Метаданни
Данни
- Серия
- Джони Максуел (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Johnny and the Bomb, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011 г.)
Издание:
Тери Пратчет. Джони и бомбата
Превод: Светлана Комогорова
Редактор: Димитрина Кондева
ИК „Прозорец“ — София, 2006 г.
ISBN: 954-733-039-Х
История
- —Добавяне
Глава 12
По другия крачол
После Бигмак твърдеше, че нямал никакво намерение да помага. Докато не видя как хората се ровят из развалините, всичко му минаваше като на филм. А после той влезе в екрана.
Пожарникарите поливаха пламъците с вода. Хората дърпаха паднали греди или пристъпваха на пръсти през попилените къщи и се викаха по имена — със странно любезен тон, като се имаха предвид обстоятелствата.
— Юхуууу, господин Джонсън?
— Извинете ме, госпожа Денсити, там ли сте си?
— Господин Уилямс? Има ли някой тук?
А Клатето пък после каза, че си спомнял три неща. Едното било странният металически шум на тухлите, когато купчини от тях се хързулват нанякъде. Другото — мирисът на мокро изгоряло дърво. А третото — леглото. Взривът бил отнесъл покрива и половината стени на някаква къща, а над улицата било увиснало голямо двойно легло — както си е с чаршафите — и се люлеело и скърцало на вятъра.
Двете момчета се запромъкваха през камарите хлъзгащи се тухли и стигнаха до един заден двор. Навсякъде всичко беше посипано с натрошени тухли и стъкла.
Възрастен мъж с горнище на пижама, затъкнато в панталоните, стоеше и се взираше в опустошената си градина.
— Е, отидоха ми картофите — рече той. — Миналата година късна слана ги попари, сега пък това.
— Нищо — успокои го Бигмак. — Я вижте каква хубава реколта от кисели краставици имате!
— Ама тях не мога да ги ям. Много пръцкам.
Оградите бяха срутени. Взривът бе вдигнал бараките и ги бе пръснал по дворовете като карти.
След сигнала за отбой от земята бяха започнали да се надигат хора.
— Надявам се само онези двамата да са си там — въздъхна Кърсти.
— А ти как мислиш? — обади се Йонеса.
— Моля?
— Искам да кажа, вероятно си трайкат и чакат ние или те да се вкараме в някоя беля. На бас!
Кърсти забави крачка.
— Я задръжте малко — рече тя. — Трябва да разбера нещо. Джони?
— Да? — обади се той. Беше се опасявал от този момент. Кърсти задаваше страшно проницателни въпроси.
— Ние какво точно направихме? Тогава, там? Видях как бомбите падаха! А аз съм много наблюдателна! Но успяхме да стигнем в полицията, ПРЕДИ да паднат! Значи, или съм луда, а пък аз не съм, или ние…
— … сме притичали през времето — довърши Йонеса.
— Вижте сега, просто хванахме нужната посока — обясни Джони. — Просто видях накъде трябва да вървим, и…
Кърсти подбели очи.
— Можеш ли да го повториш?
— Май… май не. Не си спомням как точно го направих.
— Вероятно възприятията му са били изострени — отбеляза Йонеса. — Чел съм за тези състояния.
— Какво… Наркотици ли? — обади се подозрително Кърсти.
— Кой, аз?! Че аз дори кафе не пия! — възмути се Джони. Светът и без това винаги му се беше виждал толкова странен — но никога, по никакъв начин не се бе опитвал да го направи още по-смахнат.
— Ама това е невероятен талант! Я само си помисли…
Джони поклати глава. Спомняше си как е видял посоката, спомняше си и чувството, но не си спомняше КАК СТАНА. Сякаш гледаше спомените си през дебело тъмно стъкло.
— Хайде — подкани ги той и отново се затича.
— Но… — заекна Кърсти.
— Не мога — прекъсна я Джони. — Моментът никога вече няма да дойде.
Бигмак и Клатето не се бяха вкарали в никаква беля, па макар и само заради това, че станалата беля беше толкова голяма, че нямаше накъде повече.
— ТОВА ли било бомбоубежище?! — чудеше се Бигмак.
— Пък аз си мислех, че всичките са… нали ме разбираш, стомана и прочие. С големи врати, които като се отварят и затварят, правят „Ссссс“. И лампички, които мигат. Нали се сещаш. — Той вдигна единия край на бараката, която се беше разбила в бомбоубежището на номер 9. — А пък то — нагънато желязо, отгоре му пръст и в нея растат марули!
Клатето беше измъкнало една лопата от развалините на нечия оранжерия и в момента разчистваше тухлите с нея. Вратата на убежището се отвори и една жена на средна възраст излезе с несигурна крачка навън.
Беше наметнала над нощницата си пеньоарче на цветя и притискаше до гърдите си кръгъл аквариум с две рибки. Едно малко момиченце се беше вкопчило за полата и.
— Къде е Майкъл? — викна тя. — Къде е? Някой да го е виждал? Обърнах се за две секунди да взема Адолф и Сталин и той изхвърча през вратата като…
— Едно момче със зелена жилетка ли? — попита Клатето.
— С очила? И с уши като дръжките на Световната купа? Търси си шрапнел.
— Нищо ли му няма? — въздъхна облекчено тя. — Не знам какво щях да обяснявам на майка му!
— Добре ли сте? — обади се Бигмак. — Боя се, че къщата ви е малко, по-сплескана отпреди…
Госпожа Денсити огледа останките от номер девет.
— Ох, нищо. И по-лоши неща стават — рече тя разсеяно.
— Така ли? — изуми се Бигмак.
— Цяло щастие е, че не бяхме вътре — обясни госпожа Денсити.
Захрущяха тухли. Един пожарникар се зададе през отломките.
— Добре ли сте, госпожа Денсити? — попита той. — Вие като че сте последната. Искате ли едно хубаво топло чайче?
— О, здравей, Бил.
— А тези тук младежи кои са?
— Ами ние… ние просто помагахме — обясни Клатето.
— Така ли? О, добре. Ами тогава бягайте по-далечко и двамата. Според нас в номер дванайсет има бомба, която не е избухнала. — Пожарникарят се позагледа в дрехите на Бигмак, после сви рамене. Сетне внимателно пое аквариума от госпожа Денсити и я прегърна с другата ръка през раменете.
— Хубаво топло чайче и одеяло — рече той. — Точно това ви трябва, нали? Хайде, миличка.
Момчетата ги наблюдаваха как се промъкват и лазят през камарите тухли.
— Бомбят те, а после ти дават чайче? — изуми се Бигмак.
— Май е по-добре, отколкото да те бомбят и после никога вече да не се налага да ти сипват чайче — отбеляза Клатето. — Както и да е…
— Йййюуууууммм!!! — изкрещя някой зад тях.
Обърнаха се. Дядото на Клатето се беше покачил на една купчина тухли. На фона на пламъците приличаше на малко дяволче. Беше целият омазан в сажди, размахваше нещо във въздуха и се правеше на самолет.
— Това ми прилича на… — обади се Бигмак.
— Парче от бомба! — вирна нос момчето. — Почти цялата задна перка! Не познавам никой, който да има почти цяла задна перка!
Той пак размаха във въздуха изкривеното желязо.
— Ей… момче? — обади се Клатето.
Момчето смъкна надолу перката.
— Ти, такова… харесваш ли мотори?
— О, не! — прекъсна го Бигмак. — Не бива нищо да му казваш за…
— Я млък! — сряза го Клатето. — Ти си ИМАШ дядо, нали!
— Да, но мога да го виждам само в присъствието на надзирателя.
Клатето погледна момчето.
— Това моторите са много опасно нещо — отбеляза той.
— Като порасна, ще си купя голям, голям мотор! — заяви дядо му. — С ракети и картечници и с всичко! Ииииу-ууммммм!
— О, на твое място не бих го направил — възрази му Клатето с онзи особен тъповат тон, с който говореше на малките дечица. — Нали не искаш да се блъснеш с него някъде и да го разбиеш?
— О, няма да се блъсна! — заяви уверено дядо му.
— Дъщерята на госпожа Денсити е много сладко момиченце, нали? — отчая се Клатето.
— Много е гадна и миризлива! Йййуууууммм! А пък ти си дебееел!
Дядото се затича надолу. Видяха как сянката му се стрелка между пожарникарите, а сегиз-тогиз се чуваше „Вууумммм!“.
— Хайде — подкани го Бигмак. — Давай да се връщаме при църквата. Човекът рече, че май една от бомбите не е избухнала…
— Хич не искаше да ме послуша! — оплака се Клатето. — Аз на негово място щях да се послушам!
— Да бе, да — подкрепи го Бигмак.
— Щях, ти казвам!
— Да бе, да. Аре, аре.
— Щях да му помогна, ама той като не ме слуша! Аз знам какво ще стане! Защо не ще да ме слуша? Можех страшно да му улесня живота!
— Добре де, вярвам ти. Сега да ходим, става ли?
Стигнаха църквата точно когато Джони и другите дотичаха по улицата.
— Как сте тука? — попита Кърсти. — И защо така сте целите омазани в сажди?
— Спасявахме хора — обясни гордо Клатето. — Така да се каже.
Загледаха се към разрушената „Парадайс Стрийт“. Хората стояха на малки групички или бяха приседнали върху развалините. Няколко дами с натруфени шапки бяха подредили маса, върху която имаше самовар. Тук-там все още пламтяха пожари, а от време на време се чуваха трясъци и дрънчене, когато някой изхвърлен твърде нависоко буркан с лучена туршия тупваше на земята, покрит с ледена корица.
Джони се оглеждаше.
— Всички са живи, Джони — обади се Клатето, вперил съсредоточен поглед в него.
— Знам.
— Сирената се задейства тъкмо навреме.
— Знам.
Джони чу как Кърсти се обади зад гърба му:
— Надявам се, че ще се погрижат за хората?
— О, това го проверихме — обади се Бигмак. — Дават им топъл чай и им разправят да не увесват нос, защото можело да е много по-зле.
— И това е всичко?!
— Е. ами… има и бисквити.
Джони гледаше към улицата. Светлината от пламъците й придаваше почти бодър вид.
А в ума си видя ДРУГАТА улица. И тя беше там, и всичко се случваше по същото време. Същите огньове, същите купчини отломки и същите пожарни. Но хора нямаше, освен онези, които разнасяха носилки.
„Намираме се в ново време.“ — помисли си той.
Всяко нещо, което правиш, променя всичко. А всеки път, когато пътуваш във времето, пристигаш във време, малко по-различно от онова, от което си тръгнал. Онова, което правиш, не променя бъдещето, а просто едно от бъдещетата.
На милион места бомбите убиваха всички живеещи на „Парадайс Стрий“.
Но не и тук.
Призрачните образи се стопиха… Другото време постепенно зави и хвана собствения си път.
— Джони! Давай да се махаме — подкани го Йонеса.
— Да бе, няма к’во да висим тук повече — подкрепи го Бигмак.
Джони се обърна към тях.
— Добре.
— С количката ли и ли… пеш? — попита Кърсти.
Джони поклати глава.
— С количката.
Количката ги чакаше там, където я бяха оставили, но Виноват го нямаше никакъв.
— О, не! — възкликна Кърсти. — Котарак сега няма да търсим!
— Той отиде да гледа как падат бомбите — обясни Клатето. — Не знам какво е станало после с него.
Джони стисна дръжката на количката. Торбите заскърцаха в мрака.
— Не го мислете котарака — рече той. — Котките сами намират пътя към дома.
Клуб „Златна нишка“ се събираше в старата църква в петък сутринта. Понякога идваше някой народен певец или пък ученици от местните училища им изнасяха програма — когато нямаше никакъв начин да го избегнат. Основното занимание на членовете на Клуба беше да си пийват чай и да си приказват.
Приказваха си най-вече за това, че положението никога не е било по-зле, и за златните времена, когато абсолютно всичко е можело да си купиш за петак и ресто да ти върнат даже.
Въздухът трепна и сред него се появиха пет фигури.
Членовете на Клуба ги изгледаха подозрително — като нищо ей сегичка можеха да подхванат „Лондонските улици“. Забелязаха също, че са под трийсетгодишни, което значеше, че почти без съмнение са престъпници. Защото очевидно бяха откраднали количка за пазаруване, пък и единият от тях беше чернокож.
— Ъъ… — започна Джони.
— Това самодейната театрална трупа ли е? — прекъсна го Кърсти и другите се смаяха от бързината на реакцията й. — О, не, май сме объркали залата, извинете.
Те се изнесоха на пръсти към вратата, тикайки количката. Членовете на Клуба се блещеха насреща им като бухали, а чаят им стинеше ли стинеше.
Клатето отвори вратата и изведе останалите навън.
— И нали се сещате, единият беше черен — рече Йонеса, щом престъпиха прага, после саркастично обърна очи и размаха ръце във въздуха. — Ша одиме на карнавааааал!