Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Междузвездни войни (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Force Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 24гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka(24.01.2007)

Издание:

Книгоиздателска къща Труд, 2001 г.

Формат: 32/84×108. Печатни коли: 27. Страници: 432. Цена: 6.99 лв.

ISBN 954-528-216-9

Всички права са запазени.

Търговска марка и текст © 1991 г. Lucasfilm Ltd.

All Rights Reserved

STAR WARS: DARK FORCE RISING

© TIMOTHY ZAHN

Cover art copyright © 1991 dy Tom Jung

История

  1. —Добавяне на анотация

ГЛАВА 25

„Кораловият вандал“ се славеше като най-интересното казино в галактиката и като огледа огромната украсена зала „Трала“, Хан разбра защо никога не бе чул противоположно мнение.

Вътре имаше поне десетина маси за сабак, разположени на три подиума, маси за всякакъв вид покер, сепарета, дъски за холошах и дори няколко от обичайните маси с изкривени повърхности във вид на подкова, по които си падаха закоравелите маниаци на кринбид. Барът, който разделяше залата, разполагаше с абсолютно всичко, което клиентите можеха да пожелаят да пият, за да отпразнуват печалбата или за да забравят загубата, а отзад се виждаше вграден отвор за сервиране за хората, които не желаеха да прекъсват играта, за да се хранят.

А ако ти омръзне да се взираш в картите или в чашата, можеш да погледаш през прозрачната стена на външния корпус — бълбукаща синьо-зелена вода, стотици блестящо оцветени риби, малки бозайници и заплетените извивки и проходи на прочутите коралови рифове на Пантоломин.

Накратко, зала „Трала“ беше най-хубавото казино, което Хан беше виждал, а в „Кораловият вандал“ имаше още седем такива зали. Седнал на бара до него, Ландо пресуши чашата си и я бутна настрани.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Той е тук, Ландо — отвърна Хан, откъсна поглед от рифа навън и за пореден път огледа казиното. — Тук някъде.

— Според мен е пропуснал това пътуване — отвърна приятелят му. — Може би е свършил парите. Спомни си какво каза Сена — харчи като луд.

— Да, но ако е изхарчил парите, ще се опита да продаде нов кораб — изтъкна Соло. Допи питието си и се изправи. — Хайде, остана да проверим още една зала.

— И после отначало — изръмжа Ландо. — Пак и пак. Това е абсолютно губене на време.

— Имаш ли някакво предложение?

— Да — отговори кисело Ландо. Заобиколиха един огромен херглик, разположил се несигурно на две кресла, и тръгнаха покрай бара към изхода. — Вместо да обикаляме наоколо както последните шест часа, защо да не седнем на някоя от масите за сабак и да почнем да хвърляме страшно много пари. Веднага ще се разнесе мълвата, че са се появили двама лесни за скубане картоиграчи, и ако онзи хвърля парите, както каза Сена, ще бъде много заинтересуван да си върне част от тях.

Хан изненадан се обърна към него. Преди няколко часа му бе хрумнала същата идея, но си мислеше, че Ландо няма да се съгласи.

— Нима професионалната ти гордост на комарджия няма да пострада?

Приятелят му го погледна право в очите:

— Гордостта ми е готова да преглътне всичко, което би ми позволило да се върна при миньорските операции.

Соло се намръщи. Понякога сякаш забравяше, че насила бе въвлякъл Ландо в преследването.

— Добре — каза той. — Съжалявам. Ето какво ще направим. Ще надникнем в зала „Сафкин“ за последно. Ако го няма там, ще се върнем тук и…

Млъкна. Пред едно празно място на бара имаше пепелник с горяща цигара. Цигара с необичаен, но добре познат аромат…

— Охо… — прошепна зад него Ландо.

— Не мога да повярвам — изръмжа Хан, свали ръка към бластера и набързо огледа претъпканата зала.

— Повярвай, приятелю — кимна Ландо. Докосна възглавничката на креслото. — Още е топло. Той трябва да е… ето го!

Наистина беше Нилс Фериер. Стоеше на изхода под украсената арка от блестящо стъкло, от устата му стърчеше една от вечните цигари. Той им се ухили подигравателно, вдигна ръка за поздрав и изчезна през вратата.

— Е, чудесно! — въздъхна Ландо.

— Иска да го последваме — отвърна Хан и се огледа. Не видя нито една позната физиономия, но това нищо не значеше. Вероятно беше пълно с хора на Фериер. — Да видим какво замисля.

— Може да е капан — предупреди Ландо.

— Или пък е готов да се споразумеем — възрази Хан. — Бластерът да ти е подръка.

— Шегуваш ли се?!

Бяха изминали половината разстояние до изхода, когато чуха приглушен тътен като от далечна гръмотевица. Последва още един, по-силен, след него трети. Шумът от разговорите стихна, посетителите напрегнаха слух и в този момент „Кораловият вандал“ се разтресе леко. Двамата приятели се спогледаха многозначително.

— И ти ли си мислиш същото? — прошепна Хан.

— Турболазерни снаряди във водата — отвърна Ландо. — Фериер е сключил сделка, само че не с нас.

Хан кимна, стомахът му се стегна. Проклетият крадец ги беше изпреварил и беше сключил сделка с Империята. И ако тя сложеше ръка на флотата „Катана“, равновесието на силите в продължаващата война внезапно щеше да се наклони в нейна полза. А под командването на върховен адмирал…

— Трябва бързо да намерим доставчика на корабите — извика той и забърза към изхода. — Може да успеем да го измъкнем със спасителна лодка, преди щурмоваците да се качат на борда.

— Да се надяваме, че това ще стане, преди останалите пътници да обезумеят — добави Ландо. — Да вървим.

Стигнаха до изхода, но беше късно. Чу се нов гръм. този път не някъде в далечината, а над тях и за миг кораловият риф отвън грейна в ярка зелена светлина. „Кораловият вандал“ потрепери като ранено животно и Хан се улови за рамката на изхода, за да запази равновесие.

Нещо го сграбчи за ръката, дръпна го рязко и го завлече в десния коридор. Той инстинктивно посегна към бластера, но преди да го стигне, около гърдите и лицето му се сключиха яки рунтави ръце, приковаха към тялото му ръката, която държеше оръжието, и закриха цялата гледка на внезапно избухналата паника в коридора. Хан се опита да извика, но козинестата ръка закриваше и устата му. Въпреки съпротивата и заглушените проклятия го повлякоха по коридора. Чуха се още два гърмежа, вторият го събори за миг на земята. Изправиха го и той усети, че сменят посоката. Удари лакътя си в рамка на врата. Блъснаха го силно и той отново беше свободен.

Мъчеше се да си поеме дъх. Намираше се в малък склад за напитки, покрай стените почти до тавана бяха подредени каси с шишета. Няколко бяха паднали на пода при лашкането на „Кораловият вандал“, от едната се изливаше тъмночервена течност.

Подпрян на вратата, ухилен стоеше Фериер.

— Здравей, Соло. Много любезно от твоя страна, че се отби да ме видиш.

— Поканата беше твърде любезна, за да я отхвърля — кисело отвърна Хан и се огледа.

Бластерът му висеше във въздуха до купчина каси на два метра от него, точно в средата на голяма и странно плътна сянка.

— Не си забравил моя дух, нали? — продължи любезно крадецът на кораби и махна към сянката. — Той сложи на „Дамата на късмета“ устройството за проследяване. Онова вътре в кораба.

Значи така Фериер беше успял да дойде тук толкова бързо. Чу се нов гръм и корабът се разклати. Още една каса падна и се разби на пода. Хан отскочи настрани и се взря по-внимателно в сянката. Този път успя да различи очите и блясък на бели зъби. Винаги беше смятал, че духовете са просто една космическа легенда. Явно не беше така.

— Не е късно да сключим сделка — каза той.

Фериер го изгледа изненадано:

— Това е твоята сделка, Соло — каза той. — Защо си мислиш, че си тук вместо отвън, където скоро ще започнат да стрелят? Ние просто ще те задържим тук, на топло и безопасно място, докато отвън нещата се успокоят — Фериер вдигна вежди: — Калризиан е съвсем друга работа, разбира се.

Хан го погледна намръщено:

— Какво искаш да кажеш?

— Омръзна ми да ми се пречка — отвърна спокойно крадецът на кораби. — Така, че когато накрая „Кораловият вандал“ се предаде и се издигне на повърхността, ще направя всичко възможно, за да съм сигурен, че Калризиан е най-отпред, опитвайки се смело да защити горкия капитан Хофнер от злите щурмоваци. И ако имаме късмет… — той разпери ръце и се усмихна.

— Значи се казва Хофнер, а? — подхвърли Хан, като се опитваше да сподави гнева си. Ако се разбеснееше, с нищо нямаше да помогне на Ландо. — Ами ако не е на кораба? Империята няма да остане доволна.

— О, тук е — увери го Фериер. — Макар че пътуването сигурно вече му е писнало. Заключихме го в каютата ми някъде около час след като отплавахме.

— Сигурен ли си, че си хванал нужния човек? Крадецът на кораби сви рамене:

— Ако не е така, върховният адмирал може да обвинява единствено себе си. Той ми даде името.

Още един изстрел удари кораба.

— Е, радвам се, че си поговорихме, Соло, но трябва да си довърша работата — каза крадецът и отвори вратата. — Ще се видим по-късно.

— Ще ти платим двойно на това, което ти е предложила Империята — извика Хан, опитвайки се за последен път.

Фериер дори не си направи труда да отговори. Ухили се, измъкна се навън и затвори вратата. Хан погледна към сянката, където трябваше да е духът.

— А ти какво ще кажеш? — попита той. — Искаш ли да станеш богат?

Духът мълчаливо оголи зъби. Чу се още един гръм и корабът рязко се наклони на една страна. „Кораловият вандал“ беше добре построен, но в никакъв случай не можеше да издържи дълго на такъв обстрел. Рано или късно щеше да се наложи да се предаде и да се покаже на повърхността и тогава щяха да нахлуят щурмоваците.

Хан разполагаше с много малко време, за да намери начин да се измъкне.

Турболазерните оръдия на „Химера“ стреляха отново в морето до източения черен цилиндър, който бележеше местоположението на „Кораловият вандал“. На холоса на мостика блесна къса червена линия. Тя веднага беше обвита от бледозеленото на морската вода, която внезапно се превърна в свръхзагрята пара и с бледозеленото се разпростря навсякъде. Ударната вълна достигна кораба и силно го разлюля.

— Не може да се отрече, че са упорити — подхвърли Пелаеон.

— На борда имат множество богати хора — напомни му Траун. — Някои от тях предпочитат да потънат, но не и да си дадат парите под дулата на оръжието.

Капитанът погледна към данните на екрана.

— Скоро ще променят решението си. Главният им двигател вече е извън строя, в обшивката на корпуса има пробойни. Компютърът прогнозира, че ако не се покажат на повърхността до десет минути, са обречени.

— Това са комарджии, капитане — отвърна върховният адмирал. — Ще заложат на издръжливостта на кораба и ще търсят друга възможност.

Пелаеон погледна намръщено холоса.

— Каква друга възможност могат да имат?

— Вижте — Траун докосна командното табло и на изображението пред „Кораловият вандал“ се появи малка бяла нишка, която лъкатушеше като полудял червей. — Изглежда, тук между рифовете има проход, който ще им позволи поне временно да се укрият. Предполагам, че са се насочили натам.

— Няма да успеят — каза уверено капитанът. — Но най-добре е да играем на сигурно. Един изстрел право във входа на лабиринта ще свърши работа.

— Да — съгласи се замислено върховният адмирал. — Жалко, че ни се налага да разрушим рифовете. Те са истински творения на изкуството. Вероятно са уникални като дело на живи, но не разумни същества. Много ми се иска да ги разгледам отблизо — той се обърна към Пелаеон и кимна: — Стреляйте веднага щом имате готовност.

Чу се още един гръм Водата покрай кораба се изпари от турболазерния изстрел, „Кораловият вандал“ се килна на една страна и Хан направи своя ход.

Остави се движението на кораба да го повлече, залитна и се удари в палета с каси бутилки. В последната секунда се обърна, така че да поеме силата на съприкосновението с гръб. Вдигна нагоре ръце, сякаш се опитваше да запази равновесие, и сграбчи най-горната каса. Силата на сблъсъка я разклати, тя политна надолу право към главата му, но Хан я хвана здраво и я запокити с все сила към духа.

Непознатото същество бе улучено в горната част на тялото, изгуби равновесие и се строполи възнак. Хан мигновено се спусна към него, изби с крак бластера от ръката му и скочи след оръжието. Улови го и се обърна. Духът беше изблъскал касата и се опитваше да се изправи, но подът беше хлъзгав от разлятото менкурско уиски.

— Не мърдай! Стой! — извика Хан и размаха бластера. Все едно говореше на дупка във въздуха. Духът се изправи неуверено. Хан сведе бластера и стреля в локвата уиски, тъй като единствената друга възможност беше просто да убие непознатата твар. Чу се тихо „буум“ и в средата на склада лумна синкав огън.

Духът отскочи назад, крещейки на своя си език, който Хан за щастие не разбираше. Набраната инерция запрати странното същество към струпаните каси и то се удари в тях, като замалко не ги събори. Соло стреля още два пъти в касата над главата на духа и буйни потоци алкохол рукнаха върху раменете и главата му. Духът извика отново, възстанови равновесието си, но Хан стреля за последен път и възпламени струйките.

Писъците на духа се превърнаха във висок вой, той се извъртя настрани, главата и раменете му бяха обгърнати в пламъци. Хан знаеше, че викът изразява по-скоро страх, тъй като пламъците на алкохола почти не засягаха плътта. Ако имаше достатъчно време, духът сигурно щеше да угаси огъня и след това да му извие врата. Ала той нямаше никакво намерение да му отпуска толкова време. Автоматичната пожарогасителна система на кораба се самовключи и направляваните от датчиците струи пяна се насочиха право към лицето на съществото. Хан не изчака да види резултата. Шмугна се покрай заслепения дух и се измъкна през вратата.

Коридорът, претъпкан с паникьосани хора, когато го бяха хванали, сега бе пуст. Пътниците се бяха насочили към спасителните лодки или към въображаемата безопасност на каютите си. Хан стреля в ключалката на склада, за да я блокира, и забърза към главния люк на кораба. Надяваше се, че ще успее да намери Ландо навреме.

Далеч отдолу, почти заглушени от виковете и писъците на изплашените пътници, се чуваха включените помпи. „Кораловият вандал“ се предаваше по-рано, отколкото Ландо бе очаквал. Той изруга тихо и погледна през рамо. Къде, в името на космоса, бе изчезнал Хан? Вероятно бе хукнал да преследва Фериер, за да види какво е намислил хитрият крадец на кораби. Хан неизменно залагаше на предчувствията си и се втурваше нанякъде.

Когато пристигна до главния люк на кораба, десетина мъже от екипажа вече заемаха отбранителна позиция.

— Трябва да говоря с капитана или с някой друг офицер — извика Ландо.

— Приберете се в каютата си — отвърна един от мъжете, без да го погледне. — Всеки момент имперските войници ще нахлуят на кораба.

— Знам — отвърна Ландо. Освен това знам какво търсят. Морякът го погледна бързо.

— Така ли? И какво?

— Едип от пътниците. Той притежава нещо, за което Империята ще…

— Как се казва?

— Не знам. Но разполагам с описанието му.

— Великолепно — изръмжа мъжът и провери заряда на бластера си. — Ето какво ще направите: върнете се и проверете всяка каюта. Ако го намерите, ни се обадете.

Ландо стисна зъби:

— Говоря сериозно.

— Аз също — отвърна другият. — Изчезвайте!

— Но…

— Изчезвай, казах! — и той насочи бластера си към Ландо: — Ако пътникът, за когото говориш, има капчица разум, отдавна е излетял със спасителната совалка.

Ландо се върна по коридора. Изведнъж разбра цялата схема. Не, доставчикът на кораби едва ли беше в спасителна совалка. Вероятно дори не беше в каютата си. Фериер беше на кораба и доколкото го познаваше, не би се показал по този начин, ако вече не беше спечелил състезанието.

Палубата под краката му се разлюля — „Кораловият вандал“ беше излязъл на повърхността. Ландо се обърна и забърза обратно. На един ъгъл назад бе зърнал компютърен терминал с достъп за пътниците. Ако успееше да извади списъка на пътниците и да открие каютата на Фериер, можеше да стигне до нея, преди имперските войници да завладеят кораба. Ускори крачка и се затича, зави по коридора и почти се сблъска с четирима мъже, които уверено вървяха срещу него с извадени бластери. Между тях, почти прикрит от останалите, крачеше слаб мъж с бяла коса. Водачът на групата забеляза Ландо, вдигна бластера си и стреля.

Първият изстрел профуча доста далеч от него. Вторият се заби в стената над главата му и Ландо се шмугна обратно зад ъгъла.

Дотук с търсенето на каютата на Фериер — измърмори той. Още един залп изсвири край прикритието му и изведнъж стрелбата спря. Ландо се долепи плътно до стената, стиснал бластера си за стрелба. Надникна зад ъгъла и хвърли бърз поглед.

Нямаше ги.

„Чудесно“ — изръмжа той и се огледа. Вероятно бяха влезли в една от зоните само за екипажа, която се спускаше покрай централния корпус на кораба. По принцип преследването през непознат район не беше забавно нещо, но просто нямаше други възможности. Сви зад ъгъла и рязко подскочи — отдясно профуча изстрел от бластер и леко закачи ръкава му. Хвърли се в напречния коридор и зърна още трима мъже, които се приближаваха откъм главния. Удари се доста силно в дебелия килим, претърколи се на една страна и дръпна крака си от огневата линия, като много добре съзнаваше, че ако някой от първата група го наблюдава иззад прикритие, е обречен. Тримата мъже продължаваха да стрелят, за да могат да се приближат. Ландо бе останал без дъх от падането. Изправи се и тръгна към някакъв вход наполовина на разстоянието до напречния коридор. Нямаше да е кой знае какво прикритие, но беше по-добре от нищо.

Тъкмо стигна до вратата, когато откъм нападателите долетяха злобно проклятие и няколко изстрела като от различен модел бластер. След това се възцари тишина.

Ландо се намръщи, чудеше се какво замислят враговете му. Чу стъпки, прилепи се колкото може по-плътно към стената и подаде бластера си навън. Стъпките стигнаха до кръстосващите се коридори и спряха.

— Ландо?

Ландо свали бластера и облекчено въздъхна.

— Тук съм, Хан — извика. — Хората на Фериер са хванали нашия човек.

Хан се показа иззад ъгъла и хукна към него.

— Това не е всичко, приятелю — каза задъхано той. — Фериер те е взел на мушка.

Ландо се намръщи. Крадецът не беше пропуснал много.

— Много важно! — махна с ръка. — Май се мушнаха навътре в кораба. Трябва да ги настигнем, преди да стигнат до главния люк.

— Е, поне можем да се опитаме — кимна мрачно Хан и се огледа: — Там май има врата за екипажа.

Наистина беше врата за екипажа. Но заключена.

— Това е работа на хората на Фериер — изръмжа Ландо, след като погледна разбития панел за отваряне. — Гледай, направили са късо съединение. Да видим… бръкна с върха на малкото си пръстче в дупката и с доволно щракване вратата се отвори. — Да влизаме.

Отвътре проехтя изстрел от бластер и Ландо се метна.

— Да, направо влязохме — изръмжа Хан. Беше се долепил до стената от другата страна на вратата, но изобщо не можеше да се подаде пред прикриващата стрелба на последния от групата. — Колко души е довел Фериер на кораба?!

— Много — отвърна Ландо. Вратата явно реши, че въпреки всичко никой няма да влезе, и се затвори. — Е, май ще трябва да го направим по трудния начин. Да се върнем на главния люк и да се опитаме да ги спипаме там.

Хан го сграбчи за рамото:

— Късно е. Чуй!

Ландо се намръщи и наостри слух. През тихите обичайни звуци на кораба от далечината се чуваха автоматичните изстрели на лазерните карабини на щурмоваците.

— Вече са на борда — измърмори той.

— Да — кимна Хан. За момент палубата под краката им се заклати и изведнъж лазерните изстрели затихнаха. — Звукови гранати — въздъхна той. — Това е краят. Да вървим.

— Къде? — попита Ландо, когато тръгнаха по коридора.

— Към хангара на спасителните совалки — отвърна Хан. — Изчезваме от тук.

Ландо го зяпна изненадан. После погледна приятеля си по-внимателно и преглътна възраженията си. Лицето на Хан беше покрито с дълбоки бръчки, очите му гневно блестяха. Той много добре съзнаваше какво означава това решение. Може би дори по-добре от Ландо.

Спасителната совалка изскочи на повърхността до другите совалки и плаващи парчета от рифа. През малкия илюминатор Хан наблюдаваше как в далечината последната имперска щурмова совалка излита от „Кораловият вандал“ и се насочва обратно към космоса.

— Това е краят, нали? — осмели се да подхвърли Ландо.

— Да — отвърна Хан и усети горчивината в гласа си. — Вероятно всеки момент ще започнат да събират спасителните совалки.

— Направихме всичко, каквото можехме, Хан — тихо каза Ландо. — Можеше да свърши и по-лошо. Например да измъкнат „Кораловият вандал“ на сушата. Щяха да минат дни преди някой да ни потърси.

— И Империята да спечели допълнителна преднина.

— Прав си — промърмори кисело Хан. — Наистина владеем положението.

— Какво друго можехме да направим? — настоя Ландо. — Да потопим кораба, за да не позволим на имперските войници да влязат? Какво от това, че щяха да загинат неколкостотин души? Или да започнем сражение с щурмоваците? Така поне Корускант има възможност да се приготви, преди корабите от Тъмната сила да се появят готови за битка.

Приятелят му се опитваше, но Хан все още не беше готов да преглътне поражението.

— Каква трябва да е подготовката за сблъсък с двеста крайцера? — изръмжа той. — И без тях положението виси на косъм.

— Стига, Хан — Ландо започваше да се дразни. — Дори ако корабите са в добро състояние и са готови за полет, ще трябва да намерят екипаж по две хиляди души за всеки. Ще минат години преди Империята да събере толкова хора и да ги обучи.

— Само че Империята отдавна се опитва да намери нови кораби — напомни му Хан. — Което означава, че вече има готови екипажи.

— Съмнявам се, че разполагат с четиристотин хиляди души — възрази Ландо. — Хайде, опитай се поне веднъж да погледнеш нещата откъм добрата страна.

— Този случай няма добра страна — поклати глава Хан.

— Разбира се, че има — настоя Ландо. — Благодарение на бързите ти действия Новата република все още има възможност да продължи борбата.

Хан го изгледа озадачено:

— Какво имаш предвид?

— Ти ми спаси живота, спомняш ли си? Прогони онези тъпаци на Фериер.

— Да, спомням си. Какво общо има това с Новата република?

— Хан! — извика възмутено Ландо. — Много добре знаеш колко бързо ще се разпадне Новата република, ако аз не съм там.

Соло се опита да изобрази на лицето си истинска, но в крайна сметка се задоволи с леко изкривена гримаса.

— Предавам се. Ако спра да мърморя, ще млъкнеш ли?

— Разбира се — кимна Ландо.

Хан се обърна към илюминатора и усмивката му помръкна. Ландо можеше да говори каквото си иска, но загубата на флотата „Катана“ беше ужасно бедствие. И двамата го знаеха. Трябваше да спрат Империята, преди да е сложила ръка на корабите.

Каквото и да им струваше това.