Тери Пратчет
Джони и бомбата (1)

Глава 1
След бомбардировката

Девет часът вечерта, главната улица на Елскбъри.

Беше тъмно и само от време на време иззад разкъсаните облаци просветваше кръглата луна. Вятърът духаше от югозапад. Току-що бе отминала поредната буря и сега въздухът бе по-свеж, а паважът — хлъзгав.

По главната крачеше полицай, съвсем бавно и невъзмутимо.

Ако човек се присламчеше по-близичко до някой затъмнен прозорец, можеше да види едва забележимата светлинка, която го обрамчваше. Отвътре се чуваше шумоленето на хора, които продължаваха да живеят своя живот — приглушените тонове на пиано, докато някой упражняваше гамите отново и отново, тихите звуци на радио, прекъсвани от изблици на смях.

Някои от витрините бяха затрупани с чували пясък. Пред един магазин имаше плакат, призоваващ хората „да копаят за победата“, сякаш тя е ряпа, да речем.

Лъчите на прожекторите шареха по хоризонта в посока Слейт и се опитваха да открият бомбардировачи сред облаците.

Полицаят зави зад ъгъла и закрачи по съседната улица. Ботушите му кънтяха в застиналата тишина.

Ритмичните му стъпки го отведоха до параклиса на Методистката църква. По принцип оттам би трябвало да продължи към „Парадайс Стрийт“, но сега това бе невъзможно, защото „Парадайс Стрийт“ вече не съществуваше. От снощи я нямаше.

До параклиса бе паркиран камион. Изпод брезента, който покриваше каросерията, се процеждаше светлина.

Полицаят тупна по брезента.

— Не можете да паркирате тука. Гос’да — рече той. — Ще ви глобя с едно чайче и ще забравим за нарушението, какво ще кажете, а?

Брезентът се отметна и един войник изскочи навън. За миг се мярна вътрешността на камиона — огряна от оранжева светлина шатра, където неколцина войници се грееха около малка печка. Въздухът тегнеше от цигарен дим.

Войникът се ухили.

— Я сипете едно чайче на сержанта и му дайте да похапне — подкани той седящите в каросерията.

След миг отвътре подадоха димящо канче и сандвич с размери на тухла.

— Много съм ви задължен — рече полицаят и ги пое. После се облегна на камиона.

— Е, как е? — попита той. — Не съм чул кога е паднала…

— Двайсет и пет фунтовка е — рече войникът. — Проби чак пода на избата. Снощи бомбардираха яко. Искаш ли да хвърлиш едно око на тая?

— Безопасно ли е?

— Много ясно, че не — ухили се войникът. — Нали затова вардим, тъй де. Айде. — Той загаси цигарата и бучна фаса зад ухото си.

— Пък аз си мислех, че са ви сложили да пазите — рече полицаят.

— Два часът през нощта е и виж какъв дъжд пере — отвърна войникът. — Кой ще се юрне да краде неизбухнала бомба?

— Да, ама… — сержантът погледна към разрушената улица.

В този момент се чу шум от съборени тухли.

— Тъй като слушам, май някой се гласи да я гепи — рече той.

— К’во? Ама ние сме сложили предупредителни табели! — възкликна войникът. — Прибрахме се само по едно чайче да пийнем! Ей!

Ботушите им заскърцаха по посипаната с отломки улица.

— Всъщност няма страшно, нали? — рече сержантът.

— Не и ако някой не й пусне отгоре грамадна гадна купчина тухли. Тогава ще стане страшно, и още как! Ей! Ти!

Луната се показа иззад облаците. На другия кран на разрушената улица, близо до стената на консервната фабрика, се мержелееше някакъв силует.

Сержантът се закова на място.

— О, не — прошепна той. — Това е госпожа Тахион.

Войникът се втренчи в дребната фигурка, която буташе количка сред отломките.

— Коя е тя?

— По-тихичко, ако обичаш — сграбчи го полицаят за ръката.

Той запали фенерчето си и на лицето му цъфна дружелюбна налудничава усмивка.

— Ти ли си, гос’жа Тахион? — подвикна той. — Аз съм сержант Бърк. Малко е хладничко да се разхожда човек по туй време. В участъка имаме една хубава топла килийка, знаеш. Осмелявам се да твърдя, че за тебе там ще се намери и голяма чаша горещо какао. Какво ще кажеш да идем, а?

— Не ги ли вижда всичките тия предупредителни табели? Тя да не би да не е наред? — попита под носа си войникът. — Рови точно до къщата, в чието мазе е бомбата!

— Да… Всъщност не… Просто е по-различна — рече сержантът. — Малко тра-ла-ла. — Той извиси глас. — Ти само стой там, където си, миличка, ние ще дойдем да те вземем. Не искаме да се пребиеш из тия боклуци, нали така?

— Абе тя да не ходи да тараши? — обади се войникът. — Току-виж я разстреляли, че обира бомбардирани къщи!

— Никой няма да разстреля госпожа Тахион — рече сержантът. — Ние си я знаем, нали разбираш? Оная вечер я прибрахме.

— Заради какво?

— А, заради нищо. Ако нощем е клинч, пускаме я да си дреме в някоя свободна килия в участъка. Вчера например й дадох петаче и един чифт стари ботуши, дето бяха на майка ми. Ами виж я само. Може и баба да ти бъде, толкоз е древна, горката!

Госпожа Тахион стоеше и се цъклеше насреща им като кукумявка, докато те приближаваха най-предпазливо.

Войникът видя пред себе си съсухрена дребна женица, навлякла някаква бална рокля, върху която на етажи висяха всевъзможни дрехи, а на главата и бе нахлупена вълнена шапка с помпон. Буташе телена кошница на колелца. На кошницата бе прикрепена метална табела.

— „Теско“ — прочете той. — Това пък какво е?

— Хич не я знам откъде ги влачи тия неща — измърмори сержантът.

Количката бе пълна с черни найлонови торби. Но имаше и други неща, които блещукаха на лунната светлина.

— Аз обаче знам откъде го е взела — измърмори войникът. — Свила ги е от консервната фабрика!

— О, че то там тая сутрин се изсипа половината град — осведоми го сержантът. — Някой и друг буркан корнишони, какво толкова!

— Да, ама така не може. Ей, ти! Госпожа! Може ли само да погледна… — И той се приближи до количката.

От нея изригна някакъв демон, цял само зъби и пламтящи очи, и раздра опакото на ръката му.

— Мамицата му! Ей, я ми помогни да…

Но сержантът се беше дръпнал назад.

— Това е Виноват, да знаеш! — рече той. — Ако съм на твое място, щях да се вардя малко!

Госпожа Тахион се изкиска.

— Буревестници, напред! — изломоти тя. — К’во, нямало банани? Така си мислиш ти, стара ми каручке!

Тя обърна количката и припна в тръс, като я влачеше зад себе си.

— Ей, не влизай ТАМ… кресна войникът.

Старицата преметна количката над купчина тухли. Зад нея една стена се срути.

Последната тухла удари нещо долу, на дъното, и то рече Дзъннн!

Войникът и полицаят застинаха на място.

В мрака се чу тиктакане. Звукът идеше отдалеч и беше доста приглушен, но в тази пълна тишина и двамата мъже го чуха как пълзи нагоре по гръбнаците им.

Стъпалото на сержанта, увиснало във въздуха, бавно се отпусна на земята.

— Като почне да тиктака, колко време ти остава? — прошепна той.

Но до него нямаше никой. Войникът се отдалечаваше скорострелно.

Полицаят се спусна подире му и тъкмо когато бе преполовил разрушената „Парадайс Стрийт“, светът зад него изведнъж стана безумно вълнуващ.

 

 

На главната в Блекбъри беше девет часът вечерта.

На витрината на магазина за електроуреди девет телевизора показваха едно и също. Девет телевизора блещеха трепкащите си екрани срещу празното пространство.

Някакъв вестник се понесе по пустия тротоар и се спря в оградата пред една градинка. Вятърът поде празна кутия от бира и я затъркаля по тротоара, докато най-накрая тя издрънча в близката шахта.

Общинският съвет на Блекбъри наричаше главната улица „Пешеходна зона за отдих и култура“, макар че никой не беше много сигурен какви точно отдих и култура се предлагат там и какво точно означават те. Може би отдихът и културата това бяха пейките, хитро проектирани така, че хората да не се заседяват по тях твърде дълго и по този начин да развалят пейзажа. Или пък току-виж се изразяваха в цветните лехи, върху които бе избуяла редовната реколта неувяхващи пликчета от чипс. А можеше да са и дърветата от плана за озеленяване. На оригиналните чертежи отпреди няколко години те изглеждаха доста големи и кичести, но после съкратиха бюджета, отпадна едно, че друго, че трето и най-накрая никой не ги засади.

Неоновите светлини изстудяваха нощта като лед.

Вестникът пак подхвръкна и се уви около жълта кофа за боклук във формата на тлъсто куче с отворена уста.

Нещо се приземи на алеята и изпъшка.

— Тик-так-тик! Тики-така-бу! Оу! Национална… здравна… служба…

Интересното на притесненията — помисли си Джони Максуел — е, че вечно изниква нещо ново, за което да се притесняваш.

Приятелката му Кърсти казваше, че било така, защото той си бил притеснителен по рождение, но цялата работа беше, че тя никога от нищо не се притесняваше. Просто се нахъсваше и предприемаше някакво действие, какъвто и да беше проблемът. Той наистина й завиждаше за начина, по който решаваше какъв е проблемът и почти мигом се сещаше как да действа. Напоследък през повечето вечери Кърсти спасяваше планетата, а в събота и неделя — лисиците.

А Джони вечно се притесняваше. Обикновено притесненията му си бяха все едни и същи — за училище, за пари, дали можеш да хванеш СПИН от гледане на телевизия и тъй нататък. Но от време на време изскачаше и някое внезапно притеснение, което помиташе всички останали накуп.

Точно сега това беше притеснението дали е с всичкия си.

— Не е съвсем като да си болен — поясни Йонеса, който беше изчел цялата медицинска енциклопедия на майка си.

— Въобще не е като да си болен. Ако са ти се случили сума ти гадости, да си депресиран е много здравословно даже — отвърна Джони. — Не съм ли прав? Ако нещата са кофти, татко ти фучи, а майка ти кисне в къщи и само пафка и въобще… Е, в такъв случай да се разкарваш ухилен и да разправяш „О, ами то не е чак толкоз зле“, значи, че вече си се побъркал.

— Точно така — подкрепи го Йонеса.

Той беше чел и малко психология.

— Баба ми превъртя — обади се Бигмак. — Тя… Ох!

— Съжалявам — обади се Йонеса. — Не гледах къде стъпвам, ама, да си бъдем честни, и ти не гледаше.

— Само тия сънища — рече Джони. — Не е нищо НАЛУДНИЧАВО, де.

Макар че трябваше да си признае, че такива сънища му се явяваха и през деня. Сънища, толкова реални, че изпълваха и зрението, и слуха му.

Самолетите…

Бомбите…

И вкаменената муха. Това пък защо? Сънува си ги той значи тия кошмари и точно посред съня цъфва тая муха. Мъничка мушица в късче кехлибар. Бил спестил пари да си я купи и разработил за нея научен проект. Но тя дори не беше страшна. Беше просто мушица отпреди милиони години. Какво търсеше тя в един кошмар?

Хм. Учителите ли? Защо те не са такива, каквито се предполага да бъдат и просто не те гълчат, ако не внимаваш в час? Вместо това те всичките сякаш се притесняваха за него, изпращаха бележки до родителите му и го караха да ходи на специалист, макар че това със специалиста не беше чак толкова зле и поне го отърваваше от математиката.

В една от бележките пишеше, че бил „неспокоен“. Та кой ли беше спокоен? Не я беше показал на майка си. И без това положението беше кофти.

— Добре ли се оправяш у дядо ти? — попита Йонеса.

— Не е чак толкова зле. Да не говорим, че къщната работа я върши най-вече дядо. Много е добър на пържените филии. И вечно ни снабдява с „Малка вкуснотийка“.

— Това пък какво е?

— Нали го знаеш онзи щанд в супера, дето продават консерви с отлепени етикети?

— Да, и?

— Ами, той купува по цели камари от тях. А пък като отвориш консервата веднъж, няма как, трябва да я изядеш.

— Буааа!

— Е, ако се паднат ананаси или кюфтета, даже са сносни.

Продължиха да вървят по притъмнялата улица.

Работата с всички нас е… — помисли си Джони. — ТЪЖНАТА работа с всички нас е, че не сме добри в нищо. Всъщност не това е най-лошото. Най-лошото е, че не сме добри дори и в това да не сме добри.

Вземете Йонеса например. Като го погледнеш, можеш и да си помислиш, че има възможности, заложби, Йонеса беше чернокож. Чисто технически погледнато. Обаче „мараба“ никога не казваше „чупка“ казваше само когато говореше за физически упражнения, а пък думата „майка“ употребяваше единствено говорейки за собствената си или нечия друга майка. Според Йонеса да се твърди, че всички чернокожи деца се държат по въпросния начин, бе налагане на расов стереотип, но пък откъдето и да го погледнеш, що се отнася до пичовското държане. Йонеса си беше дефектен по рождение. Трейнстпотърите бяха по-големи пичове от Йонеса. Дадеш ли му на него бейзболна шапка, щеше да си я сложи с козирката напред. Разбирате ли сега колко не — „йо“ беше Йо-не-са? Всъщност той понякога и вратовръзка си слагаше.

Бигмак пък… Виж, Бигмак си го биваше. Беше страхотен по математика. Всъщност донякъде само. Даскалите направо пощръкляваха. Покажете на Бигмак най-устрашаващото уравнение и той ще ви каже „x = 2,75“, и ще е много прав. Ала така и не разбираше ЗАЩО. „Ами, толкова е“ — казваше, и точка. А така НЕ СТАВАШЕ. Математиката не се състоеше в това да знаеш отговорите. Математиката предполагаше да покажеш как си стигнал до тях, дори и отговорът, който си намерил, да е грешен. Освен това Бигмак беше и скинар. Бигмак, База и Сказ бяха последните останали трима скинове в Блекбъри. Или поне последните трима, които не се падаха някому татковци. Освен това на кокалчетата на ръцете му беше изписано „ОБИЧ“ и „МРАЗ“, но само с химикалка, защото ако отидеше да го татуират, щеше да припадне. Освен това си гледаше тропически рибки.

Що се отнася до Клатето… От Клатето дори и компютърен хахо не ставаше, Той ИСКАШЕ да бъде сред хаховците, луднали по компютрите, обаче те не го щяха. Вярно, имаше значка, на която пишеше „Компи-хахо“ и вечно се бъзикаше с електрониката. Клатето искаше да бъде хлапе с очила като дъната на шишета от мляко и развлечен анорак, което пише невероятни компютърни програми и на двайсет години става милионер, но сигурно щеше да се примири с това да бъде само човек, чийто компютър не се размирисва на изгоряла пластмаса всеки път, когато го пипне.

А пък Джони…

… ако полудееш, усещаш ли се, че си полудял? Ако не си полудял, как да разбереш, че не си?

— Не беше лош тоя филм — разправяше Клатето. Бяха ходили на кино в „Блекбъри Одеон“. Общо взето, гледаха всеки филм, чието заглавие обещаваше някъде из него да се мерне лазерен лъч.

— Но не може човек да пътува във времето, без да се набърка в нещо — възрази Йонеса.

— Тъкмо там е работата — обади се Бигмак. — Тъкмо ЗА ТОВА става въпрос. Не бих имал нищо против да постъпя на работа в полицията, ако имаше ПОЛИЦИЯ НА ВРЕМЕТО. Значи, връщаш се години назад и казваш „Ей, ти ли си Адолф Хитлер?“ и като ти рече „Ахтунг, аз съм, яаа…“ Па-па-па-па-па! С картечницата-помпа. Няма човек — няма проблем.

— Да, ама ако без да искаш застреляш собствения си дядо? — попита търпеливо Йонеса.

— Няма начин. Той изобщо не прилича на Адолф Хитлер.

— Да, ама ти не си чак толкоз добър стрелец — обади се Клатето. — Нали те изритаха от клуба по пейнтбол?

— Щото ги беше яд, че не се бяха сетили за ръчна граната с боя, преди аз да им покажа как става, само заради това беше.

— Това беше КУТИЯ С БОЯ, Бигмак. Двулитрова.

— Да бе, вярно, обаче в оня кунтекс беше ръчна граната.

— Казаха, че поне капака можеше да поотвориш малко. Шон Стивъис после са го шили.

— Ама аз нямах предвид да застреляш ТОЧНО дядо си — прекъсна ги на висок глас Йонеса. — Исках да кажа, че ако се набъркаш в нещо, можеш и да не се родиш, или пък твойта машина на времето никога да не бъде изобретена. Също като в оня филм, дето изпратиха робота назад във времето да убие майката на момчето, което щом порасне, ще победи роботите.

— Биваше си го тоя филм — обади се Бигмак и надупчи притихналите магазини с невидима картечница.

— Но ако момчето никога не се беше родило, откъде те щяха да знаят за него? — попита Йонеса. — Аз нещо не го схванах това.

— Ти пък откъде се извъди такъв спец? — попита Клатето.

— Ами, имам у нас цели три рафта видеокасети със „Стар Трек“ — обясни Йонеса.

— Акъл-анорак!

— Хахо!

— Трейнслотър!

— Както и да е — рече Йонеса. — Ако промениш нещо, може най-накрая изобщо да не се върнеш назад във времето, и в същото време пак да си си там, в онова време. Хубаво, обаче първо на първо ти никога не си ходил там и затова няма да можеш и да се върнеш, тъй като никога не си ходил. Или пък дори и да можеш да се върнеш, ще се върнеш в друго време, в паралелно измерение, един вид, защото ако онова, което си променил, изобщо не се е случило, то ти нямаше да отидеш там, така че можеш да се върнеш само на място, където никога не си бил. И като заседнеш там, край.

Опитаха се да проумеят някак си това.

— Хмм, за да проумееш пътуването във времето, трябва да си луд — рече най-накрая Клатето.

— На, Джони, открива ти се възможност за кариера! — подхвърли Бигмак.

— БИГМАК! — скастри го Йонеса.

— Няма нищо — обади се Джони. — Докторът каза, че просто съм се притеснявал твърде много.

— С какви тестове те проверяваха дали си изперкал? — поинтересува се Бигмак. — Големи игли, електрошокове, такива ли работи?

— Не, Бигмак, не — въздъхна Джони. — Не е това. Просто ти задават разни въпроси.

— Какви? Като например „Ти откачалка ли си“?

— Страшно ще е хитро да се върнеш МНОГО, МНОГО назад във времето — рече Клатето. — При динозаврите чак. Никакъв шанс да утрепеш дядо си, освен ако той наистина не е изкопаемо. При динозаврите бива.

— Върхът! — възкликна Бигмак. — И ще мога да ги попилея с плазменото оръжие! Уха!

— Да бе, да — подбели очи Клатето — Това би обяснило сума ти неща. Защо динозаврите са измрели преди шейсет и пет милиона години? Защото Бигмак не е смогнал да ги подпука по-рано.

— Ама ти нямаш плазмено оръжие — възрази Джони.

— Щом Клатето може да си има машина на времето, и аз мога да си имам плазмено оръжие.

— Добре де, добре.

— И ракетна площадка.

Машина на времето, помисли си Джони. Ей това си е нещо. Можеш да си подредиш живота точно такъв, какъвто си искаш. Ако ти се случи нещо гадно, просто се връщаш назад и вземаш мерки да не ти се случи. Можеш да си ходиш където щеш и никога да не ти се случва нищо лошо.

Разговорът на момчетата покрай него постепенно придобиваше свой особен стил, както винаги ставаше с техните разговори.

— Както и да е, това, че динозаврите са измрели наистина, изобщо не е доказано.

— Да бе, да, точно така, много ясно, те още си щъкат насам-натам, нали така?

— Искам да кажа, такова де, може пък да излизат само нощем или пък да са се сдобили със защитна окраска, или пък знам ли…

— Стегозавър с вид на тухлен зид? Или яркочервен бронтозавър като автобус 9?

— Ей, страхотна идея! Значи, те обикалят и се преструват на автобуси, и хората се качват — обаче не могат да слязат! Иии-ууу, иии-уууу…

— Тцъ. Изкуствени носове. Изкуствени носове и бради. И тъкмо когато най не го очакваш — ам! И на тротоара няма нищо друго, освен чифт патъци и един такъв едър, ама едър бабанко по шлифер, който се потътря нататък…

„Парадайс Стрийт“ — помисли си Джони. Напоследък току се сещаше за „Парадайс Стрийт“. Особено нощем.

На бас, че ако попитате хората ТАМ дали пътуването във времето е добра идея, ще отговорят с „да“. Искам да кажа, какво е станало с динозаврите, никой не знае, но всички знаем какво е станало с „Парадайс Стрийт“.

Ще ми се да можех да се върна на „Парадайс Стрийт“.

Нещо изсъска.

Огледаха се. Между магазина за дрехи втора употреба и видеотеката минаваше уличка. Съскането идваше оттам, само дето вече беше преминало в ръмжене.

И то ръмжене, което изобщо не беше приятно. Нахлуваше в ушите на Джони и през съвременния му мозък — право във вградената в самите му кости памет. Когато много, много отдавна един маймун слязъл предпазливо от дървото и се заклатушкал непохватно по земята, за да пробва новата идея за „изправена стойка“, за която приказвали всички млади маймуни, тъкмо от подобно изръмжаваме най го било шубе.

То казваше на всеки мускул в тялото му: бягай и се мятай на някое дърво. И по възможност хвърли надолу някой и друг кокосов орех.

— В уличката има нещо — обади се Клатето и се огледа дали наоколо няма някое по-височко дърво.

— Върколак? — предположи Бигмак.

Клатето се спря.

— Защо пък върколак? — обади се той.

— Гледах един филм, „Проклятието при отмъщението на върколака“, — отвърна Бигмак. — Там един чу такова ръмжене и влезе в оная тъмната уличка и после го дадоха проснат на земята, а по паважа се лееха едни ми ти специални ефекти…

— Хъ! — гласът на Клатето трепереше. — Върколаци не съществуват!

— Ами тогава иди му го кажи.

Джони пристъпи напред.

В уличката имаше преобърната количка за пазаруване, но това не беше нищо кой знае колко необикновено. Цели стада колички за пазаруване се въргаляха из улиците на Блекбъри. Макар и да не беше виждал никога такава, която да се движи сама, понякога той подозираше, че в мига, в който им обърне гръб, те затрополяват нанякъде.

Покрай нея бяха пръснати издути торби, вързопи и черни найлонови пликове за боклук, както и няколко буркана. Единият се беше счупил и от него се носеше миризма на оцет.

Единият от вързопите беше обут с маратонки.

Такова нещо не можеш да видиш много често.

Едно ужасно чудовище се примъкна върху количката и се изплю по посока на Джони.

Беше бяло, но тук-там нашарено с кафяво и черно. Беше гърчаво. Имаше три крака и половина, но само едно ухо. Лицето му бе маска, изобразяваща абсолютното, непоколебимо зло. Зъбите му бяха изпочупени и жълти, дъхът му — гаден като миризма на чушки.

Джони познаваше чудовището много добре. Както и практически всеки в Блекбъри.

— Здрасти, Виноват! — поздрави той, като внимаваше да си държи ръцете долепени до себе си.

После погледна вързопа с маратонките.

— Май нещо се е случило с госпожа Тахион — рече той. Другите притичаха към него.

Вързопът всъщност само приличаше на вързоп, защото госпожа Тахион имаше навика да носи всичките си дрехи наведнъж. Което ще рече вълнена шапка, към дванайсет жилетки и розова пола на харбалички, под която се подаваха голи пищялки, а след тях идеха няколко чифта футболни чорапи и огромните маратонки.

— Това КРЪВ ли е? — възкликна Клатето.

— Ъхъ — отвърна Бигмак. — Буаа.

— Според мен е жива — обади се Джони. — Сигурен съм, че чух пъшкане.

— Ъъ… аз, такова, разбирам от първа помощ — колебливо изрече Йонеса. — Изкуствено дишане и тъй нататък.

— Изкуствено дишане? На госпожа ТАХИОН? Буаа! — рече Бигмак.

Йонеса изглеждаше много притеснен. Онова, което му се виждаше толкова просто, когато го правеше в приятната топла зала под погледа на инструктора, изглеждаше къде-къде по-сложно в малката уличка, особено като се намесеха и вълнените жилетки. Който и да беше измислил първата помощ, не бе имал предвид госпожа Тахион.

Йонеса коленичи като на тръни. Той колебливо потупа госпожа Тахион и от многобройните й джобове изпадна нещо. Оказа се парче риба и пържени картофи, увити във вестник.

— Все набива пържени картофи — обади се Бигмак. — Брат ми разправя, че вади изхвърлените вестници от кофите за боклук да провери дали в тях не е останал увит някой и друг картоф. Буаа!

— Уфф… — изпъшка отчаяно Йонеса, докато се опитвате да намери начин да приложи първа помощ, без да докосва нищичко.

Най-накрая Джони се окопити и рече:

— Аз знам как се набира 999.

Йонеса се отпусна облекчено.

— Да, да, правилно — рече той. — Почти съм сигурен, че пострадалите не трябва да се местят, защото може да им счупиш някоя кост.

— Или да им напукаш кирта — добави Клатето.