Арчибалд Кронин
Героични години (1)

Първа част

Видя я на горния край на ливадата, когато беше вече късно да се върне. Вдигайки тежката кошница със здравата си ръка, той тръгна по течението на реката. Но кучетата й вече бяха подушили неговото.

— Дънкан! Ей, Дънкан!

Той спря и се обърна. Тя беше много хубава в късата карирана пола и туристически обуща, с огрени от залязващото слънце меки коси.

— Накъде?

Въпросът й беше укор за намерението му да избяга.

— Едва ви чух, Маргарет — извини се равнодушно той.

Тя се усмихна предизвикателно, облегната на ловджийския си бастун, и погледна странния, беден момък, четвъртитото му чело, дълбоките, непроницаеми очи.

— Отивам да пресрещна д-р Овъртън, който лови риба насам. Видяхте ли го?

Той поклати отрицателно глава.

— Не сте много разговорлив съученик, Дънкан — изсмя се тя. — Изглежда мисълта за назначението на новата длъжност ви е възгордяла.

Той направи усилие да се намръщи и кимна утвърдително:

— Голяма сполука, нали?

— Чакайте, още не сте назначен! — подразни го тя. — Нищо не се знае, докато не мине събранието довечера — тя млъкна колебливо. — Вземете това разковниче, което ще ви донесе щастие! Намерих го на хълма, като идвах насам — и му подаде едно стръкче зеленина.

— Благодаря, Маргарет — гласът му трепна, докато пое стръкчето с лявата си ръка и несръчно го закрепи на джоба на палтото си.

В същото време някой извика зад тях. Изкачвайки се откъм реката, Овъртън размахваше въдицата си. Когато се приближи, чистото му, хубаво лице бе овлажняло от пот след краткото изкачване.

— Ах, вие, проклетнице! — обърна се той към Маргарет. — От два часа вече ви търся! Така ли се отнасяте с видните си гости? — едва след това той се обърна към Дънкан: — Добър вечер, Стърлинг. Имахте ли успех?

— Нищо особено.

Дънкан почувствува внезапна неприязън. Този превзет парвеню, когото той надминаваше във всички класове на училището, продължаваше да се отнася снизходително към него.

— Изобщо нищо, предполагам — д-р Овъртън надникна в кошницата на Дънкан и неволно извика: — Господи! Какво е това? Пет-шест фунта! А аз не улових нито една риба!

— Искате ли една пъстърва?

— Разбира се! — Овъртън се завъртя весело. — С удоволствие!

— Вземете всичките! — каза любезно Дънкан.

— Но, драги, това е ваш улов! Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно! Мога да уловя пъстърва винаги, когато пожелая.

Въпреки сдържаността си, Дънкан не успя да отстрани презрителната нотка в гласа си, но Овъртън, зает с прехвърлянето в своя кош на пъстрите риби, не я забеляза.

— Ще се забавлявам с изражението на баща ви — обърна се той със смях към Маргарет, — когато види какво съм донесъл!

— Само че, Оуен — възрази меко Маргарет, — не сте ги уловили вие!

— В любов и риболов всичко е позволено! — каза той като я погледна многозначително.

Дънкан мръдна измокрените си нозе.

— Време е да вървя!

Той свирна на Раст, легнал в ниските тръстики. Докато кучето ставаше, някаква внезапна мисъл хрумна на Овъртън.

— Същото куче ли е? — попита той.

— Същото.

— Сполучили сте, значи.

Маргарет трепна при тоя спомен.

— Трябваше да е на парчета след прегазването.

— Беше на парчета — отвърна спокойно Дънкан. — Само че те пак се сглобиха някак!

— Трябва да се специализирате в сглобяване на картини-пасианси. — Овъртън се усмихна и промени разговора: — А сега предполагам, че няма да ви видя вече. Трябва да бъда в университета идущия четвъртък, за Локхартовите изпити.

— За стипендиантите ли? — запита Дънкан.

— Да — Овъртън погледна важно. — Една от ангариите на лекторите в Сент Андрюс! Да изпитват по седемстотин кандидати за лекари всяка пролет.

— Чудно е, че сте още жив! — тия думи бяха казани толкова спокойно, че горчивината им мина незабелязано.

Почти веднага Дънкан свали шапка на Маргарет и си тръгна.

Двамата останаха да го гледат.

— Странен е този млад дявол, нали, Марджи?

— И вие бихте били странен, мили, ако имахте неговия недъг — отвърна тя с усмивка.

 

 

През време на дългия ход до града Дънкан с болка си представяше скитането на Маргарет и Овъртън по полето, към Стинчър Лодж, имение на Маргаретиния баща, полковник Скот. Той си представи голям салон с пламнали дърва в камината. Слуга в тъмнозелена ливрея щеше да донесе чай. Когато влезе бащата на Овъртън — Почтения Джо Овъртън, предприемач и собственик на железолеярни, най-богатият човек в Ливънфорд, Маргарет щеше да налее чай, а младият Овъртън щеше да го поднася, като се хвали със забележителния си риболов.

Оуен Овъртън умееше винаги да изпъкне. Охолството бе придало самоуверена безочливост на единствения, разгален син на Почтения Джо. Ако държането му бе по-скоро блестящо, отколкото благовъзпитано, той умееше да прикрива това с обезоръжаваща усмивка.

Дънкан си припомни колко често бе надзъртал, бегло и свенливо, през прозорците на тоя салон, когато, преди години, бе донасял покупки в големия дом. Наистина, той беше съученик на Маргарет, но в северните градове на Англия местното учебно заведение обслужва еднакво хубавата дъщеря на богатия земевладелец и недъгавия син на чистачката.

Той стигна грозното градче Ливънфорд, което се простираше от мътното устие на реката до железолеярните, разположени край гарата, и тръгна по една тясна уличка, изпълнена с мирис и образи на нищета. Колко добре ги познаваше той!

Като спря пред тъмен страничен вход, той натисна бравата на познатата врата и влезе у дома си. Вътре, противно на външния свят, беше чисто и тихо.

Баща му беше на стола си, в ъгъла, необичайно трезвен. От десетина дни, в чест на предстоящото събитие, Том Стърлинг Дългия проявяваше тежко струващо му въздържание.

— Върна се, значи — забеляза предпазливо той, като галеше глинената си лула. — Майка ти слага вечеря в гостната.

Двамата мъже размениха поглед — кратък, бегъл поглед в осветената с газена лампа стая — изпълнен все пак с разбирателство. Том Стърлинг Дългия беше всеизвестен безделник. Всеизвестен пияница. Преди тридесет години той бе спретнат младеж, чиновник в градския съвет, после разсилен в училището, после надзорник на Ливънфордския замък. Сега дългата му, слаба, грохнала фигура се виждаше или пред стъпалата, или в кръчмата на хана „Черен лъв“. От четвърт век вече той не работеше нищо. Но синът му го обичаше все пак.

— Тая вечер за тебе има угоено теле — промълви Том Дългия. — От години не съм виждал майка ти толкова усърдна.

Дънкан погледна мрачно пламъка в камината, мислейки за безнадеждното си бъдеще, за неизбежното затваряне на всеки възможен изход. Но слаб шум го накара да се обърне. Майка му го гледаше.

— Синият ти костюм е изгладен и е на кревата ти, горе, Дънкан. Извадих ти и колосана риза и яка. Трябва да имаш добър вид тази вечер.

— Добър вид! — той не можа да скрие огорчението в гласа си.

Майката стисна устни и не отговори. Странно бе как тя господствуваше в стаята с мълчанието си. Марта Стърлинг бе дребна женица, с бледо, дълбоко набръчкано лице, облечена в извехтяла черна рокля. Ръцете й, скръстени под гърдите, бяха червени, загрубели, костеливи. Те доказваха красноречиво двадесет и петгодишен тежък труд, безкраен поток сапунена вода, търкане на подове, миене и пране, чрез което тя бе поддържала неуморно и достойно безработния си съпруг и бе помагала на любимия си син.

— Ще ти сложа чудесна вечеря, като се върнеш — строгостта й се поотпусна леко, показвайки нежността и гордостта, които изпитваше, гледайки сина си. — Надявам се, че ще я заслужиш.

Спирачките на сдържаността му се скъсаха изведнъж и той заговори бързо, с дръзката настойчивост на отчаянието:

— Тежко ми е да ти кажа това, но трябва да призная, майко, че не желая да заемам тази длъжност.

— Защо? — въпросът прозвуча като пляскане с камшик.

— Защото ми е противна.

— Защо ти е противна? — повтори недоверчиво тя.

— Да. Тази длъжност е дребна и безполезна. Без изгледи за напредък. Ако я приема, значи да не мръдна цял живот нито стъпка напред.

— Стига! — въздъхна остро тя. — И такъв ден доживях — да чуя тая преценка за длъжността писар в градския съвет. А каква длъжност би желал тогава?

— Знаеш какво съм желал винаги! — отвърна пламенно той.

Лицето и бе озарено от внезапно разбиране и тя омекна. Когато заговори, гласът й бе кротък, като че ли искаше да утеши сина си за недостижимостта на някакъв безумен детски блян.

— Клети Дънкан! Мислех, че най-после си прогонил тая глупост от главата си! Защо забравяш положението си? Ние сме бедни хора, работници. А дори и да имахме пари, така както си… — гласът й трепна от дълбоко вълнение. — Зная какво е най-добро за тебе, синко! През всичкото време, докато работех, аз се молех да можеш да получиш един ден почтено място, което баща ти изгуби поради слабостта си. А сега всичко като че пропада изведнъж — тя кимна и промени разговора. — Ела да се облечеш! Неприлично ще бъде да закъснееш.

Той се почувствува задушен от тия увещания. Всъщност, майка му бе права, може би. Какво би могъл да стори със своите ограничени парични и физически възможности? Той се обърна и отиде горе.

В таванската стаичка, където живееше, погледът му падна отново върху книгите, които с толкова труд и така напразно бе изучавал цели нощи. Топли сълзи овлажниха очите му.

 

 

Седнал на твърдата скамейка в чакалнята на градския съвет, Дънкан слушаше монотонните гласове, и огорчението му се увеличи.

Какво значение имаше неговия безнадежден, неутолим стремеж? Какво значение имаше дарбата му, дълбоко съзнавана от него, скритата способност, която ръководеше мислите и стремежите му? Той знаеше, че притежава рядко дарование. Прегазеното куче бе оздравяло с негова помощ. Един съученик бе изкълчил някога рамото си във време на игра. Дънкан си припомни как бе изправил изкълченото рамо и бе облекчил разплаканото дете само с няколко хватки на единствената си здрава ръка.

През булото на тютюневия дим Дънкан видя градските съветници, насядали край дългата дъбова маса, и почувствува цяла батарея погледи, насочени към него. Председателствуваше бащата на Маргарет, полковник Скот, неговият поглед беше любезен. Присъствуваха още предприемачът Трауп, адвокатът Лигът, пасторът Симпсън — провинциални нищожества. Но последният член на управата не беше нищожество — той беше Почтения Джо Овъртън, стълб на църквата, самоиздигнал се магнат, чиито промишлени предприятия се простираха почти над половината област. Срещайки премрежения, изпитателен поглед на индустриалеца, Дънкан разбра, че в негово лице има враг.

Полковник Скот заговори пръв, като се усмихна на Дънкан, за да го предразположи.

— Радвам се, че ви виждам, Стърлинг… И така, господа, мисля, че пред нас е новият писар на градския съвет.

— Не бързайте, господин председателю! — говореше Почтения Джо. — Това назначение ни засяга твърде отблизо. Трябва да преценим качествата на кандидата.

— Нима те не са били изтъкнати вече на всеки от нас поотделно от един член от семейството на кандидата? — забеляза лукаво Лигът, като поглади острата си брадичка.

Кръвта на Дънкан нахлу в главата му при мекия присмех в намека на адвоката. Дънкан знаеше, че майка му, в своето нетърпеливо усърдие, бе ходила при всеки от членовете на съвета да моли за назначението на сина си.

— Моля, господа! — тропна по масата полковникът. — Всички познаваме Дънкан Стърлинг. Касае се само до потвърждаване на избора ни.

— Чудесно, Джон! — Овъртън се облегна на стола си. — Но когато купувам нещо за предприятията си, аз се грижа да взема добра стока.

— Стига, стига, Джо! — намръщи се полковникът. — Касае се за обикновено писарско място!

— На какво се дължи недъгът ви, Стърлинг?

Мъчителният въпрос бе зададен от дребния предприемач Трауп, който разглеждаше кандидата с вещо око.

Потискайки възмутения отговор, който трептеше на устните му, Дънкан отвърна:

— Боледувах от полиомиелит като дванадесетгодишно дете.

— Полио — какво?

— Детски паралич, глупчо! — изръмжа полковникът. После се обърна към Дънкан. — Условията ви са известни, нали? Договор за пет години, който може да се продължи — той се усмихна, — фактически до живот. Начална заплата тридесет шилинга седмично.

— Почакайте, моля! — викна Овъртън, като удари по масата. Всички се страхуваха от него и той доказа, че знае властта си. — Аз все още се питам дали кандидатът е подходящ за длъжността. Не забравяйте, че често разискваме важни, тайни въпроси — той помълча многозначително. — Когато започне прилагането на моята голяма програма за юзина в Линтън, от която всички сте заинтересувани, ще се нуждаем от доверен чиновник.

— Съвършено вярно! — съгласи се Симпсън, пасторът, като вдигна благочестиво поглед.

— Именно! — кимна Овъртън. — Искам да повдигна и друг въпрос: всички познаваме бащата на кандидата — заемал някога същата длъжност. Каква гаранция имаме, че и синът не ще тръгне по същия път?

Настъпи мъртва тишина. Дънкан почувствува, че пламва. Той усещаше ясно причината за тая неприязън. Още като ученик в местното училище си бе позволил да надмине скъпоценния син на богаташа и още оттогава бе спечелил злобата на местния властник. Нервите му, изострени от продължителни блянове, изтощени от жестокия разпит, като че ли се скъсаха изведнъж. Той изгледа с безстрастно и дръзко безгрижие Почтения Джо:

— А каква е вашата лична нравственост? — гласът му бе силен и рязък. — Вие се въздигате сам в защитник на обществото, а през всичкото време се грижите само за собствените си печалби!

— Това е клевета към градската управа! — извика Овъртън.

— Нима? — извика на свой ред Дънкан. — Какво ще кажете за земите, които купихте за нищо, а препродавате на града като газова юзина за осветление? Колко спечелихте от тая сделка?

— Това е отвратителна лъжа! — възмути се Овъртън, почервенял от гняв.

— Ами двадесетте хиляди, които спечелихте от градската библиотека, построена с вашите гнили тухли и хоросан, по договор, съставен от самия вас — и това ли е лъжа?

— Наистина, наистина — промълви изплашено Трауп, — трябва ли да търпим още подобни приказки?

— И вие сте от същата пасмина — обърна се остро Дънкан. — Целият град знае това. Спечелихте двеста на сто от белите дъсчени ковчези, които продадохте на работническия приют.

В залата на съвета настъпи тягостно мълчание. Но скоро врявата се поднови.

Напразно полковник Скот се мъчеше да примири опозицията, да събере гласове в полза на Дънкан:

— Не трябва да бъдем много придирчиви, господа! Предимство на младежта е да говори както си ще!

Той бе победен. Овъртън се бе съвзел. Подръпвайки яката си, той извика:

— Никога няма да получите тази длъжност! Никога, ако ще да живеете сто години!

— Не я желая! — извика Дънкан. Засега поне, той не искаше и да знае. — По-скоро ще умра от глад, но ще запазя достойнството си!

— Наистина ще умрете от глад! — изрева Овъртън, като размаха пестника си. — Свършено е с вас в Ливънфорд! Ще си припомняте тази вечер, когато се търкаляте по улиците, просейки милостиня.

— Ще си я припомняте и вие — извика Дънкан, — когато името ми прогърми по целия свят!

Всички го зяпаха онемели.

Когато излезе, Дънкан видя пред входа колата на полковник Скот, на кормилото беше Маргарет, която чакаше да отведе баща си вкъщи. Тя му правеше нетърпелив знак да приближи. В очите й имаше сълзи от смях.

— Ох, Дънкан — извика тя. — Нейл Тод току-що ми разказа всичко. Слушал през ключалката. Не мога да дойда на себе си от смях, щом помисля… — тя пак почна да се тресе от смях.

Още тръпен от мъчителното преживяване, със стиснати челюсти, той я погледна със странно огорчение, затова, че можеше да превърне трагедията му във весела шега. И каза мрачно:

— За мене това не е толкова смешно.

— О, не! — тя млъкна изведнъж. — Все пак, може би е било глупост да отхвърлите това място. Какво ще правите сега?

— Не зная — той стисна ръка. — Може би ще почна да се боря.

Тя го погледна въпросително. Светлосините й очи бяха замислени.

Той я погледна настойчиво. Колко мила, колко естествено съвършена беше тя — истинска царкиня от приказен, далечен замък! Решителността му порасна, внезапно желание да й разкаже надеждите си изпълни сърцето му. И той заговори бързо:

— Не ми се смейте, Маргарет! Винаги съм мечтал да стана лекар. Зная, че имам дарбата да изцерявам хората, че ще имам успех в медицината — и продължи, преди тя да успее да направи неизбежното възражение: — Зная, че съм недъгав, но това не ще ми пречи. Мога да стана по-добър лекар от всички други, дори с тоя недъг!

— Не сте ли мислили по това досега?

— Мислил съм винаги, мислил съм толкова, че почти полудях.

Настана мълчание. Съзнавайки значението на тоя стремеж, момичето бе дълбоко развълнувано. И го одобри донякъде:

— Ако бихте могли да отидете в Сент Андрюс, д-р Овъртън би помогнал, може би. Бихме могли да пишем на чичо ми, който е декан на факултета.

Това съчувствие го ободри.

— Много е мило желанието ви да ми помогнете — каза той, — но аз имам свой план. От месеци вече го обмислям.

— Какъв е този план?

— Лудост — отвърна бавно той. — Не ме разпитвайте повече. Вероятността да успея е едно към милион.

Настана ново мълчание. Тя се усмихна мило и успокоително докосна с ръка рамото му.

— Нещо ще се нареди, сигурна съм. Господи, заседателната зала е вече тъмна! Значи, свършили са заседанието. За Бога, Дънкан, не бива да ви видят тук!

Не така желаеше той да се раздели с нея, но знаеше, че не бива да я изложи с оставането си. Би желал да изрази чувствата си с набързо подбрани думи. Но думите рядко се явяваха навреме на устните му. Той й стисна ръка, като промърмори най-обикновено сбогуване.

 

 

На връщане към къщи той бе трескаво възбуден. Когато влезе в кухнята, баща му престана да се клатушка на стола в ъгъла си.

— Майка ти излезе да те посрещне преди двадесетина минути. Нямаше търпение да дочака щастливата новина.

— Щастливата новина?

С няколко думи той разказа на баща си станалото. Настана странно, тягостно мълчание, нарушавано само от тиктакането на стария стенен часовник. После Том Дългия стана вдървено от стола си, протегна бавно ръка и силно, продължително стисна ръката на сина си. Никой не продума, но мълчанието им беше красноречиво.

Най-после Дънкан проговори:

— Важното е човек да стори това, което иска, нали, тате?

— Да, моето момче.

— Идущият четвъртък — продължи Дънкан — ще се състоят Локхартовите изпити в университета в Сент Андрюс. Състезанието е свободно — всеки може да се яви, като се почне с херцогски син и се свърши с човек като мене. Има три стипендии. Всяка от тях означава свобода — свобода и възможност да се учи медицина — той млъкна, за да си поеме дъх, после продължи: — Не казвам, че имам някакви изгледи за успех, но ще се опитам, дори ако това би ми струвало живота!

Том Дългия погледна сина си изпод светлорусите си вежди с поглед, в който се примесваше странна гордост. След това наля две чашки с уиски и вдигна своята.

— Пия наздравица за тебе, синко! За Дънкан Стърлинг — най-добрия лекар в кралството след десет години! — той глътна наведнъж питието, после счупи чашата в огнището.

В същия миг входната врата се блъсна, в топлата всекидневна полъхна студен вятър, а след вятъра се втурна стопанката на къщата. Марта Стърлинг застана бледа и разстроена на прага. Пламналите й очи зърнаха чашата уиски на масата. Устните й бяха стиснати.

— Изглежда, че ви попречих — каза тя.

Том Дългия промълви смутено някакво извинение.

— От тебе можех да очаквам това — продължи горчиво тя, — но да влачиш и сина си по същия път…

— Майко! — пристъпи Дънкан възмутено. — Мисли какво говориш!

— А ти мислеше ли какво говориш?

Узнала бе, значи! Те се гледаха в продължение на един ужасен миг. След това се отприщи цял яз от укори:

— Никога не бих допуснала такова нещо от моя син! След всичките ми молби и надежди! Сега остава само един изход: да отидеш при мистър Овъртън и да вземеш назад думите си.

— Няма да взема назад думите си — прекъсна я той. — Няма да взема назад нито дума. Съжалявам, че трябва да те огорча, майко, но решението ми е непоколебимо.

Отгатвайки мисълта зад твърдия му поглед, тя извика:

— Пак тая лудост да станеш лекар ли?

Той кимна утвърдително.

Гневът и разочарованието я овладяха почти напълно. Тя не можеше да понася тази негова мания, тя, която имаше присърце само доброто и благополучието му.

— За последен път — ще се извиниш ли пред градската управа?

— Не, майко!

— Тогава, всичко е свършено между нас! — продължи тя. — Ще напуснеш къщата още тази нощ! И никога да не посмееш да се върнеш!

Том Дългия, застанал безмълвно между майката и сина, се опита да възрази. Но тя отхвърли неумолимо намесата му.

— Свършено е! Щом предпочиташ да напуснеш къщата, ще я напуснеш завинаги!

Дънкан я погледна продължително, безмълвно. После отвърна спокойно:

— Ще бъде както каза, майко!

Смазана от огорчение и разочарование, майката остана неподвижна.

В таванската си стая момчето свърза книгите и дрехите си. Когато слезе в малкото предверие, намери баща си и кучето, които го чакаха.

Том Дългия се поизкашля и почна да рови несръчно в джоба на жилетката си.

— Искам да ти дам нещо, синко. Не е кой знае какво. Нямам пари, но имам поне ей това.

Той извади от джоба си златния часовник със сребърна верижка, останал в наследство от баща му и незалаган ни веднъж, въпреки сиромашията.

— Не — възрази Дънкан, — не мога да го взема.

Но Том Дългия му го даде почти насила, стискайки ръката на сина си, който мърмореше някаква благодарност.

— Сбогом, синко, и добра сполука!

— Сбогом, тате! — като метна на гръб багажа си, Дънкан се провикна към кухнята: — Сбогом, мамо!

Отговор не последва.

 

 

От Ливънфорд до Сент Андрюс имаше деветдесет мили път, от които Дънкан измина двадесет още същата нощ. Към четири часа сутринта той се простря в подножието на една купа сено. Лежа там, загледан в бледия сърп на луната, над която се гонеха разкъсани облаци. Но не можа да заспи. В джоба си имаше само няколко дребни монети. Миналото бе вече завинаги захвърлено. Пътят назад бе затворен за него. Колкото повече размишляваше, толкова повече му се струваше, че е самомнителен глупак, почнал тежък двубой със съдбата. Но смелостта му не го напусна.

На следния ден измина тридесет мили, като не влизаше в градовете, а минаваше само по селските пътища и пътечките по ридовете. На обед си купи сухар от един селски дюкян и го изяде, подсладен с бистра вода от близкия кладенец. Местността бе прекрасна. Кръгозорът бе назъбен от планински върхове, покрити с хвойна и бор, зелени пасбища се простираха в подножието им, а между тях планински реки, изпъстрени със свлечени дървета, се спускаха във весели водопади към полето. Тук-там бяха пръснати бели чифлици с малки, обработени дворчета. Стадо овце минаваше спокойно край пътя. Това беше най-хубавият кът на Пъртшайр, долината Страт Линтън.

Но след обяд, когато бе изминал половината път из долината, Дънкан усети, че заваля дъжд, който скоро се превърна в порой, придружен от силен вятър, и го измокри до кости.

На мръкване той стигна до селото Линтън. Единствената улица беше пуста, пощата и дюкяните бяха вече затворени, всички врати бяха също затворени, поради лошото време. Като реши, че не може да продължи пътя си през нощта, Дънкан два пъти преброди безлюдната улица, търсейки подслон за нощуване. Най-после спря пред дома на местния лекар, удобна, сива каменна сграда, и прочете табелката пред входа:

„Д-р Ангъс Мърдок, лекар хирург“

До къщата имаше пристройка с навес, под който изглеждаше донякъде сухо. Той влезе там, свали багажа от гърба си и седна на него, зъзнейки в тъмния ъгъл.

Току-що бе седнал, когато вратата се отвори и едно момиче, метнало на главата си карирано палто, тръгна към навеса. Блъсвайки се почти о него, момичето спря и го погледна с изненада, но все пак, без да се смае.

— Извинете ме! Позволих си да се подслоня във вашия…

— Курник за пилци! — довърши сериозно момичето, без да снема поглед от него. — Тъкмо отивам да ги нахраня — после добави със същата простота: — Вие сте съвсем измокрен! Елате да се изсушите в кухнята.

— Не — отказа той от гордост.

Но момичето настоя.

Той я последва през двора, където въпреки дъжда можа да забележи грижливо подредена градинка. Тя отвори задния вход и го въведе в кухнята. Слугинче от планинските села стана при влизането им.

— Седнете до огъня — каза момичето. — Като изсушите дрехите си, ще похапнете. После, ако желаете, може да продължите пътя си.

Дънкан се подчини, като я наблюдаваше. Момичето беше към осемнадесетгодишно, спретнато и нагиздено, с приятно, спокойно лице. От него лъхаше меката топлота на съвършено здраве. Беше тъмнокосо, с гладко причесани коси. Най-забележителното нещо в лицето бяха очите: дълбоки, тъмни, излъчващи спокойствие.

В сегашното настроение на Дънкан това спокойствие го раздразни.

— Често ли храните скитници, които минават насам? — попита той.

— Да. Всъщност, аз наистина ви помислих за скитник, преди да влезете. Само че скитниците никога не се държат безочливо — докато се нахранят.

— Не помня да съм казал, че съм гладен.

— Гладен сте. Не отричайте!

Той трябваше да преодолее странно смущение. В кухнята беше приятно, миризмата на приготвената вечеря се натрапваше въпреки волята му.

— Какво ви води насам? — запита тя. Милият младежки поглед бе спрян дружески на него. — Бих желала да зная кой сте и къде отивате.

Той почувствува изведнъж обич към нея, като към по-малка сестра и каза:

— Отивам в университета в Сент Андрюс.

— Да следвате ли? — очите й светнаха. — Какво?

Притиснат до стената, той каза:

— Медицина.

— Чудесно! — плесна ръце тя. — Татко ще се заинтересува много, ако му кажете това. Той може всеки миг вече да се върне от обиколката си.

— Той е лекар тук, нали? — запита Дънкан.

— Единствен в околността — каза тя, като кимна утвърдително на въпроса му.

Навън се чу скърцане на кола по чакъла и блъсване на автомобилна врата. След миг д-р Мърдок влезе.

Той беше нисък, настръхнал, червендалест мъж с образ на булдог, към шестдесетгодишен, обрулен от слънце, вятър и студ, уморен от труда и годините — със сиви мустаци и сиви проницателни очи. Вехта качулка скриваше ушите му, наметнат бе с карирана пелерина, която стигаше почти до тежките ботуши.

— Готова ли е вечерята, Джейн? Както съм изгладнял, бих изял цял вол.

Изведнъж той съгледа Дънкан, спря се и го изгледа от глава до пети, продължавайки огледа и докато сваляше пелерината си.

— Кой е пък този! Пак някой жив-умрял, както изглежда! Ох, Джейн, ще ме опропастиш с тая вечно отворена врата! И младичък, Господи помилуй! — после се обърна към Дънкан: — Е добре, сър, какво има да кажете за свое оправдание?

— Нищо — отвърна Дънкан, който бе изслушал прав и намръщен кратката реч.

— Значи, трябва да чуя, че съм нищо в собствения си дом и то от едно хлапе, което вятърът е отвял в кухнята ми? — изръмжа старият лекар.

— Вятърът може да ме отвее навън, както ме е довял и вътре — отвърна Дънкан, като тръгна към вратата.

— Стой! — изрева Мърдок. — Ах вие, твърдоглав глупчо! Да не мислите, че мога да позволя на човек или звяр да излезе в такава нощ? Шегувах се просто! Господи, ама че лесно пламвате! — сивите очи намигнаха. — Но, ей Богу, това ми харесва.

Дънкан се върна полека от вратата. Но изведнъж се почувствува изнемощял и замаян, и политна треперейки, така, че дори зъбите му тракаха.

Мърдок пристъпи бързо към него и го заведе да седне. Гласът му беше вече благ, когато каза:

— Не може така! Ако не се преоблечете, ще ви пипне някоя пневмония! Джейн, тичай горе и донеси от моите дрехи за преобличане.

Чувството, което Дънкан изпита от топлите, сухи дрехи, беше неизразимо. Като се преоблече и изми лицето и ръцете си с топла вода, той се почувствува съвършено друг човек. Само че беше прегладнял. Старият лекар остро изгледа госта си.

— Обзалагам се, че вечерята е готова! И, за наказание за всичката ви дързост и мръщене, ще вечеряте с нас.

Отначало, като седна на трапезата с д-р Мърдок и дъщеря му, Дънкан се държеше стеснително и неловко. Но когато бе поднесено яденето, той забрави всичко, нахвърли му се и яде както не бе ял никога досега. Най-напред бе поднесен шотландски бульон, после крехко и сочно овнешко бутче, с печени картофи и репички от градината на доктора. Накрая — торта с френско грозде, поднесена със замръзнал крем, който се лепеше за лъжицата.

Странно състрадание замъгли погледа на доктора, докато наблюдаваше скритом госта си. Той погледна многозначително, въпросително дъщеря си и каза:

— Още малко крем, мистър… да ме знае Господ, ако чух името ви!

— Стърлинг — промълви Дънкан. — Дънкан Стърлинг.

— Дънкан Стърлинг — повтори докторът. — Слава Богу, чисто шотландско име, при все че вие сте противен млад дявол! Хайде, нищо не може да промени сърцето на човека така, както добрата храна!

Най-после Дънкан въздъхна доволно. После погледна бързо и засрамено домакина и каза:

— Страхувам се, че наистина бях рязък.

Мърдок цъкна с език.

— Изпълнихте само единственото ми предписание: „Нахрани простиналия и дръж гладен тоя, който има стомашни болки“.

Джейн едва не се изсмя при тия думи, произнесени от стареца с наклонена встрани глава.

— Извинявай, татко — каза смирено тя, — но, като спомена за предписания, трябва да ти кажа, че мистър Стърлинг отива в Сент Андрюс да следва медицина.

— Какво? — каза д-р Мърдок. И пак погледна изпитателно госта си. После добави: — Така ли?

Дънкан издържа погледа му, без да трепне.

— Сакат не сакат, ще се опитам.

— Имате надлежно образование и така нататък?

— Напълно.

— И… хм… ще плащате ли таксите?

— Учудвате ме, д-р Мърдок — усмихна се Дънкан. — Надявате ли се, че мога да получа безплатно образование в един шотландски университет?

— Не — усмихна се също така любезно д-р Мърдок. — Не, не се надявам, разбира се — „Господи, помисли той, това гордо, полугладно плашило ми напомня нещо отдавнашно — напомня ми момъка Ангъс Мърдок“ — и продължи гласно: — Джейн и аз отиваме понякога в Сент Андрюс за лекарства и книги — той посочи многобройните лавици в стаята. — Ще ви потърсим, когато дойдем там. Къде ще бъдете?

— Не… не зная — поколеба се Дънкан. — Не съм решил още. Ще помоля декана да ми препоръча квартира.

— Значи, познавате д-р Инглис? — продължи д-р Мърдок. — Чудесно! Аз го познавам много добре. Където и да се настаните, сигурно ще ви открием.

Дънкан видя, че прозорливият стар доктор открива кой е и какъв е. Но Мърдок неочаквано промени разговора.

— Като говорим за книги — каза той, — ако сте учен човек, позволете да ви покажа нещо, с което никой бедняк не ще се посрами.

Докато Джейн отиде към кухнята, баща й стана и обикаляйки лавиците, занимава цял час Дънкан с любимите си книги.

Най-после той сложи ръка на рамото на Дънкан.

— Ще нощувате тук. Джейн ви е приготвила вече стаята. А Хемиш ще ви заведе утре с колата до Сент Андрюс.

Той прекъсна несръчните благодарности на Дънкан, като му стисна ръката:

— Не говорете! Вие сте добре дошъл гост! А сега ви пожелавам лека нощ. Късно е вече. Освен това, обзалагам се на лира срещу половин шилинг, че тази нощ ще ме викат пак. У Дейвисънови очакват дете. Помогнал съм при раждането на пет деца там, няма да липсвам и при шестото.

След излизането на стария лекар Дънкан неуверено постоя със стиснато гърло. После отиде в кухнята, където Джейн довършваше окончателното разтребване. Тя го погледна и му се усмихна.

— Дрехите ви са сухи вече. Ще ги изгладя и приготвя за утре сутринта.

— Благодаря. Вие сте… ужасно любезна, мис Мърдок.

— О-о — смъмри го тя на местното наречие, — няма защо да ме наричате мис Мърдок! Аз съм си просто Джейн. Но, да не забравя! От джоба на палтото ви падна ей това стръкче. Прибрах ви го, като помислих, че може да ви е дадено, за да ви носи щастие.

— Така е — отвърна сърдечно той, като взе стръкчето от нея. — За нищо на света не бих искал да го изгубя.

— Спомен ли е?

— Да. От най-доброто и най-мило момиче, което съм виждал.

— Много ли… ви обича то?

Той се изсмя, напускайки обичайната си сдържаност.

— Ако стана човек, ако си създам име и спечеля добра клиентела в Единбург — може би ще ме обикне. Дотогава стига и това, че аз… — той млъкна.

— Радвам се — прошепна тя. — Много се радвам за вас. Уверена съм, че някой ден тя ще се гордее с вас.

През нощта дъждът престана, бурята стихна.

 

 

Дънкан напусна Линтън призори с колата на лекаря, шофирана от прислужника му Хемиш. Като повечето местни жители, Хемиш бе много подозрителен към всички чужденци. Едва промърмореното „Казаха ми, че отивате в университета“, бе целият му разговор за пътуването от деветдесет минути.

Дънкан бе много доволен от това мълчание. Той бе странно изтрезнял от спокойствието на миналата нощ. Но все пак, когато навлязоха в предградията на стария крайморски град, със здания покрити с плочи, и когато острите готически очертания на университетската сграда се извисиха в небето на изток, не можа да потуши вълнението си.

Той обиколи в захлас зданието. Малко студенти се мяркаха тук, защото семестърът почваше едва след седмица. В сегашната си самота тая старинна сграда със засенчени килии, ниско окосени морави и кънтящи зали бе изпълнена с величие и покой.

Когато университетският часовник удари девет, Дънкан изведнъж се опомни. Като закопча палтото си и вдигна глава, тръгна към дома на декана. Този дом беше толкова внушителен, че го накара да се поколебае, но все пак, той позвъни решително и след миг вече седеше в богато мебелирания кабинет с червен килим.

Мачкайки шапката в скута си, той почака, докато вратата се отвори и д-р Инглис влезе.

— Какво има? — запита деканът с израз, който не бе насърчителен.

Той беше дребен мъж, с малка брадичка и златно пенсне, с грижливо вчесани на път сиви коси, напълно подходящ за поста управител на болницата Виктория и председател на новата фондация Уолас в Единбург. Но въпреки външното самодоволство, очите му бяха леко уморени.

Станал на крака, Дънкан измънка целта на идването и името си.

— Така! — деканът седна пред абаносовото си писалище и кимна на Дънкан да седне. — По правило не приемам студенти в тоя час, но… — той вдигна някаква хартия от писалището, — още вчера получих писмо за вас от полковник Скот.

Сърцето на Дънкан трепна, но преди да може да заговори, деканът продължи:

— Докато едни съчувствуват на стремежа ви, мой дълг е да ви предупредя…

— Но, д-р Инглис…

Деканът вдигна пръст, за да го прекъсне:

— Всяка година цяла армия честолюбиви младежи нахлуват в тоя университет. И всяка година, драги млади господине, ние присъствуваме на истинско клане! Само изключително надарени младежи имат изгледи за успех при тия изпити за Локхартовите стипендии. Помислете само — около седемстотин кандидати за три стипендии!

— Помислил съм — каза Дънкан.

Деканът вдигна ръце.

— Да предположим, че имате възможност и средства да станете лекар. Взели ли сте предвид физическия си недостатък? — той погледна съчувствено ръката на Дънкан. — Няма ли да бъдете принуден да умрете в някой незначителен ъгъл на голямата професия, в някаква безинтересна длъжност, да кажем в управата на народното здраве, гдето ще ви бъде отредена съдба да глъхнете в прашна, пренебрегвана канцелария?

Дънкан помълча.

— Простете ми откровеността, драги господине. Размислете, обсъдете! Не блъскайте глава о скалата на неизбежността! Ако обстоятелствата не ви позволяват да се върнете в родния си град, от внимание към полковник Скот аз ще ви намеря някаква помощническа длъжност. Бих могъл дори да ви взема у дома си, гдето, както разбирам от мисис Инглис… — загрижеността му се увеличи, — положението е временно натегнато и бихме могли да намерим място за усърден млад човек — той махна с ръка и се усмихна любезно: — Какво ще кажете?

— Мога ли да зная, къде стават записванията за изпита? — запита Дънкан, като стана рязко.

Деканът успя да скрие поражението си.

— В канцеларията, в главното здание.

— Благодаря, сър — Дънкан се обърна и вече щеше да излезе от стаята.

Въпреки предвзетостта, зад колосаната риза на декана имаше добро сърце.

— Ето ви списък за препоръчвани студентски квартири в града — в очите му блесна весела искра. — И Бог да ви е на помощ!

Дънкан взе списъка и благодари.

Когато излезе, в душата му нахлу поток от гняв. Подстрекаван от възмущението си, той отиде право в канцеларията и се записа за изпита. После излезе да си потърси стая.

Отначало търсенето беше безуспешно. Всички обиколени квартири бяха или прекалено разкошни, или твърде скъпи. Но най-после, в стария квартал край пристанището, сред купища риболовни мрежи, катранени бурета и миризма на солена риба и морска вода той намери в тесните рибарски улички една ниска къща с открита стълба и обява на един прозорец:

„Стаи под наем“

Отвори му хазяйката, мисис Галт. Тя го погледна с тъжна строгост, изтривайки ръце о кеневирената си престилка. Беше дребна женица, с почти комична натъженост.

— Да, имам стая — отвърна тя на въпроса му, — не е голяма и е на тавана. Само че искам една лира седмично.

Той влезе след нея в къщата. Както бе казала хазяйката, стаята беше съвършено малка, но беше чиста, с изглед към океана, покривите на къщите и университетската кула. Той я нае веднага, предплати двадесет шилинга и щом мисис Галт затвори вратата след себе си, почна да вади книгите си, пресмятайки колко часа има за четене до полунощ.

 

 

Тоя съдбовен четвъртък настъпи много скоро за него. Когато седна на чина си в голямата университетска зала, от непоносимото напрежение на очакването ръцете му се бяха изпотили.

Амфитеатрално бяха наредени редица след редица, малки полирани чинове като неговия, всички заети от кандидати. Стотици младежи изпълваха залата, готови да се състезават с него за стипендиите. Какви изгледи за успех имаше при това мнозинство?

Той спря с усилие поглед над високата естрада, където бяха двамата изпитващи. Около тях, в дълги тоги, се суетяха по-младите професори, лектори и старши студенти, между които и д-р Оуен Овъртън.

Дънкан го бе видял при влизането в залата и бе получил свръхсдържан поздрав, който като че ли искаше да каже: „Не разчитайте на по-раншното ни познанство“. А колко леко би било за Овъртън да се усмихне и да прошепне: „Добра сполука, Стърлинг! Влизай и дано спечелиш!“

Вече раздаваха темите. Дънкан взе неспокойно перото си. Мина мъчителна вечност, докато получи първия лист: сложна математическа задача.

Да, задачата беше мъчна, но все пак не много мъчна. Той забрави всичко, погълнат в решаването, не чуваше нито шумоленето на хартията, нито скърцането на перата наоколо си. Всичко, което го обкръжаваше, потъна в неясна забрава, когато почна да отговаря на първия въпрос.

Към единадесет часа отговорите бяха прибрани. Раздадоха въпросите за втория изпит. По гръцки. Неспокойствието на Дънкан бе вече изчезнало. Той продължи напред, в трескавия устрем на своето усилие.

В един часа дадоха почивка за обяд. Дънкан стана замаян и излезе от залата заедно с другите. Повечето кандидати се струпаха пред студентския съюз, като разменяха впечатленията си със смехове и закачки.

Докато Дънкан стоеше на стълбите, Овъртън се приближи, поколеба се, после се спря.

— Чувствувате се съвсем загубен, Стърлинг, нали?

Дънкан кимна, втренчил поглед в съученика си.

— Какво е решението ви на втората задача по тригонометрия?

Дънкан каза решението.

Усмивката на Овъртън снизходително се разшири.

— Предполагах, че ще я сбъркате! Много мъчна, нали? Но… трябва да вървя — ще обядвам с д-р Инглис.

Той кимна и отмина.

„Господи! — прошепна Дънкан на себе си с нескрита и неизразима мъка. Помогни ми да докажа, че не съм по-лош от него!“

В два часа започна изпитът по латински. След това по английски, последван от половинчасова почивка.

Забравяйки отново, че трябва да хапне, Дънкан извади един учебник от донесените книги. Последният изпит тоя ден беше по история — предмет, по който Дънкан беше особено слаб. Отчаян, той отвори наслуки учебника.

Попадна на главата за Френската революция, по-специално на пълен разбор за ролята на Робеспиер в нея. Съсредоточавайки уморения си мозък, Дънкан прочете внимателно цялата глава, после влезе за последен път в залата.

Раздадоха листчета с въпросите. Първият, най-главният въпрос в страницата беше „Напишете характеристика на държавника Робеспиер“. Дънкан издаде звук, напомнящ стон и почна бясно да пише.

Най-после изпитът свърши. Навън беше студено и тъмно, уличните лампи мигаха като звезди — любима гледка на Дънкан. Той се чувствуваше напълно изтощен, като че ли с часове бе изчерпвал силите си в неравна борба.

Като се изкачи по тъмната стълба на жилището в стаята си, той се съблече, хвърли се на леглото и заспа като мъртвец.

На другата сутрин се пробуди късно, много изморен.

Цял ден скита из стария град, наблюдавайки лодките, рибния пазар, чайките, които летяха край вълнолома. Не мислеше нито за изпита, нито за резултатите, които щяха да бъдат оповестени на другия ден.

На следния ден се събуди с предчувствие за злополука. Не можеше да намери сили да отиде към университета, нито пък можеше да се отдалечи от него. Висеше в предния двор, където беше огромната бронзова статуя-паметник на д-р Джон Хънтър, световноизвестен лекар, питомец на същия университет.

Опасенията на Дънкан се превърнаха в отчаяние, докато гледаше суровия старец. Изведнъж чу глас до рамото си. Един от университетските надзорници, изглеждайки го подозрително, питаше какво търси насам.

— Чакам резултатите от изпита за стипендиите — отвърна Дънкан, като трепна.

— Обявени са вече от три часа! — каза грубо разсилният.

Дънкан изтръпна. Той не разбра как стигна до първите стъпала на канцеларията, все пак по някакъв начин се намери пред дъската за университетските съобщения.

Цяла минута не посмя да вдигне глава към малката бележка на пишеща машина, забодена с жълти кабарчета. Приличаше на осъден на смърт, който знае, че помилването не е пристигнало и не смее да срещне погледа на тъмничаря. Но най-после, с отчаяно усилие вдигна глава.

Първото име в тоя съдбоносен къс хартия не беше неговото. Това той знаеше предварително. Обзе го внезапна мъка. Второто също не бе неговото. И това му бе известно предварително. Но третото — сърцето му почти престана да тупти! — третото име беше:

„Дънкан Стърлинг от Ливънфорд“

Издържал бе! Нямаше съмнение вече. Доказателството бе пред него, с червени машинописни букви. Чудото бе станало — спечелил бе стипендията!

Дълбоко вълнение го обзе, докато слизаше по стълбите. Той си спомни безумно за Маргарет Скот. Да можеше да бъде тук! Трябва веднага да й пише — тя ще се зарадва на успеха му! Като стигна до статуята на Джон Хънтър, той се спря за миг и вдигна здравата си дясна ръка. „Тръгвам, Джон Хънтър! И ще искам да се кача при вас!“

 

 

Щом се върна в жилището си, изтича в кухнята. Първото вълнение от съмнението дали ще успее бе изчезнало, изместена от жажда за радостни излияния. Трябваше да сподели с някого радостта си, иначе би могъл да полудее! Като сграбчи мисис Галт за ръката, той почна да танцува с нея из стаята.

— Свърши се, бульо! Спечелих стипендията!

— За бога! — почна да се дърпа тя. — Полудяхте ли?

— Не разбирате ли? — той я завъртя. — Осигурих плащането на всичките си такси за пет години! Ще стана доктор!

— Пуснете ме, лудетино, иначе, още сега ще ни потрябва доктор! — изсмя се тя. Поемайки си дъх, след като я пусна, тя каза: — Да не забравя: пристигна голям колет за вас. Тъкмо преди да се върнете.

— Колет ли?

Той изтича като стрела в стаята си, където намери на пода голям пакет, увит в кеневир. Той го отвърза бързо. Отвътре тупна сандъче с храна, една торба овесено брашно и тежка чанта с книги — анатомия, хирургия, медицина. Имаше и писмо. Той отвори плика. Писмото беше от днес, от лекарския дом в Линтън.

„Драги професоре,

Не ви изпускахме от поглед и узнахме щастливата вест по телефона, още преди да я знаете вие. Господ знае до каква степен изпитващите са се излъгали, като са допуснали такъв простак да спечели стипендия! Но грешки се случват и в най-добре уредените университети. Ако не се възползувате от станалата, не сте момък, за какъвто ви смятам. А ако искате съвет от по-стар човек, не се оставяйте да ви омотаят много с новоизмислените глупости в медицинските факултети! Гледайте внимателно, помнете първите си принципи и не се отказвайте от шотландския си здрав разум.

Сега си позволяваме да ви изпратим по Хемиш някои дреболии, за да поддържат бодростта ви. Пращам ви и някои от моите учебници. Никога не съм ги чел. Не струват спукано петаче. Не се възгордявайте, момко. И идвайте да ни виждате от време на време, упорит, свадлив, невъзможен шотландецо. Бог да ви благослови!

Мърдок“

Думите се сляха пред очите му. Той седна на леглото си, за втори път тоя ден сърцето му се изпълни от вълнение, така че не можеше да види нищо.