Тимъти Зан
Тъмната сила (3)

ГЛАВА 3

— Молбата ви за кацане е приета, „Хилядолетен сокол“ — прозвуча от предавателя гласът на диспечера на въздушния контрол от императорския дворец. — Насочете се към осма площадка. Съветник Органа Соло ще ви посрещне.

— Благодаря, въздушен контрол — отвърна Хан Соло, внимателно насочи кораба към императорския град и изгледа с отвращение тъмната облачна покривка, надвиснала навред като заплаха.

Никога не бе обръщал особено внимание на поличбите, но тези тъмни облаци никак не му повишиха настроението. А като се е сетил за лошото настроение, най-добре бе да свърши още една работа. Пресегна се и включи предавателя:

— Приготви се за приземяване. Почти стигнахме.

— Благодаря, капитан Соло — отговори предпазливо скованият глас на Трипио.

Беше дори по-скован от обикновено. Дроидът сигурно още ближеше рани от нараненото си его или каквото там имаха дроидите вместо его. Капитан Соло прекъсна връзката и ядосано стисна устни. Никога не бе обичал дроидите. От време на време ги използваше, но само когато се налагаше. Трипио беше по-добър от повечето, които бе познавал, но всъщност Хан никога не бе прекарвал шест дни в космоса с друг дроид.

Лея харесваше Трипио и искаше двамата да се сработят. Първия ден, след като напуснаха Слуис Ван, позволи на Трипио да заеме мястото на втория пилот и стоически понасяше пискливия му глас, като смело се опитваше да поддържа някакво подобие на истински разговор. На втория ден остави Трипио да говори през повечето време, а той си намери работа в шахтите за поддръжка, където нямаше място за двама. Дроидът продължи да му говори с обичайната си жизненост от отвора на шахтата. Следобеда на третия ден Хан забрани на дроида да се появява в негово присъствие.

Лея нямаше да остане очарована. Е, още по-малко щеше да е доволна, ако се бе поддал на изкушението да превърне дроида в комплект помощни амортисьори.

„Сокол“ се гмурна под облачната пелена и пред тях се откри ужасното място, където се намираше старият дворец на императора. Хан се спусна, увери се, че осма площадка е свободна, и приземи кораба. Лея сигурно го беше чакала в прохода към площадката, защото, когато спусна стълбичката на „Сокол“, тя вече беше до кораба.

— Хан! — извика тя с доловимо напрежение в гласа. — Благодаря на Силата, че се върна.

— Здравей, скъпа — отвърна той и я прегърна, като внимаваше много да не притиска издутия й корем. — Аз също се радвам да те видя.

Лея се долепи до него за миг и после внимателно се отдръпна:

— Да побързаме.

Чубака ги чакаше в прохода, на рамото му висеше готов за стрелба лък.

— Здрасти, Чуй — кимна Хан, а уукито му отвърна с гърлено ръмжене. — Благодаря ти, че се грижи за Лея.

Приятелят му отвърна нещо неясно. Соло го изгледа изненадано, но реши, че сега не е моментът да го разпитва за престоя им на Кашиуук, и се обърна към Лея:

— Какво пропуснах?

— Нищо особено — отговори тя и тръгна по коридора към стълбата за двореца. — Фейлия явно реши да поуспокои топката след първоначалната бурна вълна на обвинения. Предума съвета да му възложат грижата за вътрешната сигурност, ръководена досега от Акбар, но се държи по-скоро като временно изпълняващ длъжността, а не като шеф. Освен това навсякъде разправя, че щяло да му бъде възложено върховното командване, но нищо не е направил.

— Не иска да плаши — предположи Хан. — Обвиняването на човек като Акбар в измяна е прекалено голям залък и на хората им е нужно време, за да го преглътнат. Ако прекали със солта, може и да го изплюят.

— И аз така виждам нещата — съгласи се Лея. — Значи ще имаме малко време, за да се опитаме да разберем какво се крие зад тази история с банковата сметка.

— Да, какво е станало всъщност? Ти ми каза само, че при обичайна банкова проверка са открили огромна сума пари в една от сметките на Акбар.

— Оказа се, че всъщност не е било обичайна проверка — отвърна съпругата му. — Сутринта, когато са нападнали Слуис Ван, тук на Корускант някой е проникнал в централната клирингова банка. Пострадали са няколко едри вложители. Следователите проверили всички обслужвани от банката сметки и открили, че същата сутрин по сметката на Акбар е постъпила огромна сума от централната банка на Паланхи. Нали знаеш за Паланхи?

— Всеки знае за Паланхи — отвърна кисело Хан. — Малка планета на оживен търговски кръстопът, чиито жители са с прекалено голямо самочувствие и много се големеят.

— Освен това твърдо вярват, че успеят ли достатъчно дълго да запазят неутралитет, ще спечелят и от двете страни във войната — добави Лея. — Както и да е, централната им банка твърди, че парите не идват от Паланхи, а само са минали оттам. Досега нашите хора не успяват да установят произхода им.

Соло кимна:

— Обзалагам се, че Фейлия има нещо наум по този въпрос.

— Не само той — въздъхна Лея. — Просто той пръв го изрече на глас.

За да натрупа няколко точки на гърба на Акбар! — изръмжа Хан. — А къде е адмиралът? В стария затвор? Съпругата му поклати глава:

— Нещо като лек домашен арест, докато следователите приключат с разследването. По това също личи, че Фейлия не иска да буни духовете повече, отколкото е необходимо.

— Или че добре съзнава, че от тази история не може да излезе кой знае какво — възрази Хан. — Разполага ли срещу Акбар с нещо друго освен с тази банкова сметка?

Лея се усмихна изморено:

— Само с разгрома при Слуис Ван. Нали тъкмо Акбар изпрати бойните кораби там.

— Така е — призна Хан, като се опитваше да си спомни старите правила на Бунтовническия съюз за арестуваните военни.

Ако не се лъжеше, офицер под домашен арест можеше да приема посетители, като те преминат през няколко бюрократични проверки. Но може и да грешеше. Накараха го да зубри всички тези глупости, когато им позволи да му присъдят офицерско звание след битката при Иовин. Но никога не бе вземал насериозно правилата.

— Колко съветници са на страната на Фейлия?

— Твърдите му привърженици не са много. Но онези, които са склонни да го подкрепят… Е, ще прецениш сам след няколко минути.

Хан премига изненадано. Беше се замислил за бъркотията и не внимаваше къде го води Лея. Сепна се, когато изведнъж осъзна, че крачат по парадния коридор между заседателното помещение на съвета и далеч по-голямата зала на общото събрание.

— Чакай малко! — възрази той. — Веднага ли?

— Съжалявам, Хан — въздъхна тя. — Мон Мотма настоя. Ти си първият пристигнал, който е бил на Слуис Ван по време на нападението, и искат да ти зададат хиляди въпроси.

Той плъзна поглед по коридора, по високия купол на тавана, изящната дърворезба и шлифования кристал на прозорците, редиците зелено-лилави фиданки, подредени от двете страни. Говореше се, че лично императорът бил решил как да изглежда парадният коридор, което може би обясняваше защо Хан никога не бе харесвал това място.

— Знаех си, че трябва първо да изкарам навън Трипио — изръмжа той.

Лея го хвана за ръката:

— Хайде, войнико. Поеми си дълбоко дъх и се заеми със задачата си. Чуй, най-добре ще е да ни изчакаш тук.

Обичайната подредба на залата на съвета беше уголемен вариант на по-малкото помещение на вътрешния съвет — по средата кръгла маса за съветниците, а покрай стените столове за помощниците и секретарите. За негова изненада днес тя беше подредена като огромната зала на Общото събрание. Креслата бяха подредени в прави редички, всеки съветник бе заобиколен от помощниците си. В предната част, на най-високото равнище, като учителка в класна стая зад бюро седеше Мон Мотма.

— На кого му е хрумнало това разположение? — прошепна Хан, когато двамата с Лея тръгнаха по страничната пътека към стола до бюрото на Мон Мотма, явно отреден за свидетелите.

— Мон Мотма се разпореди — отвърна тя. — Обаче съм готова да се обзаложа, че идеята е на Фейлия.

Хан се намръщи. Според него Фейлия всячески би се стремил да избегне подчертаването на водещата роля на Мон Мотма в съвета.

— Нещо не ми е ясно.

Лея кимна към бюрото:

— Като съсредоточава цялото внимание върху Мон Мотма, той успокоява страховете, че се опитва да заеме мястото й. В същото време с подреждането на съветниците в групички с помощниците им ги изолира един от друг.

— Ясно — кимна Хан. — Голям хитрец, а?

— Вярно — отвърна Лея. — Ще изстиска от нападението над Слуис Ван всичко, което може. Така че бъди внимателен.

Излязоха отпред и се разделиха, Лея седна до помощничката си Уинтър на първия ред, а Хан продължи към Мон Мотма и свидетелското място.

— Да се закълна ли? — рязко попита той.

Мон Мотма поклати глава:

— Не е необходимо, капитан Соло — любезно отвърна тя, макар в гласа й да се усещаше скрито напрежение. — Седнете, моля. Съветниците желаят да ви зададат няколко въпроса за последните събития в корабостроителниците на Слуис Ван.

Хан се настани в креслото. Фейлия и останалите ботанци бяха в една група на първата редица, близо до Лея. Не се виждаха празни кресла, които да свидетелстват за отсъствието на адмирал Акбар — поне в първите редове, където би трябвало да седи той. Съветниците, подредени в залата според ранга им, явно се бяха сместили колкото може по-напред. Соло откри в това още една причина Фейлия да настоява за разместването — на обичайната кръгла маса мястото на Акбар щеше да остане празно.

— Преди всичко, капитан Соло — започна Мон Мотма, — опишете, моля, последователно и подробно вашата роля при нападението над Слуис Ван, какво се случи, когато пристигнахте там?

— Пристигнахме в Слуис Ван точно когато започна нападението — започна Хан. — Движехме се малко пред имперските звездни разрушители. Уловихме съобщение от Уедж — Уедж Антил, командир на Червения ескадрон, — че в областта на корабостроителницата има имперски изтребители…

— Извинете — прекъсна го спокойно Фейлия, — кой беше във вашия кораб?

Хан впи поглед в ботанеца, във виолетовите очи, меката кремава козина и спокойното невъзмутимо изражение, и отговори:

— Екипажът ми се състоеше от Люк Скайуокър и Ландо Калризиан — Фейлия не можеше да не знае, това беше просто евтин номер, за да го изкара от равновесие. — А, и от два дроида. Интересуват ли ви серийните им номера?

Лек шум, не точно смях се разнесе из залата и Хан получи незначителното удовлетворение да види как козината на ботанеца се поразмърдва.

— Не, благодаря — отвърна Фейлия.

— Червеният ескадрон беше влязъл в схватка с ято от четирийсетина имперски изтребителя и петдесет откраднати минни къртици, които по някакъв начин бяха успели да вкарат в корабостроителниците — продължи Хан. — Помогнахме малко на Уедж да се справи с изтребителите и открихме, че имперската флота използва минни къртици, за да отмъкне бойните кораби, които по време на атаката се използваха като товарни. Успяхме да ги спрем. Това е.

— Твърде скромен сте, капитан Соло — отново се обади Фейлия. — Според получените до този момент доклади двамата с Калризиан сами сте объркали плановете на Империята.

Хан се стегна. Стигнаха до главния въпрос. Двамата с Ландо наистина бяха спрели имперската флота, само че за това бяха унищожили командните отсеци на над четирийсет бойни кораба.

— Съжалявам за повредените кораби — отвърна той и погледна ботанеца право в очите. — Нима предпочитате Империята да ги беше взела незасегнати?

Козината на Фейлия леко се разлюля.

— Нищо подобно, капитан Соло. Изобщо не поставям под въпрос начина, по който сте предотвратили опита на имперската флота да открадне корабите, независимо колко скъпо може да ни струват вашите действия. Направили сте възможното. При конкретните обстоятелства успехът ви е направо невероятен.

Хан се смръщи, чувстваше се донякъде изкаран от равновесие. Очакваше Фейлия да стовари върху него вината за цялата операция в Слуис Ван. За пръв път ботанецът го изненадваше с неочакван ход.

— Благодаря ви, съветник — измърмори той, без да има какво друго да каже.

— Което не значи, че опитът на Империята, който замалко не се увенча с успех, е маловажен — продължи Фейлия. Козината му се разлюля отново и той внимателно огледа залата. — Напротив. В най-добрия случай става дума за сериозни грешки в преценката на част от нашето военно командване. А в най-лошия… за измяна.

Хан сви устни. Ето каква била работата. Фейлия изобщо не беше променил намеренията си, просто бе решил да не пропуска златната възможност заради маловажен пилот, като Соло, да нападне Акбар.

— С цялото ми уважение, съветник — побърза да каже той, — случилото се в Слуис Ван не е грешка на адмирал Акбар. Операцията…

— Извинете ме, капитан Соло — прекъсна го Фейлия. — С цялото ми уважение към вас позволете да ви напомня, че единствената причина бойните кораби да се намират в корабостроителницата с недостатъчно екипажи и съвсем уязвими при нападение е заповедта на адмирал Акбар.

— Не може да се говори за измяна — настоя Хан. — Вече знаем, че Империята е проникнала в системите за свръзка…

— А кой е виновен за провала на службите за сигурност? — извика Фейлия. — Вината отново е на адмирала.

— Тогава вие намерете откъде изтича информация — изстреля в отговор Хан. С крайчеца на очите си забеляза, че Лея усилено клати глава, но бе твърде ядосан, за да спазва почтителния тон към съветника. — И много ми се иска да видя как вие ще се изправите срещу върховен адмирал на Империята.

Тихият шум от разговори в залата внезапно стихна.

— Какво искате да кажете? — попита Мон Мотма.

Хан изруга наум. Нямаше намерение да споделя новината, преди да провери данните в архивите на двореца. Но вече беше твърде късно за отстъпление.

— Начело на имперската флота е застанал върховен адмирал — измърмори той. — Видях го с очите си.

В помещението се възцари тежка тишина. Мон Мотма първа се съвзе.

— Не е възможно — прошепна тя. Май много й се искаше да повярва в думите си, без да е убедена в тях. — Ние се справихме с всички върховни адмирали.

— Видях го с очите си — повтори Хан.

— Опишете го — обади се Фейлия. — Как изглежда?

— Не е човек — започна Соло. — Поне не изцяло. Структурата му е почти хуманоидна, но кожата му е светлосиня, косата — синьо-черна, а очите — блестящо червени. Не съм срещал досега такава раса.

— Но ние много добре знаем, че императорът не обичаше нехуманоиди — напомни Мон Мотма.

Хан погледна към Лея. С изпънато като каменна маска лице тя гледаше към него, сякаш не го виждаше, и в очите й се четеше безмълвен ужас. Тя поне осъзнаваше за какво става въпрос.

— Носеше бяла униформа — продължи Хан. — Няма друг офицерски чин с бяла униформа. А и човекът, с когото бях, го наричаше върховен адмирал.

— Очевидно става въпрос за самоволно провъзгласяване — обади се рязко Фейлия. — Някой обикновен адмирал или оцелял мофианец се опитва да събере около себе си останките на Империята. Както и да е, това е извън нашата тема.

— Извън темата!? — възкликна Хан. — Вижте, съветник, ако около нас наистина спокойно се разхожда върховен адмирал…

— Ако е така — твърдо го прекъсна Мон Мотма, — скоро ще го разберем със сигурност. Няма никакъв смисъл да обсъждаме въпроса, преди да сме събрали достатъчно информация. Комисията ще проучи възможността да е останал жив някой върховен адмирал. Докато тя не приключи работата си, ще продължим разследването на обстоятелствата около нападението над Слуис Ван — тя погледна към Хан, после се обърна и кимна на Лея. — Съветник Органа Соло, можете да зададете въпросите си.

Адмирал Акбар наклони едрата си синкава глава, огромните му кръгли очи се завъртяха лудо в орбитите в изражение, което Лея не си спомняше да е виждала. Може би изненада? Или уплаха?

— Върховен адмирал… — каза най-накрая Акбар, гласът му звучеше по-сковано от обичайното. — Върховен адмирал на Империята. Това обяснява страшно много неща.

— Не сме сигурни, че е истински върховен адмирал — предупреди Лея и хвърли поглед към безизразното лице на съпруга си. Очевидно Хан не хранеше никакви съмнения по този въпрос. Както и тя. — Мон Мотма възложи на следствената комисия да проучи нещата.

— Нищо няма да открият — поклати глава Акбар. Жестът беше типично човешки. Когато беше сред хора, адмиралът се опитваше да се държи като тях. Значи бе възвърнал равновесието си. — Веднага щом превзехме Корускант, лично прегледах имперските архиви. В тях имаше само списък с имената на върховните адмирали и длъжностите им.

— Може би са изтрили останалото, преди да избягат — изръмжа Хан.

— Или по-скоро изобщо не е имало никакви подробности — предположи Лея. — Спомни си, че те не само бяха най-добрите и високоинтелигентни военни, които императорът можеше да намери, но и играеха важна роля в плана му да постави под пряк контрол целия военен апарат на Империята.

— За това бе създаден и проектът „Студена звезда“ — добави Акбар. — Съгласен съм, съветник. Докато върховните адмирали не бъдат включени военно и политически, няма никакъв смисъл да се публикуват подробности за тях. А се сещам за доста причини да скрият информацията.

— Значи — намеси се Хан — стигаме до задънена улица.

— Така изглежда — съгласи се адмиралът. — Ще трябва да разчитаме единствено на източниците, с които разполагаме в момента.

Лея погледна към Хан:

— Спомена, че когато си видял върховния адмирал, с теб е имало и друг човек, но не ни каза името му.

— Няма и да го кажа — кимна съпругът й. — Поне засега. Тя намръщено изгледа непроницаемото му като на опитен картоиграч лице, опитвайки се с все още неразвитите си джедайски умения да проумее причините за решението му и да усети чувствата му. Не успя. Ех, да имах достатъчно време за упражнения, помисли си унило. Но ако и до този момент работата в съвета отнемаше цялото й време, сега идеше да има още повече нужда от нея.

— Мон Мотма ще иска да го узнае — предупреди го Лея.

— Може и да го кажа накрая — отвърна той. — Дотогава това ще е нашата малка тайна.

— Ще го използваш като средство за оказване на натиск?

— Човек никога не знае от какво ще се нуждае занапред — по лицето на Хан премина сянка. — Тъй или иначе, името му с нищо няма да помогне на съвета. Групата му трябва да се е скрила някъде, освен ако Империята вече не я е заловила.

— И не знаеш как да стигнеш до нея? — попита Лея. Съпругът й сви рамене:

— Обещах да освободя един техен кораб. Може да опитам така да се свържа с тях.

— Направете всичко възможно — заповяда Акбар. — Казахте, че братът на съветник Органа Соло е бил с вас на Слуис Ван?

— Да, сър — кимна Хан. — Хипердвигателите му имаха нужда от малък ремонт, но би трябвало да пристигне два- три часа след мен — обърна се той към Лея. — А, и ще трябва да върнем кораба на Ландо на Слуис Ван.

Акбар изсумтя, което бе калмарианският еквивалент на ръмжене.

— Ще са ни нужни показанията и на двамата — каза той.

— Както на командира на Червения ескадрон Антил. Изключително важно е да разберем как имперската флота е успяла да прекара такава огромна бойна сила през толкова много радари.

Лея погледна към Хан.

— В предварителния си доклад Уедж твърди, че изтребителите и минните къртици са изскочили от един товарен кораб с празни според радара хангари.

Очните ябълки на Акбар се завъртяха в гнездата:

— Празни?! Значи не е проличало да има смущения или проблеми в системата както при повредени или заглушавани радари?

— Според Уедж корабът е бил празен — потвърди Хан.

— Той би трябвало да знае разликата между нормално работещ и заглушаван радар.

— Празен… — Акбар сякаш потъна в креслото си. — Това може да означава само че Империята най-сетне е успяла да пусне в действие прикриващите полета.

— Май така ще излезе — съгласи се мрачно Лея. — Сякаш единственото хубаво е, че явно не са успели да ги усъвършенстват, защото иначе щяха да са ги монтирали на всичките си кораби и с тях напълно щяха да разрушат Слуис Ван.

— He — поклати масивната си глава Акбар. — Поне засега няма защо да се тревожим за това. Използването на прикриващо поле носи повече рискове, отколкото би била евентуалната полза. Един оборудван с прикриващо поле боен кораб би бил толкова сляп, колкото и противникът му. Още по-лошо, ако двигателите са включени — врагът би могъл да го открие, проследявайки излъчванията му.

— Вярно — кимна Лея. — Не се бях замислила.

— От години се носеха слухове, че императорът се опитва да изобрети прикриващо поле — продължи Акбар. — Така че аз отделих доста време, за да обмисля евентуалните последствия — адмиралът се покашля и продължи: — Но слабостите на прикриващите полета са малко успокоение. Въпреки всичките им недостатъци в ръцете на един върховен адмирал те си остават опасно оръжие. И той може да намери начин да го използва срещу нас.

— Вече го стори — промърмори Хан.

— Да — въртящите се очи на Акбар се заковаха върху лицето на Лея. — Трябва да ме освободите от това нелепо обвинение, съветник. Колкото може по-бързо. Въпреки амбициите и самоувереността му съветник Фейлия не притежава тактическите умения, нужни срещу заплаха от такава величина.

— Ще ви освободим, адмирале — обеща твърдо Лея. Искаше й се да се чувства така уверена, както звучеше гласът й. — И в момента работим по този въпрос.

Чу се нерешително почукване и вратата зад нея се отвори.

— Извинете — обади се с механичен глас нисък робот. — Времето за посещения изтече.

— Благодаря — отвърна Лея с едва потиснат гняв и се изправи.

Страшно й се искаше да остане още известно време при Акбар, да поговорят за новата заплаха от страна на Империята и да обсъдят юридическите ходове, които биха могли да използват за неговата защита. Но безполезно бе да спори с робота, най-много той Да й ограничеше времето за посещения. Роботите пазачи разполагаха с такива правомощия, а този тип — 2RD, бе известен с докачливостта си.

— Ще дойда пак, адмирале — каза тя на Акбар. — Днес следобед или утре.

— Довиждане, съветник — адмиралът се поколеба и добави: — Довиждане, капитан Соло. Благодаря, че дойдохте.

— Довиждане, адмирале — отвърна Хан.

Излязоха от стаята и тръгнаха по широкия коридор, а роботът пазач се настани пред вратата.

— Сигурно му е струвало много — подхвърли Хан.

— Кое?

— Дето ми благодари за идването.

Тя го погледна изненадано, но видя, че лицето му е напълно сериозно.

— Стига, Хан. Само защото се оттегли от поста си…

— За него съм съвсем малко по-високо от пълен предател — прекъсна я съпругът й.

В главата на Лея проблесна очевидният отговор на думите му, но вместо да му обясни какво мисли за комплекса му за постоянно преследване, каза:

— Акбар никога не е бил особено дружелюбен. Хан поклати глава:

— Не си измислям, Лея. Попитай Ландо, ако искаш, към него се отнася по същия начин. Ако напуснеш армията, за Акбар ти си нещо по-долно и от плюнката на тонтон.

Лея въздъхна:

— Опитай се да разбереш етиката на монкалмарианците, Хан. Те не са познавали войната, преди да се появи Империята и да започне да ги отвежда в робство и да руши света им. Чудесните им кръстосвачи са били построени за пътнически кораби, които ние им помогнахме да превърнат в бойни. Може би реакцията му е не толкова гняв към теб, че си напуснал поста си, а по-скоро остатъчно чувство за вина към себе си и своя народ, че са се включили във военни действия.

— Дори и след като са били принудени да го направят?

Тя сви вяло рамене:

— Едва ли някой приема войната без натрапчивото усещане, че сигурно има и някакъв друг изход — дори след като е опитал всичко и то не е дало резултат. Аз го почувствах, когато за първи път се присъединих към бунта и, повярвай ми, хора като Мон Мотма и Бейл Органа наистина опитаха всички други възможности. А за традиционно мирната раса на монкалмарианците усещането е още по-лошо.

— Да, може би — неохотно призна Хан. — Ами да се справят сами и да ни оставят на мира.

— Справят се — увери го Лея. — Просто трябва да им дадем време.

Той я погледна настойчиво:

— Все още не си ми казала защо двамата с Чуй напуснахте Кашиуук и се върнахте тук.

Лея сви юмруци. Знаеше, че все някога трябва да обясни на Хан за споразумението си с командира на ногрите Кабарак. Но парадният коридор на имперския дворец не беше място за обсъждане на този въпрос.

— Нямаше никакъв смисъл да стоим там — отвърна тя. — Нападнаха ни още веднъж…

— Какво!?

— Не се вълнувай, справихме се — успокои го тя. — И успях да сключа споразумение, което ми осигурява безопасност поне за следващите няколко седмици. Ще ти разкажа после, като намерим някое по-сигурно място.

Усещаше втренчения му поглед върху себе си, подозрителността, че има нещо, което тя не му казва. Но и той като нея разбираше опасността от обсъждането на подобни тайни на обществено място.

— Добре — измърмори Хан. — Надявам се, че знаеш какво правиш.

Лея потрепери, замисли се за близнаците, които носеше в себе си. Притежаваха страшно голям потенциал в Силата и въпреки това бяха така беззащитни.

— И аз — прошепна тя.