Тери Пратчет
Джони и бомбата (7)

Глава 7
Хеви метнал

Мъжът в зеленикавата униформа въртеше ли, въртеше транзистора на Бигмак в ръце.

Бигмак го наблюдаваше нервно. В стаята имаше сержант от полицията, но Бигмак си познаваше полицаите. Само че на вратата пазеше войник, а в кобура му имаше пистолет.

А пък другият военен, който седеше в стаята, имаше уморен вид, но гледаше много навъсено. Не че Бигмак загряваше бързо, но вече му беше просветнало, че този път няма да му се размине с предупреждение.

— Нека започнем отначало — обади се седналият военен, представил се като капитан Харис. — Името ти е…

Бигмак се поколеба. Искаше му се да каже „Обадете се на госпожица Партридж и тя ще ви обясни — не съм виновен аз, защото според нея съм социално неприспособим“, но физиономията на капитана му подсказваше, че това ще е крайно несполучлив ход.

— Саймън Ригли.

— И казваш, че си на четиринайсет години и живееш в… — капитан Харис погледна бележките си — в „блок“ който бил тука наблизо.

— Лесно се вижда — рече Бигмак с най-услужливия си тон. — Така де, ако го имаше.

Капитанът и полицейският сержант се спогледаха.

— Но него го няма, така ли? — попита капитанът.

— Да. Не знам защо — отвърна Бигмак.

— Обясни ми пак какво точно е „Хеви Метнал“ — рече капитанът.

— Ами група. Свирят нео-пънк-траш — обясни Бигмак.

— Та, казваш, нещо като оркестър? Свирят музика?

— Ъъ, мммда — съгласи се Бигмак.

— И значи може би сме ги чували по радиото?

— Според мен едва ли — отвърна Бигмак. — Последният им сингъл се казваше „Ще ти откъсна главата и ще плюна в дупката аз“.

— Ще ти откъсна главата… — обади се полицаят, който си водеше бележки.

— … и ще плюна в дупката аз — услужливо допълни Бигмак.

— Този твой часовник с тия цифри — рече капитанът. — Гледам, че има и разни копченца. Какво ще стане, ако ги натисна?

Полицаят се опита да се поотмести.

— Топа отляво палва една лампичка, така че да виждаш в тъмното — обясни Бигмак.

— Така ли? И защо ти е да виждаш в тъмното?

— Ами например като се събудиш посред нощ и искаш да разбереш колко е часът? — предположи Бигмак, след като прекара сума ти време в дълбок размисъл.

— Ясно. Ами другото копче?

— О, с него разбираш колко е часът в разни други страни.

Изведнъж на всички като че им стана много интересно.

— В коя страна по-точно? — остро попита капитанът.

— Нагласен е на Сингапур — обясни Бигмак.

Капитанът си го записа много внимателно. Сержантът си го записа на бележка и я залепи на каишката на часовника. После капитанът вдигна якето на Бигмак.

— Как се произвежда тази материя?

— А, това го знам — отвърна Бигмак. — Чел съм. Смесваш разни химикали и получаваш найлон. Много просто.

— С камуфлажен десен — добави капитанът.

Бигмак облиза устни. Беше сигурен, че си е навлякъл страхотна беля на главата, така че нямаше смисъл да се преструва.

— Ами, то е просто за да изглеждаш по-корав — обясни той.

— Корав. Разбирам — рече капитанът, ала погледът му изобщо не издаваше дали разбира или не. Той вдигна якето за яката и посочи двете думи, изписани — доста размазано — с химикалка на гърба.

— Кои точно са СКИНОВЕТЕ ОТ БЛЕКБЪРИ? — попита той.

— Ъъъ… ми аз и База и Сказ. Ъъъъ… такова… скинари де. Нещо като банда…

— Банда значи — рече капитанът.

— Аха.

— Скинари…?

— Ъъъ… такова… косата — обясни Бигмак.

— На мене ми прилича на най-обикновено войнишко подстригване — обади се сержантът.

— Ами тия — посочи сержантът свастиките от двете страни на надписа. — Емблемите на бандата, така ли? Също с цел да изглеждате… корави?

— Ъъъ… ми то тва е… нали разбирате… Адолф Хитлер и въобще — поясни Бигмак.

Всички се бяха вторачили в него.

— Ама то е само за украса — додаде Бигмак.

Капитанът пусна якето много бавно.

— Няма за какво толкова да се връзвате — опита се да ги успокои Бигмак. — Там, откъдето идвам аз, можеш съвсем спокойно да си купиш от магазина какво ли не, например ножове като на Гестапо…

— Достатъчно! — прекъсна го капитанът. — А сега ме чуй добре. За тебе ще е по-лесно, ако веднага си признаеш. Искам да знам името ти, имената на свръзките… Всичко. Всеки момент ще пристигне отряд от щаба, а те не са търпеливи като мене, разбра ли ме?

Той се изправи и започна да прибира собствеността на Бигмак — цялата налепена с етикетчета — в една торба.

— Ей, ама това са моите неща — измърмори Бигмак.

— Пратете го в ареста.

— Не можете да ме арестувате само заради някаква си таратайка…

— Но за шпионаж можем — възрази капитан Харис. — И още как!

И излезе от стаята.

— За шпионаж?! — недоумяваше Бигмак. — Мен?!

— Ти от Хитлерюгенд ли си? — подметна небрежно сержантът. — Гледах ваш’та пасмина по кинопрегледа. Размахвахте разни факли. Гадни копеленца, помислих си. Същите като скаутите, ама лоши.

— Не шпионирам за никого! — изкрещя Бигмак. — Даже не знам как се шпионира! А пък Германия хич не ми харесва! Брат ми го изгониха от Мюнхен, задето подредил някакъв техен футболен запалянко с летва от скеле, макар че онзи си търсел белята!

Но дори това кораво като камък доказателство за антигермански чувства като че ни най-малко не трогна сержанта.

— Може и да те разстрелят, да знаеш — рече той. — За престъпление против държавата.

Вратата все още беше отворена. Бигмак чуваше шумовете от коридора. Някой говореше по телефона в далечна стая.

Бигмак не беше атлет. Ако съществуваха Олимпийски игри за преносители на извинителни бележки, той със сигурност щеше да влезе в националния отбор на Великобритания. И щеше да стане шампион по скатаване в съблекалнята и по тичане на доктор.

Но ботушите му удариха в пода и той се изстреля като ядрена ракета от стола. Метна се покрай рамото на полицая и хукна да бяга. Страхът му придаде ускорение като на супермен. Госпожица Партридж можеше и да подмята хапливи забележки, но на нея не й позволяваха да използва куршуми, колкото и да й се искаше.

На прага сниши глава и се хвърли в атака. Корав череп имаше. Нахака се в нечий корем, някъде около колана. Разнесоха се викове и трясък.

Видя празно пространство и хукна нататък. Пак се разнесе трясък и някакъв телефон се стовари на пода. Някой му кресна да спре, иначе щял да стреля.

Бигмак изобщо не спря да се огледа. Надяваше се само на това, че чифт кубинки от деветдесетте години, които брат му фактически си беше купил съвсем легално от някакъв, който имал цял камион от тях, ги бива МНОГО ПОВЕЧЕ за измъкване и бягане от огромните полицейски ботуши.

А онзи, дето му крещеше да стои или щял да стреля…

… стреля.

Нещо рече „Трясссс!“ и „Дръннн!“ току пред Бигмак, но той зави по един коридор, притича под протегнатите ръце на друг полицай и се озова в някакъв двор.

Един полицай бе застанал до някакъв древен велосипед — огромно возило, което изглеждаше като направено от заварени една за друга канализационни тръби.

Бигмак се стрелна покрай полицая, метна се на седлото и натисна педалите.

— Ей, к’во правиш, бе…

Гласът на полицая заглъхна зад гърба му.

Велосипедът зави в алеята зад гарата. Улицата беше калдъръмена. А седлото — от корава кожа. Панталоните на Бигмак — много тънки.

— Нищо мудно, ме всичките са такива оклюмали — помисли си той, докато се мъчеше да кара прав.

 

 

— Предател, предател, предател. Шпионин, шпионин, шпионин.

— Млък бе! — сряза го Клатето. — Що не си ходиш в Лондон?

— СЕГА не съм се разбързал за Лондон — отвърна момчето. — По ми е интересно да ловя шпиони ТУКА.

Пак се бяха върнали в центъра на града. Момчето се мъкнеше след Клати и го сочеше с пръст на минувачите. Честно казано, като че никой нямаше намерение да го арестува, обаче го гледаха странно.

— Брат ми Рон е ПОЛИЦАЙ — рече момчето. — Той ще дойде от Лондон и ще те застреля с ПИСТОЛЕТА!

— Разкарай се!

— Дума да не става!

 

 

В началото на „Парадайс Стрийт“ имаше църквичка. Според Йонеса беше неконформистки параклис. Имаше затворен, мокър неделен вид. Двете застаряващи вечнозелени дървета от двете страни на вратата изглеждаха така, че на човек му идеше да грабне една метла и да отупа саждите от листата им.

Тримата седяха на стълбището и гледаха към улицата. Една жена бе излязла навън и усърдно търкаше прага на къщата си.

— Параклисът бил ли е разрушен? — попита Кърсти.

— Искаш да кажеш, ще бъде ли. Не, според мен не.

— Жалко.

— Стои си… искам да кажа, че през деветдесет и шеста си е там — обади се Йонеса. — Само че го използват за разни други работи. Нали разбираш, курсове по аеробика и тем подобни. Знам, защото всяка сряда ходя там на народни танци. Ще ходя, искам да кажа.

— Ти? — изуми се Кърсти. — ТИ играеш народни танци?! Оня танц с прътите и звънците… ТИ?!

— Защо, нещо не е наред ли? — попита студено Йонеса.

— Ами… неее…, разбира се, че не, но това не е много характерно за хора с твоя…

Йонеса я остави да се погърчи малко и додаде:

— Ръст?

Думата се стовари като гира. Кърсти си затвори устата.

— Да — хлъцна тя.

Още една жена излезе навън — съседката на онази, дето си търкаше прага, и започна да търка СВОЯ праг.

— И какво ще ПРАВИМ? — обади се Кърсти.

— Чакай, мисля — отвърна Йонеса.

Нейде в далечината звънна камбана и продължи да звъни.

— И аз мисля — обади се Джони. — И ето какво се сетих: не сме виждали Бигмак от цяла вечност.

— Много хубаво — обади се Кърсти.

— Не е изключено да си е навлякъл някоя беля — поясни Джони.

— Какво искаш да кажеш с това „не е изключено“? — попита Йонеса.

— Клатето, и него не сме го виждали — продължи Джони.

— О, нали го знаеш Клатето. Сигурно се скатава някъде.

Още една жена излезе пред дома си от другата страна на улицата и се включи в конкурса за най-излъскан праг. Кърсти се изправи.

— Защо се държим като пълни нещастници? — попита тя.

— Нали сме хора от деветдесетте! Все трябва да можем да измислим нещо! Можем да… да…

— Да се обадим на Адолф Хитлер — предложи Йонеса.

— Не помня телефона му, ще ме прощавате, но в швабския указател НЯМА КАК да не го пише.

Джони се взираше мрачно в количката за пазаруване. Не бе очаквал, че пътуването във времето ще се окаже толкова мъчно нещо. Сети се за всички онези пропилени учебни часове, през които е могло да му обяснят как например се действа, ако някоя откачалка ти натресе количка, пълна с време.

Но в училище човек не можеше да научи нищо, което да му е от полза в реалния живот. Вероятно в нито един учебник не се обясняваше какво да правиш, ако излезе, че комшията ти е Елвис Пресли.

Погледна надолу по „Парадайс Стрийт“ и усети как Времето струи покрай него. Йонеса и Кърсти се стопиха в далечината. УСЕЩАШЕ, че са там, ала ефирни като сън — а светлината на деня угасна, футболистите се прибраха, духна вятър, от югозапад заприиждаха облаци, градът заспа, бомбардировачите долетяха от изток и над къщите, нивичките, хората, нарисуваната с тебешир футболна врата и хубавите чисти бели прагове рукна огнен дъжд…

 

 

Капитан Харис въртеше в ръце часовника на Бигмак.

— Невероятно — обади се той. — А тука пише „Произведено в Япония“.

— Злодейски хитро — обади се сержантът.

Капитанът вдигна транзистора.

— Пак японски — отбеляза той. — Защо? Защо го пишат това отзад? Ето, виж тука. Произведено в Япония.

— Аз пък си мислех, че те произвеждат само ориз — рече сержантът. — Така разправяше баща ми. Ходил е там.

Капитан Харис набута едната миниатюрна слушалчица в ухото си и натисна някакво копче. Вслуша се в свистенето, на чиято честота след четирийсет и осем години щеше да се чува радио Блекбъри, и кимна.

— Прави НЕЩО. — Той докосна с палец копчето за сменяне на станциите и примига.

— Хоум Сървис! Ясно като камбана!

— Можем да го отворим като нищо — обади се сержантът.

— Не — възрази сержант Харис. — Трябва да го изпратим в Министерството. Да го погледнат мъжете в бяло. Откъде да намерим такива клапи, че да му паснат? Къде му е антената?

— Миниатюрни краченца — обади се сержантът.

— Какво?

— Така разправяше татко за японките. Имали миниатюрни краченца. Може пък и ръцете им да са дребни. Абе, просто ми хрумна. — Сержантът се опита да поразшири технологичните си разсъждения. — И да ги бива да правят разни дреболийки? Нали разбираш, като кораби в шишета например.

Капитанът върна транзисторчето в кутията.

— Виждал съм как ги правят — продължаваше сержантът, който все още гореше от желание да помогне с нещо. — Взимаш значи едно шише и после голяма макара от много тънък конец…

— Този тук е най-добрият актьор, който някога съм виждал, да знаеш! — прекъсна го капитан Харис. — Направо като нищо ще си те заблуди, че си е най-обикновено глупаво момченце! Ама тия неща тук… Направо не мога да повярвам. Всичко е толкова… странно.

— Пратили сме цялата полиция подире му — рече сержантът. — А пък инспекторът извика армията от Уест Ъндъртън. За нула време ще го хванем.

Капитанът залепи кутията с тиксо.

— Искам това да се охранява — нареди той.

— Ще го наглеждаме в главната канцелария.

— Не. Искам да е на сигурно място.

— Добре, има една празна килия. Всъщност тя в момента е заета, но скоро ще се освободи.

— Не. Нещо по-сигурно.

Сержантът се почеса по ухото.

— Ами шкафът за загубени вещи… — рече най-накрая той. — Обаче вътре има много важни…

— Шкафът за загубени вещи! Вие сейф нямате ли?

— Нямаме.

— Ами какво ще стане, ако намерите британската кралска корона в канавката?

— Тутакси ще я приберем в шкафа за загубени вещи — не се поколеба дори за миг сержантът. — И после ще звъннем на краля. Виж сега, вратата е много здрава и дебела и има само един ключ, който е у мен.

— Добре тогава, извади каквото има там вътре и го сложи в някоя килия, а кутията заключи в шкафа.

— На главния инспектор това няма да му хареса. Изгубените вещи са много важно нещо.

— Кажи му, че ще му съдействаме най-приятелски, или ако предпочита, началникът на полицията ще му звънне след две минути. — Капитан Харис положи ръка върху слушалката. — Е, кое си избираш?

Сержантът беше видимо притеснен.

— Сериозно ли говорите, сър?

— О, да!

— Това нещо няма да рече „бум“ или нещо такова, нали?

— Не съм много сигурен. Според мен не.

Пет минути по-късно сержантът слезе долу при килиите с отчаяна физиономия, нарамил всичко, което извади от шкафа. Остави го на една пейка в коридора и бръкна в джоба за ключа. После дръпна капандурата на вратата на една килия.

— Добре ли си, бабче?

— Така си мислиш ти! Къв син молив бе? Ама момчето си го бива, нали така, гусин Шадуел?

— Да, да — рече сержантът и отвори вратата.

Старицата седеше на леглото. Беше толкова дребничка, че краката й висяха цяла педя над земята. В скута й се беше изтегнал котарак. Щом видя сержанта, котаракът изръмжа — бавно, все по-силно ръмжене, което предполагаше, че само някой да се пробва да му посегне, ще има дълго да си ближе раните.

Сержантът отдавна вече беше спрял да се чуди как така тоя котарак успява да се промъкне в килиите. Всеки път се случваше така. Прозорците бяха прекалено тесни, през вратата съвсем сигурно нямаше как да мине, но всеки път, когато приберяха бабичката, на сутринта котаракът се оказваше при нея.

— Закуси вече, а?

— Скариди от хиляда години — отвърна щастливо госпожа Тахион.

— Добре. Значи сега идваш с мен. Времето днес е много хубаво — рече сержантът.

— Светии ми бе, сополанко — изправи се госпожа Тахион и послушно закрета след него.

Сержантът поклати тъжно глава. Старицата се повлече подире му през двора на участъка, където под брезента, който сержантът беше метнал отгоре и предната вечер, чакаше телена количка, натоварена с торби.

Госпожа Тахион я погледна.

— Никой нищичко ли не е свил? — попита подозрително тя.

Такава си е, помисли си сержантът. Гледаш я, луда за връзване, а после изведнъж ти резне някое изречение, както бръснач — коприна.

— Хайде пък и ти, миличката ми, като че някой ще ти барне тия… — рече той с възможно най-любезния тон.

— Трупнеш ли точки, печелиш наградата. Фуражки с фуражки.

Сержантът бръкна под количката и извади чифт ботуши.

— На майка ми са — обясни той. — Искаше да ги изхвърли, ама аз си рекох, кожата още си я бива…

Госпожа Тахион ги грабна от ръката му. Само за секунди те се намериха някъде сред струпаните в количката торби.

— Малък номер са за мъж — обяви госпожа Тахион.

— Да, шести номер са — рече сержантът.

— Ах, Бисто. Животът е страхотно нещо, ако не му се даваш, ама то сега те вече са турили там мост.

Сержантът погледна количката.

— Хич не ми го ражда главата откъде го мъкнеш всичкото това — рече той. — От какво са направени тия торби бе, мойто момиче? Прилича ми на гума ли, на що ли…

— Обли Обли Об. Бииииип! — обади се госпожа Тахион. — Казах им аз, ама кой ще ти слуша някакъв си чайник к’ви ги дрънка! Уха!

Сержантът въздъхна, бръкна в джоба си и извади петаче.

— Вземи си едно чайче и кифла — подаде й го той.

— Фуражки с фуражки. Така си мислиш ти — рече госпожа Тахион и го пое.

— А, няма нищо.

Сержантът тръгна обратно към полицейския участък. Беше СВИКНАЛ с госпожа Тахион. В студените нощи понякога чуваше как на стъпалата отвън издрънчава бутилка от мляко. Технически погледнато, това си беше престъпление и означаваше, че госпожа Тахион си търси топло местенце да пренощува.

Не през ВСЯКА студена нощ обаче. Това го озадачаваше, ала грешка нямаше. Миналата зима клинчът се задържа доста дълго време и момчетата вече бяха започнали да се притесняват. Направо си отдъхнаха, когато чуха дрънченето на строшено стъкло и бойния вик „Казах им аз! Така си мислиш ти!“. Госпожа Тахион току се появяваше и току изчезваше, никой не я знаеше откъде идва и нямаше как да разберат къде ходи…

Светни ми бе, сополанко? Луда за връзване, грешка няма.

Обаче… странна работа. Такова де, като й дадеш нещо, после имаш чувството, че тя ти е направила услуга.

Чу трополенето на количката зад гърба си, а после изведнъж стана тихо.

Обърна се. Количката и госпожа Тахион бяха изчезнали.

 

 

Джони усещаше ТУКАШНОСТТА на „тук“. Всичко онова щеше да се случи ТУК, а не в някоя далечна страна, пълна със странни имена и чуждоземни хора с големи мустаци, които крещят разни лозунги.

Щеше да се случи ТУК, където имаше обществени библиотеки, пътеки тип зебра и хора, които играят на тото едно.

Бомбите щяха да пробият покривите и таваните, да паднат чак в избите и всичко щеше да стане бяло.

И всичко това щеше да се случи, защото, както каза Йонеса, вече се беше случило. Щеше да се случи и той не можеше да го предотврати, защото дори и да намереше начин да го предотврати, нямаше да знае, че се е случило, нали така?

Може би госпожа Тахион събираше Време. По някакъв начин, който не можеше да изкаже съвсем добре с думи, Джони чувстваше, че Времето не е просто нещо, което се вижда на часовниците и календарите, а е и нещо, което живее в главите на хората. И ако това означаваше, че трябва да мислиш по този начин, нищо чудно, че приказките й бяха като на луда.

— Добре ли си? — обади се далечен глас.

По някакво чудо развалините отново се превърнаха в къщи, светлината светна, топката се тресна о вратата в топлия следобеден въздух.

Кърсти размахваше ръка пред лицето му.

— Добре ли си?

— Аз, такова… просто се бях отнесъл.

— Много мразя, като изключиш така.

— Извинявай.

Джони се изправи.

— Не сме се върнали тук по случайност — рече той. — Напоследък много мислих за случилото се довечера и най-накрая се озовахме тук тъкмо навреме. Не зная защо. Но трябва да направим нещо, дори и да не можем да направим нищо. Затова аз ще…

Иззад ъгъла изскочи един велосипед. Подскачаше нагоре-надолу по калдъръма, а силуетът, който го яздеше, представляваше размазано петно. Велосипедът издрънча и се закова точно пред тях.

Те се облещиха срещу велосипедиста. Така трепереше, че не можеше да застане на фокус.

— Бигмак?

— Ъъ… ъъ… ъъ…

— Колко пръста ти показвам? — обади се Кърсти.

— Дд… дддеветнайсет? Скрийте колелото!

— Защо? — попита Кърсти.

— Нищо не съм направил!

— Аха — разбиращо кимна Йонеса. — Значи така, а?

Той вдигна колелото и го набута в омацания със сажди храсталак.

— Как така? — обади се объркано Кърсти.

— Бигмак никога нищо не прави — обясни Джони.

— Точно така — съгласи се Йонеса. — Няма такъв човек в цялата вселена, който да си е навличал толкова неприятности заради неща, които не е направил на места, на които не е бил, и поради това, че изобщо не е виновен той.

— Ттте… те стреляха по мене!

— Уха! — обади се Йонеса. — Този път май нищото, дето не си го направил, ще да е много голямо нищо!

— Аз… такова, значи, тая кола…

Звънът, който Джони беше чул преди малко, се разнесе пак, този път иззад къщите.

— Т’ва е полицейска кола! — подскочи Бигмак. — Пробвах да ги прекарам по стръмното на „Харолд Уилсън Драйв“, ама стръмното го нямаше! И един стреля по мене! С истинско оръжие. Войниците не бива да стрелят по хората!

Набутаха разтреперания Бигмак в противните храсти. Кърсти го наметна с шлифера си, та да престане да трепери.

— Добре, играта свърши. Казах, играта свърши! — изпъшка той. — Давайте да се вдигаме оттука, а? Давайте да си ходим!

— Според мен трябва да се опитаме да кажем на хората за бомбите — обади се Джони. — Току-виж някой ни послушал.

— И ако те питат откъде знаеш, какво ще им кажеш — че си дошъл тук от деветдесет и шеста, така ли?

— Може например… нали разбираш… да напишеш бележка — предложи Йонеса. — И после да я пуснеш в нечия пощенска кутия.

— Да бе, да — нахъса се Кърсти. — И какво ще им напишем? „Излезте на дълга разходка“? Или „Сложете си по-твърдичка шапка“?

Забеляза как я гледаше Джони и млъкна.

— Извинявай. Не исках да кажа това.

— Клатето! — възкликна Йонеса.

Обърнаха се. Клатето се носеше откъм улицата. Това, бягането, му струваше доста мъки на Клатето, но хукнеше ли веднъж, внушаваше ужасяващото впечатление, че нищо на света не може да го спре.

Забеляза ги и смени посоката.

— Ух как се радвам да ви видя! — изпухтя той. — Давайте да се омитаме оттука! Някаква откачалка ме преследва от върха на хълма чак дотука. И крещи по мене, че съм бил шпионин.

— Стреля ли по тебе? — попита Бигмак.

— Замеряше ме с камъни!

— Ха! А МЕНЕ ме стреляха! — наду се Бигмак.

— Добре — обади се Кърсти. — Събрахме се всичките. Да вървим.

— Нали ЗНАЕШ, че не знам как! — възкликна Джони. Торбите си бяха там, в количката. Отпред на една метална пластина беше изписано „Пазарувайте в Теско“. Вероятно господин Теско е бил собственик на някоя мъничка тукашна бакалничка, замисли се трескаво Джони. Или още не се е родил.

— Става с мисъл — обади се Кърсти. — Няма как да е иначе. Отиваш там, където си го намислиш.

— О, хайде бе! — обади се Йонеса. — Че то това е все едно магия!

Джони пак се втренчи в количката.

— Мога да… да пробвам.

По съседната улица премина полицейска кола.

— Я да отидем на някое по-скришно място — предложи Йонеса.

— Добра идея — смънка Бигмак.

Застлана със сгурия пътечка заобикаляше малката църквица и извеждаше при няколко струпани кофи за боклук и купчина увехнали цветя. Имаше и малка зелена вратичка. Много лесно се отвори.

— Едно вре… по тия времена не са заключвали църквите — отбеляза Йонеса.

— Но там вътре нали има сребърни свещници и не знам си к’во? — учуди се Бигмак. — Всеки може да си влезе и да ги гепи!

— Недей — обади се Джони.

Затътриха количката в една задна стаичка. Вътре имаше едно магаре за дърва със самовар отгоре му, купчина опърпани молитвеници и горе-долу нищо друго, освен миризмата на стара бродерия, политура за мебели и застоял въздух, известна като аромата на светостта. Никъде нямаше и помен от сребърни свещници…

— Бигмак! Веднага го затваряй този шкаф! — изкомандва Йонеса.

— Ама аз само гледах…

Джони се втренчи в торбите. Добре, помисли си той. Да речем, че са пълни с време. Тъпа идея. В края на краищата, бая малки торби са…

Но, от друга страна, колко ли място заема времето?

Може би е пресовано… нагънато…

Госпожа Тахион си събира време, така както другите бабички си събират канап? Егати тъпотията. Да, обаче…

Нещо забоботи. Виноват се беше изтегнал в количката и си мъркаше доволно.

Джони хвана една торба за гърлото и я вдигна внимателно. Беше топла и той беше сигурен, че мърда лекичко в ръката му.

— Сигурно няма да стане — обади се той.

— Да се хванем ли за количката? — попита Йонеса.

— Според мен не. Отде да знам! Вижте какво, вие всичките сигурни ли сте? Защото аз всъщност не знам какво правя!

— Да, ама ти открай време не знаеш какво правиш, нали така? — възрази Кърсти.

— Точно така — подкрепи я Йонеса. — Така че вече си натрупал много опит.

Джони затвори очи и се опита да мисли за… 1996.

Мисълта се промъкна в ума му някъде изотвън. Това не е време, а МЯСТО.

Място, където макетът на космическата совалка виси от тавана на червен вълнен конец, защото черният канап ти се е свършил.

А по макета е размазано лепило, защото ти все ще я оплескаш.

Място, където майка ти пуши много и все наднича през прозореца.

Място, където дядо ти по цял ден гледа телевизия.

МЯСТО, КЪДЕТО ИСКАШ ДА БЪДЕШ.

Краищата на мисълта му взеха да се разръфват. Сети се за тапетите с Томас Танка и за лампата с Мистър Мъжага и накрая те се приближиха толкова, че кажи-речи можеше да ги близне, ако поиска.

Отвори очи. Образите продължаваха да го обкръжават, приятелите му приличаха на призраци. Отвори торбата — съвсем мъничко.

 

 

Клатето преглътна.

— Ъъ…

Обърна се. А после, ей тъй за всеки случай, надникна изпод масата.

— Ъъъ… хора? Джони? Бигмак? Йонес? — Преглътна пак… но понякога на човек просто му се налага да застане лице в лице с неприятните факти и той храбро продължи: — Ъъ… Кърсти?

Никой не му отговори. И как да му отговори, като там нямаше жива душа.

Беше останал сам-самичък със самовара.

— Ей, ама аз даже се бях хванал за количката! — протестира той. — Ойларипи! Тука съм! Много смешно, ха-ха-ха, а сега майтапа настрана, става ли? Хора? Джони? Зарязали сте ме тука! Хубаво, вързах ви се, добре. Край с шегичките, ха-ха-ха-ха, нали? Моля ви се!

Отвори вратата и огледа сенчестия двор.

— Знам, че го правите само за да ме дразните. Е, не става номерът! — изхленчи той.

После се върна и седна на една пейка с ръце в скута.

След малко измъкна мръсна хартиена носна кърпичка и си издуха носа. И тъкмо се канеше да я хвърли, спря се и вторачи гневен поглед в нея. Вероятно това беше единствената хартиена носна кърпа В ЦЕЛИЯ СВЯТ!

— Видях ви, че ме гледате! — подвикна той, но някак неуверено. — Ще изскочите всеки миг, знам ви аз. Не съм ви се вързал, да знаете. Щото на мене хич не ми пука, нали разбирате. Хайде сега всички да си ходим и да хапнем по хамбургер, а? Добра идея, нали? Вижте к’во, да ви кажа, имам пари, ще черпя по един, а? Ей? Или да скочим до китайския ресторант и да си вземем за в къщи…

Млъкна и се огледа точно като човек, току-що осъзнал, че ще мине много, много време, преди в тоя град да се появи кьорав бобен кълн. Или пък хамбургер, като става дума. Тук сигурно единствените неща за ядене бяха мръвки, риба и други такива гадости.

— Добре де, стига вече, хайде излитайте…

Една муха се размърда на перваза и започна разсеяно да се блъска в стъклото.

— Вижте какво, вече не е смешно.

Нещо се размърда зад гърба му и той доби определеното усещане, че там, където преди нямаше никой, сега се е появил някой.

Клатето се обърна и на лицето му цъфна огромна усмивка на облекчение.

— Ха на бас, че сте си помислили, че съм ви се вързал… КАКВО?!

 

 

Групата по аеробика за жени над петдесет беше във вихъра си. Инструкторката отдавна беше зарязала всякакви очаквания дамите да изпълняват упражненията заедно с нея и просто ги юркаше с надеждата, че хората правят каквото могат и по възможност няма да вземат да се гътнат точно насред салона.

— Наклон, и два, и три… напрегнете се докрай, госпожице Уиндекс. И раз, и два, и… Какво?!

Тя примига на парцали. Джони се огледа.

След десетина минути здрава аеробика, групата не беше от най-наблюдателните. Всъщност една-две дами се дръпнаха да направят място на новодошлите.

Инструкторката се поколеба. Бяха я възпитали с идеята за здравия дух в здраво тяло и тъй като беше сигурна, че тялото й е здраво, заключи, че не е възможно групичка хлапета и претоварена количка за пазаруване да цъфнат изведнъж в дъното на залата в бившата църква. Сигурно Току-що са влезли, реши тя. Там всъщност нямаше врата, налагаше се да признае, но без съмнение хората не можеха да се появяват ей тъй на, от въздуха.

— Къде сме? — прошепна Кърсти.

— На същото място — отвърна й шепнешком Йонеса. — По друго време!

Сега дори и някои от по-тежкоподвижните любителки на фитнеса бяха успели да наваксат. Цялата група бе спряла, всички се бяха извърнали назад и ги зяпаха с интерес.

— Ами кажете нещо де! — сръчка ги Кърсти. — Всички ни гледат!

— Ъъ… това курсът по грънчарство ли е? — попита Джони.

— Какво? — удиви се инструкторката.

— Търсим групата за начинаещи по грънчарство — обясни Джони. Доста идиотски прозвуча, но в Блекбъри като че всяка зала, колиба и дупка си запълваше времето с хора, които се занимаваха с от шантави по-шантави хобита или най-усърдно учеха руски.

В погледа на инструкторката просветна нещичко. Тя се вкопчи в познатите думи като певец в микрофон.

— Те са в четвъртък — обясни тя. — В залата на Червения кръст.

— О, така ли? Ние вечно все нещо ще объркаме — извини се Джони.

— Да бе, и всичката тая глина я мъкнахме чак дотука — добави Йонеса. — Кофти работа, а, Бигмак?

— Не ме гледай МЕНЕ — обади се Бигмак. — Мене ме гърмяха!

Инструкторката гледаше ту единия, ту другия.

— Ъъ. Мда. Е, понякога в курса за начинаещи по грънчарство става много щуро — обади се Джони. — Давайте да си ходим.

Всички затикаха количката. Тела по анцузи услужливо отскачаха да й сторят път, докато тя скърцаше през залата. После тя отскочи от прага и се стовари във влажния двор.

Джони бутна вратата да се затвори и се ослуша.

— Е, хайде… И раз, и два, и три, и…

Изправи се. Невероятно беше как реагират хората. В Блекбъри биха приели съвсем спокойно и десетокраки извънземни, ако рекат да питат къде е пощата и после се оплачат от лошото време. Хората просто си имаха някакъв начин да не виждат онова, което здравият разум им подсказва, че не могат да виждат.

— На бас, че нещо се е изпортило — обади се Бигмак.

— Ъъ… — понечи да каже нещо Йонеса.

— Не, НЯМА КАК да не са деветдесетте — забеляза Кърсти. — Това е единственият период в човешката история, когато няма да те изгорят на кол, задето си облякъл анцуг в съчетанието зелено и лилаво, нали така?

И пред тях се издигаше грамадата на спортния център. Преди пет минути, помисли си Джони, преди пет минути МОЕ ВРЕМЕ там имаше улица. Ха проумей го де!

— Ъъ… — обади се пак Йонеса.

— СТРЕЛЯХА по мене! — продължаваше Бигмак. — С истински куршум! Чух го как се заби в стената бе!

— Ъъ… — повтори Йонеса.

— Ох, на тебе пък какво ти става? — възкликна Кърсти.

— Ъъ… къде го наш Клати?

Огледаха се.

— О, не… — изстена Джони.

Бяха се обезклатили.

— Аз там не се връщам! — дръпна се назад Бигмак. — Да ме гръмнат пак, дума да не става!

— Няма как пак да се е отнесъл нанякъде, нали? — попита Кърсти.

— Не — отвърна Джони. — Там трябва да е останал!

— Виж какво, я си размърдай мозъка малко! — скастри го Кърсти. — Нали каза, че църквата не са я уцелили! Нищо му няма.

— Да, нищо му няма, ама… през четирийсет и първа година нищо му няма!

— Ми ако нещо се изпорти? — обади се Бигмак. — Тоя път ТОЙ не се върна, но ако ние се върнем там и ВСИЧКИТЕ залегнем? Ще ме гръмнат като нищо!

— Да ти имам проблемите! — възкликна Йонеса. — АЗ пък ще трябва да се уча да свиря на банджо!

— Абе що не спрете с тая паника и не си ПОМИСЛИТЕ малко? — сряза ги Кърсти. — Това тук ти е пътуване във времето. Когато и да се върнем, той все ще си е там! Разбира се, че СМЕ ДЛЪЖНИ да се върнем и да си го приберем! Но няма защо ДА СЕ ЮРКАМЕ.

Разбира се, така си беше. Той ще е там, помисли си Джони. Можеше да се върнат и след десет години, и той пак щеше да си е там. Кат на запис — можеш да си го пуснеш, да го превъртиш напред, да го върнеш, всичко си е на мястото. А по-късно същата нощ бомбите щяха да паднат над „Парадайс Стрийт“ — и тази нощ също щеше да съществува там, на записа. Завинаги. И да съществува всяка секунда. Като малка вкаменелост.

Кърсти награби количката и я затика по стъпалата към тротоара.

— Техните ще се притеснят — несигурно рече Йонеса.

— Не, няма — отвърна Кърсти. — Защото можем да го върнем ТОЧНО В ТОЗИ МОМЕНТ.

— Така ли? Ами що тогава не виждам да сме го довели? — възрази Йонеса. — Искаш да кажеш, че всеки миг можем да цъфнем тук с Клатето и да си кажем: „Ей, здрасти на всички нас, ей ви го Клати, аре чао?“

— Ох, боже мили — изпъшка Кърсти. — Това не мога да го мисля. Не можеш да мислиш за това как се пътува във времето, ако имаш логична мисъл.

Йонеса се обърна и погледна Джони в очите.

— О, не! — възкликна той. — Пак се е отнесъл…

Всичко си е там и чака, мислеше си Джони. Това му е номерът на времето. Няма значение колко години ще трябват, за да се конструира машина на времето. Можем всичките да измрем и еволюцията да почне наново от къртиците например, и да минат още милион години, но рано или късно някой ще изнамери средството. Може дори изобщо да не е машина. Може би просто ще проумеят какво точно ПРЕДСТАВЛЯВА времето — също както някога всички ги е било страх от светкавиците и един ден някой им казал: вижте какво, това нещо можете да си го държите в шишенца, и после „това нещо“ вече си било най-обикновен ток. Но всъщност няма значение, защото схванеш ли веднъж как да използваш, всичко си седи на мястото и те чака. Ако някои някога, когато и да е, в цялата вселенска история изнамери начин за пътуване във времето, то те можеха днес да бъдат тук.

А после се сети за бомбардировачите, които надничат през облаците към къщите, за момченцата с топката и за всички онези излъскани прагове…

— Ъъ? — обади се той.

— Дайте поне да пийнем нещо. — И Кърсти непоколебимо затика количката към центъра.

Изведнъж тя се закова на място.

На Джони не му се беше случвало често да я види шокирана. Кърсти обикновено се справяше с ужасните и с неочакваните неща, като им се ядосваше. Но сега се закова на място и пребледня.

— О, не… — промълви тя.

Улицата се спускаше надолу по хълма от старата църква към светофарите в ниското.

По пряката се носеше с гръм и трясък претоварена количка за пазаруване, а в нея се бяха вкопчили момче и момиче.

Докато гледаха, количката се килна настрани като яхта срещу вятъра, завъртя се на деветдесет градуса и хлътна в паркинга на търговския център „Нийл Армстронг“.

Дълга черна кола я последва.

Беше забравил за колата. Може би наистина съществуваха тайни общества. Може би съществуваха и мъжете в черно, които се возеха в дълги черни лимузини и казваха неща от сорта на „Тук е истината“, и идваха да те проверяват, ако се забъркаш с окултното.

Джони виждаше наум карта. Но карта на времето.

У тях се бяха придвижили във времето. Но Йонеса беше прав — вероятно можеш да се движиш във времето като влак по релси и да се прехвърлиш на други релси, мъничко по-напред. Всъщност ти се движиш в пространството.

И го беше направил пак, когато им се стори, че на светофара ще умрат. А черната кола бе изчезнала… защото в ТОВА време тя не съществуваше. Определено не я видя, когато се огледа назад.

Но сега се бяха върнали във време, в което тя съществуваше.

Колата спря пред търговския център. Чувство на абсолютна сигурност обля Джони. Зарежи я тая за полицията на времето. Полицаите трябва да си имат хубавички логично мислещи мозъци, а за да се оправяш с времето, ти трябва мозък като на госпожа Тахион.

Но имаше и някой друг, който ЗНАЕШЕ къде ще се намира той днес, нали така?

Защото… ами ако, да речем, не се беше върнал? Ами ако, да речем… се беше върнал и беше оплескал работата?

Той се втурна да бяга.

Профуча на зигзаг през платното. Една кола му свирна с клаксон.

Отсреща на паркинга мъж в черно с черни очила и черно бомбе излезе от колата и се втурна към сградата.

Джони прескочи ниския зид и залъкатуши сред купувачите и количките им за пазаруване…

… и, останал без дъх, спря пред колата.

Беше паркирана точно пред входа, там, където никога на никого не са позволявали да паркира.

На яркото слънце изглеждаше дори още по-черна, отколкото си я спомняше Джони. От време на време изстиващият мотор припукваше. Имаше сребърна фигурка на капака.

Фигурката много приличаше на хамбургер.

Ако напрегнеше поглед, Джони можеше да различи фигура на задната седалка — просто сянка зад тъмното стъкло.

Притича от другата страна, сграбчи дръжката на задната врата и я отвори рязко.

— Добре! Знам, че си вътре! Обаче кой си ти?

По-голямата част от силуета се криеше в плътна сянка, но се виждаха две ръце, отпуснати върху сребърна дръжка на бастун.

После фигурата се размърда. Разгъна се бавно и се превърна в едър мъж, облечен в нещо хем сако, хем пелерина. Той излезе внимателно, като, преди да се измъкне от колата, се увери, че е стъпил здраво на земята и с двата крака.

Височък си беше, достатъчно висок, за да е по-скоро едър, отколкото дебел. Беше с голяма черна шапка и имаше сребрееща брада.

Усмихна се на Джони, а после кимна и на другите, щом дотичаха.

— Кой съм аз ли? — рече той. — Ами виж… не се ли сещаш? Винаги си те е бивало по това.

Джони го погледна, после погледна и колата, а после хълма, където църквата едва се виждаше.

— Ами според мен… — започна той.

— Да? — обади се възрастният мъж. — Да? Кажи?

— Според мен… Такова де, знам ли… Обаче съм сигурен, че ще знам… Искам да кажа, мисля, че ще се сетя защо сте дошли да ни търсите…

— Да?

Джони преглътна.

— Обаче ние…

Възрастният мъж го потупа по рамото.

— Викай ми сър Джон — рече той.