Арчибалд Кронин
Героични години (4)

Четвърта част

Скоро цялата община узна за успеха на Дънкан при лекуването на Анни Маккелви. За спасителя нямаше никакви приветствия — само едно сухо учтиво признание за присъствието на чужденеца-лекар, придружено от благочестиво изказаната надежда, че тоя младеж трябва да е добър.

С минаването на дните, изпълнени със събития, с тежки медицински и физически изпитания, Дънкан почувствува разцъфтяването на способностите си. Мъката от изгубването на Маргарет все още продължаваше и имаше мигове, когато вълна на отчаяние го заливаше отново. Но раната бе все пак много по-малко болезнена, отколкото би могъл да предположи.

Дългите, сиви снежни дни бяха минали. Понякога той изминаваше петдесетина мили из пресечената планинска местност при утринните си посещения на болни и се връщаше за обяд изгладнял. Вкусният обяд бе винаги готов при пристигането му. Той бе поразен от спокойното съвършенство, с което Джейн ръководеше домакинството.

Един ден, две седмици след пристигането си в Страт Линтън, той каза:

— Ще бъдете отлична съпруга, Джейн.

Тя се обърна, така че той не можа да види лицето й. Само чу сдържания отговор:

— Така ли мислите?

— Да, така мисля — гласът му бе полушеговит. — А когато баща ви се оттегли да почива, което трябва да направи скоро, и ви настани както подобава, със съответната зестра…

Тя се обърна изведнъж, неспокойна и намръщена:

— Не говорете така… не ви прилича!

— Но, Джейн… — прекъсна смутено той.

— Как можете да говорите така за бъдещето ми? Освен това, вие не познавате положението. Татко не може да се оттегли. Не може да си позволи това. Ние не сме богати. Напротив, бедни сме. Имаме само тази къща и покъщнината в нея. Баща ми не работи, за да трупа богатство — в тъжния й глас пролича гордост. — През последните години просто едва свързвахме двата края. И сега дори имаме големи задължения за лекарства. А вие говорите така глупаво за моята женитба… — тя млъкна, в очите й блеснаха сълзи.

При все че не подозираше същността на обидата, Дънкан разбра, че я е оскърбил. И каза съкрушено:

— Извинете ме, Джейн. Просто поисках да се посмеем.

— Глупаво е от моя страна да се вълнувам така — каза тя и си тръгна, като се мъчеше да овладее гласа си. — О, да не забравя: тъкмо преди обяд ви потърсиха по телефона. В хидроелектрическата юзина при езерото Линтън някой бил леко ранен. Мистър Овъртън питаше дали ще можете да отидете днес след обяд.

— Овъртън! — повтори беззвучно той. — Хидроелектрическата юзина!

— Да. Ако някой е спечелил пари в Страт Линтън, това е именно тоя човек. С евтината работна ръка и лоши материали.

 

 

Странно замислен Дънкан влезе след обяд в колата и тръгна към езерото Линтън. Пътят извиваше през долината към високата равнина над нея. Най-после той стигна до края на долината, където пред него се разкри красотата на местността.

Сред прелестната долина обаче се простираше не прекрасно планинско езеро, а някаква сътворена от човешка ръка грозотия. Редица мрачни колибки се издигаха край брега. Дърветата бяха безмилостно изсечени. Навред се издигаха огромни насипи хранителни остатъци, тенекиени кутии, счупени шишета бяха пръснати по неравната почва. На единия край висок фабричен комин пръскаше искри и дим. На другия огромни бетонобъркачки поставяха твърдите основи на алуминиевите заводи.

Като слезе от колата си, Дънкан тръгна по стръмна пътека към една барака с надпис:

„Канцелария. Вход забранен!“

Вътре имаше трима души — Овъртън, един пълен човек с работнически комбинезон и — за най-голяма изненада на Дънкан! — Лигът, ливънфордския адвокат.

Почтения Джо стана, като изръмжа някакво приветствие.

— Дойдохте, най-после! Чудех се вече, кога по дяволите, ще дойдете. Познавате мистър Лигът, нали юрисконсулт на моето дружество. И Лем Бригс — предприемач на строежа.

Дънкан размени поклон с необръснатия Бригс, а с лисичоподобния адвокат размени само поглед.

— Доколкото разбрах, имало е някаква злополука тук?

— Нищо особено — възрази Почтения Джо. — Само един контузен крак. Една греда се събори и парче цимент падна над глупака долу.

— Гредата беше здрава — добави Лигът. — Не се счупи, а просто се подхлъзна.

Дънкан разбра по тона му, че адвокатът лъже.

— Да видим ранения! — каза той.

Раненият работник лежеше в една от общите спални. Със сериозни подозрения Дънкан го прегледа внимателно. Под подутината той напипа счупена кост.

— Няма нищо счупено, нали? — запита многозначително Почтения Джо. — Не може и да става въпрос за обезщетение. След като зарових толкова пари в юзината, не може да се занимавам и с такива глупости.

— Напречно счупване на пищяла — каза Дънкан. — Ще направя протокола довечера.

Почтения Джо изруга.

— Гредата беше изгнила, мистър Овъртън — каза работникът. — Чух я като се пречупи. В половината греди, които употребяваме, има червоточина.

— Мълчи! — извика Бригс.

Лигът се опита да заглади спора.

— Вие сте много предан на дружеството, Лем! Но трябва да знаете, че ненапразно наричат мистър Овъртън „Почтения Джо“. Тоя клетник ще си получи цялата заплата, дори ако заслужава порицание. Всички знаем, че грешки стават и с най-добрите хора… — той помълча — и материали.

Почтения Джо хвърли бърз поглед към своя юрисконсулт.

В това време Дънкан превързваше счупения крак и с няколко последни движения го имобилизира.

— Не работите лошо — забеляза Почтения Джо, възхитен въпреки волята си. — Много съм доволен, че можахте да станете доктор. Както узнавам, често се виждате със сина ми, нали?

Дънкан кимна утвърдително.

— Мога да се гордея с тоя момък! С възможностите, които му се откриват във Фондацията Уолас и с крайно сполучливия си брак той скоро ще бъде на върха на професията — той потърка самодоволно ръце. — Вие, Стърлинг, никога не ще можете да стигнете до там. Но нямам нищо против да ви помогна да заемете една отлична длъжност, която имам наум — стига да не искате много пари. Как я карате със стария Мърдок долу?

— Средно — Дънкан затвори чантата си с несдържан трясък.

— Не можете да карате дълго с такава тежка, стара кранта като него! — изсмя се неприятно Почтения Джо. — Струва ми се, че моето дружество ще се нуждае от лекар тук, когато се наредим и почнем работа. А вие сте най-подходящ човек за тая работа. Имайте го предвид, докато ви съобщя допълнително. А засега, желаете ли една пура?

— Съжалявам, но трябва да си вървя — отвърна Дънкан на тая лицемерна любезност. После, стигнал вече пътечката, където беше колата му, той помълча и каза студено: — Бих желал да си получа хонорара. Половин лира.

— Какво?

— Освен ако… — Дънкан го погледна право в очите — намирате, че трябва да получа повече.

Почтения Джо овладя след миг недоволството си, извади бавно от портфейла си банкнота от десет шилинга, прибави още половин шилинг и подаде сумата на Дънкан.

— Заповядайте — той се усмихна пресилено. — Казах, че сте многообещаващ младеж. Не е лошо да спечелите нещо и за себе си, докато старият е на легло. Както казах, ще се видим тия дни. Дайте ми адреса си, ако обичате.

— Може да го намерите в списъка на лекарите — отвърна кратко Дънкан.

— Бъдете сигурни — каза Овъртън, като подаде влажната си ръка, — че ще ви намеря, ако ми потрябвате.

На връщане към селото Дънкан почти несъзнателно изтри ръката си, като че искаше да я изчисти от това лигаво докосване. Случката предизвика у него лошо настроение, напълно несъответно на значението й. Цялата обстановка при язовира беше фалшива, невдъхваща доверие. А зад полупредложението на Овъртън се долавяше някаква лукава подбуда. Отначало той реши да разправи на Мърдок за случката и впечатлението си. Но накрая реши да не тревожи стареца, за когото самото споменаване на Овъртън означаваше отравяне на въздуха. Само пусна половината лира в чайната кутия на бюфета, където Джейн оставяше всички дребни суми от прегледи и превръзки. Като спускаше парите, той помисли: „Почтения Джо е платил най-малко за един неделен обяд“.

 

 

Месец след идването на Дънкан в Страт Линтън, Мърдок можеше вече да става и да се движи насам-нататък. Един следобед, въоръжен с шалче, ръкавици и пуловер, той току-що влезе от разходка из градината, когато Дънкан се върна от обиколката си при болните.

Между тях настъпи веднага странното принудено държане, с което се отличаваха отношенията им напоследък. Мърдок съзнаваше много добре с какво усърдие бе работил младият лекар през последните четири седмици и тайно признаваше, че е преценил погрешно отношенията му с Анна Гайслер. Дънкан, от своя страна, дълбоко съжаляваше за проявения гняв. При все това, макар и двамата да желаеха окончателно помирение, никой не искаше да направи първата стъпка към него.

— Били сте в градината — каза Дънкан. — Чудесно.

— Чудесна е ногата ми! — изруга намръщено старият лекар, просто от проклетия. — Уморихте ли още някой от пациентите ми днес? Ще трябва да направя проверка, като си отидете, за да видя останал ли е някой жив.

Дънкан закачи шапката и палтото си на махагоновата закачалка.

— Много време сте стояли вън. Трябва да пийнете чай. Къде е Джейн? — странно бе, че тя не се мярка. — Джейн! — извика Дънкан. — Баща ви иска чай!

— Мълчете, човече — каза Мърдок, — оставете девойчето на мира! Рета ще ни приготви чай ей сега.

Дънкан последва изненадано Мърдок във всекидневната, където гореше огън. Най-после слугинчето внесе таблата с чая и закуските.

— Стаята изглежда празна само с нас двамата — помисли гласно Дънкан.

— Дъщеря ми се облича — обясни намръщено Мърдок. — Отива на бал довечера.

Дънкан потисна изненадата си. Той знаеше, разбира се, че танците са отличителна черта на зимния провинциален живот, но Джейн никога не бе споменавала, че има намерение да отиде на бала. Изненадата се бе отразила навярно по лицето му, защото Мърдок се обърна към него:

— Какво има? Да не би да се мръщите, че девойчето ще се повесели тая вечер, когато се изтощава от труд през цялата година?

— Не — побърза да отговори Дънкан, — просто… не ми мина през ум… — той разбърка чая си по-продължително, отколкото трябваше. — Сама ли ще отиде?

— Не — отсече Мърдок. — Ще отиде с един момък, който й оказва най-голямо внимание вече повече от година.

Буквално смаян, Дънкан се постара да се усмихне:

— Кой може да е тоя момък?

Мърдок го погледна странно.

— Алекс Ейгл — отвърна спокойно той. — Прекрасен младеж, син на сър Джон Ейгл.

Прикривайки чувствата си, Дънкан остави чашата, извади лулата си и бавно я напълни. Споменът му за младия човек от автобуса беше отличен и много благоприятен за Ейгл. Никога не би могло да му мине през ум, че Джейн може да има такъв завиден поклонник. За самия Дънкан Джейн е нещо напълно естествено и неразделно от Линтън, прелестта й беше просто част от тукашния въздух. Той не можеше да разбере смущението си при тая вест.

В това време Джейн влезе в бална рокля.

— Има ли чай и за мене? — попита весело тя.

Дънкан я погледна. Досега я бе виждал винаги в най-скромно облекло. Бялата копринена рокля беше също много скромна, но със своята прилепваща свежест, която подчертаваше формите на моминската фигура, тя придаваше нов чар на Джейн. Прическата й също бе променена, бяло цвете бе втъкнато в черните къдри. Очите й блестяха от предварително удоволствие.

— Колко сте хубава, Джейн — по-хубава от цветето в косите ви! — промълви Дънкан.

Входният звънец прозвуча изведнъж и след миг в стаята се втурна Ейгл, прекрасен в черния вечерен костюм и бяло копринено шалче.

— Добър вечер, сър. Радвам се, че ви виждам вече добре — после се обърна към Джейн: — Първият, петият, деветият и последният! Моля, без откази! Ако не ги запиша още от сега, после съвсем няма да сполуча.

— Такива глупости може да ми вземат ума — изчерви се Джейн. — Познавате ли д-р Стърлинг, Алекс?

— Струва ми се, че пътувахме в един автобус неотдавна — каза Ейгл, като подаде ръка.

Дънкан промънка нещо беззвучно. Не умееше да говори любезности. А сърдечното посрещане на Ейгл от страна на Джейн и баща й увеличи още повече унинието му. Мрачен и мълчалив, той наблюдаваше как Ейгл помага на Джейн да облече палтото си и как двамата заминаха със смях за бала.

По-късно, в амбулаторията, трябваше да се бори с чувството на пълна самота и с гняв, насочен главно към самия себе си. Към девет часа, когато бе наполовина свършил работата си, Рета му донесе телеграма.

Той скъса плика и прочете бързо:

„Назначена. Хирургически изследвания Фондацията Уолас Единбург. Комитетът ви предлага лекторство по патология. Постъпване след една седмица. Блестящ и изключителен случай. Настойчиво съветвам приемане. Отговорете веднага.

Гайслер“

„Свърши се тая незначителна селска практика, помисли с мрачно задоволство той. Сега ще съществувам само за себе си. И ще им покажа какво мога, преди да свърша! А пък тя да се омъжи за Ейгл и да се свърши всичко!“

Той отговори веднага:

„Приемам. Ще покажем какво можем в Уолас. Почит.

Дънкан“

 

 

Аутопсията бе свършена. Като се поклони на асистентите си, Дънкан напусна дългата, студена дисекционна зала в подземието на Фондацията Уолас. Качвайки се по страничната желязна стълба, той влезе в кабинета си, в патологичното отделение.

Докато си повтаряше лекцията, която най-после щеше да прочете, изражението му беше заучено, внушително. Той беше сега по-едър, по-изправен. Лицето му бе добило властно изражение, спечелена от двегодишния престой във фондацията, челото му бе набръчкано — последица от непрестанно работене с микроскопа. Погледът му бе студен и суров.

Мислите му бяха прекъснати от почукване на вратата. Беше д-р Хидл, младшият му асистент.

— Д-р Гайслер попита по телефона кога ще й предадем разрезите на гръбначния мозък.

Дънкан се намръщи.

— Най-късно днес след обяд. Кажете й, че ще ги видя на отиване към аудиторията.

— Да, сър — асистентът помълча като се колебаеше да се осмели ли да продължи: — Трябва да ви кажа, че професор Лий беше тук, докато бяхте в дисекционната зала. Каза, че в петдесетгодишната си практика не е виждал по-добри нервни тъкани. Не мога да ви изкажа общото ни възхищение, че голямото изследване завърши така добре.

Дънкан кимна, като не си позволи да се трогне от предаността на Хидл или от похвалата на шефа на фондацията. Тая броня от безстрастие беше вече част от съществото му. Напредъкът на честолюбието му бе по-сигурен, откакто то бе облечено в стомана.

Останал сам, той взе свитък листове от писалището си и излезе през препълнената лаборатория по дългия коридор към канцеларията на подначалника на хирургическото отделение, д-р Гайслер.

Анна се бе навела над последните микрофотографически копия. Без да вдигне глава, тя каза малко рязко:

— Тия хромозоми проявяват явно деление.

— Много поучително.

— Бихте могли да проявите малко повече възторг — тя завъртя с тънките си пръсти тръбата на микроскопа, — като знаете, че са на път да потвърдят новата ви теория.

— Аз видях това още миналата нощ, когато прегледах плаките, които вие преглеждате сега — отвърна той, без да се усмихне.

Тя се изправи и отметна назад косите си.

— Най-после, след двегодишен убийствен труд, сме на път да установим епохална хипотеза за нервното възстановяване, която ще преобрази цялата ми техника за нервна хирургия, а вас ще издигне изведнъж шест стъпала по-високо в лекарската ви кариера. А пък вие…

— Да не би да очаквате, че трябва да проходя с ръцете си.

Тя вдигна ръце:

— Шотландският ви характер е по-силен от мене! Работете всичко, но не се радвайте на нищо!

Той я погледна с цинично безразличие.

— Радостите не са предвидени в програмата. Когато се заех с тази ангария, знаех какво правя и къде отивам.

— А аз имах глупавата надежда, че може би ще ми помагате.

— Не се тревожете! Няма значение кой тегли колата, когато и двамата вървим по същия път — отвърна Дънкан.

— Благодаря за успокоението. Кой е вашият път?

Той вдигна рамене и каза:

— След три години ще бъда първият лекар на свободна практика в Единбург. Ще обикалям пациентите си, ще смайвам местните лекари, практикуващи обща медицина, ще претупвам набързо прегледите си, ще пиша рецепти, като отивам към вратата, не ще зная — или не ще искам да зная — оздравяват ли или умират пациентите ми. Ще ми завиждат, ще се възхищават и страхуват от мене. С една дума — ще бъда знаменитост.

— Велики Боже! — извика намръщено тя. — Това ли е гладуващият младеж, който някога наричаше Шумановата музика „мелодия“? Наистина, тук имахте прекален успех! Шефът е загубил ума си по вас. Същото е и с вашите асистенти, както и с председателя Инглис, когато се случи да дойде в града. На лекциите ви има двойно повече студенти, отколкото при скъпия ви д-р Овъртън, при все че той е старши. Да… Ще отидете ли довечера на приема у съпругата му?

— Предполагам, че ще намина — отвърна равнодушно той.

— Аз също — каза Анна. — Знаете ли, тя не ми е несимпатична. Намирам, че е станала малко по-добра. Отначало ми бе забавно и смешно, като гледах как установява малкия си, весел и чуруликащ салон, решена да издигне прекрасния си съпруг чрез своите успехи в обществото. Но сега вече не се смея. Никога не се смея, когато виждам нещастна жена.

Дънкан я погледна.

— Нещастна ли? Глупости!

— Не вярвате ли, че две години са достатъчни и за най-нагиздената невеста да разбере, че се е омъжила за негодник? Мислите ли, че е приятно да се събуждате всяка сутрин до това себелюбиво, покварено лице и да си мислите: „Този човек не е това, което мислех, че е!“

— Какви безобразия говорите? — каза нетърпеливо той.

— Нима? — усмихна се подигравателно тя. — И двамата познаваме д-р Овъртън, нали?

— Той е безопасен.

— Така ли? Драги Дънкан, пазете се от тоя човек! Завистта и ревността му към вас са болезнени. А той има силни приятели.

— Успявал съм да се справя в миналото.

— Но що се отнася до бъдещето, до непосредственото бъдеще… — тя млъкна многозначително.

С ръце в джобовете на палтото си, той реши да я попита какво иска да каже с тия думи. Но изведнъж се отказа от намерението си.

— Имам лекция след половин минута. Не мога да стоя тук да гледам разни стъкълца. Ще говорим довечера по окончателната проверка на изследванията.

След лекцията, той отиде в клиниката си, във външното крило на отделението. Пред писалището му имаше дълга редица жени и мъже от простолюдието, изпратени от лекари из цялата страна за някое специално патологично изследване. Славата на института го бе превърнала в истински магнит за такива случаи. Но напоследък тия хора бяха за Дънкан не толкова пациенти, колкото единици от безлична човешка верига, която той вещо движеше в колелото на собственото си честолюбие.

Днес той беше по-груб от обикновено — преглеждаше набързо анамнезите, диктуваше някои подробности на секретаря си, раздаваше на асистентите си диагностични изследвания.

Изведнъж почувствува, че го обзема странно смущение. Той млъкна и вдигна глава. Отначало не можеше да повярва на очите си. Към средата на редицата, очакваща реда си заедно с другите пациенти, беше майка му.

Той се занима с предидущите случаи като насън.

Най-после майка му се изправи пред него, без да даде вид, че го познава, и му подаде със строго, спокойно лице писмото на доктора, който я изпраща.

Докато вземаше писмото самообладанието му почти рухна. Наоколо бяха студентите му, пълна зала с пациенти, секретарят, който записваше данните от приемателния лист. Марта Стърлинг, възраст петдесет и девет години. Дънкан отвори нервно писмото.

Като го прочете, не посмя да я погледне. С напълно променен глас той каза:

— Влезте, моля, в стаята за събличане. Аз ще ви прегледам лично.

След пет минути той застана пред нея в тясната стаичка.

— Майко!

Тя бе седнала на стола за преглед, наметнала с болнично одеяло голите си рамене. Погледът й имаше някогашната непоколебима твърдост.

— Изпрати ме д-р Логън от Ливънфорд. Нямаше да дойда, ако знаех, че си тук — неизменната упоритост, с която бе отхвърлила всичките му опити за помирение, подаръци и предложение за издръжка, още властвуваше у нея.

— Ще ме оставиш ли да те прегледам, майко? — прекъсна я бързо той. — Д-р Логън изглежда неуверен в диагнозата си.

— Той се страхува, че имам рак — и сега, както винаги, тя не изнежваше приказките си.

Докато майка му отмяташе бавно одеялото, сърцето му се сви при вида на малка, дълбока язва. Премалял от тревога, той запита:

— Откога я имаш?

— Ударих се в бюфета преди шест седмици. Отначало не й обърнах внимание. Но след това…

Той гледаше втренчено раната с растящ страх, че се касае за злокачествен тумор.

— Трябва да прегледам под микроскопа няколко клетки. Така ще разберем опасно ли е или не е нищо особено. Разбираш, нали?

Тя храбро кимна с глава.

Той взе едно стъкълце хлоретил. Трябваше да направи усилие, за да овладее гласа си.

— Това е за местна упойка. Не искам да ти причиня болка.

— Навярно съзнаваш, че си ми причинил достатъчно болки досега.

Тя го погледна отчуждена, с изтощено, намръщено лице, но все пак спокойна, когато, след няколко минути, той взе пробата и я постави под микроскопа.

Пръстите му трепереха, докато нагласяше тръбата.

Погледът му бе замъглен. Най-после откри ядка здрави клетки. Сърцето му почти престана да тупти. Той продължаваше да търси, без да открие следа от ужасните ракови форми, докато най-сетне, с признателна увереност, откри цял рояк стафилококи. Язвата не беше злокачествена, а най-обикновена инфекция, която безусловно можеше да се лекува.

Той беше така разстроен, че не смееше да се обърне.

И остана още миг наведен над микроскопа, за да овладее вълнението си. Най-после каза:

— Няма нищо опасно! Няма никакви израстъци.

Изражението й почти не се промени. Тя само въздъхна леко:

— Истината ли говориш!

— След един месец ще бъдеш съвършено здрава.

За миг тя като че ли щеше да политне. Но почти веднага се изправи и отново дойде на себе си.

— Божия воля е, каквото и да ни сполети. Благодаря му, че ме избави от тоя нов кръст.

Изпълнен с копнеж да се оправдае пред нея, той не обърна внимание на намека.

— Идването ти тук, майко, не изглежда обикновена случайност. Самото провидение като че иска да докаже и на двама ни… — той млъкна. — Нима е съвсем без значение това, което днес можах да сторя за тебе?

— Не би ли могъл да го стори и друг.

Той се отдръпна:

— Никога ли няма да ми признаеш някаква заслуга? Със собствени усилия, в най-прочутия лечебен институт в тая страна, аз вървя към върха — и все пак, когато съдбата ни изправи един пред друг, когато отменям смъртната ти присъда, ти не можеш да се откажеш от горчивото си предубеждение към мене.

Тя го изгледа безразлично.

— Не ми прави никакво впечатление това, което ми каза, а още по-малко това, което виждам. Не изглеждаш добре — нито щастлив. Челото ти е набръчкано, косите ти са посивели на слепите очи. Имаш сурово, недоволно изражение, като че ли търсиш нещо и не го намираш.

— Ще го намеря! — извика пламенно той. — Наближавам върха. А когато стигна там, стига ми да простра ръка, за да получа всичко, каквото пожелая.

— Какво значение има това? — тя облече извехтялата си дреха. — Какво значение има дали получаваш тридесет шилинга седмично или тридесет хиляди годишно? Дали носиш скъпо сукно или домашен жакет? Изпитът е издържан, когато хората ще те проследят с поглед на минаване по улицата и ще си кажат: „Ето един прекрасен, достоен човек!“

Той се готвеше да й отговори, когато някой отмести паравана в стаичката и д-р Хидл влезе, последван от група студенти.

— Имаме един случай, който трябва да видите лично. Струва ни се, че се налага пълно серологично изследване. Можем ли да ви помогнем тук?

Дънкан поклати отрицателно глава. Невъзможно бе да продължи разговора пред студентите, които го заобикаляха.

— Трябва да ви оставя вече. Няма причини да се тревожите — успокои той майка си.

Като взе лист хартия, написа бързо:

„Ела в квартирата ми на ул. «Принц Стрийт» №24, довечера в шест часа. Ти ме преценяваш все още погрешно. А аз желая да имам обичта и зачитането ти. Желая да се погрижа за бъдещето ти.“

По навик или от тъжна поквара, той се подписа:

„д-р Дънкан Стърлинг“

 

 

Вечерта Дънкан я чака нетърпеливо и дълго, но тя не дойде. Сърцето му беше подсказало, че няма да дойде, но въпреки това ударът бе жесток. Горчиво желание да се спаси от мислите си го отведе към приема на Маргрет.

Минаваше девет и половина, когато се изкачи по стълбите на Овъртъновото жилище, в един от най-добрите Единбургски квартали. Светложълтата гостна на горния етаж беше препълнена. Когато влезе, Маргарет бързо пристъпи към него, за да го посрещне.

— Много се радвам, Дънкан — извика тя. — Страхувах се, че няма да дойдете.

— Не бихте почувствували отсъствието ми в такава тълпа — опита се да се пошегува той.

— Напротив! — отрече бързо тя.

Стори му се, че тя прилича на морфинистка. Очите й блестяха, леки сенки тъмнееха под тях. В нея имаше някаква нова, неспокойна, предизвикателна прелест, която би могла да развълнува всеки мъж.

— Познавате всички тук — каза тя.

Той погледна равнодушно залата и наистина позна тридесетина души. Д-р Овъртън, с чаша в ръка, беше сред една група, мисис Инглис, професор Лий от Фондацията Уолас, полковник Скот, младият д-р Хидл, Анна, неколцина лекари от фондацията, неколцина адвокати от парламента.

— Не се грижете за мене, Маргарет. Аз ще се оправя.

В това време пристигнаха още двама души. Докато го оставяше, за да ги посрещне, тя каза:

— Ще имаме възможност да поговорим по-късно.

Той постоя, взе чаша с уиски и сода от поднесената му табла. При все че ненавиждаше тия глупави, превзети приеми, все пак се насилваше да ги посещава от време на време. Те бяха част от новия му живот, средство към определената цел, стъпала по пътя на честолюбието му.

Полковник Скот, изправен до мисис Инглис, му се усмихна приятелски. Позастарял и поизмършавял от годините, той изглеждаше загрижен. Явно бе, че участието в хидроелектрическата централа в Линтън, вече на привършване, бе нанесло тежък удар на финансите и енергията му. Съзнанието, че грижите му наближават своя край, придаваше може би още по-голяма сърдечност на приветствието му.

— Добър вечер, Стърлинг. Изглеждате отлично.

— Знаете ли новината? — запита мисис Инглис. — Професор Лий току-що съобщи решението си да се оттегли.

Отначало Дънкан не схвана значението на тази вест. Но скоро досадата му изчезна.

— Официално ли е това съобщение?

— Най-официално. След три месеца фондацията ще има нов шеф. Като съпруга на председателя, за мене е може би неудобно да пророкувам кой ще бъде новият шеф.

Той разбра веднага за кого намеква събеседницата му. Пристрастието й към Овъртън беше всеизвестно. След брака си с нейната племенница, той беше явно покровителствуван от мисис Инглис. Тя се усмихна тържествуваща при намръщването на Дънкан.

— Мислех, че ще се зарадвате при тая вест.

И отведе полковника. Дънкан забеляза, че Анна го наблюдава от отсрещната страна на залата. Тази ли беше причината за неотдавнашното й предупреждение? Той трябваше да узнае нещо повече. Затова отиде веднага към групата, където беше д-р Овъртън.

Овъртън изглеждаше възбуден и малко пийнал. Зачервеното му, подпухнало лице показваше как бе прекарал последните две години.

— Здравейте, Стърлинг! Чухте ли сензацията?

— Чух.

— Чудесен пост — въздъхна Хидл.

— Ще има много кандидати — добави друг.

— Кандидатурите трябва да бъдат ограничени — прекъсна го важно Овъртън. — Преди всичко този пост трябва да се заеме от млад човек.

— Някой на вашата възраст — обади се Анна, зад рамото на Дънкан.

Всички се изсмяха. Овъртън глътна предизвикателно своето уиски.

— Защо не? Аз имам право на тая катедра не по-малко, от който и да е друг. Комитетът желае деятелен човек. Справедливо ще е да предпочете лекар от самата фондация. А аз съм старши лектор и имам първостепенни референции.

Кратко мълчание последва тия изявления. После, със странен, замислен израз, Анна забеляза:

— Всъщност, като поставяте въпроса на тази база, изглежда, че имате наистина изгледи за успех, Овъртън.

— Предполагам — каза предпазливо Овъртън, после се обърна усмихнато към Дънкан: — Как мислите, Стърлинг?

— Понеже съм ви гост тази вечер, не бих могъл да се произнеса.

— Страхувате се да кажете мнението си, значи? — изчерви се Овъртън.

Дънкан не можа да изтърпи повече и каза дръзко:

— Не мисля, че сте подходящ за тая длъжност, Овъртън. Катедрата трябва да се заеме от първостепенен лекар.

— Така и ще стане — отвърна Овъртън. — Мога да се боря и с най-добрия, когото биха могли да ми противопоставят.

— Ако се обзалагате, готов съм да поема баса — каза Дънкан.

Гостите на Овъртън го погледнаха учудено. Той почувствува, че с една несръчна постъпка може да опропасти почти сигурните си изгледи за успех. И с неразбираема забележка побърза да се отдалечи, за да напълни чашката си.

Малката групичка около Дънкан се разпръсна. Той се почувствува изведнъж съвсем угнетен. Но почти веднага усети, че някой сложи ръка над неговата. Като се обърна, видя до себе си Маргарет.

— Чудех се, кога най-после ще забележите присъствието ми — усмихна се тя. — Елате да пийнем нещо.

Той се остави да го заведе в безлюдния бюфет, където наля две чаши шампанско.

— Изглеждате много мрачен, драги Дънкан, а пък когато искате, можете да бъдете много забавен.

— Пак ще бъда, след като изпия шампанското. Но искрено казано, Маргарет, не би трябвало да смесвам различни напитки.

Тя не прие отказа му.

— Трябва да пием наздравица за бъдещето — и за себе си!

Гласът и прозвуча дръзко, когато, след като чукна чашката си о неговата, тя я изпразни.

— Пия за миналото, Маргарет — бъдещето може да бъде и истинско крушение.

— О, не, Дънкан — поклати глава тя, — добри неща предстоят… за нас — тя отвори стъклената врата, която водеше към малък балкон. — Да излезем да погледнем луната! Имаме пълнолуние — и то толкова прекрасно!

Той я погледна с растяща неловкост, когато тя затвори вратата, чиито завеси ги отделяха на малкия балкон — съвсем сами пред тихия град. Неловкостта му се увеличи. Луната бе наистина прекрасна — блестящ бял кръг зад зъбчатите стени на крепостта и над тъмните сенки на градината до „Принц Стрийт“.

— Ни веднъж не сме гледали заедно луната, нали, Дънкан? — въздъхна тя.

— Не — отговори сухо той.

— А ако я бяхме погледали в миналото, всичко би било може би по-другояче.

— Кой знае, Маргарет?

— Ох, Дънкан, аз направих съдбоносна грешка!

— Съжалявам, Маргарет — отвърна неловко той, без да се обърне към нея, загледан някъде в нощта. — Всичко ще се поправи може би. Браковете понякога са трудни отначало, но когато и двамата свикнат да си правят взаимни отстъпки, могат истински да се сближат.

— Не ми поднасяйте такива плоски съвети! Достатъчно ги слушам от леля си! Защо не ме оставите да кажа: „Направих страхотна глупост?“ — тя пак сложи ръка на ръкава му, с ясна подкупваща откровеност: — Вие сте човекът, за когото трябваше да се омъжа. Да! Това е истината! Но аз я открих, когато бе вече късно!

Тя продължи бързо, като че ли с угризение на съвестта:

— Съпругът ми не е лош човек, може да бъде дори очарователен, когато пожелае. Затова, навярно, се омъжих за него. Но той е крайно егоцентричен, крайно повърхностен, досаден самохвалко. А когато е пиян, става просто нетърпим. Освен това, не оставя на мира жените — подразбирам другите жени. Залових го вече два пъти. Имало е и нещо наистина твърде сериозно — не можах да открия какво — с една сестра, още преди брака ни — тя помълча. — А аз се нуждаех от човек с дълбоки чувства, истинска сила и възможности — после добави тихо: — И сега се нуждая от такъв човек.

— Нали казахте сама, че е вече късно, Маргарет?

— Късно ли е наистина, Дънкан? О, аз не искам да кажа нещо решително! Заради баща си, ще спазвам външните условности. Но, казано между нас, Дънкан, животът е толкова кратък, толкова жалко е да бъде пропилян!

Той направи усилие да я погледне. Тя се бе облегнала на парапета, меката рокля ясно очертаваше прекрасната й фигура. Лунната светлина придаваше на полуобърнатото й лице предизвикателна красота. Погледът й излъчваше копнеж.

Някогашната страст към нея отново го обзе. Той я видя най-после такава, каквато е — отегчена и разгалена, разбра чувствата, които тя изпитва към него. Но въпреки това, порочната му дързост го накара да я прегърне. Тя отпусна глава назад и го целуна продължително, страстно, с приучени към целувки устни.

Тия устни го накараха да изпита изведнъж отвращение от себе си. Той я отблъсна грубо и рязко.

— Не знаете какво вършим, Маргарет.

— Никой не трябва да знае това — отвърна бързо тя.

— Нямам време за подобни сцени, Маргарет. Жените не съществуват вече за мене. За тях няма място в моя живот.

Тя се усмихна, възбудена от отказа му, но все още уверена във властта си над него.

— О, Дънкан, за мене трябва да има място! Аз чувствувам, че животът ми почва отново.

— За мене е невъзможно Маргарет… защото ви обичах някога.

Гласът й се повиши изведнъж:

— Искате да кажете, че не ме обичате вече?

Той остана неподвижен, с наведена глава:

— За съжаление, Маргарет!

Никога досега самолюбието й не е било засегнато така жестоко. Лицето й стана строго и рязко, в гласа й прозвуча омраза:

— Да влезем — стана ми студено.

Той напусна веднага приема. За най-голямо свое неудоволствие, пред главния вход намери Анна, която също си тръгваше.

— Ще ви водя ли със себе си? — запита тя.

Още под влиянието на противоположни чувства той отвърна:

— Отивам си вкъщи.

— Тогава и аз ще тръгна пеша.

— Този път, Анна, предпочитам своето собствено присъствие пред вашето.

— Така ли? Тогава ще се примирите с моето присъствие.

Настойчивостта й го разяри. Но тя не бе от тия, които могат да бъдат изгонени. При все че той вървеше много бързо, тя вървеше в крак с него. И не след много забеляза, с лека насмешка:

— Чудесна вечер, приятелю, за балконна сцена.

Той не отговори.

Но тя продължи невъзмутимо:

— Изглежда само, че Ромео не си даде труд да я оползотвори. Глупак!

Той пак не отговори.

— Винаги съм мислила — продължи тя гласно размишлението си, — че в такива случаи всеки мъж би трябвало… как да кажа? — да се нахрани, ако е гладен, дори с риск на нравствено разстройство.

Това бе вече прекалено. Разочарованията през деня, горчивите намеци вечерта, бяха оставили у него гневно чувство на пустота и отвращение.

— Млъкнете, за Бога! — извика той злобно на Анна.

— Драги докторе, постарах се да бъда метафизична или, ако предпочитате, биологична. Наблюдавах ви през последните месеци. Вашата възвишеност ще ви създаде само неприятности, като изключим неудобството, че ви отделя от работата ви. Защо не отидете да се напиете или да се нагуляете поне веднъж? Сега особено, бих желала да бъдете напълно вменяем субект, а не зареден динамит, готов всеки миг да избухне.

— Какво искате да кажете с думите „особено сега“?

— Само едно: че желая да поставите кандидатурата си за шеф на фондацията.

— Местото е предопределено вече за д-р Овъртън — изсмя се дрезгаво той.

— Ще бъде, ако не се кандидатирате вие. Слушайте, Дънкан — продължи настойчиво тя, — вие сте млад, неопитен, но сте единственият действително способен човек в цялата фондация. Професор Лий го знае. Освен това, вие самият не може да желаете Овъртън да заеме катедрата — той ще опропасти фондацията.

— Защо не се кандидатирате вие?

— Никога няма да дадат този пост на жена — тя се постара да прикрие огорчението в гласа си. — Затова именно завися от вас.

— Какво смятате да получите в такъв случай? — запита цинично той.

— Всички изгоди, които приятелството с шефа може да ми даде. Нова операционна зала, двама асистенти за изследванията ми, допълнително отделение за новите ми нервно-мускулни опити.

— Не е много.

— Нима ще ми откажете и един малък хонорар за професионалните услуги, които съм ви правила? — подхвърли бързо тя.

— Пак ли ще ми повторите това? — той помълча и добави рязко: — Нямам никакви изгледи за успех. Но, както и да е, реших вече да се опитам. Желая да получа тоя пост по най-различни подбуди. Най-после, това е най-удобният случай за мене да се отплатя на Овъртън. С лихвите — за десет години пренебрежение! И ще се отплатя! — гласът му стана изведнъж необикновено горчив. — Какво е, всъщност, цялата работа, ако не една отвратителна игра? Успех! Това значи да ритнеш и да провалиш съседа си, за да се качиш по неговия гръб. А животът? Противна игра на „Дръжте крадеца!“ Добре! Мога да я играя не по-зле от всеки друг!

— Защо да не я играем заедно? — запита надменно тя. — Разбирате ли, какво значи това? Ще бъдете специалист много по-рано, отколкото сте предполагали.

Стигнали бяха пред къщата, където той живееше, висока, тясна сграда на една от терасите над „Принц Стрийт“. Той извади ключа си.

— Вярата ви в мене е просто трогателна, Анна. Още една дума — и бих могъл да се разплача! Лека нощ.

Докато той отключваше, тя каза настойчиво:

— Ще подадете ли заявление още тази седмица? Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— По дяволите! — отвърна грубо той. — Нали ви казах, че съм затънал до шия? — и кресна като никога: — А сега — махнете се, докато не съм тръшнал вратата пред лукавото ви лице!

— Дънкан… — тя подаде бързо ръка, цинизмът й бе изчезнал, лицето й изразяваше само искрено съжаление.

Той не забеляза в тъмнината нежността в погледа й.

Искаше само едно — да се махне по-скоро. Още преди тя да успее да проговори, той влезе и затвори тихо вратата.