Тери Пратчет
Джони и бомбата (9)

Глава 9
Всяко малко момиченце

Час по-късно те се срещнаха зад църквата — във влажното дворче, където бяха оставили количката.

— Леле, леле! — възкликна Кърсти. — Откъде ги изкопа тия дрехи бе, Джони?

— Дядо ми има цяла камара на тавана. Това са му старите футболни гащета. Освен това той вечно носи стари пуловери, та си рекох, че този сигурно става. А в тази кутия си нося материалите за реферата, може пък и да потрябват за нещо. Кутията е оригинална, от четирийсетте. В такива са си носели противогазите.

— О, това ли било? — учуди се Бигмак. — Аз пък си мислех, че тогава уокмените им са били бая големи.

— Йонес, какво е това от тебе? — попита Кърсти.

— Ние с Бигмак ходихме до магазина за театрален реквизит на „Уолъс Стрийт“ — обясни Йонеса. После несигурно добави: — Какво ще кажеш?

Той запристъпя нервно от крак на крак. Беше си сложил шапка с широка периферия, обувки с подметки колкото два пикапа, паркирани един до друг, и панталони тип кюнци. Поне това, което се виждаше от тях, приличаше на кюнци.

— Това какво е, да не е балтон? — изкритикува го Джони.

— Гъзарско сако от ония години — обясни Йонеса.

— Аленочервено — обади се Кърсти — Да, да, изобщо няма да биеш на очи, много ясно. И тия панталони… Да не си се мазал с олио, за да се намъкнеш в тях?

— Изглеждат… абе малко по-така — обади се Джони. — Нали разбираш… джазови.

— Продавачът ми каза, че били горе-долу от онова време — защити се Йонеса.

— Изглеждаш така, сякаш ей сегичка ще надуеш саксофона — изкоментира Джони. — Такова де… Никога не съм те виждал да изглеждаш толкова… направо като пич.

— Е, нали съм се маскирал — обясни Йонеса.

Кърсти се обърна към Бигмак и въздъхна.

— Бигмак, що ли имам чувството, че нещо си недоразбрал?

— Казвах му аз — обади се Йонеса. — Но кой да ти слуша!

— Човекът рече, че са ги носили през четирийсет и първа — оправда се Бигмак.

— Да, ама не ти ли хрумна, че хората ще забележат, че униформата ти е ГЕРМАНСКА?

Бигмак се огледа паникьосано.

— Така ли? Аз пък си мислех, че Йонеса нещо ме будалка! Мислех си, че германските са с пречупени кръстове и въобще…

— Да. Гестаповските да. А ти си облечен като прост швабски редник.

— Нямаше как, само тази им беше останала — трябваше да взема или нея, или раирания костюм!

— Поне шинела и шлема свали, става ли? Тогава сигурно ще си изглежда униформа като униформа.

— Кърсти, ти защо си с кожено палто? — попита Джони.

— Нали все разправяш, че да носиш кожи от умрели животни било убийство?

— Да, но го разправя само на баби с кожени палта — измърмори Бигмак под носа си. — Ха на бас, че на „Ангелите от ада“ с рокерските кожени якета надали би го казала!

— Аз се облякох много внимателно — поясни Кърсти, без да му обръща внимание, и нагласи шапката и чантичката си.

— Стилът съвсем точно отговаря на времето.

— Какво, дори и раменете ли?

— Да, тогава раменете са се носели широки.

— И как са минавали тия жени през вратите, настрани ли? — попита Йонеса.

— Ние тука работа ли ще вършим или какво?

— Онова, което ме притеснява, е, че старият Кла… искам да кажа, СТАРИЯТ стар Клати… рече, че за да го върнем, трябвало да направим каквото трябва — рече Йонеса. — А какво е то?

— Трябва сами да разберем — отвърна Джони. — Не е казал, че ще ни е лесно.

— Хайде — подкани ги Бигмак и отвори вратата. — Старият Клати ми липсва.

— Защо? — обади се Кърсти.

— Щото не мога да целя с камъни.

Бабките-пъргавелки отдавна се бяха замъкнали по къщите си. Джони изтика количката посред залата и се втренчи в торбите. Виноват продължаваше да дреме сред тях.

— Ъъъ… — обади се Йонеса. — Това не е магия, нали?

— Не мисля — рече Джони. — Вероятно е просто много, много, ама много странна наука.

— О, тогава добре — успокои се Йонеса. — Ама… то каква е разликата всъщност?

— На кого му пука? — сряза го Кърсти. — Давайте да даваме.

Виноват се размърка.

Джони вдигна една торба. Тя като че се загърчи в ръката му. Като внимаваше много, той отвърза канапчето. И се съсредоточи.

Този път стана по-лесно. Преди той просто се влачеше като плувка по течението. Този път знаеше накъде е тръгнал. УСЕЩАШЕ времето.

Мисълта през цялото време се движи във времето. Чувалите служеха само за да местят тялото ти във времето, точно както го беше казала госпожа Тахион.

Годините се виеха в спирали вътре в торбата, както вода изтича в канала. И изсмукваха времето от залата.

А после се появиха пейките и ароматът на добре излъскана светост.

И Клатето, който се обърна и зяпна в почуда.

— КАКВО…

— Всичко е наред, ние сме — успокои го Джони.

— Ти добре ли си? — попита Йонеса.

Клатето може и да не беше златен медалист от Европейското първенство по бързо загряване, но щом ги погледна, но лицето му се плъзна израз на дълбоко подозрение.

— Какво става? — възкликна той. — Всичките ме зяпате, все едно съм се смахнал нещо! И какво сте се пременили така? Защо Бигмак е с германска униформа?

— Видя ли? — триумфално викна Йонеса. — КАЗВАХ аз, ама кой да ти слуша!

— Идваме да си те приберем — отвърна Джони. — Няма проблеми.

— Точно така. Никакви проблеми — подкрепи го Йонеса. — Всичко е наред.

— Да бе, няма нищо. Нищо няма — додаде Бигмак. — Ъъ, такова… ти нали не се… не се чувстваш СТАР?

— Какво? Че то са минали само пет минути! — учуди се Клатето.

— Такова… ей т’ва е за тебе — рече Бигмак и извади нещо плоско и квадратно от джоба си. Беше доста поопърпано, но въпреки това представляваше единствената опаковка от стиропор, която съществуваше на този свят в момента.

Беше хамбургер — Биг Клат… Един с всичко.

— Ти да не го сви? — попита Йонеса.

— Е, ми той, дъртият, нали рече, че нямало да го яде — оправда се Бигмак. — И щяха да го изхвърлят. Е, щом са щели да го изхвърлят, значи не съм го крал! Пък и без това той си е негов, тъй де, щото нали…

— Ти това нали НЕ СМЯТАШ да го ядеш? — припряно рече Кърсти. — Изстинал е, мазен е и е бил в джоба на Бигмак, за бога.

Клатето извади сандвича.

— Ще го изям, пък ако ще и жираф да го е близал — рече той и захапа вкамененото хлебче. — Ей, ма то т’ва не е лошо бе! От кои е? — Той погледна лицето, отпечатано на опаковката. — Кой е тоя дъртия пръч с брадата?

— Ами просто някакъв си дърт пръч — вдигна рамене Джони.

— Да бе, хич изобщо въобще не го знаем кой е — добави Бигмак.

Клатето ги изгледа подозрително.

— К’во става тука?

— Виж какво, сега не мога да ти обясня — рече Джони. — Ти, значи, си… заседнал тук. Мдаа. Явно нещо се е изпортило по трасето. Мдаа, Станала е засечка, значи.

— Каква засечка?

— Ъъ… ми доста голяма засечка.

Клатето спря да яде. ТОЛКОВА сериозно беше.

— Колко голяма?

— Ъъ… такова… ами значи ти няма да се родиш… такова де, ъъъ.

Клатето се оцъкли насреща му. После впери поглед в недоядения сандвич.

— Аз тоя сандвич ям ли го?! Това тук мойта захапка ли е?!

— Виж сега, съвсем просто е — обади се Кърсти. — Ти тука си жив, нали, обаче като дойдохме първия път, явно е станало нещо, което е променило историята. И сега съществуват две истории. В едната си бил роден, обаче нещата са се променили, а когато се върнахме, попаднахме в другата история, в която не си се раждал. И сега просто трябва да сложим нещата в ред и всичко ще се оправи.

— Ха! Да не би и ти да имаш цял рафт с касети от „Стар Трек“? — попита Клатето.

Кърсти го изгледа като тресната.

— Какво да си имам, казваш? — попита тя. — Е, имам една-две… Няколко… не са много… пък и да имам, какво? Хич не ги и поглеждам даже!

— Ей! — светна лицето на Йонеса. — Имаш ли я оная, дето тайнствената сила…

— Млъкни бе! Млъкни най-сетне! Това, че сериалът случайно е точно отражение на обществените тревоги от края на двайсети век, не означава, че можеш да дразниш хората само защото са проявили научен интерес!

— Имаш ли си униформа като от „Стар Трек“?

Кърсти се изчерви.

— Ако ти или който и да е от вас каже на някого, ще се вкара в големи неприятности — рече тя. — Сериозно ви говоря!

Джони отвори вратата на църквата. Навън сряда следобед преминаваше в сряда вечер. Ръмеше. Той вдиша дълбоко въздуха на четирийсет и първа година. Миришеше на въглища, на туршия и на мармалад с лек дъх на запалена гума. Хората произвеждаха разни неща. Всичките тия комини…

През 1996-а в Блекбъри никой нищо не произвеждаше. Имаше фабрика, в която сглобяваха компютри, и някакви големи складове, и Регионален щаб на Отдела за пътни знаци. Хората само си прехвърляха разни неща от едно на друго място и пресмятаха сметки.

— Е, гледам научнофантастични филми — обади се зад него жален глас. — Но просто за да съм в крак с тенденциите в киното. Не е като да седя пред екрана и да викам „Ауу, как ги изпържи с лазера!“.

— Никой не е казал такова нещо — обади се Йонеса.

Успяваше да докара вбесяващо разумен тон.

— Ама ти така и не щеш да ме оставиш на мира, а?

— Изобщо няма да ти го споменавам повече!

— Ако го споменем, току-виж довтасат група побеснели вегани да ни разпарчетосат! — обади се Бигмак.

— Не бе, веганите са тия, дето не ядат животински продукти — поправи го Йонеса. — Вулканци, искаш да кажеш. Вулканците са ония със зелената кръв…

— Абе що не млъкнете най-после всичките? Аз не съм се и раждал даже, пък вие ми приказвате за разни тъпи извънземни! — оплака се Клатето.

— Какво толкова сме направили тук, та сме променили бъдещето? — зачуди се Джони и се озърна.

— Ами на практика всичко, предполагам — рече Кърсти.

— А Бигмак си заряза всичките партакеши в полицията.

— Мене ме стреляха…

— Нека погледнем нещата в лицето — обади се Йонеса.

— Каквото и да направим, то променя бъдещето. Може да сме се блъснали в някого и той да е закъснял с пет секунди, като е пресичал улицата, и да го е сгазила кола, знам ли. Все едно да стъпчеш динозавър. И най-малката дреболия променя цялата история.

— Тъпо — изкоментира Бигмак. — Тъй де, реките си текат, независимо как плуват дребните риби в тях.

— Ъъ… — обади се Клатето. — Ами значи, появи се тука едно… едно хлапе…

Говореше с бавния, кънтящ тон на човек, когото го е страх, че онова, което се готви да каже, е много важно.

— Какво хлапе? — попита Джони.

— Ами просто някакво си хлапе — рече Клатето. — Май че бягаше от къщи или нещо такова. Такова де, в къщи, искам да кажа. Късите му гащи чак до глезените… абе, направо бостанско плашило.

— Как така е бягал в къщи?

— Ами нещо ми обясняваше, че бил евакуиран тука и му било писнало, и щял да си бяга в Лондон. Обаче се лепна за мене и се върна обратно, и през цялото време ме замеряше с камъни, щото според него съм бил шпионин. То ако става за въпрос, сигурно още се разкарва навън. Ей по оная улица хукна.

— По „Парадайс Стрийт“ ли? — попита Джони.

— И к’во става с „Парадайс Стрийт“? — Клатето сякаш се разтревожи.

— Довечера ще я бомбардират — отвърна Кърсти — и Джони го е взел много присърце.

— Ха, изобщо не виждам как така ще го бомбят германците точно него — той на практика е бил на тяхна страна!

— Сигурен ли си, че хукна по „Парадайс Стрийт“? — продължаваше Джони. — СИГУРЕН ли си? Ти тука имал ли си роднини? Баби, дядовци? Прадядовци?

— Откъде да знам! Това е било преди сто години!

Джони пое дълбоко въздух.

— Ха така!

— Н-нне знам бе! Единият ми дядо живее в Испания. Другият е умрял, преди да се родя!

— От какво? — попита Кърсти.

— Паднал от мотоциклет май. През седемдесет и първа — лицето на Клатето светна. — Е, видяхте ли? Значи всичко е наред.

— Ох, Клати, Клати, хич не е наред даже! — завайка се Джони. — Набий си го в главата! Къде е живял?

Клатето трепереше. Той вечно се разтреперваше, когато животът започнеше да става прекалено интересен.

— Знам ли го! В Лондон май! Баща ми рече, че бил идвал тука по време на войната! И после пак дошъл на гости и се запознал с баба ми! Мда! Мда!

— Давай, давай! — окуражи го Джони.

— Ъъъ! Ъъъ! — запъна се Клатето.

— На колко години е умрял? — попита Йонеса.

— Татко ми рече, че бил на четирийсет! Мммда! Мотора го купил за рождения си ден!

— И значи… — Джони пресметна наум. — Значи сега е на десет?

— Ъхъ! Ъхъ!

— Ама ти да не смяташ, че е било същото момче? — обади се Йонеса.

— Да бе, да! — Клатето най-накрая спря да се паникьосва, защото се вбеси. — Да го бях питал, така ли? „Здрасти, ти ли си дядо ми? Не си купувай мотор, да знаеш!“

Джони бръкна в кутията си от противогаз и измъкна оръфана папка, пълна с листчета.

— Спомена ли някакви имена? — Той запрехвърля листчетата.

— Ъхъ! Ъхъ! Някоя си госпожа Денсити! — Отчаянието бе пришпорило паметта му.

— Номер единайсет — Джони извади фотокопие на изрезка от вестник. — Живяла е тук с дъщеря си Гладис. Всичките имена ги имам записани — за реферата съм си ги извадил.

— Баба ми се казва Гладис! — възкликна Клатето. — Искаш да кажеш, че тъй като днес той не е забягнал за Лондон, довечера ще умре и аз няма да се родя?

— Би могло да е така — рече Йонеса.

— А с мен какво ще стане?

— Ами ще ти се наложи да останеш тук.

— По никой начин! Това тук е ЕДНО ВРЕМЕ! Пълен ужас! Минах покрай едно кино — само архивни филми дават! Черно-бели! Мярнах и една закусвалия и знаете ли какво пишеше отпред на дъската? „Месо и две вегетариански чорби“! Що за храна?! Дори и в хонконгския ресторант на Хенри си пише от КАКВО е месото! И всички се обличат еднакво, като униформени! Тука направо ще перкулясам!

— МОЯТ дядо все ми разправя колко весело било, като бил малък, макар че нищичко си нямали — обади се Бигмак.

— Да, ама то всеки дядо ги разправя тия — обади се Кърсти. — То си е задължително. Както например казват: „Петдесет пенса за шоколадче? Аз като бях малък, за петаче си ги купувахме, че и ресто ни връщаха!“

— Според мен им е било весело — обади се Джони, — защото не са знаели, че нищичко си нямат.

— Да, ама аз знам! — възрази Клатето. — Знам, че храната може да е по-друга, и за стереосистемите знам, и свястна музика знам какво е, и… абе всичкото го знам! Искам си ВКЪЩИ!

Всички впериха погледи в Джони.

— Ти ни вкара в тая работа — рече Йонеса.

— Кой, аз?!

— Заради това твое въображение! — рече Кърсти. — Прекалено е голямо, че да ти се побере в главата, точно както ти го каза сър Дж… — сепна се тя. — Точно както винаги съм ти казвала. И то повлича след себе си всички, попаднали в обсега му. Не знам как става, но е така. Ти си се впрегнал в тая история с „Парадайс Стрийт“ и хоп — ето ни всичките тук!

— Нали ТИ рече, че нямало значение дали ще бомбардират „Парадайс Стрийт“ или не и че това си било история! — тросна й се Джони.

— Добре де, печелиш! — предаде се Кърсти. — И сега какво смяташ да правим?

Джони се разрови из папката.

— Ами… покрай реферата разбрах, че… разбирате ли, тогава се е извила страхотна буря. Времето се развалило ужасно. И бомбардировачите като мярнали Блекбъри, пуснали си бомбите напосоки и завили обратно. Ставали са такива работи. Имало е… ИМА сирена, с която са предупреждавали за бомбардировки. Щом се зададат бомбардировачи, сирената е трябвало да завие. Само че не е завила.

— Защо не е?

Папката се захлопна с трясък.

— Ами хайде да започнем тъкмо с това — да разберем защо се е получило така! — рече Джони.

Сирената беше прикрепена на един прът, който стърчеше над един от покривите на главната. Не беше кой знае колко голяма.

— Това ли било! — обади се Йонеса. — На мене ми прилича на огромно йо-йо.

— Точно сирена за въздушни нападения си е — обади се Кърсти. — Виждала съм такава на снимка в една книга.

— И как се е задействала? С радар ли, що ли? — заинтересува се Йонеса.

— Убеден съм, че радарът още не е изобретен — обади се Джони.

— Е, ами как тогава?

— Сигурно има някакъв лост?

— Значи този лост трябва да е някъде на сигурно място — заключи Йонеса. — Някъде, където хората няма да си го дърпат ей тъй, за майтап.

Погледите на всички се спуснаха надолу по пръта, по покрива, по стената, покрай синята лампа и щом се натъкнаха на думите „Полицейски участък“, спряха.

— Леле-мале! — изпъшка Йонеса.

Седнаха на пейката до цветната леха, точно срещу вратата. Един полицай излезе на слънчице и ги заоглежда.

— Хубаво, че оставихме Бигмак да варди количката — обади се Йонеса.

— Да — додаде Джони. — Той открай време си е алергичен към полицаи.

Кърсти въздъхна.

— Честно да си кажа, момчета, тотално ви липсва подход. Тя се изправи, прекоси улицата и заприказва полицая. Дочуваха какво си говорят двамата. Ето какво:

— Извинете, господин полицай…

Той й се усмихна дружелюбно.

— Да, госпожичке? Облякла си дрехите на мама, а?

Кърсти присви очи.

— Леле-мале — измърмори Джони под носа си.

— Какво има? — попита го Йонеса.

— Е, нали се сещаш какво ти става на тебе, като ти викат Самбо? Същото е, когато на Кърсти и кажат „госпожичке“.

— Просто се чудех — процеди малката госпожица през зъби — как работи тая голяма сирена.

— О, няма защо да ти мъча главицата с такива неща, миличко — рече полицаят. — Много е сложно. Нищо няма да разбереш.

— Сега ще трябва да си потърсим свястно укритие — обади се Джони. — Като например друга планета.

А после ченето му увисна, а Кърсти спечели медал.

— Ами аз просто ТОЛКОВА МНОГО се тревожа — рече тя, като успя да докара превзета усмивчица, или поне тя вероятно си мислеше така. — УБЕДЕНА съм, че бомбардировачите на господин Хитлер ще долетят някоя нощ и сирената няма да може да се включи. Направо не мога да спя от притеснение!

Полицаят положи длан на рамото на момичето, напуснало Клуба по карате, защото иначе никое момче не смееше да припари до нея.

— О, не може да стане по никой начин, миличко — рече той и посочи с пръст. — Виждаш ли там горе, на хълма Блекдаун? Е, господин Ходър и неговите смели и храбри бойци всяка нощ бдят там горе. Ако довечера се появят някакви самолети, той тутакси ще се обади в участъка. Няма за какво да се притесняваш.

— Ами ако телефонът не работи?

— О, мята се на колелетата и готово!

— Колелета ли? Колело?! И това е всичко?

— Мотоциклет е! — обясни полицаят и я погледна нервно, точно както обикновено си я гледаха Кърсти.

Тя просто се блещеше насреща му.

— „Блекбъри фантом“ е — добави той с тон, за който се предполагаше, че няма как да не впечатли дори момиче.

— О, така ли? Отдъхнах си! — рече Кърсти. — Сега вече ми е много по-спокойно. Наистина!

— Точно така. Няма за какво да се тревожиш, миличко — рече радостно полицаят.

— Ами тогава да вървя да си играя на кукли — добави Кърсти.

— Прекрасна идея. Защо не им устроиш едно соаре на чай? — предложи полицаят, който вероятно не можеше да различава изпепеляващото презрение по слух.

Кърсти прекоси улицата и приседна на пейката.

— Да, страхотен купон ще им извъртя на моите куклички — рече тя, вперила унищожителен поглед в лехата.

Йонеса погледна Джони над главата й.

— Какво?!

— Чу ли го тоя идиот, полицая? — възмути се Кърсти. — Честно, тоя тъпак явно си мисли, че само защото съм жена, нямам капка мозък в главата! Боже милостиви! Представете си само как се живее във време, в което хората могат да си мислят такива работи, без да им се търси съдебна отговорност!

— Представи си какво е да живееш във време, когато някаква бомба може да ти пробие тавана — обади се Джони.

— Виж какво, баща ми разправя, че е изкарал шейсетте в сянката на атомната бомба. Според мен точно затова е носил чарлстони. Ха! Куклички! Розови роклички с розови панделки! „Не си измъчвай главицата с такива неща, момиченце.“ Ама тука е СРЕДНОВЕКОВИЕ!!!

Йонеса я потупа по ръката.

— Той, без да иска… не че е искал да се гаври с тебе — рече той. — Просто така са го учили от малък. Абе вие, хора, не можете да очаквате от нас да пренапишем историята, нали разбираш…

Кърсти се навъси.

— Заяждаш се, а?

— Кой? Аз? — рече невинно Йонеса.

— Добре де, добре, изказа си мнението. Ама какво пък толкова му е специалното на „Блекбъри фантома“?

— Произвеждали са ги тук — обади се Джони. — Май са били доста прочути. И дядо ми е имал такъв мотоциклет.

Вдигнаха очи към тъмния силует на хълма Блекдаун. И през 1996-а той пак засенчваше града, но отгоре му стърчеше телевизионна кула.

— Това ли било? — възкликна Кърсти. — Хора, които се ослушват на върха на хълма?

— Ами Блекбъри не е бил някакъв важен промишлен център — обясни Джони. — Произвеждали сме мармалад, кисели краставици и гумени ботуши. Толкова.

— Чудя се какво ли се е объркало довечера? — обади се Йонеса.

— Можем да се изкачим и да разберем — предложи Джони. — Хайде да ходим да вземем другите и…

— Задръж — прекъсна го Кърсти. — Що не помислиш малко? Откъде знаеш, че точно ние няма да причиним въпросното объркване?

Джони се поколеба. За миг заприлича на истукан. После рече:

— Не. Почнем ли да мислим така, никаква няма да я свършим.

— Веднъж вече объркахме бъдещето! Каквото и да направим, то се отразява на бъдещето!

— Винаги е било така. И винаги ще бъде. Е, и какво от това? Да вървим да вземем другите.