Метаданни
Данни
- Серия
- Джони Максуел (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Johnny and the Bomb, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011 г.)
Издание:
Тери Пратчет. Джони и бомбата
Превод: Светлана Комогорова
Редактор: Димитрина Кондева
ИК „Прозорец“ — София, 2006 г.
ISBN: 954-733-039-Х
История
- —Добавяне
Глава 5
Истината тук я няма
Джони все така си стоеше на стълбите. Кърсти все така си стоеше пред него. Вратата беше затворена. Палтото му го нямаше на закачалката. Брошурата „На пазар в Блекбъри“, която пристигаше по пощата в петък и оставаше на масичката в хола, докато някой се сетеше да я изхвърли, си беше там, на масичката.
— Пак сме пътували във времето, нали? — рече спокойно Кърсти. — И май пак се върнахме там, откъдето започнахме. Може би…
— Видях си тила! — прошепна Джони. — Собствения си тил видях! Без огледало, без нищо! Това никой не го е постигал от испанската Инквизиция насам! Как можеш да си толкова спокойна?
— Само се правя на спокойна — призна си Кърсти. — Тия тапети са даже още по-кофти, нали? Също като в индийски ресторант.
Тя отвори входната врата и тутакси пак я затръшна.
— Нали си спомняш какво ти казах — че ако прекалено се задълбаеш в окултното, се появяват ония с черните шапки.
— Да. Е, и?
— Я погледни през пощенската кутия, ако обичаш.
Джони открехна капака с пръст.
Навън пред вратата тъкмо паркираше кола. Беше черна. От горе до долу. Черна, та черна. Черни гуми, черни джанти, черни фарове. Дори и прозорците бяха по-тъмни от мафиотски тъмни очила. Тук-там имаше и по нещо хромиранко, но то просто караше чернотата да изглежда още по-черна в сравнение е него.
Колата спря. Джони различи само сянката на шофьора зад затъмненото стъкло.
— Гледай ти… съвпадение — избърбори той.
— На дядо ти често ли му идват такива гости? — настоя да разбере Касандра.
— Ами… — При дядо му никога не идваха гости. В четвъртък някакъв минаваше да вземе тото фиша му и това беше. Дядо му не си падаше по вихъра на светския живот.
Вратата на колата се отвори. От нея слезе мъж. Беше облечен в черна шофьорска униформа. Вратата се затвори. Затвори се с онова окончателно, тежко „хлаас“, което постигат само вратите на най-скъпите коли, защото са нафрашкани отвътре с пари.
Джони пусна капака и отскочи.
Секунди по-късно някой задумка силно по вратата.
— Бягай! — прошепна Касандра.
— Накъде?
— През задния вход! Хайде де!
— Ние нищо лошо не сме направили!
— Откъде знаеш?
Касандра отвори задната врата и се втурна по пътеката към гаража, като влачеше Джони подире си. Количката все така си стоеше насред помещението.
— Приготви се да отвориш големите порти и не се спирай, каквото ще да става!
— Защо?
— Отваряй!!!
Джони отвори — на практика всичко на света, каквото и да е, все беше по-добро от това да спориш с Кърсти.
Малката площадка пред гаражите бе празна, ако не се броеше някакъв човек, който си миеше колата.
Количката издрънча и едва не събори Джони. Касандра я тикаше решително. Тя изтрополи по бетона и с криволичене се вмъкна в алеята, която водеше към съседната улица.
— Гледа ли онова предаване за летящата чиния, която се разби и после се появиха някакви тайнствени мъже, дето потулиха всичко? — попита го Касандра.
— Не!
— Не си ли ЧУВАЛ поне за катастрофата на летящата чиния?
— Не!
— Ясно ли ти е за какво става дума?
— Не ми е ясно как са успели да го излъчат по телевизията?
Иззад ъгъла се подаде кола.
— Не мога да си губя времето с разни тъпи въпроси! — тросна се Касандра. — Давай!
Тикаше количката с всичка сила. Тя се търкаляше по наклона, а скърцащото колело подскачаше и се кривеше по тротоарните плочки.
Черната кола излезе на шосето — много бавно, сякаш шофьорът не познаваше особено добре мястото.
Джони настигна Кър… Касандра и се вкопчи в дръжката — количката се люшкаше от единия край на тротоара до другия.
Притисната под тежкия товар, тя започна да набира скорост.
— Опитай се да я задържиш!
— Точно това правя! А ти?
Джони реши да рискува и се огледа през рамо. Черната кола като че ги настигаше. Той скочи върху количката.
— Какво си мислиш, че правиш, бе? — Кърсти така се стресна, че в момента надали си спомняше как точно желае да я наричат напоследък.
— Скачай!
Той я сграбчи за ръката и я издърпа до себе си. Сега, когато и тя вече бе пуснала дръжката, количката препусна напред.
— Според тебе това НАИСТИНА ли е машина на времето? — попита той. Вятърът плющеше по торбите.
— Трябва да е!
— Гледала ли си оня филм, дето една кола можеше да пътува във времето, след като набере осемдесет и осем мили в час?
Погледнаха под себе си. Колелата скърцаха пронизително, направо пушеха от загряване. Погледнаха назад. Колата ги настигаше. Погледнаха напред. Задаваха се светофари. Шосето бе задръстено от коли.
После вторачиха уплашени погледи един в друг.
— Светофарът е червен! Червен! Не искам да умра! — извика Кърсти. — Дори студентка не съм била още!
Сто метра по-напред камиони с по шестнайсет колела тътреха гуми по шосето и возеха един милион английски бръснарски ножчета от Шефийлд за Италия, и обратно — един милион италиански бръснарски ножчета от Рим за Англия.
Количката — нямаше грам съмнение — щеше да се вреже право в тях.
Въздухът трепна.
А после вече нямаше камиони… или по-точно имаше — хъркаха тихо и чакаха на светофара. А светофарът пред Джони светеше зелено.
Количката профуча през кръстовището. Колелетата заскърцаха пронизително. Джони мерна озадачените физиономии на шофьорите.
После рискува и погледна назад.
Черната кола беше изчезнала.
По хълма нагоре нямаше други завои и преки. Където и да беше попаднала колата, не беше стигнала там по начините, известни на нормалните коли.
Той срещна погледа на Кърсти.
— Къде изчезна колата? — възкликна тя. — И какво стана със светофара? Пак ли пътувахме във времето?
— Сега си облечена с шлифера! — рече Джони. — Беше със старото палто, а сега си с шлифера! Нещо се е променило!
Тя погледна надолу, а после — пак него.
До кръстопътя се извисяваше търговският център „Нийл Армстронг“.
Джони посочи нататък.
— Можем да влезем в паркинга!
Голямото черно бентли подскочи и спря отстрани на пътя.
— Изчезнаха! — Хиксън се взираше през предното стъкло. — Това не беше… такова де, пътуване във времето, нали? Искам да кажа, просто ей тъй си изчезнаха!
— Според мен са прескочили от едното „сега“ в другото — обади се сър Джон.
— Това… това да не е… като ония панталони, за които ми говорехте, сър?
— Според мен може да се каже, че са прескочили от едното на другото коляно. От едната хиляда деветстотин деветдесет и шеста в другата.
Хиксън се извърна на седалката.
— СЕРИОЗНО ли говорите, сър? Гледах по телевизията оня учен… Нали се сещате, в инвалидната количка… и той приказваше разни работи за вселените, как били натъпкани една до друга, и за…
— Той би знаел как да се изрази точно — отвърна сър Джон. — На нас, останалите, ни е по-лесно да си го представяме като гащи.
— А сега какво ще правим, сър?
— О, ами според мен ще е най-добре да чакаме да се върнат в нашето „сега“.
— И колко ще ги чакаме?
— Около две секунди, предполагам…
В търговския център се вихреше майтап.
— Искам… — рече Бигмак, — искам един с краставички, с лук и с пържени картофки.
— За мен един със салата и картофки допълнително, моля — поръча си Йонеса.
Клатето изгледа продължително момичето с картонената шапка.
— Един с всичко! — рече той. — Ще ставам мюсюлманин — единен с всичко!
Бигмак и Йонеса се спогледаха.
— Будист, Клати — търпеливо го поправи Йонеса. — Будист! Един с всичко — ще ставам будист, единен с всичко! Будистите, те са тези, дето искат да се слеят в едно с всичко! Затова пеят „аум“ и разни такива. Всичко оплеска! През целия път, докато идвахме насам, се упражняваше и пак всичко оплеска!
— Един будист няма да яде този хамбургер — обади се момичето. — Той би си поръчал соев джъмбобургер. Или само картофки и салата.
Те я зяпнаха.
— Вегетарианци са — обясни тя. — Може и да нося картонена шапка, но мозъкът ми не е от мукава. — Момичето метна на Клатето гневен поглед. — Значи с всичко, казваш. С картофки ли го искаш?
— Ъъ… мда.
— Айде заповядай. Всичко добро.
Момчетата си взеха сандвичите и се упътиха обратно към търговския център.
— Всяка събота го правим това — обади се Бигмак.
— Да — рече Клатето.
— И всяка събота измисляме по някой бъзик.
— Да.
— И ти вечно бъркаш основния лаф.
— Ами… все нещо върша.
В центъра нямаше кой знае какво друго за вършене. Понякога организираха разни ревюта и демонстрации, и тем подобни. По Коледа нареждаха хубава витрина с елени и кукли от най-различни страни, които танцуваха (с доста тромави движения) в такт с музиката, но Бигмак беше открил откъде се управляват и бе увеличил скоростта им четири пъти.
Днес, що се отнася до развлеченията, имаше само промоция на пластмасови прозорци и някакъв, който се мъчеше да навие народа да опита новото изкуствено картофено пюре.
Момчетата седнаха до декоративното шадраванче и се огледаха за охрана. Човек винаги можеше да установи къде точно в търговския център се намира Бигмак, като наблюдава движението на охраната — неколцина от охранителите си бяха изпатили заради неговите номера и му имаха зъб. Всеизвестно беше, че Бигмак никога за нищо не е виновен, освен дето от време на време уж погрешка се намърдваше в чужда кола, но успяваше по смайващ начин да внушава впечатлението, че е намислил да извърши някое доста тъповато престъпление, по всяка вероятност свързано с цветен спрей. Маскировъчното яке никак не му помагаше да внушава друго. Сред джунглата то вероятно би свършило работа, но когато за фон му служеше магазинът за сладкарски изделия, това яке се набиваше на очи.
— Старият Джони може и да е малко смотан, но като е с нас, винаги е интересно — рече Клатето. — Стават разни работи.
— Да, ама сега той се мота с оная Кимбърли ли е, Кърсти ли или както там се казва днес, а пък мен от нея тръпки ме полазват — рече Йонеса. — На тая й има нещо. Вечно ме гледа, като че съм й изял сапуна.
— Брат й ми каза, че всички очаквали догодина тя да постъпи в университета — съобщи Бигмак.
Йонеса сви рамене.
— Не е нужно да си тъп, за да не си в ред. Ако имаш много акъл, можеш да се смахнеш даже още повече. Просто всичкият този акъл тръгва да си търси занимавка. Аз поне така смятам.
— Ами то и на Джони му има нещо — рече Бигмак. — Тъй де. Направо да се смаеш какви неща му щукват в главата. Може пък наистина да е превъртял мъничко.
— Пък ИЗВЪН главата му какво става, оле мале — рече Клатето. — Той просто…
Тряс! — чу се нейде от вътрешността на търговския център. Хората се разкрещяха.
Една количка за пазаруване се носеше с пълна скорост по пътеката и клиентите се разбягваха уплашени. На предната й част се бе закачило пластмасово черчеве от рекламираните и цялата беше оплескана с изкуствено пюре. От двете й страни висяха Джони и Кърсти.
Щом минаха покрай тях, Джони им махна.
— Помогнете ни да я изкараме през задния вход!
— Това е количката на старата госпожа Тахион, нали? — позна я Йонеса.
— На кой му пука? — обади се Бигмак. Той остави сандвича си на ръба на шадравана (при което Клати тайничко го сви) и се втурна след количката.
— Някой ни преследва! — задъхано рече Джони, щом ги настигнаха.
— Чудничко! — възкликна Бигмак. — Кой?
— Някакви с голяма черна кола — обясни Джони. — Само че… изчезнаха…
— О, НЕВИДИМА голяма черна кола — рече Йонеса.
— Аз ТАКИВА ги виждам през цялото време — рече Бигмак.
— Цял ден ли ще ми стърчите така? — кипна Кърсти. — Размърдайте се! Хайде де!
Количката не беше чак толкова масивна, макар че заедно с торбите тежеше доста. Но наистина се налагаше да се правят големи маневри. Дори и когато всички се хванаха да помагат — или, както си помисли по-късно Джони, може би ТОЧНО защото се хванаха да помагат, — тя лъкатушеше и подскачаше, макар че се опитваха да я карат по права линия.
— Ако успеем да се измъкнем през другата врата, ще излезем на главната — рече Джони. — А оттам не можем да минем, защото има железни пречки и такива работи.
— Ех, да беше с мене мегаватовото ми лазерно оръдие! — рече Бигмак, докато с мъка успяха да завият.
— Ти нямаш лазерно оръдие — забеляза Йонеса.
— Знам, и точно затова ми се ще да имам.
— Ау!
Клатето отскочи назад.
— Ухапа ме! — изциври той.
Виноват си подаде главата от купчината торби и изфуча срещу Джони.
Към тях се приближаваха охранители. Бяха забелязали петте хлапета, които спореха около една количка — Бигмак се набиваше на очи и освен това, както би изтъкнал Йонеса, единият от тях беше чернокож. Подобни неща привличат вниманието.
— Тази количка може би е машина на времето — обясни им Джони. — А пък оная кола… Според Кърсти може би някой преследва машината. Такова де, мен. Такова де, нас.
— Страхотно! И как да я накараме да проработи? — обади се Бигмак.
— Машина на времето, значи — кимна Йонеса. — Аха. Е, и?
— Къде отиде тая невидима кола? — поинтересува се Клатето.
— Не можем да излезем през оная врата — тросна се Кърсти. — Там има охрана.
Джони се втренчи в черните торби за боклук. После хвана една и я развърза. За миг пръстите му усетиха студ, а въздухът се изпълни с неясен шепот…
Търговският център изчезна. Изчезна и над тях, и край тях…
И под тях също.
Приземиха се вкупом на тревата. Количката се стовари отгоре им и едно колело се вряза под кръста на Джони. Торбите се изсипаха на земята, а Виноват се възползва от възможността и одра ухото на Бигмак.
А после настана тишина — ако не се броят Бигмаковите ругатни.
Джони отвори очи. Земята наоколо беше хълмиста. Над лицето му се бе надвесил нисък храсталак.
— Ако ви питам какво точно стана — обади се Йонеса някъде изпод Бигмак, — какво ще ми кажете?
— МИСЛЯ, че може и да сме се преместили във времето — отвърна Джони.
— Усещате ли нещо като ток? — попита Клатето, притискайки челюстта си с длан. — Все едно всичките ви зъби са настръхнали?
— И накъде сме се преместили? — продължи Йонеса с превзетия си глас. — Сега какво да чакаме — динозаври или роботи-мутанти? Искам да съм наясно, преди да си отворя очите.
Кърсти изпъшка.
— Ох, боже, значи в края на краищата ще е от ОНЕЗИ приключения! — изфуча тя и се надигна. — Тъкмо това не исках да ми се случва. Аз, и с мене четирима, които се мислят за мъже! Леле, леле! Слава богу, че и куче не сме повлекли! — Тя се надигна и изтръска няколко тревички от палтото си. — Някой да си има поне малка представа къде се намираме?
— А! — обади се Йонеса. — Виждам, че има трева. Това ще рече, че динозаври няма. Знам го от един филм. Тревата се е появила чак след динозаврите.
Джони се изправи. Главата го болеше. Той приближи ръба на малката падина, в която се бяха приземили, и огледа наоколо.
— Нима? Страхотно откритие! — обади се Кърсти. — То стеснява възможностите до последните шейсет милиона години.
— ИСТИНСКИТЕ пътешественици във времето си имат истински дигитални датчици — оплака се Клатето. — Нямало трева ли, казваш? Ами какво са яли динозаврите тогава?
— Само в Америка машините на времето са с дигитални часовници — обясни Бигмак. — Гледах един филм за една машина на времето във Викторианска Англия и тя си имаше само крушки. Та те, динозаврите, са се хранели с други динозаври, нали така?
— Вече не се позволява да бъдат наричани динозаври — обади се Йонеса. — Това е дискриминация спрямо животинските видове. Трябва да ги наричаш предпетролни персони.
— Ъхъ — съгласи се Бигмак. — Милион години преди Кърсти. Чат ли сте? Щото имаше един филм „Милион години преди Христа“…
Кърсти ги гледаше със зяпнала уста.
— Вие някога спирате ли дрънкате глупости?! — почуди се тя. — Ами да! Открай време съм го забелязала! Вместо да се изправите лице в лице с действителността, веднага почвате да дрънкате простотии! КЪДЕ сме във времето?
— На дата двайсет и първи май. — Джони приседна до нея. — Току-що стана три и половина.
— О, така ли? И откъде си толкова сигурен?
— Отидох и попитах един човек, който си разхождаше кучето.
— Той каза ли ти коя година?
Джони срещна погледа на Кърсти.
— Не — отвърна гой, — но аз знам коя година е.
Изпълзяха от падината и започнаха да се провират през храсталака.
Под тях се простираше покрито с шубраци поле. В дъното му се виждаха зеленчукови градини, после река, а зад нея се простираше град Блекбъри.
Това определено си беше Блекбъри. Виждаше се познатият комин на фабриката за гумени ботуши. Имаше също и още няколко високи комина. Джони никога досега не ги беше виждал. Човекът с кучето ги наблюдаваше от известно разстояние. И самото куче също. И двамата не изглеждаха особено джурасишки, макар че кучето изгледаше малко подозрително.
— Кв… — подхвана Клатето. — Ама вижте сега, какво става? Какво сте направили?
— Пътувахме във времето, нали ти казах — обясни Кърсти. — Ти не ме ли чу?
— Помислих си, че е някакъв номер! Помислих си, че просто се бъзикате! — Той погледна Джони много притеснено. — Ама то това си е бъзик, нали?
— Да.
Клатето се отпусна.
— Бъзик с пътуването във времето — допълни Джони.
Клатето като че пак се стресна.
— Извинявай. Но това си е Блекбъри, да знаеш просто градът е по-малък. Според мен се намираме на мястото, където тепърва ще строят търговския център.
— И как ще се върнем? — заинтересува се Йонеса.
— Ами според мене нещата сами ще се наредят.
— Това са просто халюцинации, нали така? — обади се Клатето. — Вероятно е от миризмата, дето лъха от количката. Само след минутка ще се освестим, само дето ще ни боли глава, но всичко ще си е наред.
— Значи нещата просто се нареждат? — попита Йонеса. Пак приказваше с онзи превзетия тон, тона, който издаваше, че е намислил нещо гадничко. — И как се връщаш?
— Святка и хоп, вече си там.
— Там, откъдето си тръгнал?
— Разбира се, че не. Само ако не си мърдал изобщо, тогава. Иначе се връщаш там, където се намираш сега и където ще си тогава.
Последва тишина — всички се бяха замислили над това.
— Искаш да кажеш — рече Бигмак, — че ако изминеш два-три метра, като се върнеш, ще си на два-три метра оттам, откъдето си тръгнал?
— Именно.
— Дори и ако там са ПОСТРОИЛИ нещо? — обади се Йонеса.
— Да… Не… Знам ли.
— Значи — продължи Йонеса, говорейки все така бавно и внимателно — ако там има много бетон, какво става тогава?
Всичките погледнаха Кърсти. Тя погледна Джони.
— Не знам — рече той. — Сигурно… ами, вграждаш се един вид.
— Буаа! — изкоментира Бигмак.
Клатето нададе стон. Понякога, когато ставаше въпрос за нещо много ужасно, мозъкът му работеше страшно бързо.
— Не искам да свърша в бетонна стена и само ръцете ми да стърчат навън!
— О, според мен не става така — обади се Йонеса. Клатето като че се поотпусна, но не съвсем.
— Ами как тогава? — полюбопитства той.
— Според мен, нали разбираш, всички атоми в тялото ти, нали така, и всички атоми в стената ще се опитат да заемат едно и също място по едно и също време и изведнъж ще се сблъскат, и…
— И какво? — прекъсна го Кърсти.
— И… ъъ… бум, тряс, лека нощ. Европа — обясни Йонеса — С ядрената физика не може да се спори, извинявайте.
— И ръцете ми няма да стърчат от стената? — Клатето като че не беше схванал докрай тази мисъл.
— Няма — успокои го Йонеса.
— Не и от някоя стена наблизо тука — ухили се Бигмак.
— Не го дразни — скара му се Йонеса. — Това е сериозно. На ВСЕКИ от нас може да се случи. Когато се приземихме, паднахме, нали така? Това не означава ли, че ако внезапно се върнем, ще щръкнем от пода на търговския център и ще причиним мигом атомен взрив?
— То една кутия от кока-кола да изпуснеш, и веднага вдигат пара — изкоментира Джони.
— Къде изчезна Клати? — зачуди се Кърсти.
Клатето изчезваше по посока на нивите. И крещеше нещо.
— Какво каза? — попита тя.
— Каза „Отивам си в къщи!“ — осведоми я Джони.
— Да, ама… — рече Бигмак. — Той сега тича нататък, дето… Ако ние сме там, където е центърът… където ЩЕ бъде… то тогава там е търговският комплекс. Точно на онова поле, дето той тича през него. — Присви очи. — Там ще построят „Кърис“.
— И как ще разберем, че всеки момент ще се върнем? — попита Йонеса.
— Ами въздухът като че започва да трепери — обясни Джони. — И после… бам! Ъъ… Ами какво ще стане, ако човек, връщайки се, улучи някой хладилник например? Също толкова зле ли е като бетонна стена?
— Не разбирам много-много от атомите на хладилника — рече Йонеса. — Може пък да не са толкова лоши като атомите на бетона. Но според мен, ако се случи на когото и да било, никога вече няма да му потрябват нови тапети.
— Уха! Атомно Клате! — възкликна Бигмак.
— Да хващаме количката и да го гоним — рече Джони.
— Количката не ни трябва. Нека я оставим тук — предложи Кърсти.
— Не. Тя е на госпожа Тахион.
— Само едно не разбирам — оплака се Йонеса, докато бутаха количката през нивата.
— Аз пък не разбирам МИЛИОН неща — рече Джони.
— Какво? КАКВО? Сега пък какви ги приказваш?
— Телевизията. Алгебрата. Как така надениците без обвивка не се разпадат. Китайския — заизрежда Джони. — Всичкото това не го разбирам.
— Количката няма управление — рече Йонеса. — Никакви машинки, с които да командваш времето, няма по нея.
— Може би то е в торбите — предположи Джони.
— Да бе, да! Торби с време? Ама то, времето, не може просто да го напъхаш в торба!
— Може пък госпожа Тахион да не е знаела, че не може, и да го е напъхала. Тя вечно си прибира ту едно, ту друго.
— Всъщност времето не можеш да го прибереш — възрази Кърсти. — Времето е онова, което обгръща нещата.
— Баба ми си събира канап — обади се Бигмак с тона на човек, който иска да внесе своя принос в дискусията.
— Така ли? Е, не можеш да си прибереш неизползвания половин час и да го вържеш за другите десет минути, дето са ти останали отпреди това, ако случайно не си го забелязал — опъна се Кърсти. — Ама честно, вие в училище физика не учите ли? Хладилни атоми — това е пълна глупост! Какво, за Бога, е хладилен атом?
— Възможно най-малката частица от хладилника — обясни Йонеса.
Може би време Е ВЪЗМОЖНО да се пести, възропта наум Джони. Можеш да го пилееш, то може да ти тече през пръстите, можеш и да го спестиш. Разбира се, това си бяха само думи и всичко зависеше от това как го възприемаш, но госпожа Тахион възприемаше нещата от гледната точка на тирбушона.
Той си спомни как беше докоснал едната торба. Дали от нея не бе изтекло време? Нещо БЕШЕ просвистяло в пръстите му.
— Не може да има най-малка възможна частица от хладилник! Ще бъдат железни атоми и т.н.
— Хладилна молекула тогава. По един атом от всичко, което ти е нужно, за да направиш хладилник — съгласи се Йонеса.
— Не можеш да… Добре де, добре, МОЖЕШ да вземеш по един атом от всичко, което ти трябва, за да направиш хладилник, но така няма да получиш хладилна молекула, защото… — Тя облещи очи. — Ама какво говоря? И МЕН ме накарахте да дрънкам като вас!
Останалата част от вселената твърдеше, че времето не е нещо веществено, а начин, който природата използва, за да попречи на всичко да се случва вкупом и наведнъж — ала госпожа Тахион си беше казала: „Така си мислиш ТИ“ и…
През полето минаваше пътека, която водеше към нивите. Те приличаха на всички останали ниви по света — тук-там се виждаше по някой дядо, който изглеждаше точно като дядовците, обработващи нивите. Облечен точно с онези панталони, дето ги носят дядовците по нивите.
Докато количката подскачаше по пътеката, дядовците един по един преставаха да копаят. Обръщаха се след нея и мълчаливо, по аграрному, я проследяваха с поглед.
— Сигурно гледат палтото на Йонеса — изсъска Кърсти. — Лилаво, зелено и жълто. Найлон, нали? Найлонът за тях е нещо ново. А може да е и фланелката на Бигмак с тоя надпис „Хеви Метнал“.
Садят боб и копаят картофите — помисли си Джони. — А довечера тук ще има богата реколта от големи бомбени кратери…
— Не виждам пътя — обади се Бигмак. — А на хълма Блекдаун я няма телевизионната кула.
— Ама има толкова много фабрични комини допълнително — изкоментира Йонеса. — Аз тях не си ги спомням. И защо не се чуват коли?
Днес е 21 май 1941, помисли си Джони. Знам го.
Над реката имаше много тесен каменен мост. Джони се спря посред него и се озърна назад. Двама-трима от дядовците все още гледаха подире им. Зад тях на склона се виждаше полето, сред което се бяха озовали. Не беше особено хубаво. Имаше онзи сивкав оттенък, който полетата придобиват, когато се намират непосредствено до някой град и знаят, че е само въпрос на време бетонът да ги покрие.
— Спомням си времето, когато всичко тук бе покрито със сгради — рече си той.
— Сега пък за какво говориш?
— О, нищо.
— Донякъде се ориентирам — обади се Бигмак. — Това е „Ривър Стрийт“. А това на ъгъла е магазинът на стария Пейтъл, нали така?
Но на табелата над витрината пишеше: „ПУШЕТЕ ОРЛОВИ НОКТИ, Дж. Уилкинсън“.
— Орлови нокти?! — учуди се Бигмак.
— Очевидно е марка цигари — рече Кърсти.
Една кола ги задмина. Беше черна, но не злокобно черна като онази на хълма. По нея имаше кал и следи от ръжда. Изглеждаше така, сякаш някой се бе захванал с идеята да направи грамаданска подвижна форма за желиране на крем и някъде по средата, когато вече е било малко късничко, се бе отказал. Джони видя как шофьорът изпружи врат и се втренчи в тях.
Трудно беше да се прецени нещо по вида на хората из улиците. Имаше много палта и шапки в стоте нюанса на досадата.
— Не трябва да се мотаем така — рече Кърсти. — Хората ни гледат. Хайде да проверим дали не можем да се снабдим с вестник. Искам да знам кога е сега. Всичко изглежда толкова мрачно.
— Може би сме улучили Депресията — рече Джони. — Дядо ми все разправя как бил израсъл по време на Депресията.
— Няма телевизия, всички се носят демоде и една прилична кола не видях — забеляза Бигмак. — Нищо чудно, че всеки се депресира!
— Ох, Боже — възкликна Кърсти. — Виж какво, защо не се опиташ да внимаваш? И най-дребното нещо, което правиш, може сериозно да повлияе върху бъдещето! Разбра ли ме?
Те влязоха в магазинчето на ъгъла. Оставиха Бигмак отвън да пази количката.
Вътре беше тъмно и миришеше на дървесина.
Джони веднъж го бяха водили от училище на посещение на нещо като открит музей, където всичко си беше така, както е било през употребяваното по какво ли не предназначение Добро Старо Време. Доста интересно беше, макар че всеки внимаваше да не се издаде, защото ако не внимаваш, използват, че си смъкнал гарда, и успяват да ти набутат в главата образование. И това магазинче беше нещо такова, обаче вътре имаше неща, каквито ги нямаше в училищната лавка, като например котка, която дремеше върху чувала, или пък кучешки бисквити. И миризмата беше различна. Не миришеше само на дъски. Миришеше и на парафин, и на готвено, и на свещи.
Дребната очилата женица зад тезгяха ги изгледа внимателно.
— Да? С какво мога да ви бъда полезна?
После кимна към Йонеса и додаде:
— Самбо е с вас, нали, милички?