прилив на дълбоко огорчение в сърцето му. Сър Джон непрестанно пращаше цветя и плодове, и едните и другите излишни, мислеше Дънкан, за лежащия в безсъзнание Мърдок.

— Много е хубаво — тя изглеждаше разочарована от това, че Дънкан не иска да опита гроздето. — Много сме задължени на сър Джон.

— Предполагам — каза той. После добави, обзет от горчив порив: — Но не бих желал и аз да се чувствувам задължен към него.

— Съжалявам. Той има винаги толкова добри намерения! — тя се поколеба, после направи усилие да продължи: — Каза ми, че ще се погрижи и за медицинска помощ за баща ми, ако бъдете принуден да си отидете.

Той я погледна, изненадан, че е могла да отгатне тайната му грижа.

— Виждате ли, вие не можете да останете завинаги тук. Ние сме ви безкрайно признателни за всичко, което сторихте досега — усмивката й бе само бледо отражение на някогашната веселост. — А сега изглежда, че можете да сторите толкова малко вече!

Той вида ясно като посред бял ден, причината за безпокойството и старанието й да се покаже весела. Анна бе говорила навярно с нея вчера и Джейн му отваряше сега вратата — връщаше му свободата.

В минутата, когато тази мисъл блесна през ума му, Хемиш почука и влезе, с шапка в ръка.

— Свалих куфара ви, д-р Стърлинг. Да го внеса ли вече в колата?

— Остави го за малко в хола, Хемиш.

Той изтръпна при мисълта, че в следващите няколко минути ще трябва да вземе решение, от което ще зависи цялото му бъдеще.

Когато Хемиш излезе той втренчи поглед в Джейн.

При все че признаваше себеотрицанието й, изпитваше щуро желание да я нарани.

— Много любезно бе от ваша страна да уредите прощалния банкет с помощта на Ейгловци!

— Исках да ви дам възможност да стигнете в Единбург преди три часа — отвърна неуверено тя.

— Много добре обмислено, особено като се има предвид, че аз не се отличих много в лекуването на баща ви. Аз се провалих в тоя случай и вие знаете, че се провалих.

— Казах ви вече… — промълви тя.

— Че желаете да се отървете от мене — прекъсна я той. — Предполагам, че сте права. Не ви укорявам.

Той не можеше да разбере какво го кара да я оскърбява. Никога досега не бе обичал така, както обичаше в този миг. След седмици бдения край леглото на болния, след дни и нощи на надежди и страхове, тя бе придобила странно детински изглед. Все пак, той продължи почти въпреки волята си:

— Няма да остана там, където не съм желан — и като стана от масата добави: — Позволете ми да остана още пет минути и ще ви освободя.

В преддверието той видя куфара си: над него бяха оставени палтото и шапката му. През стъклото на входната врата можа да види колата с Хемиш седнал пред кормилото. Спокойно щеше да стигне в Единбург към два и половина.

Той си представи завръщането си в големия град. Представи си драматичното пристигане във фондацията, посрещането на приятелите, провала на Овъртън. Не можеше да му позволи да спечели. Анна беше права. И веднага реши, че ще тръгне. Но нещо го накара да се качи горе, за да види още веднъж Мърдок.

Стаята на болния беше тиха и полутъмна. Мърдок все още лежеше на гръб, безпомощен, в безсъзнание, както бе лежал през тия пет седмици — жив мъртвец.

Да би могъл поне да отстрани унеса, да пробуди болния от тоя транс — щеше да бъде пак добре! Но не бе успял. В стаята беше толкова тихо, че той можеше да чуе ръчния си часовник, който бързо вървеше към часа на срещата. Казали му бяха да си върви — умиращият нямаше да почувствува отсъствието му.

Но той продължаваше да стои. Не можеше да отдели поглед от засенчените очертания на лицето на Мърдок. Трябваше да стори нещо за него.

Само сегашното му настроение можеше да внуши на Дънкан толкова отчаяно средство, каквото намисли тогава. Той съзнаваше опасността. Потрепери, само като помисли за нея. Но трябваше да се опита пункция на мозъка. Ако не предприемеше нещо, щеше да настъпи неминуема смърт.

Той обмисли подробностите на лечението, като очакваше напрегнато пристигането на сестрата. Тя влезе безшумно, точно в един часа.

Докато сваляше палтото си, тя погледна лицето на Мърдок, после каза спокойно на Дънкан:

— Мис Джейн каза да ви напомня, че е време да тръгнете. Иначе може да закъснеете.

— Да, предполагам, че може да закъснея — отвърна остро той. — Бихте ли желали да сварите вода на спиртничето, сестра Гордън? А след това да стерилизирате инструментите ми, ако обичате?

Тя го погледна, после отново погледна Мърдок. И отиде да изпълни искането му.

— Всичко е готово, д-р Стърлинг — каза най-после тя.

Те обърнаха внимателно Мърдок на другата страна, с гръб към тях, изхабен скелет на същество, което е било някога човек. Отначало със спирт, после с пикринова киселина, Дънкан изчисти основата на черепа. Намазаното място се очерта жълто-зеленикаво над болезнената бледност на кожата.

Пръстите на Дънкан се движеха бавно в основата на черепа. Той почувствува срастването на счупените прешлени; то беше крепко и пълно. Като намери отстрани областта около дървото на живота, без да вдигне показалеца си, той се наведе и взе трокара — куха игла с вътрешно ножче, блестящ малък меч, който трябваше да бъде забит в живата тъкан на гръбначния мозък. Най-малката грешка в посоката или разстоянието й — той знаеше как бързо ще настъпи ужасният край! Сестра Гордън също го знаеше.

Като стискаше кожата на пациента между палеца и показалеца си, Дънкан заби трокара в отпуснатата плът. Почти цяла минута той трябваше да движи невидимото острие на инструмента напред-назад, като търсеше точното място за вмъкването му, но винаги срещаше съпротива. Нима нямаше да намери отвора?

Той затвори отчаяно очи, за да засили чувствителността на осезанието си. Опита се пак. Още веднъж. Най-после извика с облекчение. Този път вече не се чувствуваше съпротива. Иглата се плъзна бързо напред. Намерил бе отвора на канала. И внимателно вмъкна иглата вътре.

Предпазливо, внимателно, той вкарваше иглата все по-дълбоко и по-дълбоко. Лицето му беше безжизнено, като маска. Той не действуваше като хирург, не се водеше от никакво ръководство. Служеше си само с дарбата, която Бог бе вложил в него. И продължаваше напред. Изведнъж почувствува, че иглата проби мозъчната ципа. Достигнал бе вече целта си.

Настъпваше минутата, която щеше да докаже дали е бил прав или е сгрешил, дали Мърдок ще оживее или ще умре. Той дръпна бързо ножчето от кухата игла.

Мигновено, с увеличено налягане, в иглата бликна гръбначномозъчна течност.

Но, при все че намесата му се оправдаваше по този начин, Дънкан все още не смееше да се надява. Струята се усили, вътрешният натиск бе очевидно много силен. И изведнъж от гърдите на Мърдок се изтръгна продължителна, слаба въздишка — първият звук, който устните му издаваха откакто беше изпаднал в кома преди пет седмици.

Сестра Гордън едва не изпусна съда, който държеше.

— Чувате ли, д-р Стърлинг? — прошепна тя.

Дънкан не отговори. Устните му бяха засъхнали и свити от очакване. Той не сваляше поглед от иглата. Течността капеше сега все по-бавно и по-бавно, докато най-после съвсем спря.

Той бързо измъкна иглата, затвори мястото на пункцията с колодиум и пак обърна Мърдок по гръб. После почака, докато сестрата постави две възглавници под врата на болния, и сложи до ноздрите му стъкло с амонячна сол. Но без резултат.

Дънкан отново почна да се бори с отчаянието. Като се наведе над болния, той натисна силно с два пръста челото му — по протежение на надочните нерви — похват, с който си беше служил често, за да пробуди пациентите си след дълбока упойка. Отначало и това бе без резултат. После, докато усилваше натиска, се случи невероятното — Мърдок отвори полека очи.

Като че възкръсна мъртвец. Сложила ръка на устните си, сестра Гордън издаде сподавен вик. Въпреки това, старецът го чу.

— Какво не върви? — прошепна едва чуто той.

Дънкан се наведе, докато в ушите му звънтеше безгранична радост.

— Нищо — каза успокоително той. — Не се тревожете!

Мърдок с мъка обърна поглед към Дънкан:

— Още сте тук, значи — промълви той, при тая проява на някогашната привична насмешливост Дънкан едва не извика от радост.

— Моля ви се, д-р Мърдок — помоли сестра Гордън, — не бива да говорите много, трябва да почивате.

— Мисля, че доста време съм почивал — каза заплетено старецът. — Вдигнете завесите, моля ви се. Искам да видя малко светлина.

Дънкан изтича към прозореца и дръпна кордона на щорите. Сестрата, вън от себе си, не позволяваше да я надминат. И побърза да поднесе на Мърдок чаша мляко.

— Какъв е този качамак? Мисля, бих предпочел малко говежди чай.

— Разбира се, разбира се! Ще се погрижа ей сега!

Дънкан побърза да се залови за тоя предлог, за да напусне стаята.

— Джейн! — викна той. — Джейн! Баща ви е по-добре!

Той помисли, че Джейн трябва да е в градината и изтича навън през главния вход, без шапка и по риза.

Нямаше я в градината, но на улицата, малко по-нагоре, беше обикновеното следобедно събрание на селяните. Там беше кметът, пощенският началник Мърей, чифликчията Блер, Хемиш и десетина други селски първенци. Като видяха, че Дънкан се приближава към тях, те млъкнаха.

— Най-после — каза съкрушено кметът, — Мърдок трябва да е издъхнал.

— Не, кмете — извика Дънкан. — Напротив: ще оздравее!

Всички го погледнаха, без да продумат.

— Наистина ли?… Вярвате ли, докторе?

— Разбира се! — изгърмя гласът на Дънкан. — Той дойде на себе си и преди една минута разговаряше с мен. Поиска говежди бульон.

Настана глъчка. Като пристъпи напред, кметът стисна ръката на Дънкан, изразявайки всичките си чувства в това силно ръкостискане. После се обърна:

— Робърт, тичай да разгласиш новината! А Хемиш да удари камбаната! Хайде, момко, тичай! А пък ние — влажните му очи изгледаха събраните, — нека възхвалим и благодарим на Бога!

Молитвата им звучеше в ушите на Дънкан, докато тичаше към къщи. Когато влизаше, камбаните вече биеха радостно, като разнасяха вестта из целия Страт Линтън.

— Джейн! — викна той, като мина през хола. — Джейн! Джейн!

Тя излезе от стаята на баща си, с преобразено, слабо, бледо лице. Той побърза към нея. Но, преди да успее да я достигне, тя изгуби свяст.

 

 

Само след дванадесет дни в дома на доктора се забелязваше голяма промяна. Врати и прозорци бяха вече широко разтворени за ранното пролетно слънце. Пилетата тичаха и ровеха из задния двор, градината се бе раззеленила, а гласът на Рета, която пееше галска песен, долиташе весело откъм килера. Джейн беше в кухнята, усърдно заета с приготвяне на мармалад — най-любимото сладко на Мърдок.

Докато режеше портокалите и ги покриваше със захар в медната тава, лицето й, при все че беше сериозно, изглеждаше щастливо.

Силно почукване на вратата я сепна изведнъж. Отначало тя помисли, че трябва да е баща й, който въоръжен с бастун, сега беше на оздравяване в стаята си и не се стесняваше да тропа по пода с бастуна, когато поиска да я види.

Но не беше Мърдок, а някой друг, който тропаше на входната врата. Тя излезе, без да си даде труд да свали престилката си, и намери на вратата младия Ейгл.

— Алекс! — извика тя. — Върнахте ли се?

— Джейн! — той взе и двете й ръце в своите, като че никога нямаше да ги пусне. — Пристигнах тази сутрин. Току-що научих какво сте преживели. И не можах да се стърпя да не дойда веднага.

— Винаги сте си такъв, Алекс! — усмихна се тя. — Колко добре изглеждате — загорял от слънцето, истински американец!

Той я погледна загрижено:

— Вие сте по-добре от всеки друг път, Джейн, само че сте по-бледа и по-слаба.

— Чувствувам се отлично — изсмя се тя на загрижеността му. — Трябваше да ме видите преди една седмица! Само че, млади господине — продължи тя, като освободи ръцете си, — мармаладът ми ще загори, ако не го погледна! Вървете горе да видите татко! А после, като слезете, ще ме намерите в кухнята!

Докато той тичаше по стълбата през две стъпала наведнъж, тя се върна при мармалада си. От време на време чуваше гласовете им. След половин час Алекс слезе при нея.

— Ей Богу! — заяви той. — Баща ви изглежда отлично! Не мислех, че ще го намеря и наполовината на това състояние! — той седна на масата, като я наблюдаваше, докато тя стриваше мармалада. — Струва ми се, Джейн, че вие дължите много на д-р Стърлинг!

— Да — отвърна спокойно тя.

— Доколкото можах да разбера — продължи с известно усилие той, — Стърлинг е останал тук и е спасил живота на баща ви, когато е трябвало да отиде в Единбург, за да получи катедра във фондацията. Знаете ли кой е бил избран за тая катедра, Джейн?

— Не зная. Не е съобщено още. Трябва да се знае, освен това, че д-р Стърлинг направи тази жертва, въпреки моето и на други лица настояване.

— Прекрасен човек! — Алекс помълча, като се намръщи. — Но… малко особен.

— Нима всички не сме малко особени, Алекс? — побърза да каже Джейн.

— Кога заминава?

— Предполагам, че не след много — тя беше навела поглед. — Виждате ли, той разбира, че татко вече не е годен за сериозен труд, затова чака да решим какво ще правим в бъдеще.

Ейгл скочи от масата и се приближи към нея:

— Джейн, скъпа! Позволете ми да ви помогна в това отношение! Затова именно изтичах у вас! — в гласа му прозвуча дълбоко вълнение: — Позволете ми да поема грижите за баща ви и за вас! Омъжете се за мене, Джейн! Вие знаете — толкова често съм ви казвал това — че ви обичам!

Тя беше така неподвижна, той реши, че я е трогнал с доводите си. Но скоро поклати глава, като заглуши възраженията му със своето спокойствие. Той й се струваше толкова млад — не безхарактерен, но обикновен, незрял.

— Съжалявам, Алекс! Защото наистина ви обичам твърде много. Освен това и вие, и сър Джон сте били винаги толкова любезни, толкова добри към нас! Ако бях влюбена във вас… — погледът й бе овлажнял, когато го погледна. — Но не съм, Алекс! По-добре е да ви кажа веднага това! Съжалявам, драги Алекс!

В лицето му съзираше отчаяние. Но, докато го гледаше със съчувствуваща скръб, Джейн не можеше да не почувствува, че той скоро ще се съвземе.

— Засмейте се, Алекс! Всичко това няма да изглежда толкова тъжно след шест седмици!

— По-вероятно е да кажете: след шест години!

Той остана още няколко минути. После, облекчен сякаш от изпълнението на своя дълг към благоприличието, той я погледна бегло и стеснително, сбогува се и побърза да си отиде.

След миг вратата се отвори пак. Тя вдигна глава, като мислеше, че Алекс се връща. Беше Дънкан, който се прибираше от обиколката си при болните. Той изглеждаше по-възрастен, по-прав и по-суров, с нова, спокойна самоувереност.

— Срещнах младия Ейгл — каза той, като я погледна настойчиво. — По скоростта на колата му човек би помислил, че са му подарили целия свят.

Тя се изчерви до корена на косите си при това погрешно тълкуване. Съзнанието, че се е изчервила я ядоса и увеличи смущението й, така че тя просто не можеше да проговори. Той я погледна отново, уверен в погрешното си предположение. „Така е, значи“, помисли той.

— Бих желал да поговоря с вас по един въпрос, за клиентелата — продължи той. — Не бих желал да тревожа баща ви, но ако той желае — ще мога да я поема. Разбира се, аз ще върша всичката работа, а той ще остане просто като вещ съветник. Що се отнася до паричната страна на въпроса — това няма значение: ще се задоволя, с каквото и да е разрешение по тая точка.

Тя бе така смаяна, че не знаеше какво да отговори. Като видя непоколебимото му изражение, тя помисли: „Ето човекът, когото обичам повече от всичко и когото, същевременно, бих могла да уважавам!“ Смутена от самоукоряване, тя каза със запъване:

— Ако не бяхме ние, сега щяхте да имате голям пост в Единбург, където щяхте да бъдете знаменитост. По наша, по-точно по моя вина, вие загубихте катедрата във Фондацията Уолас. А сега, от състрадание и милост, ни предлагате нова жертва!

— Грешите! Вчера ми предложиха катедрата, но аз отказах.

Той извади едно писмо от джоба си и й го подаде.

Беше официално писмо, с което му се предлагаше шефството на фондацията.

— Те са знаели, значи — каза смаяно тя, — защо сте останали тук? Това е… чудесно!

Той взе писмото и го хвърли в огъня. После каза спокойно:

— Може би. Но не за мене.

— Какво искате да кажете, Дънкан?

— Вие казвате, че последните седмици са опропастили живота ми. Това не е вярно. Напротив, те възобновиха живота ми — показаха ми пътя, който трябва да следвам — той пое дълбоко дъх. — Откакто свърших, като се изключи краткия месец, прекаран някога тука, аз блуждаех в някакъв дълъг, тъмен подземен ход, тласкан от лъжливо честолюбие. Бях пленник на машините, бях престанал да бъда верен на себе си, превърнал се бях в подобие на останалите. Баща ви беше жив смъртник, Джейн! Какво можех да сторя с монографиите, епруветките, кюретките, спектроскопите, електрокардиографите, галванометрите и така нататък? И те имат своето значение, безспорно! При все че това значение се преувеличава. Но моето място не е при тях. Аз не съм създаден за такава дейност. Аз желая да лекувам хората и зная, че имам дарбата да ги лекувам. Желая да отивам по домовете им, да облекчавам страданията им, да ги връщам от прага на смъртта — с дарбата, която Бог ми е дал — той помълча, после продължи, вече по-спокойно: — Що се отнася до Страт Линтън — аз просто съм влюбен в него! Тия честни хора са от моята среда! Обичам и живота на открито. Нека другите пазят градовете за себе си! Аз искам само едно — да остана тук!

— Значи — каза неуверено тя, — ще останете тук?

— Да. По тоя начин, между другото, ще изплатя още един дълг. Ако аз се оттегля, катедрата ще бъде дадена не на Овъртън, а на Анна. Да, при все че е жена! Уважават способностите й. Това ще бъде отлично за фондацията, както и за нея — той се поколеба. — Така че аз ще остана тук, за да потанцувам на сватбата ви. Какъв простак съм — трябваше да ви честитя! Добър момък е този Алекс! — той се опита да се пошегува: — Когато станете леди Ейгл, не се опитвайте да гледате отвисоко селския лекар!

И си тръгна.

— Никога няма да се омъжа за Алекс Ейгл — никога, никога, никога! — извика Джейн.

Тя щеше да заплаче.

Той се спря изведнъж:

— Защо?

За нея имаше значение сега само едно: да му каже истината. Затова се обърна, без да мисли:

— Защото обичам друг.

Отначало той не помръдна. После бавно, несигурно пристъпи напред, с очи, изпълнени с надежда:

— Джейн! Нямате ли предвид — случайно — мене?

Тя отвърна глава. По страните й се лееха сълзи.

— Обичам ви още от първата минута, когато ви видях в дъжда!

— Джейн! — извика той. — Моя скъпа Джейн!

Те се прегърнаха.

— А аз никога не допусках — промълви той, — че мога да се надявам. При все че от месеци — откакто намерих себе си — нося образа ви в сърцето си!

Тя вдигна глава. Той я целуна и тя остана в обятията му, докато времето се изпари и минаха векове. Най-после, чукане от горния етаж, все по-силно и по-нетърпеливо, я накара да се усмихне.

— Татко — прошепна тя. — Да отидем сега заедно да му съобщим.

 

 

След повече от година, в прекрасен юнски следобед, около дома на лекаря в Страт Линтън имаше необичайно вълнение. Над безукорно чистите прозорци имаше нови завеси, в преддверието имаше съвсем нов килим, алени молохи цъфтяха в градинските лехи пред къщата, носеше се мирис на току-що опечени кексове, баници, тлъсти кокошки и торти с френско грозде. Вътре от време на време се чуваха бързи стъпки.

Навън, в градината пред къщата, седнали в плетени столове от двете страни на изметената пътека, така че да гледат цялата улица, седяха видимо доволни двама души. Единият беше Мърдок, с дрехи от скъпо сукно, побелял, но все още силен и здрав. Срещу него, по-изправена, строга и спретната в най-новата си черна рокля, с шапчица на глава и слънчобран в ръка, с отпуснати сурови черти, но все пак едва проявяваща сегашното си задоволство, беше Марта, майката на Дънкан.

Тя седеше там, загледана в приятната гледка — планините, шумаците, реката и близкото селце — като че никога в живота си не бе изрекла рязка дума. Най-после каза, като се стараеше да скрие вълнението си:

— Прекрасен ден за кръщение.

Старият лекар намери възможност да се позабавлява, като й противоречи:

— До довечера ще вали.

— Няма да вали — възрази тя. — Няма да вали на кръщението на внука ми.

— О, така ли: на внук ви? — той се изсмя. — Нямам ли и аз някакво право в случая? Малкото прилича съвсем на мене.

— Недай си Боже! — извика благочестиво тя. — Такова нещастие не пожелавам на никое бебе, а още повече на първородното на моя син! Бебето си е прекрасно! Очите му имат цвета на моите, а носът му е Стърлинговски!

— Няма защо да ми се сърдите, жено: не можете да ме сплашите! — изсмя се Мърдок. — Като клетия Дънкан, когото прогонихте толкова години!

— Това е дълга история — каза тя вече по-меко. — Трябва да знаете, че той не ме послуша.

— Е, и не е ли явно, че е бил прав?

Тя поклати упорито глава.

— Щеше да стори по-добре, ако ме беше послушал! Но сега вече съм готова да му простя. Тази сутрин реших — само заради бебето. Какво друго мога да сторя?

— Какво друго мога да сторя? — прихна от смях Мърдок. — Слава Богу, жено, много сте великодушна! На мястото на Дънкан сигурно бих ви пратил да си вървите. Впрочем, може би той ще постъпи така, като узнае, че сте дошла.

Успокоителният му висок смях престана едва когато Том Дългия, облечен в редингот, много широк за сухата му фигура, се заклатушка по пътечката.

Марта погледна съпруга си:

— Не забравяй, че няма да пиеш на кръщавката! — каза строго тя. — Нито капка!

Том Дългия подръпна златната верижка на прекрасния нов часовник в джоба на жилетката си — подарък от Дънкан, който не бе забравил никога, че баща му бе дал часовника си, когато тръгваше за Единбург.

— Никакви силни напитки, нито вода дори! — каза той.

— Само шампанско! — намеси се Мърдок. — Ние двамата, Том, ще си изпием една бутилка! Шампанското е нещо като салеп!

Стъпки след тях прекратиха по-нататъшните спорове по въпроса. На вратата се бе изправила Джейн, прегърнала бебето, в дългата си бяла рокля за кръщавката.

— Хубаво момченце, наистина — каза старата жена с горда усмивка.

— Единственият въпрос, по който сме съгласни — забеляза любезно Том Дългия.

— Господи! — извика Джейн, като погледна към улицата. — Гостите идват, а Дънкан още не се е върнал!

По улицата вървеше внушително първата двойка гости — кметът Дъгал и учителят в официални дрехи. Малко по-назад бяха пощенският началник, мис Бел, съпрузите Маккелви, Рид и пасторът. Скоро преддверието се напълни.

Кметът се закашля, като наруши неловкото мълчание.

— Лоша кашлица имате, кмете — забеляза Мърдок със своя професионален навик. — Ще ви дам нещо за нея.

— Не се тревожете, човече — отвърна кметът, без да му мисли много. — След кръщавката, докторът сам ще ми даде нещо.

— Какво? — изръмжа Мърдок и всички се изсмяха весело. — За кой доктор говорите! Не може ли той да се прибере вкъщи поне за кръщавката на сина си?

— Днес има много дълга обиколка — извини го Джейн, — чак до горния край на долината.

В същия миг се чу шум от кола. Почти веднага лекарят на цялата долина, последван от Хемиш, изтича по пътечката, като погледна със светнали очи гостите, съпругата и сина си. Само в една година трудът бе оставил отпечатъка си над него. В строгото му, приятно лице, обгоряло вече от слънцето и вятъра, светеше дълбока човечност, а в грубия шотландски костюм той изглеждаше още по-едър.

Той се усмихна на всички със спокойствието на човек, който е намерил себе си. Не бе забелязал още майка си, която се бе промъкнала зад другите, във внезапно смущение.

— Извинете ме, че закъснях. Имах една непредвидена операция на апандисит в Росуд — той погледна жена си. — Освен това, спряха ме и докато се връщах — и подаде на Джейн отворена телеграма.

Тя я прочете гласно:

„Мислено съм с вас днес. Вие бяхте прав, да ви вземат дяволите! Целунете бебето от прашната му стара леля! Мили привети на Джейн, стиска ви ръка уморената управителка на Фондацията Уолас.

Анна Гайслер“

Джейн и Дънкан си размениха поглед на пълни с разбирателство. После тя каза:

— Имаме гост, когото не си видял още.

И като се обърна, хвана за ръка Марта и я изведе напред.

— Майко!

Те се погледнаха за миг, после тя отвърна смутено глава.

— Помислих, че трябва да дойда! Но вещите ми са вързани. Ако не съм желана, ще си отида още сега.

Мърдок тактично се намеси, като духна носа си, после улови за ръка Том Дългия и отведе гостите вътре.

Дънкан остана сам с майка си и Джейн.

— Трябва да кажа — продължи с усилие старицата, — че съм много доволна, като те виждам щастлив и преуспял, с жена ти и така нататък…

Той пристъпи напред и я прегърна.

— А ние всички, майко, се радваме, че те виждаме!

Правейки усилие да сдържи сълзите си, Марта се опита да каже още нещо, но не можа. За пръв път, от години наред, тя се разплака.

— Възможно е, мили сине, и двамата да сме били прави — благоволи да допусне тя, като изтриваше очите си. — Може ли да вляза сега да подържа бебето?

Дънкан кимна, доволен и щастлив. Прегърнал с една ръка майка си, а с другата жена си, той ги заведе вътре.