Тери Пратчет
Джони и бомбата (4)

Глава 4
Мъже в черно

Автобусът се тътреше по пътя към къщи.

— Няма смисъл да се вълнуваме толкова заради госпожа Тахион — обади се Касандра. — Ако тя наистина от години се подвизава тук като бездомница, чиято покъщнина са единствено тия торби, то значи има куп съвършено приемливи обяснения и няма защо да прибягваме до твърде измислени.

— Според тебе кое обяснение е приемливо? — попита Джони, все още унесен в мисли за загадъчния вестник.

— Ами например тя може да е извънземна.

— Ти на това приемливо ли му викаш?

— Или пък да е атлантка. От Атлантида. Нали знаеш? Континентът, който потънал в морето преди хиляди години. Твърди се, че обитателите му живеели много дълго.

— Можели са да дишат под вода, така ли?

— Не ставай глупав. Отплавали точно преди да потъне и построили Стоунхендж и пирамидите и тъй нататък. Всъщност те били напреднали много в науките.

Джони зяпна насреща й. Това можеше да го очакваш от Бигмак и другите, но не и от Къ… Касандра, на която вече пишеха шестици за следващия клас.

— Не го знаех — призна си той.

— Правителството потулило случая.

— Аха. — Касандра много я биваше да научава всякакви факти, потулени от правителството, особено като се има предвид, че тия факти са били, ами, потулени. Те винаги леко избиваха на окултизъм. Когато преди няколко години покрай градския център се бяха появили следи от гигантски стъпала в снега, бяха възникнали две теории по въпроса. Къ… Касандра твърдеше, че са дело на Снежния човек, а Джони — на комбината между Бигмак и две „Гигантски гумени стъпала, страхотни за купон!!!“, купени от магазина за бъзици на „Пени Стрийт“. Теорията на Къ… Касандра се подкрепяше от толкова много авторитетни източници в прочетените от нея книги, че практически взе връх над тази на Джони, която се основаваше на елементарно лично наблюдение над извършителя. Джони си представи атлантите: всичките — към два метра високи, облечени в древногръцки тоги и със златни коси, напускат потъващия континент с невероятните си златни кораби. А по палубата на един от корабите госпожа Тахион се ръга яростно с количката насам-натам.

Или пък — варварите на Атила, хунския вожд: препускат из равнината, а сред редицата от конници госпожа Тахион яха количката. И лаш — тупва на земята.

— Ето как става — заобяснява Касандра. — Ако видиш НЛО или снежен човек, или нещо такова, при тебе идват Мъжете в черно. Те се разкарват с големи черни коли и заплашват хората, забелязали разни странни неща. Тия мъже твърдят, че работят за правителството, ала всъщност работят за тайното общество, което управлява всичко.

— Откъде знаеш всичко това?

— Всеки го знае. Това е широко известен факт. Чакам да стане нещо подобно, още откакто се изваля онзи мистериозен дъжд от риба през септември.

— Искаш да кажеш, когато имаше изтичане на газ под магазина за декоративни рибки?

— Да, така ни обясниха, че било изтичане под магазина за декоративни рибки — изрече Касандра с мрачен глас.

— К’во? Много ясно, че беше изтичане на газ! Нали намериха перуката на магазинерката — беше се заплела в телефонните жици на Главната! И в канализацията заплуваха гупита!

— Двете неща може случайно да са съвпаднали — неохотно се съгласи Касандра.

— И ти продължаваш да вярваш, че онези кръгове в житата миналата година не са работа на Бигмак, макар и той да се кълне, че са?

— Добре де, някои може и да са работа на Бигмак, но първите кой ги е направил тогава?

— База и Сказ, кой! Прочели във вестника и решили, че и ние трябва да си имаме такива кръгове.

— Не е задължително да са ги направили ВСИЧКИТЕ.

Джони въздъхна. Сякаш животът не беше достатъчно сложен сам по себе си, ами и хората се мъчеха да го направят още по-кофти. Достатъчно кофти му беше и преди да научи що е то самозапалване. Седиш си значи мирно и тихо в креслото и си гледаш работата, и в следващия миг — пуф! — от тебе са останали само чифт патъци, над които се вие струйка дим. Като го прочете, близо месец след това държеше в стаята си кофа с вода, да му е подръка.

Пък и всичките тези предавания за извънземни, които връхлитали връз хората и ги качвали в летящите чинии, където ги подлагали на най-сериозни медицински изследвания. Ако извънземните те заловят и отведат, ти бърникат в мозъка така, че да ги забравиш; освен това те можеха да пътуват във времето и те връщаха точно в мига и на мястото, където си бил, преди да те отвлекат… Знае ли човек? За притеснение си беше.

На Касандра май всичко това й се виждаше интересно, а не досадно.

— Касандра…

— Да? Какво?

— Ще ми се пак да почнеш да се казваш Кърсти.

— Противно име! Звучи ми като името на някоя кифладжийка!

— Като беше Кимбърли, как да е…

— Ха! Сега разбирам, че това е име, върху което направо си е лепнат печатът „стажант-фризьорка“.

— … обаче Клитемнестра ми дойде малко множко…

— Това кога беше?

— Преди около две седмици.

— Сигурно по онова време съм се чувствала малко нещо варварка.

Автобусът спря в края на улицата на Джони и те слязоха.

Гаражите се намираха в една малка задънена уличка на гърба на къщите. Не ги използваха много-много. Поне не за да си държат колите в тях. Повечето от съседите на дядо му паркираха на улицата, за да могат с кеф да се оплакват от това как тоя гепил мястото на оня.

— Дори не си надникнал в торбите, така ли? — попита Касандра, докато Джони ровеше в джоба си за ключа от гаража.

— Не. Искам да кажа, предположих, че са пълни със стари гащи и разни такива работи.

Той отвори вратата.

Количката си беше там, на мястото, където я беше оставил.

Имаше нещо странно в това — не можеше съвсем да налучка какво. Количката си стоеше съвсем явно насред помещението, но някак си успяваше да внуши впечатление, че в същото това време се движи много бързо, като редящи се кадри от едновремешен филм.

Касандра, бивша Кърсти, се огледа.

— Разхвърляничко е — отбеляза тя. — Какво е онова колело там, дето е обърнато наопаки?

— Мое е — отвърна Джони. — Вчера спуках гума. Още не съм успял да я сменя.

Касандра вдигна от пейката един от бурканите с кисели краставички. Етикетът беше зацапан със сажди. Тя го избърса и го обърна към светлината.

— „Консервна фабрика «Блекбъри» ООД, Краставички с горчица. Златен медал на Империята — прочете тя. — Шест първи награди. Гран при на Международния панаир на Корнишона в Нанси, 1933. Фестивал на Туршиите, Манчестър, 1929. Данциг — Пьокелфест 1928. Голямата награда на Щатския панаир в Мичиган, 1933. Златен медал, Мадрас, 1931. Наградата «Бонца» за хранителен продукт в Сидни, 1932. Произведени от най-висококачествени суровини.“ А пък отдолу са снимали някакво шантаво улично хлапе, подскочило високо, а отдолу пише: „Скача малкият Тим до небето сега, че краставичката от Блекбъри му залютя!“ Много умно. Кисели краставици като кисели краставици. Е, и?

— От старата консервна фабрика са — обясни Джони. — Била е взривена по време на войната. По същото време, когато и „Парадайс Стрийт“. Там вече не правят туршии от петдесет години и повече!

— О, не! — възкликна Касандра. — Да не искаш да кажеш, че… че се намираме в град, в който не се правят туршии? Ужас! Тръпки да те побият!

— Няма нужда да се заяждаш. Просто е странно, това исках да ти кажа.

Касандра разклати буркана. После взе друг изцапан буркан корнишончета, преобърна го и той рече „пльок“.

— Значи, добре са се запазили — отбеляза тя.

— Сутринта опитах една краставичка — съобщи Джони. — Беше доста вкусна и хрупкаше. А какво ще кажеш за ТОВА?

От джоба му изскочи вестникът, в който бяха увити рибата и картофите на госпожа Тахион. Разгъна го.

— Стар вестник — посочи той. — Искам да кажа… много стар, пък не е СТАР. Целият е за Втората световна. Обаче… нито изглежда стар, нито е стар на пипане или на миризма. Той е…

— Да, да, знам, сигурно е от ония копия, които можеш да си купиш — например от рождения ти ден в рождената ти година. Баща ми ми купи такъв, за да…

— За да си завиваш риба с картофки ли? — прекъсна я Джони.

— Странно, признавам — съгласи се Касандра.

Тя се извърна и го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— От ГОДИНИ чакам да ми се случи нещо такова — призна тя. — А ти?

— Като да ти падне в ръцете количката на госпожа Тахион ли?

— Опитай се да внимаваш какво ти говоря, ако обичаш.

— Извинявай.

— Не си ли се чудил понякога какво ще стане, ако в градината ти се приземи летяща чиния? Или пък намериш някакъв вълшебен предмет, чрез който можеш да пътуваш във времето? Или, да речем, някоя стара пещера, в която от хиляда години спи магьосник?

— Ами то, ако е за въпрос, аз веднъж НАМЕРИХ една стара пещера с…

— Изчела съм сума ти книги за такива работи и те са пълни с умни дечица, които само се разкарват насам-натам и викат „брей!“. Просто си се мотаят и им се случват разни ПРИКЛЮЧЕНИЯ, ей богу. Сякаш никога не са подозирали, че е възможно да им се случи нещо такова. Вечно са неподготвени. Е, аз пък СЪМ.

Джони се опита да си представи какво ли ще стане, ако някога Кърсти я отвлекат извънземни. Сигурно най-накрая всичко щеше да свърши с галактическа империя, в която моливите до един са съвсем тънко подострени и всички неизменно си носят малко фенерче за спешни случаи. Или пък щяха да направят милион нейни копия-роботи, които щяха да хвъркат из вселената, да се карат на всички да не бъдат глупави и да ги принуждават да се държат разумно.

— Очевидно става дума за нещо много странно — рече тя. — Може би мистично. Вероятно е някакъв вид машина на времето.

Точно такава си беше Кърсти. Вечно стигаше до някакво обяснение. Не си губеше времето с разни съмнения.

— На тебе не ти ли хрумна? — попита тя.

— Машина на времето? Количка за пазаруване на времето?

— Е, какво друго обяснение би съответствало на факта? Освен възможността да са я отвлекли извънземните и да са я пренесли тук със скоростта на светлината, което кой знае защо те правят доста често. Но може да има и нещо друго — сигурна съм, че и ти си се сетил. — Тя погледна часовника си. — Няма закъде да бързаме. Карай полекичка.

— Ама…

— Няма нужда да припираме.

— Ама… Тя машината на времето трябва да има святкащи лампички…

— Защо?

— Ами така ТРЯБВА.

— И за какво й са тия лампички?

Джони не смяташе да се предава.

— За да святкат! — заяви той.

— Така ли? Кой е казал, че машината на времето трябва да изглежда по точно определен начин? — скастри го Касандра с важен тон, или поне с по-важен от обичайния си тон. — Или че трябва да бъде захранвана от електричество?

— Йонеса разправя, че не бива да има машини на времето, защото всеки непрекъснато ще променя бъдещето — рече Джони.

— Виж ти! А за каква друга възможност се сещаш? Как така госпожа Тахион ти цъфва тук с тоя стар нов вестник и с всичките тия стари нови буркани краставици?

— Добре де, добре. Аз обаче не си правя скорострелно големи изводи!

Всъщност си ги правеше. И го знаеше. От самото начало. Но в начина, по който Касандра обичаше да спори, имаше нещо, което автоматично караше човека да заеме противоположна позиция.

Той махна с ръка към количката.

— Искам да кажа, наистина ли смяташ, че може просто да натисна нещо… тъй де, дръжката или торбите, или знам ли кое, и изведнъж — здрасти. Наполеон Бонапарт!

Той тупна с длан една от черните торби. Светът проблесна пред очите му.

Под краката му сега имаше цимент, стени обаче наоколо нямаше. Или поне не бяха кой знае какви. Една тухла високи.

Мъжът, който зидаше следващия ред, вдигна поглед — много бавно.

— Да му се не види — възкликна той, — ти как попадна тук? — После като че се окопити.

— Ей, тоя цимент още не е… Фред! Веднага тука! Болонката, която клечеше до мъжа, залая по Джони и го катурна върху количката.

Нов проблясък — този път в червено и синьо. На Джони му се стори, че го размазват и после пак го издърпват обратно в старата форма.

Стените се появиха. Количката пак си беше насред стаята, както и Касандра, която го гледаше.

— Изчезна за момент — рече му тя с тон, все едно е извършил нещо нередно. — Какво стана?

— Нннн… не знам. Откъде да знам? — възкликна Джони.

— Размърдай крака — нареди му тя. — Много бавно.

Той ги размърда. Усети много слаба пречка — ръбче на пода. Погледна надолу.

— О, това са просто отпечатъците в цимента — обясни той. — Открай време… такова де… си ги има.

Касандра коленичи и огледа отпечатъците, върху които преди малко бе стъпил Джони. Прахът и мръсотията бяха попили в тях, но тя го накара да си свали маратонката и я наложи с подметката нагоре върху отпечатъка.

Съвпадаше съвсем точно.

— Видя ли? — възтържествува тя. — Стоиш в СОБСТВЕНИТЕ си отпечатъци!

Джони пристъпи предпазливо и погледна отпечатъците. Нямаше никакво съмнение, че съществуват от много време.

— Къде изчезна?

— Ами… според мен се върнах назад във времето. Един мъж строеше гаража, имаше и куче с него.

— Куче — рече Касандра. Тонът й подсказваше, че тя лично би видяла нещо къде-къде по-интересно. — Добре де. Все е някакво начало.

Тя подбутна количката. Под колелата в цимента се появиха четири малки вдлъбнатинки. Бяха зацапани и омазнени. И тях ги имаше от много време.

— Тази количка — рече Кърсти — не е обикновена количка за пазаруване.

— На нея пише „Теско“ — посочи Джони, докато подскачаше на един крак и си обуваше маратонката. — А колелото й скърца.

— Очевидно тя все още е… да речем, включена — продължаваше Кърсти, без да му обръща внимание.

— Значи това било пътуването във времето? — рече Джони. — Пък аз си мислех, че ще е по-вълнуващо. Нали се сещаш — битки, чудовища, такива работи? Ако само това ще можем да правим, не е кой знае колко забавно… НЕ Я ПИПАЙ!

Касандра смуши една торба. Въздухът трепна и се промени.

Касандра се огледа. Гаражът изобщо не се беше променил. Само дето…

— Кой ти поправи велосипеда? — удиви се тя.

Джони се обърна. Колелото му вече не стърчеше с гумите нагоре, а беше подпряно на стената. И двете гуми бяха добре напомпани.

— Нали разбираш, аз забелязвам нещата — обясни Касандра. — Безкрайно съм наблюдателна. Сигурно сме попаднали в бъдещето, когато вече си го поправил.

Джони не беше много убеден. Вече на три пъти беше спуквал вътрешна гума, а на това отгоре беше изгубил оная джаджа отвътре на вентила. Сигурно никоя машина на времето не можеше да стигне ТОЛКОВА надалеч в бъдещето, че той вече да се е ошлайфал в поправката на колелета.

— Я да поогледаме — рече Кърсти. — Очевидно това накъде ще тръгнем се контролира от някакъв фактор, който още не съм открила. Ако се намираме в бъдещето, много е важно да разберем кои коне ще спечелят в надбягванията и тъй нататък.

— Защо?

— За да можем да залагаме на тях и да забогатеем, разбира се.

— Аз не знам как се залага!

— Проблемите трябва да се решават един по един.

Джони погледна през зацапания прозорец. Навън животът като че не се бе променил много. Не се забелязваха нито летящи коли, нито някакви други по-определени признаци на бъдещност. Но Виноват вече го нямаше под пейката.

— Дядо ми чете вестника с конните надбягвания — спомни си той. Леко му се виеше свят.

— Да вървим тогава.

— Къде? В къщата ли да влезем?

— Естествено.

— Ами ако срещна мене си?

— Е, винаги си успявал бързо да се сприятелиш с хората.

Джони неохотно я поведе навън от гаража. Градинските пътечки от бъдещето, отбеляза той, бяха направени от някакво мръсно сиво вещество, което невероятно приличаше на напукан цимент. Задните врати бяха боядисани в изключително футуристично избеляло синьо с малки засъхнали петънца там, където боята беше шупнала. Тяхната врата беше заключена, но неговият древен ключ стана на ключалката.

На пода имаше четириъгълник, състоящ се от бодливи кафяви косми. Той си обърса в него краката и погледна към модула за измерване на времето на стената. Той показваше три и десет.

Бъдещето имаше потресаващо сходство с настоящето.

— Сега трябва да намерим вестник — рече Кърсти.

— Няма да ни помогне кой знае колко — отвърна Джони. — Дядо си ги пази, докато не намери време да ги прочете. Стоят така с месеци. Както и да е — всичко си е НОРМАЛНО. Поне на МЕН не ми изглежда много футуристично.

— Поне календар нямате ли?

— Имаме. Часовникът до леглото ми показва датите. Просто се надявам вече да съм отишъл на училище, това е.

Според часовника беше трети октомври.

— Завчера — установи Джони. — Ама да ти кажа, може да е и от часовника. Не е много верен.

— Буаа! Ти ТУКА ли спиш? — Кърсти се огледа като вегетарианец в колбасарница.

— Да. Това е моята стая.

Момичето прокара пръст по бюрото му — в момента върху него беше доста пренаселено.

— Какви са всички тия фотокопия и снимки и прочие?

— Тъкмо това е рефератът ми по история. В момента учим за Втората световна. Мойта тема е за Блекбъри през войната.

Той се опита да се промъкне между нея и бюрото, но Кърсти открай време обичаше да си пъха носа в неща, които другите не искаха тя да види.

— Ей, ама това си ти, нали? — Тя сграбчи една пожълтяла снимка. — Ти пък кога си носил униформа и подстрижка „на купичка“?

Джони се опита да й изтръгне снимката.

— Това е дядо. Тогава е бил малко по-голям от мене — смънка тон. — Опитах се да го накарам да ми разкаже за войната, както ни заръча учителят, обаче той ме отряза — да не сме приказвали повече за това.

— Ама и ти си един местен патриот! — рече му Кърсти. — Изобщо не мога да си представя тука да е ставало кой знае какво…

— Но нещо наистина е станало — рече Джони. Той разгъна омазнения вестник на госпожа Тахион и заби пръст в първа страница на вестника. — На двайсет и първи май четирийсет и първа в единайсет нула седем преди полунощ. Бомби! Истински бомби! Викали са му „Блекбърийския блиц“. А това е вестникът от следващия ден. Гледай. — Той се разрови сред нещата по бюрото си и извади едно фотокопие. — Виждаш ли? Взел съм от библиотеката копие на същата страница! Но ТОЗИ вестник тук е истински, нов е!

— Ако тя е… от миналото, тогава защо носи стара пола на волани и маратонки? — попита Кърсти.

Джони я изгледа вбесено. Как можеше да не я е грижа за „Парадайс Стрийт“! Нямаше право да се отнася така!

— Деветнайсет души са били убити! За една нощ! — възкликна той. — Без всякакво предупреждение! Единствените бомби, паднали над Блекбъри по време на войната! Оцелели само две златни рибки в аквариум! Взривът го метнал на едно дърво и в него останала малко вода! Но хората загинали!

Кърсти взе един флумастер, ала той не пишеше — беше изсъхнал. Джони притежаваше невероятна колекция от всякакви непишещи писала.

Тя си го имаше тоя вбесяващ навик — сякаш изобщо не го забелязваше, когато той се вълнуваше от нещо.

— Знаеш ли, че тапетите ти още са с картинки на Томас Танка? — попита тя.

— К’во?! Нима? Боже мили, не бях се усетил — възкликна Джони, както се надяваше, с крайно саркастичен тон.

— На седем години си е съвсем в реда на нещата да имаш тапети с Томас Танка, а да ги имаш на деветнайсет е много маниашко, обаче като си на тринайсет, изобщо не е. Честно, ако не съм аз да ти напомням едно-друго от време на време, за нищо няма да се сетиш.

— Дядо ми ги сложи преди две-три години — оправда се Джони. — Това беше моята стая, когато им идвах на гости. Знаеш ги какви са дядовците. Томас Танка до дупка, чак докато умреш.

После бравата на входната врата изщрака.

— Дядо ти? — предположи Кърсти.

— В четвъртък той винаги ходи на пазар! — прошепна Джони. — А мама е на работа.

— Кой друг има ключ?

— Само аз!

Някой се заизкачва по стълбите.

— Но аз не мога да срещна СЕБЕ СИ! — възкликна Джони — Иначе щях да си го спомням, нали така? Йонеса разправя, че ако срещнеш себе си, цялата вселена ще експлодира! Ако е станало така, все ще си го спомням!

Кърсти вдигна нощната лампа и погледна картинката върху нея.

— Боже мили, мистър Мъжагата, ти още си имаш мис…

— Шшшшт! Какво ще правиш с тая лампа?

— Не се безпокой, няма да почувстваш нищо! Учила съм го на курса по самоотбрана…

Дръжката на вратата помръдна. Вратата лекичко се открехна.

На долния етаж телефонът иззвъня.

Бравата отново изщрака. Един далечен глас изрече:

— О, Клати, здрасти.

Кърсти погледна Джони и повдигна вежди.

— Клати се обади — обясни Джони. — Викаше ме да ходим на кино вче… утре. Току-що си спомних.

— Много ли говорихте?

— Не… мисля, че не. После отидох да си купя сандвич.

— Къде ти е телефонът?

— В хола.

— Да се измъкваме тогава!

Кърсти дръпна вратата и се стрелна по стълбите. Джони хукна подире й.

Палтото му висеше на закачалката. Той СЪЩО беше облечен със СЪЩОТО палто! Закова се на място и се втренчи в него.

— Хайде де! — изфуча Кърсти.

Почти беше стигнала края на коридора, когато вратата на хола започна да се открехва.

Джони отвори уста да каже: „О, да, спомням си, сега трябва да проверя дали имам пари в портмонето.“

Отчаяно му се искаше да не се среща със себе си. Ако цялата вселена експлодираше, после хората просто бяха длъжни да обвинят него…

… и в този миг пред очите му светна.

 

 

Черната кола скришом изпълзя от един страничен път точно пред табелата, която й даваше да разбере, че ей сегичка ще навлезе в БЛЕКБЪРИ.

— Почти стигнахме, сър Джон.

— Чудесно. Кое време е?

— Ъъ… Единайсет и петнайсет, сър.

— Не ти говорех за това. Ако времето беше чифт панталони, в кой крачол сме тогава?

На Хиксън шофьора му мини през ум, че да спечелиш един милион лири май е доста мъчно нещо.

— Защото днес крачолите се оплетоха, нали разбираш — обади се гласът иззад него.

— Точно така, сър. Ако видя някъде панталони, само ми кажете в кой крачол да карам.